Песнопение

Рае Ли Там

Рае Ли Там седеше в ъгъла на препълнената килия и слушаше гласовете през тръбата. Мина половин ден, преди да осъзнаят, че във водата има упойка — трябваше да се досети по-рано. Знаеше поне пет-шест корена и билки, които причиняваха подобно състояние: гадене, замаяност, летаргия и дезориентация. Бяха прекарали в безпомощно състояние по-голяма част от времето си тук. Сега умът й бе прочистен и обмисляше стратегия след стратегия, търсейки разрешение на този ребус. Знаеше, че няма много време. В един момент щеше да им се наложи да пият вода, ако не успееше да се справи дотогава. А това щеше да значи, че фамилията Ли Там ще се присъедини към забвението на андрофрансините.

Затова продължаваше да се бори с тази загадка. Беше възложила на няколко души да следят за смените на стражата, а други се ослушваха по тръбите. Нагласи смените за сън и методите за съобщения.

„Тръби за кръв.“ Стомахът й се свиваше и дъхът засядаше в гърлото й. Тръбите топлеха ухото й, но трябваше да слуша.

Някои от по-възрастните синове и дъщери кодираха информация в поемите, които съчиняваха за баща си под ножовете на мъчителите.

И така, Рае Ли Там седеше, разгадаваше кодове, пресяваше информацията и се тревожеше за децата. Стражите ги бяха отвели, докато бяха твърде упоени, и тя се страхуваше за тях.

Чу далечно почукване между писъците и вдигна ухо, накланяйки глава. Не, не беше по тръбите.

Ето оттам. Букви. Тя проследи звука, когато съобщението се повтори, и се приближи бавно до решетките.

„Рае Ли Там.“

Стигна до ръба на клетката и почука с нокът по метала. „Да.“

Усети лек полъх и се стресна, когато здрави пръсти сграбчиха китката й и започнаха да предават послание.

„Аз съм Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, съпруг на Джин Ли Там, четирийсет и втора дъщеря на Влад Ли Там, в стратегически съюз съгласно родството.“

Рае приклекна бавно и Рудолфо отслаби хватката си. „Защо си тук?“

Последва пауза. „Ще го обсъдим по-късно. Корабите са готови; връщаме си флота ви, а моите съгледвачи проучват този лабиринт, преди да го прекосим. Какво можеш да ми кажеш?“

Тя примигна. Дали беше капан? Някакъв номер? „Как да съм сигурна, че наистина си Рудолфо?“

„Няма как. Просто бъди готова. Организирай хората си. Няма да ви оставим на заколение.“

Рае Ли Там се огледа. Недоверието не биваше да пречи на задачата й.

Трябваше да спаси децата и не смяташе да отхвърля каквато и да е възможност. „Започнаха да режат по-бързо. Пълнят помещението на два часа и приключват скоростно. Карат баща ми да гледа.“

Пръстите му замръзнаха за момент. „Подготвят железния флагман за пътешествие. Трябва да отида при хората си.“ Стисна я нежно и отново раздвижи пръсти: „Бъдете готови; няма да ви изоставим.“

Отговорът й беше изненадващ с оглед на първоначалното недоверие. „Слушай тръбите и ще ти предавам каквото науча.“ Можеше да почуква леко и да се надява, че магически засилените му сетива ще я чуят.

„И аз. Но съвсем тихо, така че слушай добре.“ Той пусна ръката й и си тръгна. Рае едва долови шепота на ботушите му.

Тя започна да разпраща съобщенията до семейството още преди да се е отдалечил напълно. Накара още хора да дежурят до тръбата — не можеше да си позволи да пропусне бъдещите му съобщения. Ако това наистина бе Рудолфо. Не можеше да е сигурна, а и да беше той, нямаше гаранция, че ще успее да ги освободи.

Въпреки всичко щеше да е готова.

Щом свърши със съобщенията, се върна при тръбата, за да събере колкото се може повече информация. Освен това слушаше, за да натрупа омраза. Дядо й често повтаряше: „Изкови от болката си армия“.

Започна да трупа всеки болезнен писък, всеки стон, долитащ през топлите бълбукащи тръби. Усещаше, че трупа сила, докато събираше съобщенията и почукваше по метала.

Затвори очи и видя как болката покълна в червена светлина зад клепачите. Превърна я във всепомитаща сила, пред която никой враг нямаше да устои.

Рудолфо

Рудолфо последва горянските съгледвачи в стаята и затвори тихо вратата. Ключалката беше проста и лесна за отключване, а съобщенията, които Рае Ли Там предаваше по тръбите, бяха верни. Стражите минаваха покрай вратата на всеки две-три минути. Съгледвачите вече бяха проверили помещението, но той настоя да го доведат, за да се увери лично. Щом влязоха, започна да оглежда инвентара.

Оръжейната беше малка и съхраняваше най-различни лъкове, остриета и щитове. Армията определено не беше организирана. Имаше оръжия от най-различни краища на Познатите земи, почистени и готови за употреба. Достатъчно, за да опазят упоените затворници, ако подозренията на Рае бяха верни. Но погледът му беше привлечен от нещо друго, докато обикаляше из помещението.

Малките сребристи стъкленици на етажерката до вратата. Плъзна се и взе една от стъклениците, махна запушалката, за да помирише съдържанието. Силната кисела миризма насълзи очите и запари на носа му. Това бяха кръвните магии. Нямаше какво друго да е. Протегна ръка зад себе си и почука с палец и показалец три пъти.

Пръстите на съгледвача докоснаха китката му. „Да, генерале?“

„И двамата си заслужихте имения в Глимърглам. Сега само оцелейте, за да можете да си ги получите.“

„Да, генерале.“

Той се замисли за момент и предаде заповедите си на очакващата ръка. „Занесете стъклениците на Рае Ли Там. Кажете й какви са и какво причиняват.“ Тя беше алхимик и щеше да разбере, подбирайки минимален брой кандидати. Тези, които ги погълнеха, щяха да платят с живота си за силата и потайността, която получаваха. Рудолфо продължи със заповедите: „Убийте стражата, вземете ключовете и ги освободете. Въоръжете ги, колкото успеете, и чакайте тихо. Първият приоритет са децата; вторият — лорд Там. Изчакайте сигнала ми или потеглянето на корабите, което се случи първо.“

„Разбрано, генерале.“

Рудолфо се замисли за момент и подбра следващите си думи много внимателно. „Трябва да опазите Рае Ли Там на всяка цена!“

Първият съгледвач показа, че е разбрал, и Рудолфо повика другия, като хвана протегнатата му ръка. „Намери децата. Предай местоположението им по тръбите. Аз ще открия Там и ще сторя същото.“

Рудолфо им даде време да се отдалечат и изчака преминаването на стражата. След това се измъкна от оръжейната и я заключи. Време беше да започне. Надяваше се, че снощният набързо нахвърлян план ще издържи. Флагманът се готвеше за заминаване и не можеха да чакат повече. Възнамеряваше да се промъкне в кухнята и да натика подгизналите парцали в главната пещ. Ако Чарлс беше прав, това щеше да предаде неестествен цвят на пушека и Рейф Мерикю щеше да научи, че е време да обезвреди корабите и да завземе пристана.

Рудолфо пропълзя по коридора и се спря на следващото място, където можеше да провери тръбата. При липса на нова информация Рае Ли Там повтаряше старата. Той я прекъсна с леко почукване на ноктите, надявайки се, че ще го чуе покрай писъците и течащата кръв. „Моят човек ви носи нещо. Изпълнявайте инструкциите му.“

След като получи потвърждение, Рудолфо се вмъкна в друг сенчест коридор и приближи кухнята. Беше наизустил приблизителната карта и я дообогатяваше с наученото от съгледвачите и от тръбата. Заслуша се пред вратата и направи почивка, за да се съсредоточи.

Съгледваческите магии вече оказваха влияние. Болката пулсираше зад очите му, а стомахът го присвиваше. Щеше да става по-зле, така че трябваше да отхвърли максимално много задачи, докато разсъждаваше трезво и не изпитваше чак такъв дискомфорт. Горянските съгледвачи можеха да стоят под влиянието на прахчетата с дни, даже със седмици, когато беше абсолютно наложително. Но неговото тяло плащаше скъпо всеки път, когато ги използваше, макар и рядко през годините.

Не чу нищо зад вратата и я отвори. Кухнята бе смътно осветена от отворената пещ и слабия огън. Приближи се бързо до нея и извади парцалите от джоба си. Взе един железен ръжен, за да разръчка въглените, и метна кълбото вътре. След това затвори вратата и тръгна по коридора.

Промъкна се внимателно на втория етаж и спря пред поста, който охраняваше подстъпите към третия. Съгледвачите му бяха докладвали, че на това място има поне двама души и още не бяха прониквали отвъд него — той щеше да е първият. Изчака десетина минути, но не видя как може да го стори, без да прибегне до насилие. А въпреки магиите двама към един не беше в негова полза. Нито пък искаше да губи елемента на изненадата, преди да е крайно наложително.

Рудолфо се отдалечи по коридора и откри врата, водеща към апартамент за гости. Не можеше да си представи кой би искал да присъства на мрачните ритуали, но се справи с ключалката и се вмъкна в разточително украсената стая.

Напъна се да си спомни тази част на сградата. По фасадата имаше балкони и ако разстоянието позволяваше, щеше да успее да се покатери на третия етаж. Рудолфо тръгна по дебелия килим и отвори вратата към спалнята. Тясната стъклена врата на отсрещната стена му предоставяше гледка към пристанището. Някъде там, под прикритието на облаците, хората на Рейф Мерикю завземаха корабите и обезвреждаха шхуните.

Рудолфо отвори вратата и усети топлия нощен бриз. Пристъпи навън, затвори зад себе си и погледна нагоре. Балконите бяха шахматно разположени по различните етажи и нямаше да посмее да се катери без подсилените сетива и увеличената сила от прахчетата. Само трябваше да сподави проклетото главоболие.

Качи се на парапета и подпря ръка на стената. Запази равновесие и прецени разстоянието до горния балкон, като се стараеш да не гледа надолу. Представи си, че стената е някой стар бор от детството му, и заложи на увеличените от магията сила и ловкост. Ръцете и краката му търсеха опора, а по челото му течеше пот, докато бавно си проправяше път нагоре.

Когато успя да се изтегли на балкона, беше останал без дъх, но си го пое внимателно през носа. Притаи се в ъгъла и зачака клиновете в главата му да спрат да се въртят.

Чу гласове и наклони глава. Вратата на горния балкон беше открехната и оттам в нощта се разнасяше приглушен разговор на фона на шумоленето на завесите, които се вееха като флагове.

Смяташе да огледа третия етаж и да потърси по-добър път покрай стражите, но любопитството му надделя. Нямаше съмнение, че ставащото тук бе свързано с унищожението на Уиндвир и атаката на пиршеството за първородния му син. Кръвните магии се бяха завърнали в Познатите земи след падането на ордена и унищожаването на една от най-могъщите фамилии едва ли бе съвпадение. Тази сграда бе направена за кръвопускане — от наблюдателния балкон над стаята за мъчения, до системата от тръби, отвеждаща кръвта към дестилаторната, която бе заровена някъде в дълбините на подземието.

Рудолфо беше чел такива истории като дете. Знаеше за басейните и достъпа на тъмни духове от Долните земи, където кръвта и страданието можеха да откупят услуги и могъщество. Собственият му площад на мъчителите, затворен от осем месеца, имаше устройство, подобно на древните кървави храмове. Но горяните бяха запазили мъченията само като форма на изкупление и не използваха кръвта, която се проливаше в търсенето му.

Този култ беше заплаха за Познатите земи и трябваше да бъде спрян. Това означаваше, че трябва да научи колкото се може повече за него, докато освобождаваше семейство Там. Дори значеше, че трябва да освободи Влад, ако още бе жив и принуждаван да гледа как фамилията му загива под солените ножове. Той се изправи и тръгна безшумно към отсрещния парапет. Думите станаха малко по-ясни, но още не се разбираха. Мъж и жена разговаряха тихо.

Покатери се на парапета и потърси къде да се хване. Беше твърд стар за това, не се бе катерил от младини. Височините вече не бяха някогашният му приятел.

Въпреки това се насили да продължи нагоре и се озова в ъгъла на балкона.

Двамата говореха като любовници. Познаваше се по тона им и Рудолфо предполагаше, че лежат прегърнати след акта, оплетени в завивките и един в друг. Сега вече чуваше ясно думите им.

— В делтата нещата се развиват по-бързо от планираното — каза мъжът. — Ерлунд се разбърза да приключи с въпроса. Нашият човек съобщава, че последният син ще е в Уиндвир по-рано. Трябва да приключим тук и да продължим.

— Тогава ще се погрижа за Влад, преди да тръгна — отвърна жената. В гласа й имаше тъга, която граничеше с любов. — Мисля, че нашият гост е съвсем готов. А и не са ни обещавали повече от четирийсет години.

— Достатъчно е. — Рудолфо чу скърцането на леглото и тихите стъпки. — Ще нагледам децата. Скоро трябва да почнем да ги товарим.

Рудолфо пропълзя до вратата и надникна в помещението. Виждаше голата жена в леглото на светлината на единствената свещ. Беше на около двайсет, с дълги крайници и кафява коса, която се спускаше над гърдите й. Тя се протегна и Рудолфо се наслади на извивките й. Строен червенокос мъж се показваше и изчезваше, докато събираше разпилените си дрехи.

— Значи ще отида при Влад — каза жената и се надигна. — Искаш ли да говориш с него, преди да приключа?

Младият мъж се засмя.

— Не виждам каква е ползата. Дотогава ще е страдал достатъчно.

— Въпреки всичко сторено той е твой дядо.

— Той беше андрофрансинска курва! — Рудолфо долови горчивината в гласа му и се размърда, за да открие по-добра гледка. Мъжът му изглеждаше познат, но не се сещаше откъде. Изсечените черти и червената коса показваха, че е от рода на Там.

Момичето също му изглеждаше познато. Тя се обърна към мъжа и Рудолфо видя любовта, изписана на лицето й.

— Мал, дори уимците послужиха на дома И’Зир в крайна сметка. Всички служат, без значение дали знаят. Сигурен ли си, че не искаш да говориш с него, преди да приключа?

Той я погледна с кораво изражение.

— Сигурен съм, Рия! Не ме питай повече. Няма да говоря с никого. Те не са моето семейство. — Мъжът се замисли за миг. — Но не е нужно да страдат повече от необходимото.

Облече се и обу сандалите си до вратата. Момичето, Рия, се изправи и Рудолфо беше поразен от дивата й животинска красота.

— Щом съберем всичко необходимо, ще ги довършим милостиво. — Тя се приближи до Мал и го прегърна, преди да го целуне. — Безопасно пътуване, любими! И се върни скоро при мен!

Той отвърна на целувката.

— Ще се върна, когато мога. Преди не сме плавали в онези води. Бъди внимателна. Вече сме близо.

— Внимателна или не — прошепна тя във врата му, — Пурпурната императрица ще издигне трона си и ще оправи всичко с милостта си.

Двамата се пуснаха и мъжът излезе. Момичето се разкърши грациозно, тананикайки си непозната песен. Доближи се до тоалетката и се огледа в огледалото, преди да приседне и да натопи пръсти в различните отворени стъкленици.

Рудолфо продължаваше да я наблюдава. Знаеше, че трябва да излезе от стаята и да продължи, но жената го държеше като заложник. Пръстите й се движеха по кожата и той я загледа запленено как нанася разноцветни линии по лицето, врата и ръцете си — оттенъци на сиво, тъмнозелено и кафяво.

Осъзна, че е блатна. Но линиите бяха по-прецизни, а цветовете се смесваха съзнателно. Тя се размърда и Рудолфо видя в огледалото розовия белег над сърцето й. Беше малко встрани и докосваше лявата й гърда.

— Скъпи Влад! — промълви тя на огледалото, докато мажеше устните си с боя с цвят на разляна кръв. — Тази нощ родството ти е най-сетне излекувано и скоро то ще спаси всички ни.

Рудолфо я изчака да наметне тънка роба на голо и да тръгне към вратата. Щом жената излезе, той преброи до пет и я последва.

Побърза да я настигне по коридора, като се надяваше, че сенките ще го скрият. Протегна ръка към кръвната тръба и усети топлите импулси на съобщенията по нея. Останалите бяха готови, съобщаваше Рае Ли Там, а противникът им още не подозираше. Децата бяха намерени и семейство Ли Там чакаше в готовност, въоръжено с всичко възможно. Рудолфо почука внимателно с нокът няколко пъти и им нареди да изпълняват заповедите.

Стигнаха до широко стълбище, привършващо пред двойна врата. Писъците се усилиха. Момичето подсвирна и портите се отвориха. Рудолфо побърза да се мушне на наблюдателната платформа заедно с нея.

Гледката почти го остави без дъх, въпреки че бе прекарал часове, пиейки вино и гледайки как мъчителите му вършат изкупителното си дело.

Рудолфо потисна ръмженето си и разхлаби съгледваческите ножове в каниите.

Влад Ли Там

Не помнеше кога за последно е спал и откога е вързан на рамката. Имаше смътни спомени, че Рия го остави на кръвопускач с тъмна роба, който работеше с повече увереност, отколкото съчувствие. Влад копнееше за нейните ръце и острието, движещо се бавно и с любов…

„Не. Това не е любов. Това е извратена връзка между пленник и похитител — продукт на отчаяние и изкривени надежди.“ Но фантазията беше изкусителна.

„Ще изкова от болката си армия.“

Ала Влад Ли Там знаеше, че няма никаква армия. Бяха подкарали децата и внуците му в наглед безспирен поток. Вече не се отдаваха на мъченията, а действаха с машинна прецизност.

Усети нежна ръка на рамото си и дъхът му спря.

— Върнах се, Влад! — прошепна Рия.

Не каза нищо, но се извъртя достатъчно, за да види ходилата и началото на прасците й, които се подаваха под тънката роба.

Чу как пръстите й се мърдат над колекцията от ножове, преди да избере някой.

— Това е последната ни нощ — каза тя дрезгаво. — Тази нощ болката и страданието свършват и родството ти с дома И’Зир ще бъде излекувано. Готов ли си да приемеш знака на последния си господар?

Влад опита да отговори, но се чу само бълбукане. Боговете да са му на помощ, щеше да й каже точно това, което тя искаше да чуе. „Да. Само спрете. Пощадете каквото е останало от семейството ми и приключвайте с мен.“

Не успя да произнесе нищо разбираемо.

До ушите му достигнаха приглушени експлозии и острият звук на трета тревога. Извърна се и видя как момичето изпуска ножа и вдига глава с присвити очи. Тя трепна внезапно и отвори уста, но не каза нищо. Нисък и омагьосан глас зашепна дрезгаво. Влад го познаваше, ала не можеше да се сети откъде.

— Развържете го. Тъмното ви дело приключва тази нощ.

„Убий я! — искаше да замоли той невидимия натрапник. — Не говори, не преговаряй, просто забий ножа в бъбрека й и го развърти здраво.“ Но същевременно се надяваше тя да избяга, за да може някой ден отново да го учи нежно на любов и родство с острието си.

Влад Ли Там видя как момичето опитва да се съпротивлява, видя и капката кръв, която се показа на боядисания й врат.

— Развържете го веднага или ще добавя кръвта ти към останалата, пролята на това място!

Под тях се чуваха шумове от схватка. Нападателят махна длан от устата й.

— Освободете го — нареди Рия.

Влад Ли Там усети как рамката се изправя и как свалиха каишките и оковите му. Щом го развързаха, се строполи тежко на пода и изстена.

Гласът проговори отново.

— Там, можеш ли да станеш?

Внезапно разпозна гласа, макар да не можеше да повярва на ушите си. Намери името и го изграчи:

— Рудолфо?

Момичето затаи дъх от изненада.

— Рудолфо, Пастирът на светлината? Баща на Иаков, Обещаното дете?

— Да, аз съм — отвърна той горчиво.

Рия извика на останалите.

— Не го наранявайте. Знаем какво ще ни струва.

Влад събра сила и се отблъсна от пода с треперещи ръце. Надигна се някак, след което се подхлъзна и падна по очи в собствената си кръв. Изстена и изпълзя с мъка от лепкавата локва под рамката.

— Какво ще струва? — попита Рудолфо.

Момичето не отговори.

— Как изглежда? — продължи тя. — Обещаното дете? Розово ли е? Сияе ли от живот и здраве? Със сините очи на майка си и тъмните коси на баща си ли е? Смее ли се? Или е сиво и сбръчкано, и се мята като риба на сухо, борейки се за живота си?

Влад Ли Там чу изръмжаването на Рудолфо.

— Какво знаеш за сина ми, блатно момиче?

Тя се засмя и за неговите уши смехът й бе като музика.

— Идваш да търсиш спасение, но няма да го откриеш по пътя, който си избрал.

Рудолфо престана да й обръща внимание и повтори:

— Можеш ли да станеш?

Влад Ли Там събра сили и се надигна отново, успявайки да приседне. Момичето беше странно извито, защото Рудолфо я държеше отзад, а робата й бе отворена. Стражите стояха с ръце на ножовете си и местеха очи между Влад, Рия и затворените врати, зад които кипеше схватка.

Там напъна да се изправи, но краката му не издържаха и той отново се срина с треперещо тяло.

Вратите се отвориха с трясък и на наблюдателния балкон връхлетя ураган от насилие.

Усети как някой го хваща и прошепва в ухото му:

— Аз ще те нося, татко!

Беше вдигнат и прегърнат като дете от силни, сигурни ръце и внезапно заплака. Спазмите от мъка и облекчение разтърсваха тялото му, докато се държеше за врата на син, когото вече не разпознаваше. Преди да попадне на това място, различаваше децата си по гласа, миризмата, звука на стъпките им. Но сега надушваше само кръв, а ушите му кънтяха от предсмъртните поеми на падналите.

Едва осъзнаваше, че наоколо се води схватка. Рудолфо беше близо до него и държеше момичето за заложник, без да спира да цъка с език. След това започнаха да си пробиват път надолу по стълбите и коридора, който бе измерил така внимателно в началото на пленничеството си. Чуваше шепота и стърженето на остриетата, които се вихреха около него.

Синът му падна на два пъти и го изтърва, но успяваше да го прикрие със собственото си тяло. Накрая го метна на рамо като торба с портокали, за да може да пази по-добре равновесие, а и за да държи нож с лявата ръка.

Пробиха си път през приземния етаж и се изсипаха навън в топлата нощ. Железните кораби бълваха пара, а една от шхуните потъваше в пристанището. Вторият дървен съд пушеше, но още се държеше над водата. Група неомагьосани мъже се сражаваше близо до трапа му. Влад не виждаше флагмана, но чуваше рева на оръдието му.

По пътя към кея ги пресрещна вълна от невидима сила. Тези войници бяха успели да се приготвят. Влад усещаше мощта им, чуваше приглушените звуци на схватката, но не виждаше нищо. Стената удари сина, който го носеше, и ги събори на земята. Соленият пясък попадна в отворените му рани и той изпита изгаряща болка. Извика силно, въпреки че не искаше да го прави.

Невидими ботуши започнаха да ги ритат и той чу звук от счупени кости наблизо.

След това се разнесе вик, още от децата му се хвърлиха върху нападателя и го повалиха с остриетата си.

Вдигнаха го силни ръце и чу гласа на друг син.

— Аз ще те нося, татко!

Поеха напред и достигнаха подножието на стълбите. Над кейовете се вдигаше прах и пясък от омагьосаните бойци, които се сражаваха там.

Нов силен натиск и Влад Ли Там отново падна на земята. Този път даже Рудолфо и заложничката му бяха съборени. Влад не виждаше какво става, но чу стона на горянския крал. Наоколо ботуши и боси крака се бореха за стабилност, докато авангардът на Ли Там се сражаваше с войниците на култа.

— Ставай, старче! — прошепна задъхано Рудолфо. — Не мога да те нося и едновременно да държа тази дива котка.

Влад застана на колене и лакти и опита да се изправи. Някой друг го вдигна. Видя неомагьосаните ръце. Ариергардът — въоръжен с каквото има — ги бе настигнал. Следваха ги децата с бели роби и кървави петна от пресните белези, които бяха получили.

До ушите му достигна тихо подсвирване. Рудолфо отвърна на сигнала. Влад усети полъха отляво и разпозна тропането на тичащ съгледвач.

Затвори очи за момент, връхлетян от страха, който го разкъсваше. Не страх за него, а за семейството му. Толкова много бяха умрели, а мисълта, че в момента загиваха още, разрушаваше и малкото, което бе останало от него.

Не видя изстрела от флагмана, но чу грохота. След това силното свистене и светът избухна сред светлина и жега, която го събори на земята. Зърна, че оръдейният залп е попаднал в ариергарда и е помел една трета от него. Децата се бяха присвили уплашено.

— Спрете! — избумтя подсилен от магия познат глас. Беше внукът му, Мал Ли Там. — Ще избия децата, макар да предпочитам да не го правя. Освободете жената.

Рудолфо се поколеба.

— Направи го. — Гласът на Влад бе по-умолителен, отколкото му се искаше. — Няма да рискувам семейството си допълнително.

Момичето падна напред и се надигна, загръщайки робата си. Обърна се към Влад с усмивка.

Мал Ли Там се провикна отново.

— Рудолфо, накарай пирата си да освободи входа на залива. Рия, доведи Влад до флагмана. Явно плановете ни трябва да се променят.

Влад я погледна и се изненада от спокойния си тон.

— Ако дойда, ще оставите ли другите на мира?

Тя кимна.

— Да, Влад. Ти спечели изкупление за греховете на фамилията си. — Усмивката й стана по-широка и очите й засияха от любов. — Ще ти дам знака и ще те оставя да почиваш, с изтекла кръв и излекувано родство.

Тя протегна ръка. Влад знаеше, че приемането й е най-важното нещо.

— Дори ще те нося, ако се наложи.

— Сам ще ходя. — „Ще изкова от болката си армия.“

Надигна се на нестабилните си крака и потрепери от усилието. След това се насили да направи стъпка, след нея втора. Семейството му го гледаше. Рия вървеше до него и когато стигнаха до трапа, го изчака да мине пръв. После го последва.

Мал Ли Там седеше на кърмата. Влад се насочи към него.

— Мал, ще спазиш ли думата си? Ще пощадиш ли другите в замяна на моето идване?

Мъжът кимна.

— Да, дядо.

— Заведи ме до перилата, за да се обърна към тях за последно.

Мал Ли Там присви вежди.

— Побързай. Потегляме.

„Ще изкова от болката си армия.“

Влад прие протегната ръка и тръгна с младия мъж към носа. Обърна се към синовете, дъщерите и внуците, и откри Рае Ли Там.

— Ти ще бъдеш глава на семейството!

След това събра цялата си останала сила, обви ръце около първия си внук и се хвърли през перилата. Усети силното издумтяване, когато противникът му се удари в кея, и двамата пльоснаха в топлата вода. Солта в раните му го караше да изпищи, но не смееше да изпусне въздуха и продължаваше да стиска внука си. Ръцете му се плъзнаха по съпротивляващото се тяло, търсеха гърлото. Изви се към гърба на младия мъж, обгърна го с крака и продължи да го души, докато потъваха.

Остави морето да гори одраната му кожа и това подхрани болката му. От нея изкова армия и я впрегна в унищожаването на един-единствен човек.

И внезапно Влад Ли Там не беше сам във водата. Обгърна го блестяща синьо-зелена светлина и ушите му се изпълниха с песен. Могъществото и красотата й го поразиха. Въпреки че продължаваше да стиска гърлото на внука си, изпитваше порив да плаче и да крещи. Внезапно светлината изчезна и някакви ръце започнаха да го дърпат към повърхността. Ръце, които не виждаше.

Той се изви и продължи да стиска Мал с една ръка, докато с другата затършува из дрехите му. Мал Ли Там риташе и се съпротивляваше с неочакван прилив на енергия.

„Трябва да е тук.“

Пръстите му напипаха томчето в скрития джоб, а невидимите ръце се върнаха отново. Той се отърси от тях за пореден път и изпусна въздуха си, за да потъне надолу. Успя да извади книгата, но невидимите ръце го докопаха пак и го задърпаха към повърхността.

Мал Ли Там продължи да се мята и да потъва, постепенно изчезвайки от поглед.

— Татко, спри да се съпротивляваш! — прошепна Рае Ли Там, когато изплуваха. Усещаше тъгата в гласа й, но не я разбираше. И защо се беше омагьосала?

— Добре — каза той. Рия беше поела контрол над флагмана и корабът се носеше към устието на залива. Пет от неговите кораби и двете шхуни се полюшваха апатично, докато продължаваха да горят и да потъват. Семейството му чакаше на кея останалите приближаващи съдове.

Влад Ли Там притисна тънката книжка на баща си към гърдите си и се остави в здравите ръце на Рае.

Неб

Слънцето се издигна с ужасяващо величие и боядиса пейзажа с цвят на кръв. Неб стоеше на последния хребет и гледаше надолу към разхвърляните останки на града.

— Стигнахме — обяви мехослугата.

Младежът огледа тихата непомръдваща околност.

— Кой е този град?

— Порт Чарис — родното място на П’Андро Уим.

Неб кимна и се протегна след дългото бягане. Опиянението от песента още отекваше между слепоочията му.

— Моите братя ще са радостни да се запознаят с теб, Водачо Небиос. Всички сме виждали идването ти насън. — Металният човек закрачи спокойно към руините. Младежът го последва.

Навлязоха дълбоко в града и се спряха пред основите на огромна кула, чийто купол бе рухнал навътре. Масивните двойни врати имаха десетина ключалки на Руфело. Неб загледа как мехослугата започва да върти комбинациите и опита да запомни поредицата от числа и символи, които отвориха вратата навътре.

Металният човек пристъпи в широкото приветливо помещение и спря. Раменете му трепнаха, а металното тяло се разтресе диво. Очите му се отваряха и затваряха.

— Боя се, че не функционирам нормално — каза мехослугата.

Устата му се затвори и треперенето стана още по-трескаво. Внезапно висок дрезгав глас огласи празното пространство.

— Казвам се Чарлс. Аз съм архиинженер по механични науки от андрофрансинския орден в Уиндвир. Нося съобщение за скрития папа, Петронус. Библиотеката падна с предателство. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.

Спря и погледна към Неб.

— Операционният ми свитък е значително променен от брат Чарлс и неговия асистент.

— Това е съобщението, което донесе при Портата на пазителя.

— Отец Чарлс ми го предаде по време на пленничеството в делтата.

„Отец Чарлс?“ Неб знаеше името добре. Човекът, който бе възродил мехослугите от миналото, работейки с остатъците от книгата на Руфело, за да възстанови механичните чудеса.

— Чарлс е оцелял след Уиндвир?

— Той промени оперативните свитъци и паметта ми, защото вярваше, че папа Петронус е още жив. Новите заповеди създават логически конфликт. Санкторум лукс не трябва да бъде защитаван. Трябва да бъде унищожен в определен момент, за да спаси светлината. Да я запази от тези, които искат да я превърнат в мрак. Сънят е ясен по този въпрос.

Неб усети нарастващо безпокойство и погледна към тъмния вход. Не чуваше и не помирисваше нищо. Насили се да влезе вътре.

— Не виждам нищо.

Мехослугата тръгна към отсрещната стена и Неб видя някакъв панел на смътната светлина от кехлибарените му очи.

— Осветлението не функционира.

Младежът излезе навън, за да приготви факла. Когато се върна, мехослугата бе изчезнал. Малката вратичка на отсрещната стена бе отворена и Неб влезе през нея. Внезапно му се зави свят, когато се озова на тясно стълбище над широко пространство. Някъде отдолу се чуваше тракане на метал в метал от спускането на мехослугата.

Миризмата не можеше да се сбърка. Пушек, пепел и изгоряла хартия. Неб усети как стомахът му се връзва на възел.

„Санкторум лукс не трябва да бъде защитен.“

Когато стигна до дъното, мехослугата го очакваше.

— Сгреших. В крайна сметка не си подранил, Водачо Небиос.

Масивното подземно помещение се простираше отвъд светлината на факлата. Миризмата на стар пушек беше силна и Неб знаеше, че това е само една от многото стаи. Беше сигурен, че всичките са в такова състояние: урни, съдържащи праха на светлината.

Отпусна се тежко на мръсния каменен под и изчака мислите му да се подредят. Възможно ли бе скритият враг, унищожил Уиндвир, да е стигнал и до това място? Не. Загадъчните думи на мехослугата продължаваха да се въртят в главата му.

— Значи е била тук? Библиотеката?

— Левга след левга — потвърди металният човек. — Копирана и пазена от мен и братята ми.

Неб си пое шумно дъх и го изпусна бавно. Усещаше как нещо стиска сърцето му. Тежестта му причиняваше главоболие и връщаше спомени за пламък, падащ от небето, и колона от пушек, закриваща слънцето.

— Унищожена заради един сън?

В началото мехослугата не отговори. Той се насочи към центъра на помещението и приседна тежко. Слабият му дрезгав глас беше пропит с тъга.

— Жертвана заради съня. Също като мен.

Неб присви очи.

— А ти как си жертван?

Мъката в гласа беше непоносима.

— Няма да участвам във Великия отговор. Отсъствието и промените в записите ме изключват. — Той се обърна към Неб. В кехлибарените му очи имаше ръждиви сълзи. — Не тъжа за мен, Водачо Небиос, защото се радвам, че ще върна съня. Не тъжа и че братята ми са ме изоставили; на тяхно място щях да сторя същото. Отговорът трябва да бъде даден. Скърбя, че толкова много от светлината бе изгубена, преди да чуем съня. Преди да ни научи, че Санкторум лукс е нещо повече от свитъци и книги от отминали епохи. Много по-възвишено призвание от това, за което ни създадоха господарите.

Загадъчните думи пресекнаха и Неб опита да ги разгадае, доколкото можеше.

— Къде са отишли останалите?

— Последвали са съня. И ти ще го последваш по пътя към дома. — Мехослугата отвори кухината на гърдите си и бръкна с дълги метални пръсти. — В моята памет ще откриеш пълен списък с унищоженото от моите братя.

Той започна да изважда метални пластини и оплетени жици, и да ги дърпа, сякаш бяха упорити плевели. Светлините му примигнаха и се замъглиха, а устата му се отвори и затвори.

Неб пристъпи напред. Мислеше, че трябва да стори нещо и да предотврати случващото се пред очите му.

— Как ще последвам съня?

Мехослугата вдигна поглед от пепелищата на изгорената библиотека.

— Последният код е първият ден от пристигането на Водача. Останалото ще откриеш в песента.

Ръцете му продължаваха да дърпат пластини и кабели и да ги разпиляват. Неб откри, че се просълзява, макар да не знаеше защо.

Металният човек се килна на една страна. Ръцете му се забавиха, но продължиха да дърпат вътрешности. Духалата свистяха леко, а очите му се бяха превърнали в светли точки по стъклената повърхност. От устата му излезе слаб звук и Неб се наведе напред. Шумът се засили, докато металният човек даваше последен напън на изкуствените си дробове.

Песнопението отекна със собствен живот сред гробницата на изгорените книги. Металният човек дръпна здраво, изтръгна последната си пластина и я побутна към Неб.

Медните жици се откачиха и музиката спря.

Младежът погледна към самоубилия се мехослуга, докато последното ехо от песента изчезваше, и усети извъртане и щракване дълбоко в себе си. Ключалката на Руфело на душата му се бе отворила към нещо, което не бе откривал досега. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“

Беше дошъл тук да търси Санкторум лукс, но си тръгваше с друга цел. Знаеше, че може да прерови изпепелените останки на библиотеката, но реши да остави тази работа на други. Така или иначе нямаше да открият нищо тук.

Щеше да се върне до затворения кладенец и да притисне ухо към него. Щеше да изслуша кодовете в песента и да открие източника на съня.

„Тя настоява за отговор.“

Някъде метални ръце създаваха този отговор и Неб знаеше, че е призван да ги последва. Сякаш нищо друго нямаше значение. Сякаш всичко останало зависеше от това да открие съня и да му се подчини.

Той посегна и взе последната пластина от пръстите на мехослугата.

След това се отдаде на песента и напусна гробницата, избрана от металния човек.