Песнопение

Влад Ли Там

Влад Ли Там се подпираше на лопатата и опитваше да не гледа към увитото тяло. Въпреки това очите му се плъзгаха по него и се пълнеха със сълзи против волята му. Слънцето се издигаше на изток и осветяваше Стената на пазителя в далечината в розово и лилаво.

Бяха докарали трупа на „Родствената акула“ специално с тази цел, но Влад искаше да изчака изгрева. Затова посети новия си внук, а после поспа, като се въртеше неспокойно от сънищата. На сутринта събуди Барик и двамата изнесоха тялото и инструментите си извън лагера, за да я погребат, наблюдавани само от омагьосаните съгледвачи на Рудолфо.

По-късно трябваше да поговори с горянския крал, макар да се ужасяваше от срещата, която избягваше през последните две седмици.

Изхвърли пръста от дупката, която бяха започнали. Отсреща Барик изчакваше с кирката. Другите бяха предложили да им помогнат, но двамата отказаха. Скърбящите баща и съпруг копаеха заедно гроб за Рае Ли Там, за смъртта на един град и един начин на живот.

Единственият им избор беше да работят заедно, така както стояха до леглото й и я гледаха как умира, все още скрита от кръвните магии. Принудени бяха да я виждат само в спомените си.

Тя търсеше лек за племенника си до самия край и почина с отворена книга на невидимите си гърди.

Влад Ли Там усети пробождането на мъката и вдигна поглед, кимайки на Барик. Сивокосият боен жрец размаха кирката и започна да кърти заледената земя.

Влад отново опита да не гледа зашитото в платнище тяло и пак се провали. „Помня първите ти стъпки — говореше й той в дълбините на съзнанието си, което рядко посещаваше. — Първите думи.“ Помнеше и последните й думи, макар тогава да не знаеше, че са последни.

Стоеше до леглото й в последната нощ, а тя не предложи поезия, нито демонстрация на любовта си. Вместо това Рае стисна ръката му и промълви: „Изкови от болката си армия.“

Влад знаеше, че ще го стори. По-късно през деня щеше да се срещне с Рудолфо и да го помоли да се грижи за белязаните деца. Щеше да му покаже книжката — тайната история на Познатите земи, за която дори той не подозираше. Как кланът Ли Там бе отгледал и’зиритски култ в блатата, подхранвайки го с обещаното падане на Уиндвир, докато чрез коварство и интрига не бе успял да събори великия град.

Култ, който бе върнал кръвните магии и бе създал мощно заклинание от неговата омраза и от кръвта на децата и внуците му. Толкова могъщо, че можеше да възкреси Петронус и да излекува бебето — чудеса, сочещи към надигащото се тъмно евангелие.

Нямаше да повярва, ако не бе прочел кодираните думи в книгата.

В началото погрешно смяташе, че сами са създали култа, за да разрушат Уиндвир. Но тук ставаше дума за вяра. Баща му наистина вярваше в това и’зиритско евангелие. Книгата беше пълна с препратки към него. Колкото стратегия за стигането до сегашните обстоятелства, толкова и тълкуване на писанията. Но защо?

„За да се установи управлението на Пурпурната императрица.“

Не, не можеше да е само вяра, сляпо подчинение на някакъв мистицизъм. Не можеше да приеме баща си в такава светлина. Сигурно служеше на някой по-висш. На нещо реално и рационално. Каквато и да бе истината, Пурпурната императрица съществуваше.

Някъде някой играеше войната на кралицата с Познатите земи, а първият му внук и лекуващата кралица на избраните бяха само фигури на дъската. Влад Ли Там възнамеряваше да открие истинските противници и да им отмъсти.

Нямаше значение дали кръвта на семейството е спасила внука му, или целия свят. Тези, които я бяха пролели, щяха да си платят.

Щеше да каже на Рудолфо каквото знаеше и да му поиска пари. С тях щеше да стегне остатъците от железния си флот и да се върне на онзи остров, макар това да късаше сърцето му. Щеше да плаче и да го разчепква, камък по камък, докато не научи всичко.

Щеше да изкове армия от болката си и да опознае врага колкото се може по-добре. Корабите му щяха да патрулират из южните води и да търсят шхуни с непознат дизайн и непознато в Новия свят тъмно дърво. И през цялото време щеше да се оглежда за призраци във вълните.

Очите му отново бяха привлечени от трупа на Рае Ли Там и тъгата потече в сълзи.

Тя бе жертвала живота си, за да го спаси. Беше погълнала кръвната магия, за да има бързина и сила да го извади от морето. Не беше подготвен за това и саможертвата й, прибавена към толкова много смърт, беше разбила сърцето му.

„Променил съм се.“

Беше изпращал много от децата си на смърт, за да промени тази река и да премести онази планина. Пращаше ги в леглата на тирани и в затвори, при крадци и главорези. Превръщаше ги в убийци и мъчители, в лъжци и курви.

Никога повече.

Барик отпусна кирката и Влад се хвана за лопатата. Продължиха да се редуват така, докато дупката не стана достатъчно голяма. След това оставиха инструментите и вдигнаха възлюбената си.

Сълзите течаха свободно и Влад не се срамуваше.

„Ще изкова от болката си армия.“

Погледна насреща и видя, че Барик също плаче. „И той изгражда армия.“ Както и всички останали.

Осъзна, че това ще са могъщи армии. Ужасяваща отплата за ръката, която местеше фигурите срещу семейството на Влад Ли Там.

Те положиха Рае Ли Там в земята, нежно и мълчаливо, и подготвиха сърцата си за война.

Уинтърс

Уинтърс седеше на колене пред Шеймъс и стискаше ръката му в дланите си. Той примигна, когато му спомена за жената със същото име, и на лицето му се изписа изненада.

Дойде да го събуди в средата на нощта, когато видя, че въпросите и кошмарите няма да я оставят на мира.

— Твърди, че ми е сестра. Каза да разпитам теб.

— Не е възможно! — промълви той тихо.

Уинтърс усети колебанието в гласа му и присви очи.

— Шеймъс, какво знаеш?

Той затаи дъх и повтори:

— Знам, че не е възможно. Не може… Аз помогнах на баща ти да я погребе. Треската я погуби още през първия месец от живота й. — Старецът я погледна. — Освен…

Разбира се. Беше възможно. Видя как една капка от стъкленицата върна Петронус. Друга излекува Иаков. Мъртвите можеха да бъдат възкресени.

Или пък смъртта можеше да се фалшифицира. Отново се сети за Петронус.

— И тя ли се казваше Уинтерия?

— Да — потвърди Шеймъс.

Тя седна и опита да осмисли чутото. Защо не бе записано в книгата? Не беше виждала и следа сред писанията на баща си… а най-близкият му приятел Ханрик не й бе казал нищо.

— Защо смъртта й е запазена в тайна?

Очите на Шеймъс станаха сурови.

— И раждането й беше тайно. Само малцина знаехме и се бяхме заклели на баща ти да мълчим. Майка ти беше изолирана, още щом зачена.

— Но защо? — попита Уинтърс отново.

Старецът поклати глава.

— Не знам.

— Не знаеш или не искаш да кажеш? — Тя повиши тон и долови горчивината в него. — Шеймъс, заповядвам ти да ми кажеш какво знаеш!

— Не знам нищо, кралице.

Уинтърс се изправи, прилошаваше й от истината.

— Ако си прав, значи не съм твоя кралица.

Тя се измъкна в нощта без повече думи.

Тръгна на север, мина покрай горянските постове и се отправи към гората, почваща след опустошеното поле.

Мястото беше познато. До неотдавна се разхождаше тук с Неб, когато той патрулираше около лагера на гробокопачите. Зачуди се къде ли е сега? Сънищата й бяха пусти без него. Изпълваше ги насилие, кръв и тъмни птици, но нямаше нито една утешителна дума. Тя се бе вкопчила в спомена за Неб и копнееше да се разхождат заедно. Да й каже, че всичко ще е наред и че ще открие дома, ала вече не беше толкова сигурна.

Сънищата й липсваха. Но не тези, които сънуваше в последно време.

В това бъдеще светлината поглъщаше Книгата на сънуващите крале. А песента — от арфата на лудия Терциус — водеше любимия й още по-навътре в пустошта. Тайната й сестра — възкръснала и носеща същото име — строеше светилища на отдавна мъртвите крале магове, изрязваше техния знак по гърдите на народа си и открито ги вричаше във вярност на Пурпурната императрица, за чието идване говореха непрекъснато.

Блатните бяха изчезнали. На тяхно място се бяха завърнали избраните. Нея също я нямаше, друга Уинтерия щеше да се изкатери на планината и да се провъзгласи за кралица и вречен слуга на дома И’Зир.

До този ден никога не се бе чувствала като сирак, защото имаше народа си. Въпреки внезапното попадане на блатните под тази ерес, докато не видя сестра си и не разпозна собствените си очи, уши, уста и нос в по-голямата Уинтерия, не повярва напълно, че ги е загубила.

Но това бе факт. Освен загубата на името, народа, съня и обичта, Уинтърс бе загубила и вярата си. Усещаше празнота от липсата й и се чудеше как е изчезнала толкова бързо. И се питаше как и дали някога ще си я върне. Започваше да се съмнява.

Ала както бе загубила Ханрик, а преди него баща си и майка си, щеше да прегърне и тази болка и да я затвори в себе си.

Слънцето започна да се показва и тя се обърна на изток да го посрещне. Знаеше какво трябва да направи. Прибра се тихо в лагера, взе малкото вързопче и се върна обратно.

Тръгна нагоре по реката, докато не се отдалечи достатъчно, и се съблече внимателно. Усети студения вятър по кожата си и потръпна.

Влезе във водата, тракайки със зъби, и започна да търка калта и пепелта. Разплете плитките си и пусна клончетата и другите украшения надолу по течението. След това започна да се търка със силния сапун, докато студът не я принуди да излезе навън. Изсуши се с грубата памучна кърпа, която бе взела от горянските припаси, и облече шарена рокля и ботуши.

Закопча кожената куртка, за да се предпази от студа, и се върна в лагера.

Утре щеше да потегли с Линей, Джин Ли Там и Иаков. Щеше да помага за настаняването на бежанците в Деветте гори. Джин Ли Там й бе предложила тази работа, докато реши какво да прави.

Искаше й се да изпитва вълнение, но любопитството се оказа най-силната й емоция. Умът й се въртеше над кризата във вярата като език над липсващ зъб. Търсеше значения и сортираше фактите от цялата плетеница. Сънищата бяха истински. Пророчествата също. Но всичко се бе променило. Искаше да знае защо и в какво би трябвало да вярва сега. Дори не можеше да намери страст, за да бъде разгневена или сломена.

Уинтърс знаеше, че ще може да понесе тази загуба и да извлече полза от нея. Може би щеше да открие нещо по-добро от вярата, която бе загубила.

„Може би ми е писано да стана горянска булка? Може домът да не е бил никак далече?“ Дали щеше да е толкова лошо? Беше ли грешно да мечтае за такова нещо? Да се надява, че един ден ще има дете, което да се смее и да изпуска мехурчета, докато спи.

Със сини пронизващи очи като лятното небе над Драконовия гръбнак.

„Като очите на Неб.“

Уинтърс въздъхна, върна се в шатрата и задряма леко. Носът й потръпваше от миризмата на сапун по кожата и косата й. Започна да сънува белокосото момче, макар него да го нямаше и това да бе само спомен. Прегръщаше я до огъня и й казваше, че всичко ще се оправи, като му дойде времето.

Отгоре синьо-зелената луна ги приспиваше с песен.

Петронус

Петронус тръгна рано, докато небето беше тъмно, а луната и звездите бяха скрити от тънкия воал на облаците. Когато спря на хълма и погледна към покритите със сняг руини на Уиндвир, червеното слънце едва се показваше над Стената на пазителя. Пътуваше само с кон и раница, носещи знака на Деветте гори.

Предния ден следобед се срещна за кратко с Рудолфо, но горянският крал очевидно бе разкъсван между множеството предизвикателства. Поговориха набързо насаме. Рудолфо му предложи да го скрие в горите, но Петронус поклати глава и го помоли за необходимата подкрепа, за да напусне бързо Познатите земи. Горянският крал беше принуден, макар и неохотно, да повика интенданта и да напише кредитни писма.

Рудолфо се стараеше всячески да не гледа в назъбения белег. Но накрая не издържа и се вторачи с почуда. Петронус се намръщи при този спомен.

Докато седеше на коня си и гледаше към Уиндвир и лагерите наоколо, осъзна нещо. „Може никога повече да не видя това място.“ Изпитваше и тъга, и облекчение. Това беше първото му завръщане след копаенето на гробовете. Покритите със сняг руини и могилите, в които бяха погребали почернелите кости, бяха студено острие, което режеше надълбоко.

Северно от лагера, точно до реката, видя някаква фигура. От това разстояние не можеше да каже кой е, но приличаше на жена. Тя махна дрехите си, потопи се в ледената вода и започна да се търка трескаво.

Петронус вдигна ръка към гърдите си несъзнателно и докосна белега. „Искам и аз да мога да го отмия.“

Но не можеше. Сега носеше знака. Да му напомня заедно с назъбения белег на гърлото, че животът му е бил отнет и върнат в по-тежка отплата, отколкото бе предполагал някога. Автограф на нечие мрачно дело. Жив пример за могъществото на кралете магове.

Сега заминаваше само с белезите и малко дрехи. Спомни си друг ден, в който също се бе измъкнал сам. Когато уби Сетберт и видя доказателствата на Влад Ли Там, той напусна седмото горско имение и се върна в колибата си в залива Калдус, за да започне да събира информация.

А сега тръгваше, без да го очаква работа, което може и да не беше зле. Преди Уиндвир да бъде унищожен, бе живял кротко в продължение на трийсет години. Времето му минаваше в дърпане на мрежи и в добросърдечната компания на местните жители, които пазеха тайната му и го бяха приели обратно.

Може би отново щеше да живее спокойно? Надяваше се. Но умът му продължаваше да се пита. Защо бе възкресен? Какво беше значението на наследника на Рудолфо? Коя беше тази Пурпурна императрица и дали тя бе външната заплаха, за която бе убеден, че съществува? Изглеждаше доста вероятно.

Преди да му приложи кръвната си магия, кралицата на избраните беше добавила от собствената му кръв, така му каза Рудолфо. Беше проучил малкото данни за кръвните магии, с които разполагаха. Имаше причини тези заклинания, спазарени в Долните земи с духовете на отдавна мъртвите богове, да са забранени. Те бяха песни, които се създаваха с чужда кръв.

През годините беше виждал документи — дори части от заклинания, — но никога не бе чувал за кръвна магия, която може да възкресява мъртвите.

Петронус разтърси глава и видя, че момичето се облича бързо на брега. Завъртя коня си на изток и я остави на мира.

Щеше да язди бавно към Портата на пазителя, а когато стигнеше там, щеше да покаже разрешителното на горянските съгледвачи. След това щеше да продължи сам и да си създаде какъвто дом успее.

Група конници се измъкна от вечнозелената гора и Петронус разпозна сивото знаме, което не очакваше да види.

Ездачите приближиха, начело беше Гримлис. Зад него яздеха петима мъже, които познаваше, и трима нови, в запазени униформи на Сивата гвардия на П’Андро Уим. Сребърните копчета на куртките им отразяваха червеното сутрешно слънце, а внезапният вятър развяваше герба на Уиндвир на знамето.

— Отче — поздрави го Гримлис, когато се приближиха.

Петронус въздъхна.

— Мисля, че ти наредих да служиш на Рудолфо в Деветте гори?

Гримлис се усмихна.

— Така е, отче.

Петронус погледна мъжете. Новобранците бяха млади и приличаха на жители на делтата.

— Несъмнено си чул за сегашното ми положение.

Гримлис кимна.

— Да. Добре дошъл отново!

Да. Беше платил за престъпленията с живота си и той му бе върнат. Бяха превърнали възкресението в спектакъл, част от история, която щеше да се разказва от град на град с приглушени гласове и да придава достоверност на евангелието на И’Зир. Освен това подозираше, че са го възкресили, за да извият ръцете на Джин Ли Там, и това го плашеше по-дълбоко дори от завръщането му от смъртта. Уверила се в мощта на кръвните магии на И’Зир при възкресението му, тя бе помолила древния враг да спаси детето и желанието й бе изпълнено.

Петронус се боеше, че това е началото на по-голям мрак за земята, в която бе роден и бе прекарал първия си живот.

Но обстоятелствата го принуждаваха да се оттегли и да действа тихо, извън сцената, далеч от северните очи. Осъзна, че Гримлис говори, и върна вниманието си към стария капитан.

— Съжалявам. Нещо се отплеснах.

— Разбираемо — кимна Гримлис. — Казвах, че има и други, които ще ни чакат при Портата на пазителя.

Петронус сбърчи вежди.

— Други?

— Андрофрансини, които вече не са желани тук. Избиха малцината, останали в летния дворец. Керваните, пътуващи към горите, също са нападани, а андрофрансините убивани и оставяни на гарваните. Не закачат само Деветте гори, но вярваме, че е въпрос на време това да се промени. А сега горяните имат дълг към блатните еретици. — Гримлис се размърда на седлото. — Разтръбих за нашето изгнание. Ще изчакаме една седмица при Портата на пазителя да се съберат останалите.

Преди Петронус щеше да се ядоса заради неподчинението и действията на капитана. Но събитията от последните седмици показваха, че животът е неравноделна песен, която следваше мелодията, без да се съобразява с ритъма на историята и традицията. Песнопение, на което човек танцуваше както може. Щеше да се довери на преценката на Гримлис и нямаше да се изолира от тези, които избираха изгнание с падналия си водач вместо да живеят скрити в земя, обърнала се напълно срещу тях за толкова кратко време. Ако се изключеше милостта на Рудолфо, виждаше, че идва ден, в който в Познатите земи нямаше да търпят повече андрофрансините. Опасяваше се, че фигурите на дъската са подредени така, че и’зиритският култ не само щеше да оцелее, а дори да просперира в богатата почва, подготвена от падането на Уиндвир.

Той кимна на Гримлис.

— Значи ще ги чакаме там. — Сетне се обърна към останалите. — Ще си изградим дом в Изпепелената пустош и ще се превърнем в очи и уши на Рудолфо.

„И ще намерим начин да подкопаем тези оплетени и кървави корени, които заплашват да задушат светлината ни!“

Петронус докосна за миг гърлото и белега на гърдите си. След това подсвирна на коня си и потегли на изток, без да се обръща, под червения юмрук на изгряващото слънце.