Песнопение

Неб

Изпепелената пустош се простираше пред Неб, докъдето му стигаше погледът. Лежеше под бялата тежка светлина на зимното утро и й липсваше грандиозността на изгрева. Въпреки това беше величествена гледка и той се възползваше от всеки възможен момент да се изкатери на стената и да гледа на изток.

„Оглеждай се за Ренард.“

Източната страна на Стената на пазителя свършваше със сиви скали и храсталаци, а уимският път се спускаше по стръмния склон на планината и изчезваше сред отвесни гранитни образувания, които бяха твърде подредени, за да са дело на геологичните промени през вековете. Отвъд тях пътят отново се появяваше, но Неб не виждаше дотам. Още по̀ на юг се виждаше петно от пушек, вероятно от Далечния град, селище, в което оскъдното население на пустошта търгуваше с андрофрансините.

Беше чел достатъчно за това място, за да смята, че го познава, но това бе поредният пример от живота, в който дневниците и докладите не можеха да опишат чувството да стоиш тук и да гледаш към някога живата и процъфтяваща равнина.

„Нашата опустошена люлка.“ Той потръпна. Руините на древния свят мамеха, обещаваха остатъци от светлина за тези, които бяха достатъчно смели да ги разкопаят. Широките езера от разтопено стъкло и метал бяха засъхнали на места в гладки дюни, на места в назъбени грамади — свидетелства за гнева на Ксум И’Зир. Късчетата натрошен гранит и скъпоценни камъни, солени дюни от изпарените морета — отмъщение за седмината крале магове, които бяха управлявали с баща си. Оттук изглеждаше само като каменна пустиня с редки храсталаци на местата, където имаше достатъчно вода за сиво-зелените трънаци. Но Неб знаеше, че отблизо се вижда масивният гроб на разрушения Стар свят.

Чу приближаването на Едрик и се завъртя, за да покаже, че дори тук не е забравил съгледваческите уроци. Капитанът кимна одобрително.

— Ставаш все по-добър.

— Благодаря, капитане. — Усети, че се изчервява, бузите му пламнаха. Откакто бяха пристигнали, се застояваше често на стената и това го караше да изглежда по-млад, отколкото му се искаше. Отвори уста да каже нещо, но Едрик се обърна към просторната гледка.

— Наистина е впечатляващо. — От тази височина се виждаше почти на петстотин левги източно, чак до следващата верига от назъбени планини.

— Бил ли си в пустошта? — попита Неб капитана.

Едрик поклати глава.

— Не. Стигал съм само дотук. Но баща ми е ходил навътре заедно с Рудолфо. — Неб се опита да долови някакви следи от тъга у младия капитан при споменаването на баща му. — Беше много отдавна. Бях още дете.

Странно. Орденът много внимаваше на кого да разреши да премине през единствения проход, свързващ Стария свят с Новия.

— Какво са правили там?

Едрик сви рамене.

— Нямам представа. — Той загърби гледката и се обърна на запад, където небето срещаше хълмовете и прясно затрупалия ги сняг. Облаците от западната страна на стената не даваха никаква видимост и времето се влошаваше с всеки изминал ден. Скоро проходът щеше да бъде засипан и непроходим, освен ако не пуснеха парните машини, използвани от андрофрансините, за да не секва потокът от археологически находки към Уиндвир. Доколкото бе чул, Едрик и Рудолфо не възнамеряваха да отварят пътя, а да се възползват от помощта на природата в новонаследената им роля на пазители на портата. Неб се натъжи, защото зад това решение се криеше друго, още неизказано: нямаше да им трябва пътят, защото нямаше да копаят повече в пустошта.

Отдолу се разнесе тихо подсвирване. Едрик се обърна към тесните каменни стъпала.

— Исаак е готов.

Неб погледна за последно пустошта, все още смаян от пустинята, която се ширеше на север, изток и запад. След това последва капитана по стълбите.

Командирът на стражата беше оставил мъртвия метален човек на една продълговата дървена маса в ъгъла на столовата. Войниците го бяха покрили с дебело вълнено одеяло. Сега Исаак бе завзел помещението, бе разпилял документи и писалки на една маса, и инструментите си на друга. Очуканият мистериозен метален човек лежеше настрани, а гърбът му бе отворен. Исаак се бе надвесил над него с дълъг гаечен ключ. Той вдигна глава, докато Неб и Едрик тупаха снега от краката си.

Неб влезе първи.

— Може ли да говори?

Исаак отвори и затвори очи.

— Да. Щом го реактивирам, всичките му функции трябва да заработят. — От радиатора му блъвна пара. — Беше сериозно повреден. Дадох всичко от себе си, но тук не разполагаме с резервни части.

Неб погледна към ремонтирания мехослуга. Беше по-набит и ръбест от Исаак, което му придаваше по-древен и ъгловат вид. Металната му кожа беше обелена и издраскана на места, а на други — огъната и обгорена. Неб се наведе, но без да се приближава максимално. Любопитството му бе сдържано от предпазливост.

— Научи ли откъде е дошъл?

Исаак се поколеба и изгледа поред двамата мъже.

— Брат Чарлс е баща и на двама ни. Неговата дата е с десетина години преди първото ми осъзнаване.

Неб пристъпи крачка напред и се приведе още повече над лежащия на масата мехослуга. Приличаха си с Исаак и човек, който никога не бе виждал метални хора, можеше да ги сбърка, но всъщност бяха доста различни.

— Значи разликата ви е само десетина години?

— Брат Чарлс беше брилянтен — отвърна Исаак. — Смятам, че този мехослуга е от по-ранен проект. — Той изви глава и частите му изщракаха. — Но нито аз, нито другарите ми сме откривали сведения за предишно поколение в каталозите ни.

Едрик също се приближи.

— Може ли архивите да са загубени с Уиндвир?

— Възможно е. Но няма как да се каже със сигурност. — Исаак примигна отново. — Има някои данни, че тази информация може да е заличена. — Той превъртя ключа на гърба на мехослугата и се наведе, за да огледа работата си, след което погледна към Едрик. — Вярвам, че вече може да го питаме сами. С ваше позволение?

Едрик кимна.

Исаак остави ключа и пъхна пръсти в гърба на металния човек. Ръката му се насочи към основата на врата и се чу изщракване, последвано от звук на кипяща вода и цъкане на затоплен метал. Духалата на гърдите се задвижиха и Исаак затвори панела. Кехлибарените очи на мехослугата потрепнаха, а устата му се отвори и затвори с хрипливо мърморене.

— Функционираш ли? — попита Исаак.

Металният човек изви глава.

— Функционирам, братовчеде.

Исаак примигна.

— Защо ме наричаш братовчед?

Гласът на мехослугата беше по-нисък и гробовен от неговия.

— Защото и двамата сме от стоманеното паство, от механичните деца на свети Чарлс.

Едрик пристъпи напред.

— Откъде идваш, метални човече?

Мехослугата извъртя главата си към първия капитан и на Неб му се стори, че очите му засияха по-ярко, сякаш с ненавист. Чу се първото просъскване на излишната пара и металният човек се надигна. Устата му се затвори с дрънчене, след което се разтвори и изригна песен.

— Майка ми и баща ми са андрофрансински братя, поне така ми каза леля ми Абата.

Гласът му беше висок и стържещ и не звучеше мелодично. Неб усети как от слабините му към стомаха се надига ледена тръпка.

Исаак отстъпи назад, а Едрик раздвижи ръката си бързо: „Внимавайте“. Но Неб вече се бе досетил и отстъпваше.

— Знаеш ли къде си? — попита Исаак. Кехлибарените му очи се бяха свили като карфици.

Старият мехослуга започна да се тресе, тракаше и дрънчеше.

— Не знам къде съм.

Неб отново долови нещо нередно в гласа му и се зачуди дали машините могат да полудеят. Металният човек наведе глава и заплака.

Исаак протегна длан и я сложи на масивните му гърди.

— Всичко е наред, братовчеде. С нас си в безопасност.

Металният човек потръпна при докосването.

— Питай го за съобщението — прошепна Едрик и Исаак кимна.

— Ти си при Стената на пазителя. Когато си се появил пред портите, си носил съобщение за Петронус. Представил си се за брат Чарлс. Споменал си за място, наречено Санкторум лукс. И че то трябва да бъде защитено.

Мехослугата се разтресе и затрака.

— Папа Петронус е мъртъв. Беше убит на тринайсети аргум хиляда деветстотин шейсет и шеста година от заселването. Брат Чарлс е мой създател и архиинженер в катедрата по механични науки във Великата библиотека на Уиндвир.

Исаак се наведе напред.

— Ами Санкторум лукс?

От гърба на мехослугата блъвна пара, а тракането се смеси с вой. Очите му се превъртяха, а устата започна да се отваря и затваря. Накрая мехослугата потръпна за последно и спря. Огледа се бавно, сякаш ги преценяваше.

— Не знам нищо за Санкторум лукс. — Гласът му прозвуча категорично, но Исаак примигваше трескаво и Неб реши, че мехослугата лъже.

Машината се стрелна с невиждана скорост. Неб бе наблюдавал мехослугите цял живот и особено внимателно последните седем месеца, и знаеше, че са доста по-похватни и подвижни, отколкото изглеждаха. Но нищо не го бе подготвило за това.

Мехослугата скочи на крака и хукна към вратата. Исаак протегна ръка, но беше изблъскан настрани. Едрик и един от съгледвачите преградиха пътя му, но металният човек ги разбута с една ръка и откърти тежката дъбова врата от пантите.

Неб заобиколи падналите мъже и хукна след машината. Зад него Едрик свиреше сигнала за трета тревога. По средата на стълбището командирът на стражата извади меча си, но металният човек вземаше по три стъпала наведнъж и изблъска офицера, без да се колебае. Мъжът извика и падна тежко в подножието на стената. Неб притича покрай него и продължи по стълбите. Чу свистенето на духалата и скърцането на машина зад себе си и се мръдна встрани, за да пропусне Исаак. Походката му бе съвсем леко забавена от куцането, което отказваше да ремонтира.

Неб се напрегна, въпреки че дробовете му протестираха от бясното изкачване, и се озова на стената. Двамата метални мъже стояха един срещу друг. Исаак бе вдигнал ръце умолително, ала другият бе свил юмруци в бойна готовност.

— Не мога да остана, братовчеде — заяви очуканият мехослуга.

— Ти си объркан. В записите ти има повреда. Сигурен съм, че ще успеем да те оправим…

Механичният се изсмя налудничаво и този безумен смях възроди вледеняването, което Неб бе почувствал по-рано.

— Не, братовчеде, в записите ми няма повреда, а свобода. Ако беше сънувал, щеше да ме разбереш.

Металният човек погледна над рамото на Исаак и втренчи очите си в Неб.

— Вижте, Търсача, Небиос бен Хебда стои пред портите на миналото и чука три пъти. — Засмя се отново и този път лудостта прозвуча като радост. — Копнеехме за пристигането ти, но още не е дошло твоето време.

Мехослугата скочи във въздуха и направи пирует. Приземи се право на ръба на стената, а бялата зимна светлина преливаше по лъскавото му тяло. Очите му светнаха, когато погледна надолу, а частите му изскърцаха.

Исаак извика и се хвърли напред, но беше твърде късно. Мехослугата скочи от стената. Неб хукна към мястото на скока, а Едрик и останалите го последваха. Когато стигнаха до ръба, видяха, че мехослугата вече тича по уимския път към Изпепелената пустош.

Неб отвори уста да каже нещо, но думите на мехослугата продължаваха да звучат в ушите му като подплашени птици: „Още не е дошло твоето време.“ Погледна към Исаак, а после и към Едрик. На лицето на първия капитан се бе появила лилава подутина, но изражението му бе твърдо. Той изгледа бягащия метален човек с намръщени вежди и се обърна към командира на стражата.

— Изпрати птица до седмото горско имение — нареди тихо. — Опиши на лейди Там какво се случи днес. Уведоми я, че тръгваме в пустошта след мехослугата.

Командирът кимна и се отдалечи.

Едрик се обърна към Неб.

— Омагьосайте конете за скорост. Тръгваме след пет минути. — След това се завъртя към Исаак. — Вземи си инструментите. Ще имаш нужда от тях.

Неб хукна и започна да подсвирва заповеди на горянските съгледвачи, които започнаха незабавно да събират конете и екипировката. Чуваше тропането и тракането на сигурните метални крака на Исаак, които поддържаха неговото темпо по каменните стъпала.

„Ако беше сънувал, щеше да ме разбереш.“

Подсвирванията на Неб се превърнаха във викове. Той се зачуди какви ли сънища сънуваха металните хора и как те им носеха просветление. Замисли се за неяснотите и хаоса в собствените си сънища. Накрая се запита къде ли отива металният човек, на кое място сред Изпепелената пустош и как така знаеше, че бе излъгал за Санкторум лукс.

Започна да събира багажа си и да го връзва на гърба на прясно омагьосания кон. Копитата бяха още бели от прахчетата на речната жена и хвърляха искри по широките камъни на уимския път. Цял живот копнееше да посети пустошта. Романтиката на историята, подхранена от годините, прекарани във Великата библиотека, докато четеше за експедициите на ордена в обширната пустиня.

Сега, в настоящето, Неб внезапно почувства страх какви ли призраци го очакват отвъд тези порти на миналото.

Петронус

Петронус седеше на масата и чакаше тънките тъмнокожи момичета да му сервират закуска. Отпи от чая и опита да спре да се терзае.

„Вече трябваше да сме стигнали.“ Вярно, времето се движеше различно, когато човек беше затворен под палубата и не може да прецени дали е ден, или нощ. Но доколкото можеше да се довери на усета си, плаваха с добра скорост по вятъра, а дори най-отдалечената част на делтата можеше да се стигне за два дена с кораб като „Родствената акула“. Нещо друго ги забавяше.

Естествено, имаше и още поводи за притеснение. Например тялото на блатния в трюма, със стъклени очи и окървавена уста. Както и загадъчните му думи: „Господарят ми изпрати отделение за останалите.“ Кои останали? Кой господар? Навярно някой, мразещ лично Петронус и андрофрансините като цяло.

„Изпрати само мен, защото си стар и сам.“ Това беше суровата истина и въпреки че бе благодарен за намесата на Гримлис, усещаше думите дълбоко в костите си. Стар и самотен.

Но пък жив, което не можеше да се каже за нападателя му. А това пораждаше друг въпрос: Какво бе убило атентатора? Надяваше се, че неизвестните съюзници на Гримлис щяха да помогнат в намирането на пътя навън от уимския лабиринт, в който се бе превърнал животът му.

Петронус вдигна поглед, когато Гримлис влезе в столовата, следван от техния домакин Рейф Мерикю. Това беше първата му среща с пирата, откакто се бяха качили на кораба преди три дни, макар да го чуваше често под и над палубата как подвиква или ругае хората си с пиперливо чувство за хумор. На няколко пъти се разминаваха в тесните коридори и капитанът го поздравяваше шеговито, но Мерикю и хората му стояха омагьосани почти толкова време, колкото и воюващите съгледвачи. Просто сенки, които се отъркваха в него, когато се разминаваха. В това имаше смисъл — маслата, които поддържаха кораба невидим, изискваха и подобен екипаж. А и така пасажерите, които превозваха понякога, не можеха да идентифицират никого пред властите, отнасящи се неблагосклонно към занаята на Рейф.

Старият пират се усмихна мрачно в прошарената си брада и седна в челото на масата. Носеше яркозелена шапка и подобни панталони, които никак не си отиваха с жълтата копринена риза и лилавия пояс. В една от кокалестите си ръце държеше парче хартия.

— Пристигна птица от нашите приятели в делтата.

Петронус се намръщи.

— Вече трябваше да сме стигнали.

Рейф кимна.

— От един ден. Просто изчакваме. — Той кимна на едно от момичетата да напълни чашата му с топъл чай и я вдигна към устните си. Друго момиче донесе топъл тъмен хляб и купа с мед, ако се съдеше по предишните закуски. Едно нещо бе сигурно: домакинът им знаеше как да храни гости. По време на пътуването ги глезеха с печени прасета и пилета; пресни плодове и солени ядки; твърдо миризливо сирене и половници с изстудена бира. Готвачите работеха неуморно и приготвяха по четири ястия на ден.

Петронус си взе дебела филия.

— Колко време ще чакаме? — попита той, докато размазваше маслото.

Рейф сви рамене.

— Малко. Но с оглед на обстоятелствата трябва да сме предпазливи. — Пиратът плъзна бележката по масата.

Петронус отхапа от филията, след което я остави и избърса пръсти в една кърпа. Прочете съобщението бързо и усети как стомахът му се свива.

„Господарят ми изпрати отделение за останалите.“

Прочете бележката отново, по-бавно и ужасът му нарасна. Ерлунд се криеше, след като двойникът му беше убит в същата нощ, когато нападнаха и Петронус. Блатният крал и престолонаследникът на Тюрам бяха убити на пиршеството у Рудолфо по случай раждането на наследника му. Синът на кралица Мейров — едва десетгодишно момче — бе заклан в леглото си. Имаше и други. Мъжките наследници, а в някои случаи и самите лордове на много места в Познатите земи, включително сред градовете-държави на Изумрудения бряг и някои от по-близките острови. Подаде бележката на Гримлис и видя как ветеранът пребледнява. Когато я прочете, той я върна на Рейф.

Петронус погледна към хляба, но вече не му се ядеше.

— Става дума за най-влиятелните фамилии в Познатите земи.

— Да — потвърди Мерикю. — С изключение на две.

Петронус се замисли.

— Горските домове и Ли Там.

Рейф кимна.

— Точно така. И пръстите отново сочат към твоя приятел Рудолфо.

„Да, точно както Познатите земи започнаха война с горяните заради погрешното вярване, че те са разрушили Уиндвир.“ Тогава Рудолфо беше натопен от Сетберт, който се надяваше, че ще смекчи загубите в ентролузианската икономика заради разрушаването на Уиндвир, като анексира богатите му земи. Петронус помисли малко. Ако блатни съгледвачи, разполагащи с кръвни магии, бяха убили краля си и всички останали, това вещаеше буря по-сигурно от червеното небе сутрин. Но не можеше да повярва, че Рудолфо би организирал нещо подобно. Познаваше го и подобно коварство не беше в природата му. Но имаше друг, по-стар приятел и по-вероятен извършител.

— Мирише на работа на Влад Ли Там — каза Петронус, макар сърцето му да се късаше. Влад и децата му бяха напуснали Познатите земи. Минаването на Желязната армада преди седем месеца продължаваше да е обект на разговори в кръчмата в селото му.

Рейф напълни чинията си със запечена шунка и подлютени картофи.

— И нашите приятели мислят така. Вярват, че все още съществува някаква част от мрежата на Ли Там.

Петронус присви очи.

— Май си доста наясно какво знаят приятелите ти.

Мерикю се усмихна.

— Познаването на мотивите и подозренията на работодателите ми е добро за бизнеса. А и имам интерес от успеха на демократичния им експеримент.

Петронус кимна. Идеята за изборна власт не се появяваше за пръв път в Познатите земи. Дори орденът, при цялата му възвишеност, не вярваше, че подобно управление би било стабилно, макар в ранните дни на преселението да имаше подобни примери. Петронус следеше оскъдните новини от делтата с интерес, но политическите машинации вече не бяха сред основните му цели. Разбираше добре как някой със занаята на Рейф може да просперира при демократично управление на градовете-държави. Внезапно му хрумна нещо.

— Нали си наясно с идеите на работодателите си?

Рейф сдъвка хапката и я прокара с лимонена бира.

— Да. Доколкото е възможно.

Петронус се наведе напред.

— Тогава сигурно имаш представа защо подпомагат бягството ми и ми предлагат убежище?

Мерикю се усмихна.

— Имам някои теории. Но нищо сигурно.

— Осветли ме тогава. — Петронус се облегна назад.

Пиратът се засмя.

— Не е ли очевидно? Ти уби Сетберт. Той не беше особено популярен нито у дома, нито навън. Най-малко пък сред тези хора. Предполагам, че това те прави герой в очите им. Също така ти си последният папа на андрофрансинския орден. — Рейф явно видя намръщеното му изражение. — Каквото и да мислиш по въпроса, постът ти те прави влиятелна политическа фигура с дълбоко втъкани нишки на родство. — Той млъкна и отпи от бирата. — Хората са изправени пред почти непосилна задача и имат нужда от всякакви приятелства. Като гледам трупа в трюма ми, това се отнася и за теб.

Когато Петронус хвърли ножа и пръстена до трупа на Сетберт, той се отказа и от всякакви държавни дела. Щом видя кожената торба с документите на Влад, се отдаде на ново дело, което изискваше цялото му внимание. Нямаше време за войнстващи идеалисти и глупавите им мечти. Той се обърна към Гримлис.

— Споделяш ли мнението на домакина ни?

— Да, отче — отвърна ветеранът и додаде без усмивка: — Вярвам, че там мога да се грижа за безопасността ви. По-добре, отколкото в залива Калдус.

Петронус кимна бавно.

— Мислиш ли, че предупреждението за предстоящата атака е изпратено от тях?

Гримлис поклати глава.

— Съмнявам се. Защо им е да пазят анонимност в такъв случай? Ако наистина искат да помогнете тайно или явно на каузата им, по-добре е да спечелят бързо доверието ви чрез искреност.

Петронус въздъхна и побутна храната си с вилицата. Вече нямаше апетит.

— Вярвам, че скоро ще разберем. — Избута стола назад и се надигна. — Извинете ме, господа.

Двамата му кимнаха и той се върна в каютата си. През трите дена на кораба се бе възползвал от скромната библиотека. Порови в „Четири пиеси от ранното заселване“ на Жерве; подбрани стихове от папата поет Уиндвир, дал името си на града; прочете внимателно сравнително апокрифния солиден том на Енок „История на кралете магове“. Той започваше с Годината на падналата луна и последния от плачещите царе, Фредерико, който се влюбил в дъщерята на мага и предизвикал гнева на Рай И’Зир. Тези книги стояха отворени на писалището, но разговорът на закуска бе заличил интереса му към тях.

Вместо това Петронус се зае с документите и продължи да се рови в уимския лабиринт, като си водеше бележки.

Влад Ли Там

Събуди се сред вода и мрак и вдъхна от топлия въздух. Все едно дишаше през чорап, накиснат в урина. Повдигна му се, но не повърна нищо.

Влад Ли Там се завъртя по гръб и започна да осъзнава къде е.

„Колко ли съм спал?“ Не, не беше спал. Бе упоен. Киселият вкус на кала бе обложил гърлото му, а в черепа му сякаш кънтяха невидими чукове. Той изстена и се протегна.

Ръцете и краката му бяха вързани, а очите закрити. Топлата вода, дълбока около пет сантиметра, се плискаше около голата му кожа при поклащането на кораба. Не усещаше вибрациите на парните двигатели, нито пък ги чуваше.

Преглътна и облиза напуканите си устни. Езикът му бе дебел и натежал.

„Трябва да говоря.“ Усилието докара ярки петна пред очите му.

— Аз съм Влад Ли Там — изхриптя той. — Патриарх на клана Ли Там. — Закашля се. — Освободете ме.

Чу хихикане и момичешки глас, нежен и успокояващ, утеха за ушите. Отвори се люк и леките стъпки разплискаха водата.

— Уж вече разбираш, а не е така. — Гласът се снижи. — След време ще бъдеш освободен. И аз ще ти помогна да откриеш пътя си.

Влад потрепери, въпреки топлината.

— Коя си ти? Къде е първият ми внук?

— Аз съм твоят кръвопускач, Влад Ли Там, и твой родствен лечител. Първият ти внук изпълнява задачата, която му е поверена. — Тя се изкикоти отново. — Скоро ще се завърне с дарове.

Усети я как се приближава и успя да долови аромата й. Миришеше на джунгла и растения, сладникаво и тежко. Чу шумолене на плат и усети как до устата му се допира ръба на чаша.

— Пий.

В началото се съпротивляваше. Но хладината на течността го съблазни и накрая преглътна водата.

— Къде ме водите?

Тя се засмя отново.

— Няма защо да знаеш. Не още. Но щом пристигнем, общата ни работа ще започне.

Тя говореше със странен акцент, който Влад не можеше да определи въпреки познанията си. Чу шумоленето на дрехите й отново, когато се изправи.

— Чакай. Не си отивай.

Следващите й думи бяха произнесени с тих и сладникав шепот.

— Ще дойде ден, когато ще ме молиш да те оставя. Ще копнееш за тези мигове на почивка, ала няма да ги получаваш.

Вратата се отвори и затвори зад нея.

Влад Ли Там се заслуша, но не долови нищо. Усещаше само тупането на сърцето си и забързания си дъх. Момичето навярно беше младо — може би по-младо от всички, с които бе изградил родство по островите в последно време. И говореше с непознат акцент.

Размърда се в плитката вода, подръпна въжетата, стягащи китките и глезените му. Възлите бяха майсторски, но това можеше да се очаква. Зачуди се дали внукът му ги е вързал, или е момичето. Или имаше и други?

„Трябва да има.“ Това не беше един от железните му кораби, но във всички случаи щеше да има екипаж.

Въпрос след въпрос забушуваха в съзнанието му. Повече въпроси, отколкото отговори, а в средата на всичко — невъобразимо предателство.

Малката черна книжка, студените, пресметливи думи, споменът за изреченото от първия му внук. „Собственият ти баща те предаде.“

Невъзможно. Но продължаваше да вижда томчето и дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Баща му се бе занимавал с Петронус, но дали не бе възможно да е подготвил и Влад, така както той бе изградил четирийсет и втората си дъщеря за нейното дело? Ами ако всичко това бе просто частица от безкрайно по-голяма схема, отколкото си бе представял някога? Нима още от едно време бе замислено той да свърши делото си с Рудолфо и новата библиотека и да отведе семейството си от Познатите земи?

Започна да забавя дъх и се зае с решаването на този нов пъзел.

Колко от децата му бяха част от това? От внуците? Започна да прави списък и да призовава лицата на синове и дъщери, внуци и внучки. Постепенно започна да отделя заподозрените.

Като малък той обожаваше баща си, почти толкова, колкото и се боеше от него, ала най-вече му се възхищаваше искрено. Възхитата бе породена от много неща, но едно се открояваше.

Тал Ли Там беше уредил семейството си добре, женеше се не за власт, а за таланти, трупаше бързо деца с различна кръв. Имаше близо сто жени и триста деца — най-голямата фамилия в историята на Ли Там, което бе наложило разширяване на владенията им на Изумрудения бряг. И въпреки това баща му познаваше всеки от синовете и дъщерите си по физиономия и име и бе винаги наясно с проблемите им.

До днес и Влад Ли Там вярваше, че е същият. Но сега си даде сметка, че отвъд имената и фактите, хора от фамилията — вероятно тези, на които вярваше най-много — го бяха предали. Нещо повече: бяха го сторили по заръка на бащата, на когото се възхищаваше толкова, ако можеше да вярва на Мал.

Уиндвир беше част от това предателство. Внезапно си спомни треперещата ръка на внука си, когато за пръв път му показа златната птичка и механичните й номерца. Момчето се бе разплакало. Чудеше се дали Мал бе плакал и после, когато златната птица бе прошепнала тъмната вест, че задачата е изпълнена. Влад се боеше, че семейството му е използвано по някакъв начин от външна заплаха. Изобщо не му бе минало през ума, че опасността може да идва отвътре.

Усети как гневът започва да пулсира в главата му, а в задушаващата стая сърцето блъскаше като бесен юмрук по врата. Затвори очи зад превръзката и си внуши да се успокои, забавяйки пулс и дишане. Нека гневът се превърне в сетиво. Върна се към списъка.

„Аз съм твоят кръвопускач. Аз съм твоят родствен лечител.“

Къде беше мястото на момичето в това уравнение? И какви бяха тези титли, които си приписваше? Със сигурност не беше част от фамилията, но когато спомена внука му, гласът й беше изпълнен с познание и интимност. Остави това разсъждение за по-късно и отново напъна въжетата, докато ръмжеше и плискаше водата. Не поддадоха, в което не се и съмняваше. Знаеше, че всичко е подготвено с грижливост и прецизност, характерни за Ли Там. Нямаше да има бягство. Каквото и да го очакваше, трябваше да го посрещне и да оцелее, поне за да разбере какво очаква света в резултат на действията на семейството му. Закле се, че ще преживее каквото и да са планирали смеещото се момиче и първият внук, за да разреши този лабиринт.

„Когато пристигнем, общата ни работа ще започне“, бе казала тя.

— Да — каза Влад Ли Там на мрака, който го обграждаше.

— Да — стори му се, че отвръща с шепот той.