Песнопение

Неб

Неб остави ветровете на Изпепелената пустош да се вихрят над него и обърна другото си ухо към металната врата.

Ренард хъркаше леко, изтощен от тежката езда. Неб не беше уморен. Песнопението не му позволяваше да заспи. Лежеше в тази поза цял ден и цяла нощ, слушаше и опитваше да разгадае кодовете.

Мелодията беше неравноделна и ръцете по струните на арфата се движеха с изящна прецизност. Разливаше се без различимо начало и край, но Неб знаеше, че такива съществуват.

Когато луната се издигна и песента се засили, той откри, че в нотите и ритъма се скрити числа, съответстващи на циферблатите и ръчките по ключалките на Руфело.

Още не можеше да си обясни как е възможно това. През деня Ренард се бе присъединил на земята до него, но не чуваше нищо, нито една нота.

Така че Неб продължи делото си и остави пустинника да почива. Скоро горянските съгледвачи щяха да минат оттук на път за Санкторум лукс и той не искаше да го заварят. Смяташе дотогава да е открил източника на съня. Планираше да отидат на север, при хората на Ренард, за да може водачът да се излекува. А през това време Неб щеше да открие съня, за който говореха металните хора.

Въздъхна и притисна още по-здраво ухо към желязото. Числата не се откриваха лесно, но си бяха там. Вече бе успял да се справи с четири от шестте ключалки. Пръстите му напипаха петата и я отвориха. Чу тракането на механизмите, отместващи резето под металния капак.

Спря и си спомни думите на мехослугата. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“

Него го знаеше и без да слуша песента, но го бе запазил за накрая. Понякога ключалките на Руфело трябваше да се отварят подред.

Прехапа долната си устна и изчисли рождената си дата според уимския календар, след което я въведе в последния циферблат. Когато свърши, не чу нищо, нито тракане на механизми, нито изщракването на резето. Той сбърчи вежди и се превъртя по гръб.

Беше загубил представа за времето. Последният път, когато се огледа, още бе ден. Сега нощта бе настъпила, ала небето беше ясно. Звездите пулсираха над него и хвърляха призрачна светлина над околните планини.

Не се получи. Но защо?

Опита отново, ала със същия резултат.

Луната се издигна и песента се извиси в кресчендо. Неб се зачуди на размера на светилото. Ако се съсредоточеше, можеше да види къде свършва земята и къде почва морето. Виждаше изградената от хора кула на лунния маг, опустошена и изоставена на празния отровен свят. Напомняне за древната война, убила последните Млади богове, които се бяха скрили уплашени на синьо-зелената скала.

Неб се сепна. Разбира се.

Преизчисли рождения си ден, но не по уимския, а по древния календар, който бе излязъл от употреба. Календар, който използваше други понятия за време, различни от тези на П’Андро Уим и последователите му, събиращи и пазещи светлината заедно със сираците на опустошения свят.

Щом въведе датата по календара на кралете магове, чу мърдането на механизма и освобождаването на последното резе.

Неб се превъртя и клекна, вторачен в отключения люк. Хвана ръба с пръсти и вдигна с всичка сила. Капакът изскърца леко и се отвори на добре смазаните панти. Погледна към Ренард, но реши да не го буди.

„Това място е направено за мен!“ Знаеше, че е така. Както и че баща му е замесен. Скоро щеше да разбере доколко Хебда е бил наясно и се е подготвял за този ден.

В каменната шахта бе монтирана желязна стълба. Неб започна да се спуска под синьо-зелената светлина на луната. Слизаше, докато мракът не го погълна, но не изпита страх. Песента го обгръщаше и той знаеше какво го очаква долу.

Неб не беше сигурен колко време измина, преди да стъпи на пода. Вдигна поглед и видя, че луната се е показала през отвора на шахтата.

Беше твърде тъмно да види малката кутия с очи, но ушите му знаеха къде е и той тръгна към нея.

Отвори я и пръстите му вдигнаха внимателно хладния, гладък метален предмет. Насочи го към бледата светлина от шахтата. Песента се засили и Неб чу квакане на жаби и далечно ромолене на поток.

Пръстите му усещаха линии на континенти и планини по предмета с формата на полумесец. Вдигна го към ухото си и се зарадва колко добре му пасна.

„Тя настоява за отговор.“

Неб пъхна полумесеца в джоба си и се закатери към лунната светлина. Когато излезе на повърхността, върна капака на мястото му и го заключи. След това се излегна на хладния метал и извади предмета от джоба си.

Знаеше какво ще види, макар да нямаше представа как. Насочи го срещу луната и сравни грубоватата карта по повърхността му със синьо-зеленото кълбо, което висеше в нощното небе.

Пасваха си. Това беше луната.

Звездите и месечината се отразяваха по сребристата повърхност. Беше виждал такъв метал и преди. Същата древна стомана като на брадвата на Уинтърс. Постави сребърния полумесец между рамото и главата си, така че ухото му да е притиснато към него.

„Това е източникът на съня.“ Съдбата на Неб бе скрита в това „Песнопение за падналата луна“ и той я приветстваше.

Явно задряма, защото започна да сънува. Но това бе един от миналите му сънища, а не този, за който копнееха мехослугите. Този път бе по-ясен и по-подробен отпреди.

Помнеше го добре — и нямаше нищо против да се повтори. Двамата с Уинтърс бяха голи и оплетени един в друг. Малко по-възрастни. Чаршафите бяха мокри от потта им, а крайниците и клепачите му бяха натежали от умора и изразходвана страст. Лежаха под копринен навес в тропическа гора до морето. Над тях звездното небе бе изпълнено от синьо-кафяв свят. В сравнение с него нормалната луна изглеждаше смешно малка.

— Това е нашият дом — прошепна тя в ухото му и погали корема си, издут от растящия в него живот.

Беше добър сън и звучеше истински.

Неб се разбуди за миг и се зачуди дали някои сънища са обещания — отметки в бъдещето, така че съдбата да напира към тях, ако човек слуша песнопението им в най-мрачните нощи и танцува под призива на лунна светлина.

„Призван съм да открия този дом, песента ще ме води.“

Песнопението продължи и Неб се уви в съдбата като в топло одеяло, надявайки се, че сънищата могат да се сбъдват.

Джин Ли Там

Джин Ли Там стоеше в подножието на подвижния мост и чакаше. Получи бележката от баща си и цял ден се чудеше какво да прави. Накрая реши да го види за последно, преди да отплава с неомагьосания кораб на Мерикю към железните си съдове и търсенето на отговори и отмъщение.

Първият помощник-капитан отиде да го повика, а екипажът се готвеше за отплаване. Джин се обърна към огньовете на горянския лагер. Останалите бяха заминали. Ентролузианците си тръгнаха последни, без да знаят, че са оставили един от хората си тук. Най-способният генерал на Сетберт, Лисиас, бе помолил за убежище и съпругът й се съгласи, щом научи, че той е баща на дойката им. Рудолфо възнамеряваше да му намери подходяща работа.

Пилосците и тюрамците бяха заминали преди другите. Рудолфо се бе постарал максимално да възстанови мира с тях, но не постигна успех. Джин знаеше, че ще се случи така. Беше видяла гнева по лицето на Мейров и отровните стрели от очите й, когато Иаков бе излекуван и върнат на майка си.

Чу стъпките на Влад и вдигна поглед. Баща й вървеше бавно, раменете му бяха увиснали. В ръцете си държеше пакет с документи.

— Не мислех, че ще дойдеш, но съм радостен, че го стори.

Тя кимна.

— Получих бележката ти.

Той се приближи и й подаде свитъците.

— Това е всичко, което сестра ти измисли, за да помогне на Иаков. — Джин взе наръча и огледа изписаните страници. — Знам, че вече не е от значение, но тя прекара последните си мигове в търсене на лекарство, затова реших, че трябва да ти ги дам.

Джин Ли Там примигна. „В търсене на лекарство ли?“

— Татко, но аз получих бележката й! Писа ми, че няма лек!

— С птица ли?

Тя кимна и Влад поклати глава.

— Птиците са ненадеждни, дъще. Не може да им се вярва. — Откъм кораба се чу изсвирването за готовност и той погледна през рамо. — Казах каквото знам на Рудолфо. Съобщенията ни са компрометирани с фалшификати и отклоняване на птиците. Съпругът ти ще накара мехослугите да разработят нови кодове.

Джин кимна.

— Това е благоразумно.

Първият помощник се появи.

— Лорд Там, готови сме за отплаване.

Баща й кимна.

— Радвам се, че дойде.

Двамата се прегърнаха и Влад се върна по мостчето. Джин си тръгна, преди да вдигнат котва.

Докато се връщаше към лагера, тя размишляваше.

„Бележката е била капан.“ Тази мисъл я удари като юмрук. Беше я получила в онази сутрин. Държеше я в джоба си, когато Рия прекъсна съвета им. Бе стъпила в капана, бе задействала примката.

„Няма лек!“ Но когато видя лекарството пред очите си — как Петронус се вдигна от мъртвите — и чу думите на кралицата на избраните, трябваше да действа. Фалшивата бележка от сестра й беше примамката, подмами я към решение, което бе съвсем лесно.

„Помоли ме да го спася и ще го сторя.“

И бе коленичила в краката на дявола, напои ги със сълзите си, молейки за живота на сина си.

Когато стигна до палатката, не разпозна момичето с памучна рокля, което чакаше там. Само странната, непривична поза го издаде.

— Уинтърс?

Момичето се усмихна и Джин Ли Там се смая от промяната. Мислеше да попита, но реши да не го прави. Имаше по-належаща работа. Трябваше да види сина си. Уинтърс направи реверанс.

— Лейди Там.

Джин се огледа с бързо нарастващо безпокойство.

— Къде са Линей и Иаков?

Уинтърс примигна.

— С бащите си. Линей говори с генерал Лисиас. Рудолфо взе Иаков на обиколката на периметъра.

Джин Ли Там изпусна затаения дъх и си наложи да се успокои. Защо се бе паникьосала? Защо изпитваше такава голяма нужда от сина си в този момент? Остави въпросите за по-нататък и погледна Уинтърс.

— Ако Рудолфо се върне преди мен, кажи му, че го търся.

Момичето кимна и Джин Ли Там излезе в нощта.

Около лагерните огньове започваха песни. Тя тръгна на север. Рудолфо щеше да върви от юг на запад, после на север и изток — възнамеряваше да го пресрещне.

Докато крачеше, се замисли за силната си потребност от сина си и внезапната паника. Вероятно имаше оправдание след продължителната болест и скорошното нахлуване на кръвните съгледвачи. Нормално беше да се страхува за него след всички заплахи.

Но защо имаше толкова силна нужда да го прегърне точно тази нощ?

Бързо намери отговора. Защото знаеше, че миризмата, видът му, мекотата на кожата му в ръцете й щяха да й напомнят, че е избрала единственото добро и разумно решение. Че малкият живот, който бяха създали с Рудолфо, си струва всеки дълг, дори към тези, избили семейството й, предизвикали унищожението на Уиндвир и сеещи хаос и насилие сред Познатите земи.

Но това бе нещо повече от напомняне, че е направила добър избор и е поела по верния път. Показваше й, че в това опустошено място все още съществува добро и че дори в най-големия мрак може да има проблясъци на изтерзана светлина и неразрушима надежда.

Като светлината в очите на съпруга, завръщащ се от морето. И надеждата в усмивката на бебе, спящо в майчина прегръдка.

Джин Ли Там се движеше бавно през заснеженото поле, оцветено в синьо и зелено. Стигна до войниците по периметъра и им заговори окуражително.

Спираше тук-там и питаше хората дали са готови утре да се завърнат при самотните си жени в домашното огнище. Те се кланяха и й отдаваха почит, а щом отминеше, продължаваха да шепнат уважително.

Джин оставяше гласовете им назад и вървеше през снега, търсеше огряната от луната фигура на нейния горянски крал и се ослушваше за смеха на Иаков.

Рудолфо

Рудолфо спря обиколката и се заслуша в лагерните песни. Погледна към лицето на сина си и отвърна на усмивката му. Беше странен момент — баща и син обхождаха постовете. Спомни си за подобни разходки с баща си, макар тогава да бе достатъчно голям и да не бе необходимо да бъде носен. Изви глава и заслуша песента, довявана от вятъра. Стара горянска мелодия за годината на падналата луна, макар и по-бавна от версията, която пееше майка му.

„Колко ли време мина оттогава?“ Не можа да си спомни и изпита болка, когато не успя да си представи лицето й. Но помнеше стиховете. Бяха за намерена любов, макар и чрез жертва, за сделка в подземията на света и за духовете на Призрачното море. Песен за сълзи и раздяла, отчаяна надежда и погрешни вярвания. За любовта между плачещия цар и дъщерята на лунния маг.

Иаков се засмя и Рудолфо го последва.

— Значи харесваш музика? Също като баба си.

Продължи да крачи, но заряза пътеката и започна да пробива нова пъртина в снега. Отново погледна сина си.

— Чаках появата ти дълго време! Радвам се, че дойде!

„Толкова неочаквано.“ Наследник на горянския трон сред реки от кръв и в сянката на опустошението. И наследник на светлината. Рудолфо знаеше, че строи Великата библиотека като завет към сина си.

Замисли се за завета на собствения му баща и пред очите му премина тъмен облак. Миналата година бе затворил площада на изкупленията и бе разпуснал мъчителите. По него време му се бе сторило достатъчно. Сега, след като бе видял гробовете на семейство Ли Там, опетнените маси за мъчения, топлите тръби в Кръвния храм, знаеше, че трябва да премахне и последните остатъци от мрачните дела на предците му.

Особено след като децата щяха да живеят при него.

По-рано през деня бе изслушал притесненията и молбите на Влад Ли Там. Беше изненадващо лесно и накрая се съгласи да го финансира. Но молбата за децата го бе изненадала.

„Аз събирам сираци.“ Децата, носещи белега на И’Зир, щяха да живеят в Деветте гори и нямаше да е хубаво да има постройки, които да им напомнят за пленничеството. След тази среща извика птичаря и изпрати заповеди до вкъщи. Нямаше да оставят камък върху камък, а ножовете на мъчителите трябваше да бъдат претопени и изковани в предмети, които не носеха вреда.

Камъните от площада на мъченията щяха да отидат в новата библиотека. Може би в крило, което да кръсти на баща си.

Разбира се, имаше и други сираци.

Не можа да познае Уинтърс, когато взе Иаков от нея. Мръсотията бе прикривала хубаво момиче на прага да се превърне в жена. Тя щеше да тръгне с тях и да очаква другия му сирак, Неб, да се завърне от Изпепелената пустош.

Оставаше Исаак. Ако това място нямаше да разбие металното му сърце, Рудолфо щеше да настоява да е до него, за да обсъждат библиотеката и светлината, която спасяваха.

Чу ниско подсвирване зад себе си и го позна. Обърна се и видя приближаващата Джин Ли Там. Вятърът вдигаше финия сняг, който не бе замръзнал още, и го завихряше около краката й.

— Как е той? — попита тя, когато се доближи.

— Мисля, че спи. — Рудолфо подаде сина им и забеляза дълбоката й въздишка, когато го взе.

Внезапно осъзна къде се намират. Затрупаните със сняг могили, гледката към хълмовете на изток и юг. Направи няколко крачки напред и застана на ръба на кратера, заслушан в шепнещите призраци.

Джин Ли Там застана до него и се огледа.

— Тук беше Великата библиотека.

Той кимна.

— На това място открихме Исаак. — Замълча заради следващия, по-болезнен спомен. — Тук донесох Грегорик в нощта, в която загина.

Помнеше какво казват франсините за загубите, които са свързани, и знаеше, че са прави. Можеше да сложи пръст на нишката от загубата на Ханрик и да я проследи до Грегорик. Оттам назад, към разрушаването на Уиндвир — неизмерима бездна от мъка, после към майка му и баща му, към по-големия близнак, който щеше да наследи Деветте гори, ако някой не бе преместил тази река.

„Можех да убия виновника, а вместо това го спасих.“

Това не го измъчваше вече. Беше верният път и не го поставяше под въпрос. Колкото и да бе страдал от болката, знаеше, че действията на тъста му са донесли колкото смърт, толкова и живот.

В сянката на опустошението бе открил великолепна жена, а по средата на пътя се бе сдобил със син, когото можеше да възпита като силен и справедлив крал.

Забеляза ножовете, които носеше Джин. Засмя се и погали едната дръжка с палец.

— Виждам, че си ги намерила.

Тя погледна надолу и се изчерви.

— Да. Бяха в бюрото ти. Аз… допадна ми как ги усещам в ръцете си.

Рудолфо се усмихна.

— Бяха на майка ми. Баща ми ги е поръчал като сватбен дар. Смятах да накарам да ги почистят и наострят, преди да ти ги дам.

— Ножове като брачен дар? — учуди се тя.

Рудолфо сви рамене.

— Ами нищо им няма.

Джин се засмя и се наведе към него. Той я прегърна.

— Сещам се и за по-добри дарове. Но ножовете наистина са хубави.

Замълчаха и загледаха нощта. Сутринта щяха да вдигнат лагера и да потеглят към дома, за да изпреварят последните снегове. Рудолфо знаеше, че го очаква бюро, затрупано с документи. Трябваше да настанява бежанци. С наближаването на пролетта строежът на библиотеката щеше да се възобнови. Слънцето щеше да грее по цял ден и щяха да разпънат наново шатрата на книговезците. Мехослугите щяха да бълват книга след книга, като река, заплашваща да прелее. Отгоре на всичко от северозапад се надигаше заплаха с идването на избраните и мрачното евангелие, което проповядваха. Плюс това надушваше неприятности с Пилос и Тюрам на юг.

„И каква е тази Пурпурна императрица?“

Имаше достатъчно работа, че да прекарва по цели нощи, лутайки се в уимския лабиринт от хартия. Постепенно щеше да привикне отново с бюрото и стола, вместо с кораби и коне. И с топлото споделено ложе, вместо тясната койка.

Освен работата, трябваше да планира горянска сватба и да обиколи Деветте горски дома, за да могат жителите да се запознаят със следващия си крал.

Щеше да продължи да живее въпреки мъртвите, които бе погребал. Щеше да обича съпругата и детето си и да се посвети на светлината, която бе събрал в мрачните времена.

Животът се надига дори сред опустошенията.

Песента от по-рано се върна неканена и той запя. Джин Ли Там го изгледа с широко отворени очи. Не можеше да я вини. За последно бе пял по време на пиршеството за първородния си син, докато тя лежеше и раждаше. А преди това? Беше толкова отдавна, че не можеше да си спомни.

Но сега пееше и звукът отекваше в нощта.

В далечината виеше вълк.

А над тях пълната луна гледаше и ги обливаше с водниста светлина.