Песнопение

Рудолфо

Рудолфо тъпчеше по плюшения килим в кабинета си и преживяваше отново събитията от вечерта. Бяха допуснали да ги изненадат, нещо, което не очакваше и в най-откачените си представи, и това подхранваше гнева му. Миниатюрните следи от омагьосаната кръв на нападателите избледняваха по униформата му. Точици, които изглеждаха като сенки в сравнение с тъмните петна от кръвта на Ханрик, Ансилус и техните хора.

Обикаляше из стаята и гладеше брадата си, докато чакаше момчето и момичето, върху което се бе стоварила огромна мъка и тежко решение.

„Каквото и да избере, няма да й е лесно.“ Тази истина нямаше заобикаляне. Но каквото и да избереше, Рудолфо щеше да запази родството си с блатното момиче — блатната кралица — и щеше да й окаже пълна подкрепа.

Народът й пазеше тайната добре. Рудолфо и Грегорик знаеха. Както и момчето, Неб. Но всички останали в Познатите земи в момента предполагаха, че блатните са останали без крал.

„Безредиците може да са й от полза.“ В последно време всички гледаха на юг и малцина щяха да се заинтересуват, че Плетеният трон на блатните е останал празен. Все пак щеше да е предизвикателство да поеме управлението толкова млада, макар да беше по-голяма от Рудолфо, когато сложи тюрбана. Освен това имаше предимство да е от народ, много по-презрян, избягван и неразбран от горяните.

Ами Тюрам? Бащата на престолонаследника бе близо до смъртта от десет години и оцеляваше благодарение на андрофрансинските лекарства, каквито вече почти не се намираха. Ансилус управляваше вместо него и сега нацията щеше да е изложена на рискове, отвън и отвътре. Рудолфо се напъна, но не можа да се сети за името на по-малкия брат, макар да нямаше значение — младежът бе загинал в битката при моста Рейчил по време на войната за Уиндвир. Все пак май имаше някакъв чичо. Тюрам едва успяваше да оцелее сред безредиците, които бяха обхванали Познатите земи след рухването на андрофрансините. Тази новина можеше да преобърне нещата.

Но защо сега? Защо в неговия дом? И още по-странно, защо го бяха пощадили? Двама от тримата най-влиятелни хора в помещението бяха убити, а той бе останал невредим. Безпокойството го беше сграбчило и не искаше да го пусне. Щом суматохата се разсееше, щеше да потърси съвет от годеницата си Джин Ли Там.

Беше я потърсил сред тълпата пред голямата зала. Отсъствието й беше очевидно, а се съмняваше, че заръките на речната жена да си остане в леглото щяха да надделеят над любопитството й. Искаше да попита за нея и дори да я посети, но цялата лудница с даването на заповеди и организирането на разследване го бе погълнала за момента.

Чу почукване и вдигна поглед.

— Да?

Вратата се открехна леко и Неб надникна в кабинета.

— Генерале, водя лейди Уинтърс.

Рудолфо приглади униформата си по навик.

— Покани я. — Той присви очи и огледа лицето на младежа, отбеляза зачервените очи и бледата кожа. Неб срещна погледа му и Рудолфо задвижи ловко ръце. „Намери Едрик. Искам да ми докладва.“ Младежът кимна и Рудолфо продължи. „Провери как е лейди Там. Кажи й, че ще мина да я видя, щом се измъкна.“

Неб кимна отново и отвори вратата, така че Уинтърс да може да мине. След това я затвори зад нея.

Изражението на момичето спря Рудолфо насред крачка. Изглеждаше сякаш по-дребна, очите й бяха зачервени и пусти, а устните й бяха плътно свити от мъка. Имаше бледи следи от сълзите, които бяха отмили пепелта и калта, изобразяващи страданието на народа й.

Рудолфо махна към канапето до огнището.

— Моля, седни при мен.

Тя се приближи бавно и седна, сплитайки ръце в скута си. Той се присъедини към нея.

— Значи Неб ти е казал?

Уинтърс вдигна поглед само за миг, след което кимна.

— Да. А аз казах на хората си. — Тя преглътна. — Поне на тези, които са тук. Наредих да осигурят птица и да пратят вест на семейството на Ханрик.

Рудолфо вдигна вежди.

— Мислиш ли, че е благоразумно толкова скоро?

Тя го погледна остро.

— Благоразумието не е важно, когато става дума за любов.

Рудолфо се усмихна и направи знак на езика на дома И’Зир.

„Благоразумието е особено важно, щом става дума за любов.“

— Лейди, животът ви се променя. Може да се наложи да мислите в друга насока. — Помнеше ранните дни, когато Ейринус, бащата на Грегорик, го съветваше тайно, за да може да командва с опит отвъд годините си. Помнеше и първия човек, когото бе предал на солените ножове на мъчителите, оставени от баща му. Техните изкупителни мъчения бяха едно от нещата, които бе решил да не оставя на сина си. Но от тях имаше полза, макар изкуплението, което изкарваха с кръв, да не носеше истинско покаяние. Единственият бунт в Деветте горски дома, който бе отнел живота на лорд Иаков и лейди Мариеле, бе посрещнат от младия Рудолфо с безмилостен и решителен отговор.

Уинтърс преглътна при думите му и кимна.

Рудолфо я погледна, дребна и уплашена, и видя себе си преди години. Той се наклони към нея.

— Лейди Уинтърс, родството ни остава. Деветте горски дома ще разкрият това коварство. Уверявам ви, че ще окажа съдействие по всички въпроси.

Очите им се срещнаха.

— Благодарна съм, милорд.

Рудолфо посегна за бутилката с огнедъх на масата и повдигна вежди към празната чаша.

— Какво ще правите?

Уинтърс кимна и той й наля малко от ликьора.

— Ще се провъзглася. Рано е, но може би така е било писано. — Изглеждаше объркана и бърчеше вежди. — Само… — Думите й заглъхнаха, тя вдигна чашата към устните си и отпи. После отново се взря в него. — Не видях това в сънищата си.

Рудолфо също си наля от питието.

— Как бихте могли?

Уинтърс сви рамене.

— Видях Неб насън. Видях падането на Уиндвир. С Неб сме виждали обещания ни дом. Мнозина от сънуващите ни крале също са виждали тези дни и ги описват в книгата.

— Възможно е на тези сънища да не може да се разчита винаги — предположи Рудолфо.

— И все пак, миг преди да се вдигне тревога, бях обзета от предчувствие.

Рудолфо се наведе към нея и тя му разказа набързо за преживяването.

— Вятър от кръв? — Той подсвирна и вратата се отвори. Един съгледвач подаде глава в кабинета. „Разбери какви остриета носеха нападателите.“ Съгледвачът кимна и затвори вратата. Рудолфо се обърна към Уинтърс. — Не се поддавам на суеверия, но това трябва да се провери. Ще накарам Исаак да се разрови. Може да се споменава някъде в архивите на библиотеката.

„Нощ на въпроси.“ А и оставаше проблемът с Портата на пазителя.

Чу се ново, по-силно чукане на вратата. Рудолфо вдигна глава.

— Да?

Едрик влезе в помещението.

— Видях Неб на стълбите. Пратих го да събира багаж за утре.

Уинтърс се сепна и Рудолфо забеляза изненадата й. „Заминаването на младежа я притеснява.“ Но разбира се, тя нямаше да попита къде отива.

— Мисля, че няма да тръгна с вас — каза Рудолфо. — Трябва да остана тук.

Едрик кимна и затвори вратата. Погледна към момичето, сякаш я виждаше за пръв път. Изненада се и после сякаш му стана неудобно.

„Може би искате да чуете тези новини насаме.“

Рудолфо видя, че Уинтърс следи ръцете на капитана, но явно не разбира знаците.

— Все още ли смятате да сторите това, което казахте? — попита той. После добави на жестомимичния език на кралете магове: „Мислите ли да се провъзгласите?“

— Да, милорд — отвърна тихо тя.

Рудолфо махна към отсрещния стол.

— Едрик, седни, налей си питие. — После кимна към момичето. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.

Едрик си сипа от огнедъха.

— Явно е така.

Рудолфо кимна.

— Това е Уинтърс.

— Да, нашият млад лейтенант е запленен от нея.

— Е, тя не е това, което изглежда. Искам да ти представя Уинтерия бат Мардик, блатната кралица. — Рудолфо се усмихна леко при изненадата на Едрик. — Ханрик беше… — Не можа да се сети за подходящата дума.

— Моята сянка — помогна му Уинтърс с плътен глас. — Той беше образът, който представяхме пред Познатите земи, докато не навърша пълнолетие.

Едрик пребледня, погледна Рудолфо и после пак към момичето. Изглеждаше угрижен.

— Какво има?

Капитанът извърна очи.

— Преследваме нападателите. Нашите съгледвачи са омагьосани и ги следват от разстояние. Отделенията претърсват целия град и всяка стая на имението. Речната жена се грижи за лейди Там. Когато свърши, ще направи аутопсия на мъртвите нападатели, за да открие следите от магиите в органите им.

Рудолфо кимна.

— Извикай и главния мъчител.

Едрик наклони глава.

— Вече го сторих, генерале.

— Къде е Ханрик? — намеси се Уинтърс.

Едрик погледна към Рудолфо, който му кимна.

— Лежи, където падна. Не искахме да нарушаваме обичаите ви.

Уинтърс кимна.

— Благодаря, първи капитане. — После се обърна към Рудолфо. — Ще ни почетете ли, като организирате погребението на Ханрик?

Рудолфо не беше много наясно с блатните обичаи. Преди войната почти не беше срещал тези хора. Помнеше, че едно време баща му бе пленил краля им и го беше дал на мъчителите Изкупители, за да го научат да уважава границите на Деветте гори. Знаеше каквото и останалите — блатните се цапаха с пепел и кал и се опитваха да преживяват в негостоприемните северни пущинаци. Вярваха в мистицизма и екзалтираните пророчества, които кралете им оповестяваха с омагьосан глас във военните си проповеди. Знаеше, че имат обещан дом. Както и че погребват мъртвите си незабавно, а също и повалените врагове. Противното беше смъртоносна обида.

— Разбира се. Ще го положим, където изберете.

Тя наведе глава.

— Благодарна съм ви, милорд.

Едрик прочисти гърло и Рудолфо го погледна.

— Генерале, има и друго.

„Ето го. Нещото, което го тормози.“

— Казвай. — Рудолфо плъзна поглед към Уинтърс.

— Взехме брадвата да огледаме един от труповете. — Капитанът предпочете да продължи с жестове. „Нападателите са блатни.“

Рудолфо погледна към момичето.

„Това ще ти разбие сърцето. Вестта, че човекът, когото обичаше като баща, е повален от собствените ти хора.“ Пред очите му се замяркаха образи. Спомени за огън и за еретика Фонтейн — седми син на Влад Ли Там, — крещящ на тълпата, която пребиваше бащата на Рудолфо до смърт. Огледа последните следи от невинност по лицето на Уинтърс и изрече думите, които щяха да я обрекат.

— Кажи й!

След това затвори очи, за да не я гледа как се променя.

Влад Ли Там

Влад Ли Там посрещна шестата си дъщеря, когато тя слезе от лодката заедно с първата група деца. Подаде й пресен плод от манго и тя кимна леко.

— Благодаря, татко. — Беше остаряла елегантно и някогашната й червена коса вече беше бяла, тъй като наближаваше собствения си залез. Носеше шафранова роба, която указваше ранга й в семейството.

Влад отвърна на лекия поклон и се обърна към дечурлигата.

— Как сте тази сутрин? Добре ли спахте? — Опита да срещне погледа на колкото се може повече от тях и да ги изслуша, докато бърбореха едно през друго с ентусиазъм. — Добре, добре. — Плесна с ръце и се усмихна. След това посочи към пътеката за селото. В джунглата вече се чуваха тъпаните, оповестяващи новото родство, а димът от готварските огньове се издигаше в утринното небе. — Вървете да си намерите другарчета. Но не забравяйте обноските и уроците си.

Децата се засмяха и затичаха по плажа, като по-големите наглеждаха по-малките. Влад Ли Там се загледа след тях, а гребците избутаха лодката и се насочиха обратно към закотвените кораби.

Три от съдовете бяха продължили с пълна пара на юг, за да картографират морето и да съберат данни за следващата им спирка. Сега, след установяване на новото родство, щеше да изпрати още три. Трябваше да открият най-големите острови, да проучат обитателите от разстояние и да му предадат информацията.

Останалите шест трябваше да се ремонтират, доколкото бе възможно без корабостроителница, а и да охраняват дейността на Там в селото.

— Как мина? — усмихна се дъщеря му.

— Добре. Но скоро ще ми трябват нови лекарства.

Тя поклати глава.

— Странни обичаи.

„Не толкова странни.“ И той изпращаше синове и дъщери в стотици легла, за да създават съюзи и да събират информация. Куртизанските им занимания дори не бяха сред тайните на Познатите земи.

— Може би са малко по-прями, отколкото сме свикнали. — Той погледна към морето и после пак към нея. — Какви са твоите планове?

— С Барик ще се включим в пиршеството. След това той ще проучи острова заедно с големите ни синове.

Барик беше жрец воин от най-южния край на Изумрудения бряг, големия полуостров, който приютяваше клана Ли Там и множество тропически градове-държави в променливи конфедерации. Когато Влад бе обявил оттеглянето си от Познатите земи, всички бяха изоставили притежанията си, за да го последват. Всичките му деца, без едно — дори тези, които се бяха оттеглили от служба при него, за да създадат собствени семейства, се върнаха при призива. И той им беше благодарен за това. Спестяваха му тъгата, ако трябваше да организира убийствата им.

— Може и аз да се присъединя към тях — каза Влад Ли Там.

Рае Ли Там се усмихна.

— Сигурно ще си твърде зает да утвърждаваш родството. — Тя потупа торбата си. — Междувременно, припасите ми привършват и трябва да събера някои образци от местната флора.

Той кимна.

— Оглеждай се за кала.

— Разбира се, татко. — Тя кимна отново и тръгна бавно по брега, пренебрегвайки пътеката.

Влад Ли Там въздъхна и се протегна, след което се обърна да посрещне следващата лодка с деца. Щяха да я последват и други, носещи продуктите, с които Там щеше да се включи към празненството. Първата част от семейството му щеше да се точи цяла сутрин. Щяха да пристигат бавно, за да може местното племе да привикне с бледите пътешественици от североизтока. До утре щяха да превъзхождат по численост местните, но бяха подготвени да не подчертават този факт, като се разпръснат по целия остров. В следващите две седмици щяха да поднесат още дарове и да се сформират нови двойки. Това не беше задължително според обичаите на родството, но определено щеше да заздрави връзките. И нито за миг присъствието на Там нямаше да включва насилие или принуда.

Заплахата си имаше роля, но невинаги бе от полза при събирането на информация.

Някаква светлинка привлече погледа му и той погледна към носа на флагмана си „Странстващ вятър“. Хвана втората част на кодираното съобщение и изчака да го повторят. След това бързо разшифрова думите и цифрите.

Корабът на първия му син „Дъхът на бурята“ беше открил нещо на четири дни път южно оттук. Нещо, което изискваше вниманието му.

Влад извади огледалце и отговори. Още преди да довърши, от кораба се спусна лодка и първият му внук хвана греблата. Идваше сам, а дългата му червена коса се вееше на вятъра.

„Ще е достоен наследник.“ В някакъв момент мантията щеше да премине у първия му син, а след това и у Мал Ли Там. Той имаше най-доброто обучение на света. Беше изкарал ранните си години в андрофрансинското сиропиталище. Папа Интроспект се беше погрижил за това в началото на папството си, скоро след като бе помогнал на Петронус да избяга тайно от ордена. По него време Влад нямаше представа, че собственият му баща е задействал тези събития, още преди да му остави властта, близо две десетилетия по-рано.

Мал Ли Там разполагаше с ум и хитрост, с които може би съперничеше само на бащата на Влад, и си беше изградил име в Познатите земи, без да шуми излишно. Беше сключил дузина неочаквани съюзи и развалил половин дузина други — някои простиращи се чак до дните на преселението, — докато служеше на дядо си. Беше кръстен на пират, който бе спасил живота на баща му, и бе най-острата от стрелите в колчана на клана Ли Там.

„Какво ще наследиш, щом делото ми приключи?“ Беше трудно да се каже. Времето беше един от шифрите, които Влад разбираше добре. Домът му беше изграден в съгласие с писанията на Т’Ерис Уим, който казваше, че с достатъчно време и натиск дори реката ще промени коритото си без очевидна намеса. Но времето беше и съюзник, и враг. Вече беше на седемдесет и две, знаеше, че му остават лакти, а не левги. Беше приключил делата на дома си и бе превел богатствата си на ордена, защото знаеше, че на свой ред Петронус ще остави всичко на Рудолфо.

„И на четирийсет и втората ми дъщеря.“ Знаеше, че тя трябва да роди скоро. Броеше дните и бе започнал няколко поеми в чест на появата на лорд Иаков в този отруден свят.

Мал Ли Там скочи с лекота от лодката и я избута на пясъка. Беше бос и гол до кръста, обут в свободни копринени панталони. Когато приближи до Влад, се усмихна.

— Дядо — поздрави той и наклони глава.

Влад отвърна на поклона.

— Как се чувства първият ми внук тази сутрин?

Мал погледна към празния хамак и набързо построения навес и се усмихна по-широко.

— Обзалагам се, че съм по-отпочинал от теб.

Влад се засмя.

— Може да подремна следобед. — Посочи кораба. — Е, какво са открили?

— Татко не казва. — Мал бръкна в скрития джоб на панталоните си и извади измачкан и изцапан свитък.

Влад го разгъна и прочете кодираното съобщение два пъти, преди да го върне. Бележката беше четлива, макар да бе написана набързо и с трепереща ръка. В нея не се казваше нищо особено. Точките и петната сочеха координати отвъд сегашните им карти, както и спешна нужда от личното внимание на Влад. Но не се споменаваше за никаква опасност.

Той вдигна глава и срещна погледа на внука си.

— Ще тръгнем тази нощ, след края на празненството. Само един кораб. Но прати птица на другите два южни патрула да ни посрещнат на място. Ти идваш с мен.

Изражението на Мал бе такова, че старецът не можа да го определи.

— Смяташ ли, че три кораба стигат?

Влад Ли Там се усмихна и го тупна по рамото.

— Ако имаше някаква сериозна заплаха, баща ти щеше да я спомене. Все пак провери боеприпасите и подбери екипаж, който умее да се справя по море и земя. Ти ще си капитан за това плаване.

Мал Ли Там се поклони дълбоко.

— Благодаря, дядо. Оказваш ми чест.

Влад Ли Там отвърна на поклона.

— И гледай да се появиш на пира — намигна той. — Не се знае кога ще се наложи да участваш в затвърждаването на родството.

Младият мъж кимна с усмивка и се обърна към лодката си. Избута я с лекота и се метна вътре. Извади греблата и загреба срещу прибоя, а Влад Ли Там го гледаше с умиление. Щеше да продължи да го наблюдава, но запристигаха още лодки с други внуци, синове и дъщери. Започна да става топло и над пясъка и джунглата се вдигна мараня.

Мислеше да дремне в хамака и да събере сили за предстоящото празненство. Може би щеше да види най-новия си внук Иаков в сънищата си. Първият, който нямаше да носи името на Там, и единственият, останал в Познатите земи.

„Поредната стрела, изстреляна в света.“

Стана му мъчно и изпита отчаяна надежда, че шестата му дъщеря ще открие от редките растения кала на острова. Липсваше му успокоението, което носеше димът на плодовете им. Копнееше за забравата и покоя, които му даваше лулата, когато се замислеше за всички изгубени и счупени стрели по дългия път.

Влад Ли Там върна вниманието си към плажа. Няколко от внуците и правнуците му си играеха на прибоя, докато родителите им разтоварваха лодките.

Той се засмя и тръгна към тях.

Уинтърс

Уинтърс седеше на пода на голямата зала и стискаше студената ръка на Ханрик. Плачеше и се питаше какво да прави.

„Собствените ми хора са сторили това!“

Беше зашеметена от думите на Едрик и не можеше да се съсредоточи, докато разговорът преминаваше в предположения и хипотези. Ханрик беше мъртъв. Както и Ансилус. Сама се увери в това. Остави Рудолфо, когато речната жена надникна и каза, че раждането на Джин Ли Там е започнало.

Взе сребърната брадва и огледа отражението на блатния съгледвач, който продължаваше да е под влияние на магии, невиждани от народа им от две хилядолетия. Определено използваха кръвни магии за някои други ритуали, но бойният раздел беше загубен — или прикрит от андрофрансините — след падението на Стария свят.

И сега седеше до Ханрик, стискаше брадвата, полагаща се на титлата, в едната си длан и ръката му в другата.

Отделението горянски съгледвачи беше изнесло останалите трупове и охраняваше вратите, за да може да остане сама. Птиците бяха потеглили на запад към народа й. Скоро щеше да се принуди да стане и да тръгне с другите към градините на Рудолфо, където щяха да положат Ханрик.

Бяха го оставили на място, макар някой да бе затворил очите му, и тя усещаше съсирващата се кръв, която проникваше през плата на роклята й. Щеше да носи петната, както носеше пепелта и пръстта, в която щяха да го върнат.

Казаха й, че се е борил страховито, убил поне двама нападатели, преди да го повалят. А те бяха по-бързи и силни от останалите, които ползваха традиционните земни магии. Бяха щурмували зала, пълна с въоръжени мъже, бяха изпълнили мисията си и се бяха оттеглили.

„Но Рудолфо е пощаден.“ Тя се зачуди и за миг я обзе ужас, който бързо премина в благодарност. И Неб беше присъствал. Униформата му беше скъсана и окървавена. Представата какво би могло да му се случи накара устните й да затреперят и очите й се насълзиха отново.

Франсините учеха, че всички загуби са свързани помежду си, и сега го виждаше ясно. Сред сенките, откроявани от пламъците в огнището на голямата зала, сред останките от прекъснатия пир Уинтърс се почувства дребна и самотна, както преди единайсет години, когато седеше до трупа на баща си.

Естествено, през онези времена не беше напълно сама. Ханрик присъстваше на бдението. Той бе затворил очите на баща й, бе я държал в скута си, докато плачеше на глас за падналия си приятел. Беше изкопал със собствените си ръце гроба на крал Мардик в Пещерата на спящите крале. И после спази инструкциите му дословно — изкачи Драконовия гръбнак и се провъзгласи за нейна сянка на тайния език на дома И’Зир, призова любовта и лоялността на блатните, обрече се на търсенето на дома от нейно име, докато не навърши пълнолетие. Докато Уинтърс не порасне достатъчно, така че управлението й да всява страх в Познатите земи и да пази поселищата им от крадци и нашественици.

Сега, след погребението на Ханрик, тя трябваше да се върне при народа си, да изкачи Драконовия гръбнак и да пие от рога. За първи път щеше да усети горещината на кръвната магия, която да разнесе гласа й на стотици левги. Щеше да се провъзгласи за Уинтерия бат Мардик, повереница на Ханрик бен Торнус, кралица на блатата. След това щеше да изнесе първата си военна проповед и да се захване да оправя нещата.

Тя подсмръкна и избърза носа си с ръкав.

Зад вратата се чуваше шумотевица. Въпреки че утрото наближаваше, седмото имение не беше притихнало. Годеницата на Рудолфо, Джин Ли Там, изпитваше затруднения с раждането и слугите носеха чисти кърпи и всичко останало, което изискваха речната жена и лечителите. Омагьосани и нормални съгледвачи стояха на пост из цялата каменно-дървена сграда. Хората на Уинтърс чакаха зад вратата на главната зала.

„Чакат кралицата им да ги поведе по Петте пътя на мъката.“ Тя потръпна неволно и сподави ново хлипане. Искаше да удържи мъката и да я остави настрани, за да може да мисли извън мъглата, която я обгръщаше. Имаше много въпроси, които се нуждаеха от отговор.

През годините на тяхното изгнание в Новия свят се бяха надигали различни фракции и размирици. Но никога нещо подобно. Защо блатни съгледвачи, използващи кръвна магия, биха убили човека, смятан в Познатите земи за техен крал? С каква цел? Сами ли действаха? Убийството на престолонаследника я караше да смята, че не е така. Това беше планирано и извършителят искаше останалите да вярват, че блатните са без крал. Болката в корема й подсказваше, че това не са единствените смърти тази вечер.

„Вятър от кръв, който пречиства.“ Помнеше какво каза Едрик, когато Рудолфо го попита: „Какви оръжия са използвали?“

Знаеше отговора, още преди първият капитан да отвори уста. Железни.

„Значи това е кастренето.“

Но Рудолфо бе останал невредим. Това определено имаше някакво значение.

Блатната кралица въздъхна и стисна ръката на Ханрик.

— Ще ми липсваш. — После го пусна и стана. Вдигна сребърната брадва и се обърна към вратата. — Време е! — извика високо.

Портите се отвориха и нейните хора влязоха в залата. Жените носеха лопати, а мъжете носилка. Придружаваше ги половин отделение от горянски съгледвачи. Уинтърс отстъпи встрани, когато приближиха. Мъжете наместиха Ханрик на носилката и изпъшкаха от тежестта, когато го вдигнаха. Лейтенантът на съгледвачите застана пред нея и се поклони.

— Лейди Уинтърс, лорд Рудолфо изпраща съболезнования и извинения, че не може да се присъедини. Нареди да ви предам, че се заклева в меча на баща си, че всяка година на този ден ще разказва на сина си Иаков за Ханрик, сянката на блатната кралица.

Тя примигна.

— Кажи на горянския крал, че гостоприемството и клетвата му оказват чест на народа ми в този мрачен момент от нашето изгнание. — Тя тръгна към вратата, но се спря.

Неб стоеше там, облечен в чиста униформа. Пристъпваше от крак на крак с видимо неудобство. При вида му Уинтърс усети как в очите й напират горещи сълзи. Тя ги сдържа и тръгна към него. Съгледвачите се разпръснаха зад нея, подсвирвайки тихо на омагьосаните си другари, които със сигурност също бяха наоколо. Хората й тръгнаха бавно и жените подеха погребални псалми. Уинтърс застана пред младежа и посегна за ръката му, придърпвайки го по-близо.

— Радвам се, че дойде.

Той тръгна с нея и сведе поглед.

— Реши ли къде ще го погребеш?

Тя кимна.

— Да. — Процесията излезе от залата и тръгна към масивните порти, водещи към зимната нощ. Когато се отвориха, Уинтърс видя, че е почнало да вали сняг. Снежинките бяха малки и сухи, и вятърът ги разнасяше по земята. Погледна Неб и видя, че вятърът роши косата му. Стисна дланта му и отвори уста. — Ще почива в сърцето на уимския лабиринт на Рудолфо, в сянката на Библиотечния хълм.

Т’Ерис Уим беше популяризирал лабиринтите по време на краткото си папство в Новия свят, но Уинтърс знаеше мрачното им наследство. Кръгъл лабиринт, който можеше да се напусне само ако се върнеш откъдето си влязъл, или ако изтърпиш болката от изкатерването по бодливите храсталаци, за да откриеш тайните му. Любимото занимание на старите колачи, които работеха с ножовете си от името на кралете магове за удоволствие или за създаването на кръвни магии, превърнали се с времето в мъчители Изкупители.

Ханрик щеше да почива в центъра на този уимски лабиринт.

За Уинтърс това беше напомняне за трънливите стени, които знаеше, че я очакват. Може би, след като дъхът на Ханрик намереше път към новия им дом, щеше да й прати част от силата и куража си за кървавото изкачване.

Тя знаеше, че собствената й сила няма да е достатъчна. Уинтърс прехапа устна и тръгна в снега, стараейки се да не плаче.