Песнопение

Уинтърс

Уинтърс седеше до лампата и се взираше в поредния том от Книгата на сънуващите крале. Откакто бе срещнала Езра преди седмица, прекарваше цялото си свободно време между продълговатите рафтове, съдържащи историята на блатните от появата им в Познатите земи.

Беше започнала с томовете, записани грижливо от дядо й, и сега беше на бащините. Не откриваше нищо, но и не беше сигурна какво точно търси. Старецът й бе казал, че книгата се е променила след падането на Уиндвир.

„През моето управление.“ Въпреки това копнееше за някаква улика, която да обори думите му или да ги обясни. Повтаряше си ги непрекъснато и всеки път виждаше белега на гърдите му, по-стар от самата нея. Който и да беше Езра, той бе приел знака на И’Зир много отдавна — още когато баща й беше жив. А баща й беше видял падането на Уиндвир в сънищата си, макар че белегът можеше и да е още по-стар.

Уинтърс потръпна при тази мисъл.

Чу тихо изсвирване и вдигна поглед.

Появи се Шеймъс, най-старият член на Съвета на дванайсетимата. Лицето му бе угрижено и пребледняло.

— Кралице — поде той, — под тревога сме.

Уинтърс се изправи и затвори книгата.

— Какво става?

— Пристигнаха птици от летния папски дворец. Нападнали са ги.

— Кой? — Папският дворец беше под защитата на горяните и в него живееха няколкостотин андрофрансини, които бяха предпочели да не се местят в Деветте гори. Уинтърс духна лампата и тръгна към изхода на пещерата.

Старецът стисна устни, преди да отговори.

— Явно ние!

Тя тръгна напред, принуждавайки го да се съобразява с отривистата й крачка. Умът й се въртеше трескаво.

„Явно ние.“ Преди три седмици щеше да реши, че е невъзможно. Но сега, след като бе видяла знака на дома И’Зир по телата на собствените й хора и бе чула думите на Езра за промяната и въздигането на тази Пурпурна императрица, знаеше, че колкото и налудничаво да изглежда, това може и да е истина.

Тръгнаха по виещите се проходи нагоре, докато не стигнаха до по-широката тронна пещера с плетения стол. До него лежеше сребърната брадва и Уинтърс я вдигна, преди да седне.

Шестима от дванайсетте вече присъстваха, както и група съгледвачи и командири.

— Какво знаем?

Един от командирите пристъпи напред.

— Забелязани са птици, летящи на юг и изток. — Самият той държеше едно птиче и галеше главата му. — Съобщението призовава андрофрансинското и горянското родство.

Уинтърс протегна ръка и мъжът й подаде малкия пергамент, завързан с бял конец. Тя прочете бележката набързо. Известяваше, че пред портите на двореца има блатни съгледвачи, а по възлите на конеца личеше, че е от предишния ден. Младата кралица вдигна поглед.

— Имаме ли съгледвачи край двореца?

Шеймъс поклати глава.

— Не, кралице. Не ми е известно.

Уинтърс прехапа устни и прочете съобщението отново. Беше стигнало при нея, макар да не бе адресирано. Защо? Ако андрофрансините вярваха, че са обсадени от блатни, нямаше никаква логика да й пращат птици.

— Може да е капан — предположи тя.

— В такъв случай е доста убедителен — каза един от старейшините, който тъкмо влизаше в пещерата. Всички погледнаха към него. — От североизток се издига дим. Папският дворец гори.

Уинтърс усети как кръвта се изтегля от лицето й. Първо убийствата. После нападенията над керваните. Сега това. Искаше Ханрик да е тук. Или Рудолфо. Или поне Неб. Някой от тях щеше да знае кой е най-добрият път в това специфично разклонение на уимския лабиринт.

Въпреки че й липсваше самочувствие, отговорът беше ясен. Тя въздъхна тежко.

— Пригответе коня ми. Тръгваме незабавно.

Шеймъс се наведе напред, за да заслони жестовете си от другите, и раздвижи ръце на езика на дома И’Зир. „Кралицата сигурна ли е, че иска да поеме по този път?“

Тя кимна. „Сигурна съм, Шеймъс.“ След това го повтори на глас заради останалите.

— Сигурна съм.

Хората отидоха да се приготвят и помещението се изпразни. Уинтърс остави брадвата, която едва успяваше да държи с една ръка, и се изправи.

— Шеймъс, имам нужда от помощта ти.

— Да, кралице — поклони се старецът.

Уинтърс се намръщи.

— Досега не ми е трябвала броня. Нито пък оръжие.

— Ще се погрижа.

Старецът се отдалечи, а тя се върна в покоите си, за да вземе резервни дрехи и здравите горянски ботуши. Добави и пакет с пергаменти, както и няколко молива. Спря за миг пред дъбовото писалище на баща си. Там стоеше стъкленицата с гласовата магия, оставена при завръщането й.

„Може би ще изнеса първата си военна проповед.“

Спомни си деня на върха и усети горчивия вкус. Студеният вятър и каишите на трона, които се впиваха в плътта й. Помнеше как гласът й бе отекнал над върховете, над пустите, засипани със сняг каньони и долини. Бе първият път, когато ползваше гласови магии.

Взе стъкленицата и я прибра в раницата си.

Чу почукване и се обърна.

— Да?

Шеймъс мъкнеше цял куп неща, които изсипа на леглото.

— Прерових оръжейната. Не знам кое ще е от полза.

Уинтърс вдигна износения колан с единичен съгледвачески нож в проста кания. Когато извади острието, то зашепна по кожата. Опита остротата с пръст и си пусна капчица кръв. Прибра го и го задели настрани. Ханрик я бе учил да се сражава, но не беше особено добра. Бе успяла да овладее прашката, но не можеше да става и дума за умения с мечове и ножове. Предпочиташе да записва сънищата си в книгата и да вярва на сянката си и на войниците, които той командваше.

„Ала сега аз трябва да командвам.“ Сети се за Ханрик, който почиваше в земята, и преглътна внезапно появилата се мъка.

Шеймъс се опитваше да отдели кожените от металните ризници в купа.

— Някоя от тези може да стане. Но не са съвсем пригодени за битка, а по-скоро за обучаване на младежи.

Тя кимна. „Явно вярва, че потегляме на битка.“ Уинтърс се боеше, че старецът е прав.

— Какво ли ще открием?

Шеймъс спря и я погледна в очите.

— Тела.

Тя си избра кожена кираса от купчината и я облече. Шеймъс заобиколи, за да затегне каишите на гърба. Твърдата кожа смачка гърдите й и тя затаи дъх, докато старецът я закопчее, след което го изпусна бавно.

— Ами нападателите?

Шеймъс вдигна един шлем — малък и кръгъл, железен. Сложи го на главата й, но се намръщи, защото покриваше половината лице. Избра друг и нагласи дългата й заплетена коса на темето.

— Обзалагам се, че отдавна са изчезнали. Повече се притеснявам за другите.

След убийствата рейнджърите на Мейров патрулираха доста по̀ на север от обичайното, също както и граничните стражи на Тюрам. Армиите им се събираха и придвижваха на север, така че бе само въпрос на време да навлязат в техните територии. Атаката над папския дворец можеше да е искрата, подпалваща война между народа й и южните съседи.

— Като тръгнем, ще изпратя още птици. — Уинтърс закопча колана и се обърна.

Шеймъс отстъпи назад, за да я огледа. Тя извади ножа и го размаха заплашително.

— Как изглеждам?

Старецът изсумтя.

— Не се обиждайте, лейди Уинтерия, но сте много жалък войник.

Тя се огледа в напуканото огледало, подпряно небрежно на стената.

— Така е. — Завъртя се за последно и въздъхна отново. — Но ще трябва да се справя.

След десетина минути яздеше начело на парцалива колона от войници и съгледвачи. Отвори стъкленицата и отпи глътка от гласовата магия. Изчака и прочисти гърло, звукът раздвижи боровите дървета.

— Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на блатните, и отивам на помощ на летния папски дворец. Кой тръгва с мен?

Мъжете и жените завикаха. При всяко повтаряне на призива се присъединяваха все повече гласове.

Появиха се и други, брадати мъже с прясно нанесени кал и пепел, препасали и преметнали оръжия, дооправящи доспехите си, продължаващи да се сбогуват със семействата си.

Уинтърс си спомни за предишния сбор на армията, в края на второто лято, когато видяха пушека от Уиндвир. Спомни си призива на Ханрик и първата военна проповед в южните блата. Ужасяващите, но и възбуждащи моменти, които бележеха първото й напускане на блатата.

Помнеше армиите — всички — подредени под знамената в покрайнините на опустошението.

Странно, тогава не й се плачеше и никак не се притесняваше за народа си.

Ала сега изпитваше колебания и се чудеше какво ги очаква в края на този път.

Колкото и да опитваше, не можеше да измисли военна проповед, с която да вдъхне кураж, докато пътуваха бавно на север.

Вместо това яздеше мълчаливо в сянката на Драконовия гръбнак, вперила поглед в буреносните облаци, които се събираха отпред.

Рудолфо

Рудолфо изръмжа под нос и опита да се нагоди към люшкането на кораба. Бурята се бе появила изненадващо и ги тормозеше през последните трийсет левги до пристанището. Сега всички бяха готови и очакваха командата на стълбището.

Рудолфо бе прекарал дните на пътуването в обикаляне на тясната кабина. Не изпитваше удоволствие от гощавките, но се преструваше, за да не обиди домакина.

Рейф Мерикю беше почти непроменен през годините. Малко по-суетен и неразговорлив, а и дългата му коса беше посивяла, но в същността си оставаше пиратският главатар, когото Рудолфо помнеше от младостта си. „Родствената акула“ беше достатъчно доказателство колко добре се е справил човекът през годините.

Корабът беше здрав, добре поддържан и невероятно бърз. Екипажът сменяше платната всяка нощ и ги киснеше в специално пригоден резервоар в трюма. Моряците се въртяха почти толкова често, за да имат възможност да си почиват от магиите.

Рудолфо беше прекарал живота си сред горянски съгледвачи и бе достатъчно наясно с магиите за сила и невидимост, но не беше попадал на нещо като „Родствената акула“.

Въпреки всичко, дори чудесата на кораба не можеха да завладеят вниманието му. Когато не преглеждаше картите, търсейки мнението на Мерикю за евентуалното местоположение на Там, мислите му непрекъснато бягаха на север, към съпругата и сина му.

— Никой не плава на изток, освен мен — му бе казал Мерикю. — А и аз вече не ходя натам след края на сивите раса. Така че остават запад и юг.

Надяваше се, че Петронус ще може да хвърли светлина по въпроса. Ако успее да се докопа до старата лисица.

Корабът се разлюля отново и се чу свирката на боцмана.

— Дръж се за мен — прошепна Мерикю.

Люкът се отвори и те бързо излязоха на хлъзгавата палуба. Рудолфо виждаше бушуващата вода под краката си и световъртежът разбърка стомаха му. Затвори очи и стисна колана на Мерикю. Горянските съгледвачи пък се хванаха за неговия.

Насочиха се към борда и слязоха един по един в чакащата лодка. Мерикю придърпа Рудолфо под тежкото платнище и двамата се свряха там, докато омагьосаните моряци гребяха към брега.

Щом пристигнаха, Рудолфо отметна платнището и скочи ловко на кея. Бяха в по-съмнителната част на града — речни пристани, задната страна на пристанищните кръчми. Нагоре по течението имаше работилница, а от комините й излизаше дим към облачното небе.

Дъждът продължаваше да се сипе. Мерикю махна да се подслонят под един порутен балкон.

— Подранили сме.

Рудолфо кимна и двамата съгледвачи заеха позиции в сенките.

Горянският крал присви очи.

— Колко добре познаваш този Есаров?

Мерикю се засмя.

— Горе-долу колкото теб. Срещнах го, докато беше още в ордена, преди да се отдаде на сцената и покварата. През годините позагубихме връзка, но напоследък ми осигурява доста работа.

Един от съгледвачите изсвири продължително от позицията си на ъгъла на сградата. Приближаваше група мъже, които пееха и се смееха.

Рудолфо се обърна натам, но продължи да държи Мерикю в периферното си полезрение. Чувстваше се някак изложен, което не бе необяснимо. Наистина хората на капитана, въоръжени и омагьосани, стояха край тях. Ала Рудолфо познаваше боеспособността на съгледвачите си. Беше тренирал с тях и ги бе гледал как омитат бойното поле като чевръста слугиня. Не беше свикнал да поверява живота си на чужди бойци. Усети как лявата му ръка се плъзга към тесния меч на колана.

Хората се насочиха към тях. Бяха се скупчили около двама мъже с парцаливи моряшки дрехи и шапки.

Единият се измъкна от обкръжението си. Извади сребристи очила и отметна дългата си коса, за да си ги сложи.

— Ти ли си Рудолфо?

— Аз съм.

Останалите продължаваха да пеят, с изключение на възрастния мъж в средата. Дългокосият се приближи още.

— Нося вести от Петронус. А и ти водя един повереник.

Рудолфо присви очи.

— Значи ти си Есаров. Демократът. — Думата остави горчив вкус в устата му.

Есаров кимна.

— Аз съм. Знам, че търсиш Петронус по лични причини, но се боя, че него го няма.

Рудолфо прочете полуистината по лицето му.

— Къде е? Той е под моя защита.

Есаров се усмихна, което накара Рудолфо да се намръщи.

— Според слуховете почти си го прегазил по пътя към залива Калдус заради това, което стори на Сетберт и ордена. Интересно, че все още смяташ андрофрансините за твой протекторат.

— Интересно или не, искам да знам какво става.

— Петронус е под домашен арест в ловната вила на Ерлунд. Предаде се, за да бъде съден от губернаторите. Размени се с този човек. — Есаров посочи към оплешивяващия старец.

Рудолфо го огледа по-внимателно. Придружителите го охраняваха не по-зле от Есаров. Бяха заели позиции около всяка врата и алейка в близост до срещата. Мъжът не беше толкова възрастен, колкото Петронус, но изглеждаше изтормозен. Беше пребледнял, небръснат и рошав, с тъмни кръгове около очите. Видимо не беше спал от няколко дена.

— Кой си ти? — попита Рудолфо.

Мъжът примигна.

— Аз съм Чарлс, архиинженер от катедрата по механични науки.

Рудолфо се намръщи.

— Ти ли си Чарлс?

„Нося съобщение за скрития папа Петронус.“ Металният човек, когото Едрик, Исаак и Неб гонеха из Изпепелената пустош.

Мъжът кимна.

— Аз съм.

— Ти си създал Исаак.

— Исаак ли? — погледна го объркано човекът.

Рудолфо се усмихна и зарови из спомените си. Преди да го кръсти, мехослугата имаше само номер. Спомни си за онзи ден в шатрата до руините на Уиндвир.

— Мехослуга номер три.

Чарлс пребледня.

— Този, който бе препрограмиран от асистента ми по заръка на Сетберт? Който изрече заклинанието?

Рудолфо кимна.

— Да. Сега се казва Исаак. Оглавява възстановяването на библиотеката.

Чарлс се оживи.

— Значи сте го открили. Санкторум лукс е спасен. — Гласът му издаваше облекчение.

— Не. Възстановяваме я от паметта на мехослугите. Уви, те не разполагат с всичко.

— И мехо… Исаак… ви помага?

Рудолфо поклати глава.

— Не, не помага. Той ръководи. Планирал е процеса съвсем надлежно. Изучил е човешките си водачи и прилага методите им.

Чарлс поклати глава с изумление.

— Невероятно.

Рудолфо кимна.

— Смятам го за част от семейството си.

Тихо подсвирване прекъсна разговора им.

— Готови сме. — Есаров се обърна към шума. Двама от хората му се изнасяха назад и правеха знаци да се разпръскват. Той каза на Рудолфо: — Чарлс вече е твоя отговорност. Трябва да се махаме.

Горянският крал изръмжа.

— И Петронус е моя отговорност…

— Петронус избра да се размени с него — прекъсна го Есаров. — Няма какво повече да се каже. — От север се приближаваше група от мъже с черни жакети, които стискаха дръжките на ножовете си.

Рейф Мерикю вече бе на кея и подсвирна да го последват.

Хората на Есаров се отдалечаваха, а Рудолфо поведе Чарлс към пристана. Омагьосани ръце посегнаха и смъкнаха стареца в лодката и под платнището. Съгледвачите също се натовариха и Рудолфо понечи да ги последва.

Чу тих глас вляво и се стресна.

— Пази Чарлс и открий Санкторум лукс.

Рудолфо се огледа, но не видя никого.

— Кой си ти?

— Приятел на Петронус. Поръча ми да ти предам това. — Омагьосаните ръце му подадоха наръч документи.

Рудолфо ги взе.

— Виждал ли си Петронус? Добре ли е?

Мъжете с черните куртки викаха нещо, но бяха твърде далече, за да се различат думите. Всички, освен Рудолфо и пирата, бяха изчезнали или слезли в лодката.

— Гримлис? — попита Рейф.

— Да, Мерикю. Мехослугите би трябвало да могат да декодират бележките на Петронус — добави гласът.

Името беше познато, но Рудолфо не се сещаше. Погледна към документите и ги тикна в пазвата си. Черните куртки вече бяха по-близо и му викаха да спре. Мерикю вече се смъкваше в лодката, а останалите подаваха ръце на Рудолфо.

— Ще пазя Чарлс. Вярвам, че ти ще се грижиш за Петронус.

Гримлис изсумтя.

— Доколкото е възможно отвън. Тръгвайте.

Рудолфо кимна и се остави да го смъкнат в лодката.

Когато се добраха до „Родствената акула“, първият помощник се появи със съобщение.

— Птицата пристигна, докато ви нямаше.

Пиратът го прочете и го подаде на Рудолфо.

Той се намръщи над некодираната бележка.

„Летният папски дворец падна. Блатната кралица тръгна на война. Пилос и Тюрам маршируват на север.“

Деветте гори трябваше да реагират. Родството с блатните и закрилата за остатъците от ордена го изискваха. Разбира се, Джин Ли Там знаеше това. Той вдигна поглед.

— Има ли време да изпратя птици?

— Естествено — кимна Мерикю.

Рудолфо се отправи към каютата си. Седна на писалището и се втренчи в хартията и писалката. Пакетът от Петронус лежеше наблизо и очакваше вниманието му. Но първо трябваше да изпрати съобщенията. Съдържанието им тежеше на сърцето му.

„Трябваше да съм у дома.“ Но образът на сивото личице на сина му го накара да се отърси от тези чувства и да вдигне писалката. Джин Ли Там беше не по-слаб стратег от него — в някои отношения дори по-добър. Можеше да й остави тази работа и да свърши своята.

Нахвърли първото съобщение с обичайния троен шифър и направи пауза да го прочете.

Замисли се за думите на Есаров. Все още смяташе Петронус, а и останалите андрофрансини, за своя отговорност. Държеше на думата си, както го бе учил баща му, и бе поел задачата още по време на войната. Трябваше да се грижи за бежанците не само по тази причина. Хитрият франсински последовател Петронус знаеше, че ще го задължи, когато му прехвърли богатствата на ордена. А и не само за бежанците от ордена. За всички останали, от Тюрам и от Ентролузианската делта.

„Не, не бежанци.“

Не можеше да прати вест на Едрик, Неб и Исаак в пустошта. Уинтърс сигурно подготвяше първата си военна проповед, изправена пред странен вътрешен враг. Семейството на Рудолфо дори включваше металния човек, който носеше тъгата от геноцида в невъзможната си душа.

„Наистина колекционирам сираци.“

Платната се опънаха от вятъра и корабът тръгна надолу по реката към открито море. Рудолфо заряза разсейващите го мисли и се посвети на съобщенията.

Усещаше, че у него се заражда нещо, на което не бе свикнал. Ставаше по-силно с всяка измината левга. Напускаше Познатите земи за пръв път от двайсет години и оставяше Деветте гори насред хаоса на родството в чужди ръце, за пръв път, откакто бе наследил тюрбана като дванайсетгодишен.

Намери името на чувството и въздъхна.

— Страх ме е! — каза тихо Рудолфо на празната стая.

Джин Ли Там

Джин Ли Там изруга под нос и усети как косата й настръхва от гняв.

— Какво е направил?

Втори капитан Филемус се размърда с неудобство.

— Побягнал е с Исаак и пустинния водач Ренард.

Тя си пое дъх. Снощи беше неин ред с бебето, а то не бе спало изобщо. Което значеше, че и тя не мигна до пукването на зората, когато се появи Линей. Малко по-късно я бяха повикали на тази среща. Посегна за бележката и капитанът я тикна в ръцете й.

Не можеше да повярва. Неб бе побягнал преди седмица — с Исаак и онзи негодник Ренард, а тя разбираше чак сега. Джин остави съобщението.

— Защо научаваме чак сега?

— Има проблем с птиците. Загубили са няколко и магиите им явно не действат. Не сме сигурни защо.

— Значи Едрик се е върнал при портата?

Вторият капитан потвърди с кимване.

— Очаква заповедите ви.

Тя взе другите две съобщения, които беше донесъл Филемус, и въздъхна. Едното бе от Уинтърс, другото от Рудолфо. Погледна бележката на Уинтърс. Момичето бе събрало армия и тръгваше към папския дворец в отговор на птиците, които бяха наводнили Познатите земи преди два дена. Пилос и Тюрам също пращаха войски на север. Ако пресмятанията й бяха верни, младата кралица трябваше да стигне до двореца днес. Другите армии бяха доста назад, бавеше ги студеното време.

Помнеше смътно, че Рудолфо държеше малък контингент съгледвачи в планинската крепост, преди да бъдат заменени с оцелелите сиви гвардейци в навечерието на зимата.

По онова време изглеждаше като разумно решение. Горяните си имаха достатъчно дела, а сивите гвардейци бяха способни. Никой не можеше да предвиди какво ще се случи.

Очите й се плъзнаха по съобщението на Рудолфо и тя го прочете отново. Скрито в личната бележка към нея, имаше послание на компетентен, но притеснен генерал. „Върни групата на Едрик. Изпрати го на запад със Скитащата армия, за да почетете родството ни.“

Беше изправена пред тежък избор. Рудолфо не знаеше за Неб и Исаак. Ако ставаше дума само за момчето, решението нямаше да е толкова тежко, въпреки че го ценеше много и бе подочула за романа му с Уинтърс.

Джин Ли Там бе свикнала баща й да жертва децата си в името на нещо по-голямо. Можеше да жертва Неб, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне от мъка.

Ала не можеше да се откаже от Исаак. Само двамата с Рудолфо знаеха истинската причина. В нощта, когато бяха избягали от летния папски дворец и Непоколебим, Исаак й бе доверил, че още пази в паметта си заклинанието на Ксум И’Зир.

Най-опасното оръжие на света бе избягало в пустошта по неясни причини. Не можеше да го позволи.

Отклони поглед от съобщенията и разтърка очи.

— Как се справи през последната война?

— Ротата ми отблъсна три ентролузиански батальона и две роти от рейнджърите на Пилос. — Разноцветните възли на шала на лявото му рамо свидетелстваха за бойните успехи. Джин забеляза гордостта в гласа му.

„Прям въпрос за трудни времена.“ Тя го погледна в очите.

— Ще водиш ли Скитащата армия под мое командване, или… ще е твърде предизвикателно?

Мъжът пребледня и лицето му се изчерви от неудобство.

— Но нали Едрик е първи капитан…

— Едрик има друга задача. — Чу слугите да се движат по коридора. Седмото горско имение се разбуждаше за новия ден. — Когато приключим, ми доведи птичаря. Искам да пратя съобщения на Едрик и Рудолфо.

Споменаването на името на господаря увеличи твърдостта в челюстите и очите му.

— За мен е чест да служа на кралицата.

Тя кимна.

— Добре. — Джин замълча, за да подреди думите си. Когато ги изрече, бяха ясни и сериозни. — Събери Скитащата армия в западната степ. Тръгваме за блатата след два дена.

— След четири ще сме на южната им граница. До двореца са седем, ако препускаме здраво.

„Няма да ходим към двореца.“

— Да — спести му мислите си тя.

Умът й вече съчиняваше и кодираше бележките. Една за Уинтърс — да държи армията си на север. Други за Пилос и Тюрам — да оставят своите на юг. Трета за Едрик — че трябва да намери Неб и Исаак на всяка цена.

И накрая, съобщение до Рудолфо, за да го уведоми, че втори капитан Филемус ще води Скитащата армия, защото Едрик е зает в Изпепелената пустош.

Нямаше нужда да му казва, че смята да тръгне с армията заедно със сина си, Линей и речната жена. Само щеше да го тревожи във време, когато той трябваше да мисли за други неща.

Отново насочи вниманието си към настоящето. Стана и се замисли за ножовете в чекмеджето на Рудолфо.

„Ще ги взема с мен.“

Кимна на Филемус и той отвърна с поклон. Обмисли следващите си думи, защото знаеше какво значат за родството, което държеше хлабаво Познатите земи в тези размирни времена. Горяните не воюваха открито с никого след така нареченото самоубийство на Непоколебим. Но след убийствата, нападенията над бежанските кервани и тази атака на папския дворец беше очевидно, че са във война с някого.

Нишката беше твърде съвършена и добре изградена, дори за баща й.

Погледна към офицера и заговори властно.

— Съгледвачите да се омагьосат. Изпрати незабавно две роти на помощ на кралица Уинтерия. Друга да се насочи към Портите на пазителя с провизии за продължително издирване.

— Разбрано, лейди Там. — Той се поклони отново и тя го освободи с кимване.

Щом офицерът излезе, Джин Ли Там бръкна в бюрото и извади стария чифт съгледвачески ножове, с които се упражняваше напоследък. Остави колана до себе си и се зае със съобщенията.

Най-дълго се мъчи с това до Рудолфо. Беше изненадана как не й се иска да го заблуждава.

Но по-изненадващо бе силното й желание да не го разочарова.

Въпреки новия си живот тя бе четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там и отново правеше това, за което бе създадена.

Джин Ли Там се провикна за слугите, закопча колана с ножовете и излезе в коридора. Пред очите й се разиграваха военни и политически стратегии, а походката й беше отмерена и целеустремена.

Дълбоко в себе си чувстваше страх, но и нещо друго. Беше я срам да го назове, защото знаеше, че не е редно да подлага сина си на подробни рискове. Потръпна, но продължи да го усеща.

Чувстваше оживление.