Песнопение

Джин Ли Там

Топящият се сняг беше разкалял тревата и Джин Ли Там стъпваше внимателно, докато придържаше Иаков към гърдата си. Малкото одеялце покриваше голата й кожа, тя не чувстваше студ. Надяваше се, че същото важи и за сина й. Пък и нямаше да са навън за дълго. Шатрата беше затоплена, но внезапно закопня за хладен въздух и за малко раздвижване.

Всъщност беше нещо повече от копнеж.

Беше потребност. След оттеглянето на птичаря шатрата сякаш я задушаваше и беше наложително да излезе навън със сина си. Студен въздух и открито пространство, за да спре световъртежа.

Бяха пристигнали преди няколко часа и шатрите вече бяха опънати, а от огньовете се носеше миризма на горящо дърво и готвено месо. Съгледвачите патрулираха в широк периметър, а ротите на Скитащата армия продължаваха да се разполагат.

Скоро трябваше да остави детето на Линей и да започне преговорите с Пилос и Тюрам. Беше разменила птици с Мейров тази сутрин, но не знаеше името на генерала, който командваше войските на Тюрам. Първите сблъсъци бяха приключили зле за двете армии. Противниците бяха малцина, но се хвърляха без всякакъв страх и сечаха наред, докато не бяха повалени.

Железните им остриета режеха надълбоко, а кървавият вятър не спря, докато не загинаха и смаяните офицери от двете съседни държави не започнаха да броят загиналите.

Бяха пратили искане за подкрепления за нов щурм на север и ги очакваха да пристигнат до половин седмица.

Всичко това бе притеснително. Беше получила и вест от Едрик, чиято рота потегляше в пустошта, за да търси Неб и Исаак. Бяха загубили най-страшното оръжие на света.

Веднага след тази птица пристигна нова. Рудолфо щеше да отплава отвъд Рога, внезапно убеден от някакъв стар андрофрансин, че лекът за сина й може да се намери много по-лесно в така наречения Санкторум лукс, отколкото с наглед непосилната задача да се открие флотът на баща й.

Но последната птица, пристигнала сутринта, окончателно я смачка и накара стените на шатрата да започнат да я притискат, заради което и побягна на зимния въздух, стискайки бебето в прегръдките си. Кодираното съобщение на Рае Ли Там я бе открило — сестра й я информираше за всичко случило се през месеците в морето и молеше за помощ от Деветте гори, ако бе възможно. Джин Ли Там изпрати отговор, като обеща помощ, но без да уточнява какво и кога, и зададе главния въпрос: „Синът ми е болен от лекарствата за плодовитост, можеш ли да го излекуваш?“

Би трябвало да почувства облекчение. Но в онзи момент надеждата се промени. Не знаеше как да го опише. Чувството беше различно и глождещо. А страхът му беше постоянен спътник.

— Лейди Там?

Тихият глас я стресна и тя вдигна поглед. Пред нея стоеше млада жена с тъжни очи и скалъпени доспехи. Рошавата й кафява коса беше тикната под твърде голям шлем, а в калните си ръце държеше масивна сребърна брадва. Лицето й беше омазано с пепел и пръст. Придружаваха я двама горянски съгледвачи.

Джин Ли Там примигна. „Променила се е за краткото време“, помисли си.

— Уинтърс?

Момичето направи реверанс.

— Радвам се да ви видя.

Най-различни бяха очите й. В тях имаше нещо скрито, освен тъгата. Страх? Несигурност? Да. Всичко това, но и нещо по-дълбоко. Нещо познато и обезпокояващо.

„Предателство.“ Сред народа й бе покълнал смъртоносен и отровен плевел, който заплашваше всички.

Джин Ли Там кимна.

— И аз се радвам. Научи ли нещо ново?

Момичето поклати глава.

— Армията ми търси из блатата, преобръща всеки камък, за да откри източника на това неочаквано зло. А вие?

Джин също поклати глава.

— Нищо, което да не знаеш. Подкрепленията са тръгнали. Първите атаки са взели доста жертви, особено сред рейнджърите. Нападателите се бият без никакво чувство за самосъхранение, напират, докато не бъдат повалени.

Уинтърс въздъхна и гласът й стана съвсем тих.

— Заради кръвните магии. Още преди да ги вземат, знаят, че ще им отнемат живота.

Двете не се бяха сблъсквали лично с кръвно омагьосаните съгледвачи в действие, но бяха видели окървавените тела, които оставяха. Джин Ли Там усети болка от загубата, когато се замисли за нощта, в която Уинтърс бе принудена да вземе трона. А сега младата кралица тъкмо се връщаше от погребването на избитите андрофрансини в летния дворец и земите й бяха заплашени от нашествие. Още нова на трона, а изправена пред вътрешни и външни заплахи.

Иаков спря да суче и тя загърна ризата си, след което го вдигна нагоре, за да може нежно да го потупа.

— Не съм казала на Мейров, че ще бъдеш с мен. Мисля, че така е по-добре. Ще бъдеш под моя защита, като част от родството с горяните.

Уинтърс преглътна и кимна. Пристъпи от крак на крак и Джин видя нерешителността й. „Иска да попита нещо, но не знае как.“

Момичето се изчерви, докато очите й се стрелкаха настрани.

— Има ли?… — Тя се поколеба. — Има ли вести от Неб? — Срещна за момент погледа на Джин и бузите й поруменяха още повече. — Знам, че е изчезнал и Едрик го търси.

„Момчето, разбира се.“

Джин Ли Там опита да докара усмивка, но знаеше, че се проваля.

— Пратила съм цяла рота да го търси. Бил е съвсем добре, когато се е отделил от Едрик и се спуснал да преследва Исаак и другия мехослуга. — Не беше сигурна какво друго да каже. Времената не бяха добри за любов; почвата бе твърде горчива, за да може да покълне нежното й цвете. През седмиците, откакто Рудолфо бе тръгнал да търси лек за сина им — дълги периоди без вест от новия й съпруг, — Джин бе наясно какви остри зъби дъвчат младата жена. „Трябва да й кажа нещо утешително.“ — Сигурна съм, че ако можеше, Неб щеше да ти прати вест. Магиите на птиците явно не действат там. Стараем се да го открием с всички сили.

— Вече не го сънувам — промълви Уинтърс и извърна поглед. Гласът й беше почти шепот и бе пропит с дълбока тъга.

— Може би сънищата ти са повлияни от разстоянието — каза Джин, макар да се съмняваше, че това ще утеши момичето.

Уинтърс сви рамене и не отговори. Джин не беше сигурна какво може да добави. Не знаеше почти нищо за сънищата на блатната кралица, бе чувала само за военните проповеди и Книгата на сънуващите крале. Още по-малко разбираше от споделените сънища с момчето, макар да бе наясно, че двамата имат връзка още от Уиндвир. Беше чула за романа им още преди да научи истинската самоличност на момичето. През последните месеци собственото й внимание бе заето с подготвянето на имението, а и на душата си, за крехкия живот, който носеше в ръце. Трябваше да разбере какъв е бил животът й и в какво ще се превърне. Сякаш това не бе достатъчно, неприятностите около пиршеството по повод раждането на наследника и тежките мъки бяха свършили своето, за да насочат вниманието й в друга посока.

Все пак разбираше силата на сънищата. От онази нощ нейните бяха станали мрачни и пълни с насилие, и продължаваха все така. Дори и тази сутрин се бе събудила с живописен спомен: мрачна птица, която кълвеше очи на множество тела, които познаваше съвсем добре.

Осъзна, че момичето очаква някакъв отговор. „Какво да й кажа?“ Накрая откри нужните думи и в гласа й прозвуча повече сила и увереност, отколкото предполагаше.

— Ще го открием, Уинтърс! И ще го върнем невредим!

Момичето кимна.

— Благодаря, лейди Там.

Джин отвърна на поклона и погледна лицето на сина си. Бебето беше сгушено в дебелото вълнено одеяло, с което едно време родителите на Рудолфо обикаляли горските имения и представяли близнаците на бъдещите им поданици. Сега спеше, а дъхът му изкарваше мехурчета по устните.

Зърна интереса по лицето на Уинтърс и се завъртя, така че момичето да може да го огледа по-добре.

— Толкова е малък — каза блатната кралица.

— Да. Имаме още малко време преди преговорите, искаш ли да го подържиш?

Уинтърс пребледня и се раздвои между страха и насладата.

— Не мисля, че ще мога. Аз…

Джин цъкна с език.

— Разбира се, че можеш. Ела.

Тръгнаха към шатрата и влязоха вътре, оставяйки съгледвачите на входа.

Линей и речната жена стояха под фенера и сипваха нови дози от съгледваческите магии в малките торбички. Двете вдигнаха поглед за момент, но се върнаха към работата си. В ъгъла имаше малка печка, топлеща помещението, и ведро с вода за миене.

Джин махна към тесния нар до огъня.

— Сядай. И си измий ръцете. Сапунът е ей там.

Уинтърс подпря брадвата на близката маса. Джин я изгледа как се мие и се зачуди за миг как блатните отглеждат децата си в подобна мръсотия. За разлика от повечето жители на Познатите земи тя изобщо не вярваше, че блатните са все още под въздействието на смеещата се лудост, остатък от най-опустошителното заклинание на мрачния им господар. Те се водеха от друга лудост: малко по-приемлив мистицизъм.

Щом момичето се изми, Джин й подаде Иаков. Опита да не бърчи нос, но си отбеляза да накара Линей, да изпере одеялцето после.

Неудобството се излъчваше от цялата поза на Уинтърс.

— Толкова е малък! — повтори тя отново. Този път в очите й се появи светлина, а на устните й разцъфтя усмивка.

— Не си ли държала бебе?

Уинтърс поклати глава, без да отделя очи от лицето на Иаков.

— Виждала съм много, но отраснах сама. Другарувах предимно с книги и сънища. И с моя учител Терциус.

Джин не беше изненадана. Родена в огромно семейство, тя бе общувала с достатъчно деца, но можеше да разбере как момиче, отраснало в изолация, може да достигне плодовитостта си, без да вижда отблизо на какво е способно тялото й с малко помощ. Усмихна се и реши да я закачи.

— Може би трябва да изпратя още една рота, да намерят Небиос и да го довлекат тук. Така ще може да си направите собствено бебе.

За момент — макар и съвсем кратък — Уинтърс отново се превърна в момиче, изчервено и кикотещо се.

— Не съм сигурна, че ще знам как…

— Повярвай ми, кралице Уинтерия — продължи да се усмихва Джин Ли Там, — ще го разбереш съвсем бързо.

За кратък миг самата тя усети как тежестта на Новия свят се вдига от раменете й и двете с кралицата на блатните се разсмяха толкова силно, че накараха Линей и речната жена да се присъединят.

Щом смехът отзвуча, Джин остави бебето на дойката, препаса ножовете и провери бронята си. След това, все още зачервени от смеха, двете с Уинтърс наредиха да докарат конете им и тръгнаха в посоката, в която ги зовеше дългът.

Уинтърс

Докато яздеха мълчаливо на юг за преговорите, падаше лек сняг. Сивите облаци закриваха зимното слънце. Чуваха се звуци от гората, очакваща наближаването на пролетта, и стабилните стъпки на конете им.

Уинтърс яздеше до Джин Ли Там и от време на време я поглеждаше. Горянската кралица носеше ризница от сребърни люспи и чифт съгледвачески ножове с протрити дръжки. Дългата й червена коса бе сплетена на плитка и окичена със сребърен обръч, подхождащ на доспехите. Яздеше гордо изправена. Позата й излъчваше сурова красота.

„Изобщо не съм като нея.“ Как я наричаше Рудолфо? Великолепна? Но преди малко бе успяла да надникне под спокойната й маска. Когато се срещнаха сутринта, по лицето на горянската кралица личеше тревога и колебание. В начина, по който стискаше детето си, имаше отчаяние, дори когато се разхождаше. Но щом дойде време за работа. Джин събра притесненията и колебанията си и ги скри надълбоко. Уинтърс можеше само да мечтае, че ще постигне подобен самоконтрол някой ден.

„И бебето!“ Когато пое малкото вързопче и видя пръстенцата и устичката му, нещо в нея се раздвижи. Не похотливият първичен инстинкт, за който я закачаше Джин. Нещо друго и по-дълбоко от човешкия копнеж да се слее с някой друг и да създаде живот.

У нея се бе събудила внезапна и силна нужда от семейство — дълбока връзка с някого, надхвърляща досегашните й преживявания. Мислеше, че има такава връзка с народа си, но вече не бе сигурна.

Ханрик беше сторил всичко възможно, когато баща й почина, а тя беше съвсем малка. Беше се отказал от всякакви мисли за собствено семейство, за да може да й служи, така че край нея нямаше женска фигура, която да следва. Нямаше братя и сестри, които да оформят представата й за място в света. Поради липсата на друго, тя израсна с книгата на предшествениците си и каквито други томове успееха да плячкосат и изтъргуват. Научи за цикъла си от местната билкарка в деня, в който започна. Терциус й бе обяснил за размножаването с практичния език на андрофрансините, без сложнотиите на любовта, брака и трепетите. До деня, в който с Неб бяха паднали на земята в общ пристъп на екстазно пророкуване, не се замисляше за подобни неща. Постепенно, докато момчето изпълваше сънищата й и се появяваха все повече гледки от дома, който щяха да споделят, тя започна да чувства връзка, каквато не бе усещала досега. Сега разбираше, че на практика това е част от същия танц.

„Всички копнеем за връзка.“ Виждаше го в лицето на Джин Ли Там, докато кърмеше бебето. Беше го усетила и сама, докато се смееше с жените в шатрата, стискайки плахо дребния живот в ръцете си.

Ако я бяха попитали предишната есен, щеше да се закълне, че чувства подобна връзка с народа си. Но сега Ханрик лежеше в земята, а ботушите й още бяха кални от пресните андрофрансински гробове и Уинтърс я поставяше под въпрос. Някъде в народа й, в семейството й растеше нещо зловещо и мрачно, без тя и дванайсетте старейшини да знаят. Отново си спомни за отчаянието и страха по лицето на Шеймъс, когато отметна ризата на внука си. Замисли се за пророка Езра и млечнобелите му очи. Помнеше екстаза му, когато й показа белега за собственост на гърдите си.

Не, не само за собственост… за принадлежност. Страстна и силна привързаност към нещо.

Тя потръпна. „Махай се, родствени гарване.“

Разнесе се подсвирване и Уинтърс осъзна, че наближават малка полянка. В центъра й имаше група конници с флаговете на Пилос и Тюрам. Погледна отново към Джин Ли Там и позволи на спокойната решителност на жената да се пренесе и в нея.

Джин също я изгледа и явно видя тревогата в очите й.

— Ако не си сигурна за нещо, следвай моя пример. — Ръцете й се задвижиха по юздите и врата на коня. „Ще те измъкна от тази ситуация.“

Уинтърс примигна, без да е сигурна защо се изненадва. Рудолфо знаеше невербалния език на дома И’Зир, беше логично и съпругата му да го знае.

— Благодаря, лейди Там.

Джин Ли Там се усмихна насила.

— Няма защо, лейди Уинтерия.

Съгледвачите им излязоха на открито и заеха позиции с дръжки на ножовете. Уинтърс насочи вниманието си към групата отпред и усети как челюстта й се стяга. Тежестта, която се бе вдигнала преди малко, се завърна върху врата и раменете й, и тя пое тежко дъх.

Мейров се разпознаваше веднага, макар да не я беше виждала отблизо. По време на войната за Уиндвир Ханрик се оправяше с преговорите. Няколко пъти я бе зървала отдалеч, но не си представяше, че ще е толкова изпита и изтерзана.

„Мъката я е смазала.“ Не само това, тъгата се бе изродила в горчив гняв, който изостряше чертите й и правеше светлата й кожа още по-бяла. Дългата руса плитка се подаваше под шлема, а ръката й стискаше дръжката на меча. Беше заобиколена от рейнджъри, които следяха внимателно с поглед разпръснатите горянски съгледвачи.

До нея беше генералът от Тюрам. Носеше стоманен нагръдник, тъмнолилаво наметало и държеше шлема си в ръце. Мъжът се наведе и прошепна нещо на Мейров. Кралицата кимна и очите й срещаха погледа на Уинтърс. Искрената омраза, която струеше от тях, накара момичето да потръпне и да се извърне. Стомахът я заболя и внезапно й се прииска да побегне. Рискува да погледна отново и очите пак се впиха в нея. Твърдо стиснатата челюст на Мейров и побелелите пръсти върху меча бяха достатъчно ясно съобщение.

„Ще ме посече на място, ако може.“

Уинтърс примигна и отново отмести очи.

Приближиха се и Джин Ли Там заговори:

— Приветствам Пилос и Тюрам.

Гласът на Мейров беше студен.

— Лейди Там, преговорите и родството ни са с Деветте горски дома.

Уинтърс видя как Джин преценява позата и тона на кралицата.

— Деветте горски дома имат родство с блатните. — Ръцете й се задвижиха бавно. „Мъката й е тежка; не приказвай.“

Уинтърс се размърда на седлото. „Разбирам.“

Мейров присви очи.

— Значи сте довели Скитащата армия на Рудолфо срещу нас, за да защитите тези диваци? Не трябва ли да си стоите вкъщи и да си гледате сина?

Думите жилеха, но в тях имаше още нещо. Уинтърс можеше да прочете допълнителното послание. Беше казала, че армията е на Рудолфо — намек, че не признава властта на Джин Ли Там. Имаше и друго съобщение, което я накара да погледне към Джин, за да види дали ще реагира по някакъв начин. „Твоят син е жив, а моят — не.“

Горянската кралица кимна.

— Лорд Рудолфо е наясно с това развитие и се присъединява към мен в искрените ни съболезнования за загубата, лейди Мейров. Тази ужасна трагедия къса и моето сърце, аз също съм майка. — Тя се обърна към тюрамския генерал. — Скърбим и за вашата загуба. Всички бяхме покосени от насилието през онази нощ — и кралица Уинтерия загуби наместника си Ханрик под железните остриета. Деветте гори са се заели да помогнат на блатните в идентифицирането на убийците и справянето с тази ситуация.

Лицето на Мейров се разкриви и помръкна.

— Съболезнованията ви не ми трябват, лейди Там. Ако искате да помогнете на справедливостта, обърнете армията и се приберете при сина си или почетете родството и се присъединете към нас. — Очите й отново се впиха в Уинтърс. Момичето задържа погледа й и опита да остави омразата да се изтече, да я подмине. Кралицата на Пилос продължи, без да отмества поглед. — Блатните създават проблеми, още от времената на заселването. Този път отидоха твърде далече. Варварските им дрънканици, постоянните грабежи на граничните градове — тя сбърчи нос, — дори самата им миризма замърсява Познатите земи от твърде много време.

„Не й обръщай внимание“, показа Джин, но Уинтърс усети, че сълзите й напират. Заповяда си да не плаче. Щеше да е проява на слабост. Чу овладяния глас на Джин Ли Там и си пожела нейното спокойствие да я обгърне плътно като одеялцето на Иаков.

— Не мога да говоря за трудните отношения между вашите народи, но кралица Уинтерия е решена да унищожи тази заплаха. В момента армията й претърсва блатата, за да изкорени този култ. Тя току-що се връща от погребението на андрофрансините, загинали в летния дворец.

Генералът от Тюрам се обади:

— Загубихме три кервана, пътуващи към новата ви библиотека — избити и изоставени край пътя. — Той присви очи и се обърна внезапно към Уинтърс. — За какъв култ става въпрос?

Момичето погледна ръцете на Джин. „Отговаряй кратко.“

Преглътна и внезапно усети вкус на пръст и желязо.

— И’зиритски бунтовници.

Чу как другите затаиха дъх едновременно. Мейров я изгледа, след което се опомни и отново се обърна към Джин Ли Там.

— И ние се бояхме от това. По телата на мъртвите имаше странни белези. — Горчивината се върна в гласа й. — Още една причина за твърд отговор от всички домове в Познатите земи, преди насилието да се разпростре още повече.

Джин Ли Там заговори уверено и убедително.

— Отговорът ни е твърд. Обещах подкрепа на Уинтърс. Ще й помогнем да открие общата заплаха и да се справи с нея, като работим с армията й, а не като нахлуваме в териториите им.

Мейров се втренчи в нея.

— Лейди Там, нашето родство с Деветте гори е доста крехко. Не остава незабелязано, че само вашият дом спечели от падането на Уиндвир и бе единственият незасегнат от последното коварство. Ако ни попречите тук, ще смятаме, че родството е отменено.

Генералът кимна.

— Тюрам е на същото мнение.

— Това ще е много жалко — отвърна Джин Ли Там. Тя подсвирна и горянските съгледвачи започнаха да се изтеглят. — Смятам, че за момента преговорите ни приключват. Ще се радвам да поговорим отново в по-спокойна обстановка. Надявам се…

Мейров я прекъсна със студен и отмерен глас.

— Нямаме намерение да преговаряме повече. Ако ни попречите, ще сметнем, че сте в съюз с блатните, и ще воюваме.

Джин Ли Там обърна бавно коня си. Уинтърс видя по очите й как внимателно изчислява съотношението на силите.

— Не дойдохме да воюваме, а да пазим мира. — Сините очи се присвиха и гласът й също стана хладен. — Но, Мейров, ако доближите армията ми или навлезете по̀ на север, ще ви посрещнем с ножове. Съжалявам за загубата ви. Престъплението е ужасно и мога да си представя колко дълбока тъга и гняв изпитвате. Но времената са смутни и трябва да се запитате няма ли по-добър път, по който да се поеме?

Уинтърс започна да извръща коня си, но внезапно почувства, че трябва да каже нещо — каквото и да е — въпреки препоръката на Джин Ли Там. Усети, че смръщва вежди, а докато отваряше уста, очите й се напълниха със сълзи. Гласът й беше задавен.

— Кралице Мейров, сърцето ми е разбито от вашата загуба и обричам душата си, че ще въздам справедливост за тези огромни злодеяния.

Мейров не отвърна. Очите й казваха всичко необходимо.

Обърнаха се и тръгнаха бавно от полянката. Уинтърс преглътна и вдигна бързо ръка да обърше сълзите, които не можеше да задържа повече.

Докато яздеха към лагера мълчаливо, тя опитваше да си представи малкото личице и малките ръчички на Иаков, миризмата му, мехурчета, които излизаха от устата му, докато спеше. Това беше най-мирният и спокоен миг, който бе преживяла от седмици, но сега дори споменът за него й убягваше. Не можеше да го открие и задържи насред бурната скръб.

Вместо това виждаше само пълните с омраза очи на сломената майка, изгарящи, обвиняващи, режещи по-дълбоко и от най-острия съгледвачески нож.

Петронус

Петронус крачеше из тясната стаичка и слушаше бръмченето на гласовете зад дъбовата врата, която го разделяше от залата на съвета.

След няколко минути щяха да го призоват при Есаров на адвокатската скамейка, за да предявят обвинение. Като цяло, ставаше дума за проста и бърза работа. Въпреки това се притесняваше.

След разпитите арестът бе станал по-търпим. Готвачите на Ерлунд приготвяха храната му, имаше достъп до книги и птици, много време за адвоката си, бившия лидер на революцията Есаров. През тези дни се готвеха старателно за днес и за предстоящия процес. Стратегията беше сложна и Петронус не само я оценяваше, а дори я допълни със собствените си познания.

През годините си в ордена бе натрупал достатъчно опит в родственото и андрофрансинското право, както и в политиката. Есаров имаше остър и целенасочен ум, който в комбинация със сценичния му опит щеше да е от голяма полза.

Днес щяха да са кратки. Предстоящият процес щеше да е по-дълъг, но двамата с Есаров бяха покрили огромен периметър и това му даваше увереност в изхода.

Въпреки това обикаляше нервно.

Чу как шумът зад вратите се усили. Явно Ерлунд и губернаторите бяха влезли. Сега звънчето в ъгъла на стаята щеше да звънне и мълчаливите стражи до вратата да станат и да го съпроводят вътре.

„Сам искаше отплата, старче.“ Не си я представяше точно такава, но бе убеден в правотата й. Замисли се за кратката среща с Чарлс на пазарния площад. Нощем сънуваше библиотека, простираща се в огромно подземие в някой забравен ъгъл на Стария свят. Ако тази отплата успееше да върне толкова много от светлината, личното му благополучие не беше от значение. Въпреки силната му увереност, част от него знаеше, че прекосява опасна река. Една погрешна стъпка и можеше да бъде отнесен от течението.

Звънецът дрънна и стражите се изправиха. Те отвориха вратите и влязоха, и Петронус ги последва.

Залата беше широка и кръгла, със сложни дърворезби и златни обкови. Високият купол беше изрисуван със сцени от ранната история на делтата — Първия конгрес на заселниците и подписването на документа, който бе превърнал разпокъсаните градове-държави в сила сред Познатите земи.

Деветимата губернатори седяха на платформа с маси, разположени като подкова. В центъра на отвореното място беше подиумът на надзорника. Ерлунд вдигна поглед и очите им се срещнаха.

Липсата на интерес беше достатъчно красноречива, но Петронус не се изненадваше. „Той знае какво предстои.“

Надзорникът носеше пурпурна роба на обвинител, а до него стоеше избраният прокурор — в случая Игнацио, — облечен по същия начин. Губернаторите носеха черни роби, доста подобни на андрофрансинските. Петронус ги огледа и не му бе трудно да разпознае четиримата, които бяха избрани от демократичните градове. Нямаха празния, стоически поглед на другите. Лицата им излъчваха решителност и гордост, а не задължение, но след време може би чувството щеше да премине, щом осъзнаеха същността на длъжностите си.

Есаров единствен стана при влизането му. Носеше сиво, както се полагаше на адвокат, а дългата му коса бе пригладена назад и напудрена. Очилата му отразяваха слънчевите лъчи, които влизаха през високите стъклени прозорци. Той кимна веднъж на Петронус с лека, но уверена усмивка.

Имаше неколцина наблюдатели по балконите, но като цяло огромната зала беше празна. На всяка от вратите имаше стражи.

Петронус изправи рамене и тръгна към празния стол до адвоката си. Двамата седнаха едновременно и Ерлунд удари с чукчето.

Игнацио заговори.

— Съветът на губернаторите на Обединените градове-държави от Ентролузианската делта е призован да разгледа обвинението срещу Петронус, бивш Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. Обвинението е убийство и заговор за убийство заради незаконната екзекуция на лорд Сетберт, бивш надзорник на Обединените ентролузиански градове-държави.

Един от губернаторите на Ерлунд предложи да започнат. Друг, от хората на Есаров, го подкрепи. Всички се съгласиха и предоставиха думата на Игнацио, който погледна Петронус и се усмихна.

— Според обвинението на четвърти анбар, по време на затворен съвет на епископите, проведен в Деветте гори, Петронус — действащ от позицията си на папа — е екзекутирал Сетберт без процес, който му се полага според Първия и Втория конгрес на Ентролузианската делта. В допълнение Петронус, със съучастието на лорд Рудолфо от Деветте горски дома, е подложил бившия надзорник на мъчения, забранени от ентролузианския закон, и е отправил обвинението, без да се съобразява с общото право и цивилизованото поведение.

Ерлунд се прозя на равнодушния рецитал и огледа помещението. Петронус проследи погледа му. Надзорникът задвижи процедурата напред.

— Съветът ще изслуша пледирането на обвиняемия, преди да насрочи дата за процес.

Есаров и Петронус се надигнаха.

— Адвокатът оставя клиента си да се обърне лично към съвета.

Ерлунд кимна.

— Давайте.

Петронус погледна единайсетте мъже пред себе си и се изправи в цял ръст.

— Няма да пледирам — произнесе той силно и високо. — Вместо това предлагам обстоятелствена декларация.

Надзорникът се намръщи, а лицето на Игнацио остана неразгадаемо. Израженията на губернаторите показваха смесени емоции, макар че преобладаваше липсата на интерес. В това имаше известен смисъл. Самият им надзорник демонстрираше подобно поведение, а и им предстоеше да възстановяват нацията си. Надвисналите промени създаваха много по-спешни проблеми. Системата, която служеше на семейството на Ерлунд от поколения, бе разклатена от демократичната вълна, която плашеше дори Петронус.

— Направете декларацията — каза надзорникът.

Петронус отново срещна очите му. След това огледа всеки от губернаторите, които стояха насреща му.

— По повод екзекуцията на Сетберт ние декларираме, че това е андрофрансинска процедура, изпълнена в съответствие с оригиналните Правила за родство от нас, като Свещен взор и монарх на Уиндвир, след като обвиняемият сам призна вината си, без да е принуждаван, както е надлежно документирано. Не признаваме предимството на ентролузианските закони по този въпрос и пледираме — както ни се полага като монарх — случаят да бъде разгледан от Съвет на родството.

Петронус не беше сигурен какво да очаква. В драмите, в които Есаров играеше едно време, щяха да последват сепнати възклицания и шокирани лица. Ала сега декларацията му просто отекна в почти празната зала.

Ерлунд въздъхна. Сигурно смяташе, че това е малка цена за прекратяването на гражданската война и обединението на градовете-държави под негова власт. Сега просто трябваше да определи място и да изчака събирането на съвета. В такъв случай Ерлунд щеше да бъде просто един от многото гласове, щом държавните глави се съберяха да изслушат Петронус.

Разбира се, нещата още можеха да се развият зле. Войната беше изтънила голяма част от родството между различните домове и нации. Но шансовете бяха на страната на Петронус. А следващият му ход щеше да ги дозасили.

— Много добре — каза сухо Ерлунд. — Съдът признава родството и правото ви като монарх да бъдете съден от себеподобни. Ще бъде определена дата и ще се направи необходимото, за да бъде събран Съвет на родство, който да изслуша този въпрос.

Петронус изчака чукчето да се вдигне и да тръгне надолу, преди да отвори уста.

— Ако позволите, ваше превъзходителство, бихме искали да продължим.

Ерлунд внезапно го погледна с интерес и изненада. „Това ти дойде неочаквано, пале.“ Надзорникът присви очи и смъкна чукчето.

— Извиняваме се. Мислехме, че сте приключили с декларацията.

— Правилата за родство специално отбелязват, че изборът на място принадлежи на обвиняемия — продължи Петронус. — За да може защитата му да бъде поета от домакинстващата нация.

Пръстите на Игнацио разлистиха стария том, сложен за справки под масата. Той откри пасажа и го посочи на Ерлунд. Надзорникът кимна.

— Имате такова право.

Петронус се усмихна мрачно на сутрешната светлина.

— Наистина е наше право. Ние избираме собствената си нация, свободния град Уиндвир.

В залата се надигна шум. Сега затаените дъхове се изпуснаха и мъжете неудобно се размърдаха по столовете. Лицето на Ерлунд помръкна.

— Петронус, Уиндвир не съществува. Там няма нищо.

— Въпреки това. — Старецът видя с периферното си зрение широката усмивка на Есаров. — Ние го избираме. Пледираме Деветте горски дома да уредят събирането на съвета като протектори на Уиндвир.

Залата се смълча и всички впериха погледи в Ерлунд. Накрая той въздъхна.

— Отбележете в протокола, че Съветът на родството ще се събере, както е поискано. — Чукчето тропна по масата.

Петронус не беше сигурен какво да очаква, но събитията се развиха бързо. Стражите се върнаха за него. Двамата с Есаров станаха и се поклониха на съвета, готови да се разделят. Демократът стисна ръката му и изпрати съобщение по китката. „Добра работа. Скоро ще дойда, за да се подготвим за съвета.“

Петронус кимна.

— Благодаря.

Есаров се усмихна мрачно.

— Аз ти благодаря.

Петронус тръгна през залата и отново зърна гневното лице на Ерлунд. Надзорникът не очакваше този ход и мразеше загубата на контрол над съвета на губернаторите си и над процеса. Очевидното му раздразнение не притесни Петронус и за миг. Ерлунд може и да не очакваше стратегията, но гневът му беше напълно очакван.

Петронус плъзна очи по лицето на обвинителя и зърна нещо, което сам не очакваше. Беше кратко и несъмнено предназначено само за него.

Когато се разминаваха, Игнацио се усмихна тънко и тайнствено.

В очите му личаха самодоволство и удовлетворение.

Самодоволен поглед на ловец, открил задействан капан. Удовлетворен вид на рибар, дърпащ препълнената мрежа.

Петронус потръпна и продължи напред. Очите и усмивката го преследваха до късно през нощта, обещаваха нещо предстоящо, което не можеше да предвиди.