Песнопение

Джин Ли Там

Джин Ли Там прекара сутринта на фронта, яздейки с най-доверените командири. Инспектираше неравната граница, която бяха установили между южните армии и земите на блатните.

Въпросните армии вече бяха получили подкрепления, които на свой ред бяха разбити. Линиите им бяха разкъсани три пъти за три дена. Колкото и да се мъчеше, Скитащата армия не можеше да ги удържи. Кръвноомагьосаните противници дори не си правеха труд да се бият с горяните. Направо продължаваха към позициите на Тюрам и Пилос. Нямаха намерение да се връщат и не им бе нужно да задържат пробивите. Дори не вадеха невидимите си оръжия. Просто разбутваха горските войници с ръце, без да причиняват сериозни щети. Опитите за преследване не даваха резултат.

Горянските съгледвачи се справяха мъничко по-добре.

Затова Джин обикаляше фронта и се стараеше да повдигна духа. Офицерите на Рудолфо бяха корава пасмина, обичаха подчинените си и се радваха на лоялност, подобна на верността към краля им. Беше различен тип любов и различна вярност от тази, която вдъхваше баща й. Неговата обич бе като острие, никой не се съмняваше, че обича стратегическите си замисли и света, който оформяха, повече от инструментите, които ползваше. Този нов начин на командване я объркваше.

Скитащата армия не бе водена от кралица от много години. Беше се случвало някога, когато предишният горянски крал беше зает с други дела. Въпреки че беше още нова, войниците я почитаха и изпълняваха заповедите й, сякаш бяха на Рудолфо.

Знаеше, че тук не е място за новородения й син, но виждаше как подчинените гледат на принца. Бе убедена, че те щяха да дадат живота си, за да го защитят. Понякога откриваше подаръчета пред входа на шатрата — анонимни дарове, приветстващи наследника.

Джин Ли Там усети как една снежинка пада на бузата й и се сепна. Лекарствата караха ума й да се отплесва. Тя се огледа бързо, за да се увери, че никой не е заговорил. Яздеха бавно в единична колона и спираха тук-там да питат хората как са и имат ли храна.

Скоро трябваше да се върне при детето. Речната жена и Уинтърс го наглеждаха, докато Линей спеше след вчерашната доза. Дойката бе поела два дена един след друг, за да могат Джин и младата блатна кралица да пробват нови преговори. Опитът им не сполучи. Тюрамският генерал бе дошъл, но Мейров дори не си бе направила труда да прати представител. Пилос не се интересуваше от преговори.

Гората наоколо беше рехава и между дърветата имаше пролуки. По земята се редуваха кал и мръсни преспи. Хладният въздух миришеше на пушек и борови дървета, а извън шума на чакащата армия утрото беше тихо.

Сигналът за трета тревога долетя от запад. Джин посегна за меча, но отпусна ръка. Чу подсвирванията и видя как мъжете се обръщат. Проследи погледите им и затаи дъх. Наведе се на седлото и чу цъкане с език. Невидими крака разплискваха калта от локвите, докато тичаха към фронта. Горянските съгледвачи бяха в пълно отстъпление.

— Дръжте строя! — изкрещя един от командирите.

Горянските съгледвачи се разпръснаха, завъртайки се към врага. Нещо препускаше през гората по-бързо от омагьосан жребец.

Внезапно нещо в нея се пречупи и тя стисна зъби в плен на пламналия гняв.

Джин Ли Там извади меча и завъртя коня, оглеждайки северната гора. Препусна напред към масата от пречупена светлина и кал, която се спускаше върху армията й.

Изрева с ярост, на каквато не знаеше, че е способна, и прегази нахлуващия кървав вятър, докато слушаше тежкия тропот на стоманените подкови, газещи плът и кости. Подсвирна на коня и замахна с меч напосоки към кръвноомагьосаните тичащи мъже.

Нещо тежко и бързо удари хълбока на жребеца й и Джин изпищя, докато падаше от седлото. Измъкна се изпод животното, преди да се е изправило, и пусна меча, посягайки към ножовете, които бе взела от бюрото на Рудолфо. Дръжките прилегнаха естествено в ръцете й и Джин се завъртя към следващия северен полъх. Замахна ниско, целейки се в сухожилията, както бе тренирана да се бие срещу невидим противник. Около себе си забеляза още коне и хора от ескорта й, които я бяха последвали в сражението.

„Трябва да спечеля уважението им с кръв.“ Но знаеше, че не го прави заради това. Защо рискуваше живота си — та нали току-що бе станала майка — сякаш нямаше никаква стойност?

Беше ядосана. Не, направо бясна. И вложи всичко в настоящата схватка. Усети как ножът се плъзва по кожа и закача. Джин събра сили и се хвърли, забивайки острието в тичащия гръб.

Плячката й се замята, докато не я отхвърли.

— Не трябва да си тук, велика майко. Може да пострадаш.

Джин Ли Там замахна и отново порази целта. Заби и другия нож, и завъртя и двата.

— Не съм ти майка! — изръмжа тя.

Мъжът се засмя и я отблъсна.

— Ти ни дари с Обещаното дете. Ти си майка на всички ни.

Фронтът започваше да се пропуква.

Тя замахна отново, финтирайки с лявата и мушкайки с дясната ръка. Чу изненадан стон и натисна, като заби двата ножа нагоре и навътре. Беше достатъчно близо, за да усети киселия дъх на блатния. Отново извъртя остриетата и чу писъка му.

— Кой ти каза? Обещаното дете… то умира. Какво обещание е това?

— Няма да умре, велика майко. Не може да умре, защото трябва да доведе Пурпурната императрица от много далече. Тя ще оправи всичко.

„Трябва да го заловя жив. Да го разпитам.“ Но вътре в нея гневът, който криеше в сълзите си напоследък, настояваше за друго. Бялата жега между очите й нарастваше с всяка негова дума. Заби ножовете отново и го усети как пада на колене. Още един път и блатният рухна на земята.

Гласът му излезе с бълбукане.

— За мен е чест да загина от ръцете ти, велика майко.

Джин Ли Там извъртя ножовете за последно и ги извади от безжизненото тяло. Чак тогава усети металния вкус в устата си, накъсания дъх, от който излизаше пара, и потръпна от адреналина и усилията. Наведе се и доколкото можеше, обърса остриетата от омагьосаната кръв в невидимото тяло в краката й.

Когато се надигна, забеляза, че строят се е възстановил и всички я гледат. Филемус огледа фронта, който не бе издържал и се обърна към нея. Кимна леко, но в очите му имаше огромно одобрение.

Викът му беше остър и ясен в сутрешния въздух.

— Да живее горянската кралица!

И като един, Скитащата армия поздрави съпругата на генерала си. Тя се поклони ниско на войниците.

След това прибра ножовете и подвикна да й доведат коня, за да завърши обиколката.

Сега беше генерал, но след около час трябваше да се завърне, да отмие следите от насилието и да накърми бебето си.

Уинтърс

Уинтърс крачеше по калните пътеки между шатрите и мислеше за разликата между кралиците и майките.

Горянският лагер кипеше от вълнение, защото вестта от дома се бе разнесла като летен пожар из сух храсталак. Птицата бе пристигнала по време на снощната вечеря, както вероятно се бе случило и в другите лагери. Носеше бялата нишка на родството и призоваваше бившите съюзници на Уиндвир на съвет. Уинтърс вече си бе събрала багажа, макар да не бе сигурна за мястото си при това ново развитие.

По време на предишната война не бе срещала Петронус, а след това той изчезна безследно. Освен това блатните нямаха съюз с Уиндвир и атакуваха постоянно протекторатите му, преди бащата на Уинтърс да се сблъска с бащата на Рудолфо. Това определено беше въпрос на държавите от Познатите земи и тя знаеше, че на нея никой няма да й прати птица.

Но видя загриженото изражение на Джин Ли Там, а от подробните уроци на Терциус знаеше, че Съвет на родство се свиква крайно рядко. Разбира се, допреди сънищата й да я насочат към съюз с горяните, блатните не поддържаха родство с никого. А сега единственият й приятел бяха Деветте гори. Мисълта да присъства на събиране, на което не е добре дошла, беше смущаваща, но домакинята й настояваше, че родството с горяните е достатъчен повод. Чувстваше, че мястото й е сред народа и че беше нередно да ги изоставя дори по такава причина. И без това се чувстваше неспокойна да е толкова далеч на юг, макар птиците и пратениците, които получаваше постоянно, да я уверяваха, че всичко е наред.

— Ти си кралица — бе казала Джин Ли Там, уморена след вчерашното сражение. — Трябва да вземаш трудни решения. Често те няма да са между добро и лошо, а между добро и по-добро.

Все още чуваше тези думи, докато се разхождаше из лагера на следващата сутрин. Беше се отказала от доспехите и оръжията. Тук нямаше нужда от тях. Нямаше армия, която да вдъхновява, а и знаеше със сигурност, че не може да се изправи срещу омагьосаните противници като Джин Ли Там. Носеше прости бричове, вълнена риза и кожен жакет — обичайно облекло на блатен. Ходеше с ръце в джобовете, а от устата й излизаше пара в студения въздух. Грубоватите й ботуши бяха окаляни.

Горяните събираха шатрите си, което вероятно се случваше и в лагерите на южните армии. Щяха да оставят основните си сили тук, вплетени в патово положение, макар да не беше сигурна защо е нужно. Скитащата армия не смогваше да удържи фронта, а войските на Пилос и Тюрам не успяваха да продължат на север, макар че можеше да се случи всеки ден. Частите щяха да останат повече за показност, а не като реална сила. Чистата мощ на кръвните магии и волята на нападателите да се бият до смърт правеше ситуацията неудържима за всички замесени.

„Особено за мен.“ Нещо се бе случило с нейния народ — точно под носа й — и тя не знаеше какво да стори. Просто усещаше някаква належаща нужда да бъде до хората си, да им предложи помощ и да стане кралицата, която се предполагаше, че трябва да бъде.

— Лейди Уинтърс? — Гласът се извиси над шума, вдиган от войниците, които събаряха шатри и прибираха багажа.

Тя се обърна и видя един познат горянски съгледвач.

— Да?

— Нашата северна рота е на съвещание с лейди Там; довели са един от хората ви. — Лицето му беше безизразно, но в погледа му имаше потайност, от която потръпна. — Моли да дойдете. — Тонът му подсказваше, че не моли, а настоява.

Уинтърс тръгна след съгледвача към шатрата, в която прекарваше повечето си време. Общуването с жените и малкия Иаков беше единствената светлина в тези мрачни времена. Неб беше изчезнал от сънищата й и те бяха пълни само с кръв, остриета и розови белези на бледите гърди. Но малкият Иаков въпреки болестта си сияеше като пълната луна. Гледката на Джин Ли Там с него и после сред войниците беше странно противоположна — тих напев, включен в основната песен.

Двамата със съгледвача стигнаха до шатрата и той отмести платнището на входа. Вътре я очакваше мрачна компания, в центъра й седеше Шеймъс и трепереше. Бузите му бяха бели заради сълзите, а по лицето личаха синини и охлузвания. От дрехите му бяха останали окървавени парцали. Когато я видя, старецът извърна очи. Уинтърс притича и коленичи до него, хвана ръцете му.

— Шеймъс, какво ти се е случило?

Джин Ли Там седеше отстрани. Линей и речната жена бяха изчезнали, но около огнището се бе събрала малка група парцаливи и мръсни съгледвачи.

Шеймъс прехапа устната си.

— Дванайсетте не съществуват. Само аз останах.

Уинтърс издиша шумно и стомахът й се сви.

— Как е възможно? Тази сутрин получих писмо от теб, че се придвижвате към Родствен гроб, за да претърсите за белези.

Джин Ли Там се обади отзад, нежно, но твърдо.

— Капитане, кажете на кралица Уинтерия какво открихте.

— Писмото не може да е от него — заговори офицерът. — Попаднахме на един лагер и го измъкнахме от клетка. Загубих шестима бойци при освобождаването, но го разпознах от папския дворец и не можех да го оставя. Блатните земи са в хаос.

Уинтърс сбърчи вежди и усети как лицето й пламва.

— Шеймъс, ами армията? Нали ти я оставих… какво стана?

— Разбити са. Разпръснати и мъртви, всички, които не се предадоха и не приеха белега.

Тя примигна. Целите Познати земи се страхуваха от блатната армия. Войниците й не се предаваха, не и по своя воля. Как беше възможно? Внезапно осъзна думите му. Зададе въпроса, макар да знаеше отговора и това я смрази.

— Приели са белега ли?

Старецът изхлипа и отметна риза, за да покаже пресните прорези.

— О, кралице, провалих вас и паметта на баща ви.

Гледката на съкрушения, разплакан старец я смачка и тя усети как собствените й очи се насълзяват. Прехапа долната си устна, за да спре да трепери.

— Какво се случи, Шеймъс?

Той наведе глава и заговори с премерен тон.

— Разделихме армията, за да претърсим селата. Всеки от дванайсетте предвождаше една част. Аз тръгнах към Валкри да проверя тамошните селища. Открихме тайно планинско светилище. Гарик и хората му откриха друго, близо до Надеждата на Ейнсил. Започнахме да проверяваме хората за знака. — Шеймъс вдигна червените си очи. — Не всички го получават от нож. Някои го рисуват с боя. Особено тези, чиято позиция изисква тайно поклонничество.

Тя изпусна затаения дъх.

— Колко?

— Твърде много. Има предателство в самия съвет на дванайсетимата. Бяхме нападнати през нощта, отвън и отвътре. Няколко от членовете на съвета бяха пленени и получиха избор — да приемат знака или да умрат. Не знам кои бяха срещу нас, но птиците ни бяха прехващани, а съобщенията подменяни.

Уинтърс присви очи.

— Шеймъс, къде са другите?

Той отново наведе глава и не отговори. Калта и сълзите се стичаха по брадата му.

— Другите са отказали знака и са били екзекутирани — обясни капитанът на съгледвачите. В гласа му имаше горчивина, но не и осъждане.

„Губя народа си.“ Тежестта на истината я притисна и се забори със сълзите, които щяха да я посрамят. Обърна се към Джин Ли Там.

— Трябва да се върна. Не мога да дойда с вас в Уиндвир.

— Стори каквото чувстваш, че е най-добро — каза горянската кралица, но същевременно раздвижи ръце. „Обмисли избора си; може да помолиш за родство. Блатата вече са в други ръце и ще ти е нужна помощ, да си ги върнеш.“

Уинтърс кимна, но дълбоко в себе си се чудеше дали земите й изобщо може да се върнат.

— Ще помисля. — После се обърна към капитана. — Какво друго можете да ми кажете?

— Има един старец, който се е обявил за пророк. Проповядва някакво ново евангелие открито и хората го слушат. — Тя видя отвращението по лицето на офицера. — Говори за писания, предсказващи падането на Уиндвир — с точност до датата, — и твърди, че това възвестява пристигането на императрица.

Сети се за думите на Езра от пещерата с извора. „Пурпурната императрица. Ново евангелие.“ Побиха я тръпки от спомена. Блатните нямаха евангелия, само Книгата на сънуващите крале, която обещаваше дом и поправяне на неправдите, причинени им през дългото изгнание. Но старецът й бе казал, че има ново.

— Какви писания цитира?

Капитанът поклати глава.

— Не знам как се наричат. Старецът ги рецитира по памет, но не съм ги чувал преди. Като съдя по реакциите на народа ви, и те не са. — Той се намръщи и започна да повтаря по спомен. — И в края на дните ще се надигне вятър от кръв да прочисти и студени железни остриета да окастрят…

Думите му заглъхнаха, но Уинтърс се изненада кой успя да ги продължи.

— И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му… — изрече тихо Джин Ли Там.

„Да.“ В очите й имаше нещо, което обезпокои момичето. Уинтърс преглътна и пое въздух, за да довърши цитата.

— Така ще се издигне тронът на Пурпурната императрица.

В стаята настъпи мълчание. Уинтърс видя колко е пребледняла Джин Ли Там. Горянската кралица я гледаше загрижено. „Сигурно и аз съм бяла.“ Последните събития я бяха зашеметили. Този плевел бе поникнал някак в собствената й градина, право пред погледа й. Пред очите на Ханрик и може би на баща й. Вече си го представяше, макар това да я смайваше. Тайни срещи в пещери и горички. Проповеди на евангелието скришом. Белязване за тези, които можеха да го приемат, и боя за онези, които трябваше да крият вярата си. И през цялото време сбиране на тайна армия с кръвни магии, която да всее ужас и кръвопролитие в една зимна нощ и да премахне последните андрофрансини от Новия свят.

Хрумна й една мисъл, но я изостави за момент. Просто не можеше да е вярно. Въпреки това тя беше настойчива: Възможно ли бе култът сред народа й да има нещо общо с падането на Уиндвир?

— Ще дойда с вас! — промълви тихо Уинтърс. — Ще помоля Съвета на родството да изслуша молбата ми и да помогне на моя народ.

Джин Ли Там кимна.

— Благоразумно решение. — Ръцете й се задвижиха. „Знам тези думи от сънищата, а старецът Езра ми ги повтори, когато се срещнахме. Каза и още. Остани след срещата и ще ги обсъдим.“

— Добре, милейди — кимна момичето.

Старецът се размърда и тя насочи вниманието си към него.

— Шеймъс, ти ще ме придружиш и ще ми разкажеш за преживяното.

Той не отговори и Уинтърс сложи длан на рамото му. Усети го как потръпва от докосването й.

— Погледни ме!

Старецът поклати глава.

— Не мога да го понеса, кралице!

Тя коленичи и бавно повдигна лицето му с длани. Наведе се и целуна мръсното му чело.

— Шеймъс, понякога няма добри пътища и трябва да се примирим с този, който изберем. Понякога друг избира вместо нас, но ни оставя да се заблуждаваме.

Хлипането му се засили и тя го прегърна, сложи лицето му на гърдите си като да беше наранено дете. „Може би всички сме наранени деца“, помисли си.

— Този белег е само на тялото ти, не на душата. Имам нужда от теб за това, което предстои — така че съм благодарна за избора, който си направил.

Нямаше нужда да се оглежда за реакции из помещението. Тишината, която бе настъпила, говореше повече от цялата Книга на сънуващите крале.

Чувстваше, че всички я гледат, но не я беше грижа. Продължи да държи плачещия старец и да шепне утешителни думи в ухото му. Той се притискаше към нея сякаш бе майка му и молеше за прошка, докато ридаеше виновно в пазвата й.

Умът й се насочи към думите, които щеше да изрече пред управниците на Познатите земи, за да проси помощ за народа си. Преценяваше въпроси и стратегии за най-новия завой на уимския лабиринт. Категоризираше всичко по приоритет и не спираше да шепне успокоително на мъжа в прегръдките си.

Усети необяснимо спокойствие и вече не изпитваше потребност да плаче. Цялото й внимание бе заето с утешаването на Шеймъс, а собствената й мъка чакаше кротко за по-късен момент в уединение.

Може би в крайна сметка майките и кралиците не бяха толкова различни.

Петронус

Времето в делтата започна да се затопля и Петронус свикна да се разхожда в градината за медитации на Ерлунд всеки следобед. Растенията не бяха разцъфнали, но той си ги представяше цъфтящи и това го успокояваше. Ентролузианците бяха следвали пътищата на Т’Ерис Уим, когато беше модерно, и някой забравен надзорник бе поръчал уимски лабиринт с всички компоненти за мрачна медитация.

След часовете, които прекарваше в стаята си, зазубряйки томове с родствено право заедно с Есаров, беше приятно отново да излезе на открито и това му напомняше за колибата и рибарския навес в залива Калдус.

Бе живял мирно там цели трийсет години, докато не видя кладата на Уиндвир. „Трябваше да си остана вкъщи“, укори се. Знаеше, че колебанията и себеподценяването са трикове на ума. Франсините учеха, че всеки изминат път оформя настоящето ни. Ако промениш едно завойче по дългия маршрут, и всичко може да се измени.

Можеше да остави Сетберт сам да приеме правосъдието. Можеше да го екстрадира, както желаеха Ерлунд и губернаторите. Но му трябваше антагонист, докато желанието за мъст на ордена беше силно. Трябваше да съсредоточи гнева им върху една фигура, за да може да се отърве от поста и да сложи край на андрофрансините. В противен случай обречената на миналото мечта щеше да се завърне.

Още се тревожеше от думите на Влад Ли Там. „Рудолфо е мое творение, както ти си създание на баща ми.“ Знанието, че действията му са манипулирани от внимателно стимулиране и нагласени обстоятелства, го караше да се чувства кух. Беше видял гнева по лицето на Рудолфо, когато се върна от срещата си с Там на Изумрудения бряг. Знаеше каква цена е платил горянинът и мисълта, че самият той е река, изместена с прецизни манипулации, разпалваше ярост и колебания, пред които не искаше да се изправя.

Някаква тъмна птица изпищя в далечината и Петронус вдигна поглед. Тя летеше бързо на север. Старецът я видя как изчезва и се обърна към лабиринта.

В този миг чу тихо изсвирване.

Петронус се огледа. Стражите стояха на входа на градината и си приказваха. След като направи декларацията, Ерлунд отслаби малко хватката. Вярно, че го заключваха в покоите, но докато се разхождаше, му даваха голяма свобода. В крайна сметка, ако побегнеше сега, щеше да е престъпник не само по ентролузианските закони, а и по тези на родството, на които се бе позовал като монарх.

Той тръгна бавно към входа на уимския лабиринт и спря в сянката на трънливите му стени.

— Има ли някой? — попита Петронус тихо.

Приближи се и усети миризмата. Вонеше на канализация.

— Да, отче! — прошепна познат глас. — Пропълзях през река от лайна, за да стигна дотук.

„Гримлис.“ Той сбърчи нос и навлезе навътре в лабиринта. Долови полъха, въпреки че нямаше вятър, и разбра, че сивият гвардеец не беше сам. Насили се да върви с мързелива крачка, докато не се скри от очите на стражите.

— Какво правиш тук?

Гримлис се засмя тихо. Гласът му беше заглушен от прахчетата.

— Дойдох да видя дали сте приключили с глупостите. Хората ми наблюдават пазачите и нося резервна торбичка със съгледвачески магии. Но пътят за бягство може да обиди височайшата ви натура.

Петронус продължи да обикаля из лабиринта.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Проникваме цяла седмица. Наблюдавах ви и чаках. Просто днес за пръв път се доближихте достатъчно до лабиринта.

Беше ред на Петронус да се засмее.

— Още малко и вонята щеше да ме погуби по-сигурно от екзекуторите на Ерлунд. — Погледна към посоката, от която се чуваше гласът, но магиите действаха и не се виждаше нищо. — Значи си дошъл да ме измъкнеш?

— Ако ми позволите.

Разбира се, сивият гвардеец знаеше отговора. И въпреки това опитваше. „Защото дългът му повелява.“ Гримлис служеше на светлината цял живот. Беше обрекъл живота и меча си на четирима папи. Дори когато Петронус го отпрати да зарови сивата си униформа в глинестата почва на Деветте гори, ветеранът се върна като прогонено куче.

— Знаеш, че няма да тръгна — каза Петронус, колкото можа по-нежно.

Можеше да си представи свиването на раменете.

— Знаете, че трябваше да опитам. Петронус, надига се нещо мрачно и имам злокобно предчувствие, както никога досега.

Петронус усещаше тревогата в гласа и това го притесняваше. Дори самото обръщане по име бе показателно. А Гримлис не губеше самообладание и при най-отчаяните обстоятелства. Ако се спреше на едно място, и самият той чувстваше подобна прокоба. Наближаваше отплата и Петронус се намираше в центъра й.

— Тази игра на войната на кралицата е внимателно построена. Мога да спечеля битката, след като намесих родството.

— Съмнително. Начинанието е глупаво. Сред блатните има култ. Повсеместен и’зиритски бунт, а оцелелите андрофрансини са систематично унищожавани. Чу ли за летния дворец? А за армиите на север?

Петронус кимна.

— Есаров ми каза. — През нея вечер остана буден, разсъждаваше над новините. Блатни, които изгаряха жертвите си.

— Става по-лошо. Този култ е нещо невиждано и корените му са пораснали тайно и надълбоко. Според слуховете армията на Уинтерия е разделена. Самата тя се готви за обръщение към съвета.

Петронус се намръщи. Значи наистина беше проникнало дълбоко. Орденът държеше здраво тези неща и използваше Сивата гвардия и родството си, за да смачка всяка следа от и’зиритско поклонничество, преди положението да стане критично. Но блатните си бяха податливи на мистицизъм. И въпреки че ги наблюдаваха, беше трудно да се проникне между тях. С време, търпение и грижа можеше да се формира религия. Като се добавеше необяснимият достъп до кръвна магия и готовността на хората да умрат за каузата, това се превръщаше в могъщо оръжие.

Възникването на тази нова заплаха веднага след Уиндвир, не беше съвпадение. Градът разполагаше в подземията си със средства да се противопостави на тези магии. С оръжия, които да повалят новия враг. Хората щяха да кажат, че когато пастира го няма, вълците разкъсват стадото. Но не беше правдоподобно блатен култ да е способен да унищожи Уиндвир. Не и без огромна помощ.

Есаров настояваше, че заплахата е дошла отвътре. Влад Ли Там подозираше, че собственото му семейство е компрометирано и използвано, както и Сетберт, за да се постигне това. Присъствието на златната му птичка над Уиндвир потвърждаваше подозренията. След като орденът и Ли Там бяха вън от играта, в Познатите земи цареше хаос и насилие.

— Това са нишки от един и същ гоблен — каза тихо той.

— Да — съгласи се Гримлис. — Отче, миналата седмица сънувах как загинахте от желязно острие. Нещо се случва и подозирам, че ни карат като добитък към кланица. — Той замълча и Петронус усети неудобството му. — Боя се от предстоящото.

Петронус кимна, но не каза нищо.

— Пак моля, елате с нас. Ще намерим къде да ви скрием. Ще продължим да работим над излизането от този уимски лабиринт.

Старецът въздъхна.

— Ами ако задачата ми е да извървя този път?

В гласа на Гримлис се промъкна гняв, но той се постара да го прикрие.

— Тогава ми дайте заръки, за сега и за след като загинете. Защото, ако не тръгнете с мен, съм напълно убеден, че до месец ще сте мъртъв.

— Заради съня ли?

— Да, заради съня. И не ми пробутвайте франсинските глупости как сънищата са тайни лабиринти в душата ни, скрити страхове и забранени копнежи. Знам ги тия. Но знам и следното: Този сън изглежда реалистичен и няма да чакам да се осъществи.

Петронус спря. Беше стигнал до центъра на лабиринта и мраморната пейка за медитация. Приближи се и седна на нея. Вече не беше сигурен дали вярва на франсинските учения по темата. Разбиранията му бяха разклатени от сънищата на Неб в гробокопаческия лагер.

— Гримлис, не мога да тръгна с теб. Трябва да завърша започнатото.

— Призовахте всеки владетел от Познатите земи, имащ родство с Уиндвир, на едно място. — Гласът на Гримлис бе натежал от гняв. — Междувременно, противник, който няма как да спрем, помита Скитащата армия като водопад и мачка армиите на Пилос и Тюрам, без да се мъчи. — Той замълча и Петронус усети тежестта на думите му. — Отче, не разбирате ли какво се случва?

— Виждам, но пиршеството на Рудолфо и събитията от онази нощ доказаха, че ако иска, врагът може да удари навсякъде и по всяко време. Няма нужда да ни събират на едно място.

Гримлис въздъхна.

— Какви са заповедите ви?

Петронус се замисли за момент.

— Ако сънят ти се окаже истина, макар да се съмнявам, вземи хората си и помоли Рудолфо за защита. Досега не са закачили андрофрансините, които са в Деветте гори. Служи му, както служиш на светлината.

— Ще му служа, както служа на вас, отче.

— Ти ми служи добре, Гримлис.

Ветеранът се засмя горчиво.

— Не достатъчно. Добрият войник щеше да ви фрасне по главата и да ви замъкне на безопасно място.

Петронус се засмя.

— Добрият войник трябва да вярва в преценката на началника си.

Гримлис изсумтя.

— Не съм толкова наивен, старче.

Сянката се изтегли без повече думи и тежката миризма на екскременти отстъпи на чистия, хладен въздух, който миришеше на дъжд.

При първите капки Петронус не помръдна от медитационната пейка. След това започна пороят и го намокри. Стражите се появиха, за да го върнат в покоите му, и той ги последва.

„Моята отплата наближава.“

„Не. Не моята.“

Петронус усещаше тежестта на по-могъщата отплата, докато лилавите облаци плачеха за чедата на П’Андро Уим.