Песнопение

Уинтърс

Уинтерия бат Мардик гледаше към градините на Рудолфо от балкона си и се чудеше как е дошла тук заради едно момче.

Глъчката от празненството на домакина изпълваше студената нощ и тя си представяше какво представление изнася Ханрик от нейно име. Беше странно да е блатен крал. Кралица впрочем. Скоро щеше да навърши пълнолетие и да вземе Падналата брадва и Плетения трон от Ханрик. Най-добрият приятел на баща й я беше обучил добре, заедно с андрофрансинския книжовник, когото бяха отмъкнали от крадците със сиви раса. Беше почти готова да разкрие тайната си пред останалия свят.

Нейните хора знаеха истината, но я пазеха ревниво. Бяха научили по трудния начин, че е по-добре блатните дела да си стоят в блатата. За пред останалите тя беше слугиня, пазена от краля по съмнителни причини. Знаеше, че андрофрансинските шпиони я смятат за пророчица и наложница. При нормални обстоятелства, когато бе сред племето си, тя управляваше спокойно и добавяше сънищата си към Книгата на сънуващите крале. Ала при подобни държавни събития нямаше място. Въпреки това не бе дошла да уважи раждането на наследника на Рудолфо, макар че поводът беше съвсем достоен за уважение.

Беше дошла заради момче. Небиос бен Хебда, Водача. Снегът бе затруднил пътуването им до Деветте гори и бяха пристигнали едва тази сутрин за тихо, но публично посрещане. Ханрик спазваше етикета с грубовато примирение. Познатите земи виждаха огромен варварин с клончета и кости, вплетени в брадата и косата му, носещ грамадна брадва. Това беше образът, от който се нуждаеха блатните, за да държат Познатите земи в страх. След приветствията бе прекарала няколко часа в уединен разговор с Рудолфо за безредиците в делтата и в останалите земи. После обядва с другите слуги и тръгна да търси Неб. Рудолфо и Неб бяха единствените извън народа й, които знаеха истината. Останалите вярваха в заблудата на блатните, а малцина се осмеляваха да приближат повече, че да научат всичко. Блатните бяха затворено общество и съседите им предпочитаха да си останат такова. Имаше дори поговорка, макар да не се използваше често в днешно време — „Добре дошъл като блатен на сватба“. От две хиляди години те се спотайваха в севера, в земи, които не си бяха избрали, и чакаха да дойде времето, когато тъжната им орис в Познатите земи ще свърши.

Блатните бяха дошли преди останалите заселници, също като племето на Рудолфо, и си бяха харесали по-хубави земи. И подобно на горяните, предишните им връзки с падналите крале магове хвърляха подозрение върху тях и ги изолираха от другите. За разлика от хората на Рудолфо обаче, те не бяха успели да удържат земите си и бяха изтласкани в блатата и пущинаците в подножието на Драконовия гръбнак от младия андрофрансински орден, за да могат войнствените книжовници и археолози да построят втората си крепост в Новия свят, на брега на Втората река.

Според папа Уиндвир, поета, чието име бе дадено на крепостта след години, Познатите земи бяха по-безопасни след изтикването на блатните. Пазителите на светлината смятаха, че диваците са близки родственици на Ксум И’Зир и седемте му синове, кралете магове на Стария свят. Фактът, че много от следите на Епохата на смеещата се лудост не бяха изчезнали от народа й въпреки дългото скитане през Изпепелената пустош, също не помагаше.

Разбира се, Уинтърс беше наясно с това. Тя беше първата кралица в дългата им история, и единствената, получила някакво андрофрансинско обучение. Народът й се покриваше с пепел и кал, за да напомня постоянно за тъгата си. Предпочитаха суеверия и мистицизъм, пророчества и откровения пред така наречената андрофрансинска светлина. Кралете им проповядваха сънищата си по време на война и все още използваха кръвни магии, макар и ограничено.

Уинтърс разбираше, че са различен народ, а според ограничените й познания по история — на Стария и Новия свят — различието не беше добро качество, освен ако не си по-силен от останалите, които се смятаха за нормални. Затова блатните чакаха на север и напускаха земите си само за да нападат пограничните градове. Нямаха родство с никого и дори бяха враждебни, в зависимост от посоката, в която ги водеха сънищата.

Всичко се промени, когато Уиндвир падна и войната, за която копнееха и се молеха, избухна в осеяното с кости поле на разрушения град. Тя поведе армията си на юг, а Ханрик носеше брадвата, символ на властта. Почете сънищата и обяви родство с горяните, знаейки, че по някакъв начин острието на Рудолфо пази пътя към новия им дом. Тази промяна бе достатъчна сама по себе си.

Но след това се натъкна на чужди сънища и се озова лице в лице с обещания Водач, Небиос бен Хебда, андрофрансинския сирак. И нещо повече: беше опознала странното момче, което бе видяло падането на Уиндвир под заклинанието на Ксум И’Зир, и мислеше, че започва да го обича.

И така, бе пристигнала тук заради момче. Сега, след като го видя, това я изплаши. Чувствата, които се надигаха, сякаш бяха по-големи от сърцето й и имаха ръб, толкова остър, че можеше да отреже част от душата й, ако го позволеше.

„А може би вече се е случило?“ Не беше сигурна. Майка й не бе живяла достатъчно дълго, за да може да си поговори с нея за тези неща. Ханрик беше най-близо до бащинска фигура, но я бе оставил да обсъжда такива теми с жените. Тя не ги питаше. Имаше чувството, че не е правилно.

Въпреки това, след онзи ден на ръба на пустошта, не можеше да спре да мисли за устата на Неб, впита в нейната, и ръцете, галещи бедрата, тялото и раменете й. Дори сега потръпна за миг. След тази целувка сънищата им се бяха оплели. Сънуваха новия дом, който Неб щеше да открие, как лежат голи и преплетени в легло с копринени завеси, как гледат масивния кафяво-син свят, изпълнил небето. Около тях пееха птички. Наблизо течеше вода. Понякога в тези сънища се целуваха отново, но по-често имаше проблясъци от светлина, изкривени образи от света, широка пустош от пясък, храсталак и стъкло.

Днешната среща и днешната целувка бяха по-силни от сънищата и част от нея се надяваше, че след като пирът свърши, той ще я намери и целуне отново.

Уинтърс пламна при тази мисъл въпреки студения вятър в лицето й.

— Глупаво момиче — укори се тя на глас. — Изобщо не се държиш като кралица.

Обърна се да влезе обратно в имението, когато чу далечен, но приближаващ шум, понесен от бриза. Усети трепване в стомаха и устата й се разкриви. Преди да успее да се овладее, краката й поддадоха и тя падна на заснежения под на балкона. Усети как тялото й се сгърчи, а думите се заизливаха в бурен пристъп на еуфорично откровение. Не знаеше защо, но се въртеше и извиваше всеки път.

„Трябва да се устои на небесата на всяка цена.“ Тя се остави на екстаза. Очите й се разшириха. Но този екстаз беше горещ и настъпателен и Уинтърс започна да изпитва болка. Заговори на езика на небесата. „Вятър от кръв, който пречиства. Студено желязно острие, което кастри увисналото на лозата.“

Пристъпът премина и тя се надигна бавно. Шумът беше по-силен и близък, идваше от гората, носеше се през града и стигаше портите на имението. Тя го разпозна. Трептенето в стомаха й се превърна в болезнен възел.

Седмото горско имение се намираше под трета тревога.

Влад Ли Там

Влад Ли Там стоеше бос на изстиналия пясък и гледаше как слънцето обагря небето в лилаво с настъпването на утрото. Последните звезди изчезваха, а птиците оповестяваха приближаването на деня, засилвайки песните си със засилването на светлината. Въздухът беше топъл и влажен, а ветрецът откъм водата се плъзгаше по голата му кожа. Можеше да долови солта от морето, смесена със снощната пот. Момичето в хамака зад него се раздвижи с прозявка. Влад погледна през рамо към нея и се усмихна. Тя отвърна на усмивката и наклони глава. След това се надигна и тръгна по плажа.

„Несъмнено ще разкаже на баща си какво се случи.“ Влад се подсмихна.

Той се протегна, усети как крайниците и сухожилията му пукат. Беше се изненадал от себе си. На седемдесет и две години рядко се отдаваше на плътски удоволствия, но родството на Разпръснатите острови действаше на съвсем първично ниво. През последните седем месеца той спазваше островните ритуали и обичаи, участваше лично, когато се наложеше, или пращаше някого от синовете и дъщерите си, когато бе възможно. Повечето обичаи си приличаха и наподобяваха на примитивните социални правила, които бяха опазили преселниците в Новия свят. Далече от Познатите земи, Разпръснатите острови и отдалечените им селища следваха метод, с който бе добре запознат — разширяване на семейството, за да се създаде мрежа на доверие.

Пристигнаха вчера сутринта и спряха масивните железни кораби, задвижвани от пара, на видима дистанция от селото. Местните пуснаха син въпросителен дим и Влад им изпрати птица със зелената нишка на мира. Шестима от синовете му го откараха на брега с лодка и чакаха почтително, докато преговаряше с вожда. В крайна сметка се спряха на най-малката дъщеря на брата на вожда — млада, хубава и по-скоро палава, отколкото срамежлива. Влад Ли Там се усмихна при спомена за белите й зъби, които контрастираха с мургавата кожа и широките тъмни очи. Синовете му се оттеглиха, за да може да консумира стратегическия съюз, а той бе останал на подходящо разстояние от селището, за да покаже, че е пришълец.

Момичето се появи, когато луната се вдигна и започна да хвърля сини и зелени лъчи по сребърното море. То беше нетърпеливо и със сигурност не се отдаваше доброволно за пръв път в името на съюза между разпръснатите селища. Успя да поеме семето му два пъти в рамките на нощта и двамата се даряваха взаимно с удоволствие, а звуците, с които го изразяваха, бяха заглушени от прибоя и крясъците на маймуните и птиците в джунглата.

Беше хубава нощ и сега, щом момичето доложеше, че обичаите за родство са спазени и старецът се е доказал, щеше да последва пир с новите съюзници и всичките му синове и дъщери.

„Вече си твърде стар за това.“ И все пак, два пъти за една нощ! Той поклати глава и тръгна към прибоя, за да се изпикае. Остана така известно време, загледан в хоризонта.

В този край на света нямаше видими за невъоръжено око острови, но той си ги представяше по наизустената карта. Това бе десетият за последните три месеца. Всеки поставяше леко различаващи се искания, но повечето се осланяха на възможността за бъдещо поколение, което да обедини двете племена. Беше грубовато, но практично. Колкото по̀ на югозапад плаваха, толкова по-слабо населени ставаха островите. Местните живееха кротко и нямаха почти никаква представа какво се случва извън затворената им общност.

Допреди унищожението на Уиндвир андрофрансините плащаха щедро, за да ограничават океанския трафик. Понякога дори използваха Желязната армада на Ли Там, за да упражняват контрол. Влад им оказваше съдействие, защото дизайнът на корабите си беше техен. Преди да преминат към банкерството преди петстотин години, Ли Там бяха най-големите корабостроители в Познатите земи и работата по чертежите на Руфело не беше кой знае какво предизвикателство. Двигателите на съдовете бяха инсталирани от архиинженер Чарлс, без да разкрива тайната им, а Там и не напираше, спазвайки секретното родство между него и ордена. Така че те представляваха огромни сейфове на Руфело, чиито кодове бяха унищожени заедно с Уиндвир от заклинанието на Ксум И’Зир. Все пак не беше трудно да се предположи, че слънчевите камъни, които задвижваха мехослугите, бяха в основата и на парните двигатели на флота.

Влад Ли Там чу стъпки и се обърна бавно, като си даде сметка, че все още е гол. Вождът се приближаваше, заедно с още неколцина, включително и момичето. То продължаваше да се усмихва.

— Здравей, приятелю — извика вождът и също се усмихна.

— Здравей, дневен бащице Улно Шалон. — Използваше титлата, за да демонстрира новото родство. Говореха на смесен език от долноземски и няколко диалекта, които произлизаха от Стария свят. Хората от островите, които бяха достатъчно близо до Познатите земи и ги имаше на картите, говореха доста разбираемо. Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-неизползваем ставаше общия език. Имаше някои познати думи, но често с различен смисъл и употреба.

За да реши проблема, той пусна децата да си играят с местните под надзора на някои от синовете и дъщерите си, които следяха за речника. Успяха да научат достатъчно на първите два острова от този архипелаг, за да говорят с останалите. И при всяко спиране, щом установеше родство, пускаше децата отново.

Вождът беше нисък и трътлест и носеше проскубана шапка, която Влад разпозна като офицерска фуражка от ентролузианските речни патрули. Остатъкът от облеклото му се състоеше от препаска през слабините. Шапката беше доукрасена с пера и кости. Мъжът продължи да се усмихва и приближи с отворени за прегръдка ръце.

— Вярвам, че моята… — тази дума не я знаеше — е изпълнила дълга към племето задоволително?

Влад Ли Там кимна и намигна на момичето, което се усмихваше зад чичо си.

— Да, дневен бащице. Беше повече от задоволително.

— Надявам се на силен син, който да ни помага в работата.

Влад Ли Там докосна главата и гърдите си.

— А аз се надявам на красива дъщеря — отвърна той съгласно обичая, — която да донесе лекота в сърцата на народа ти.

Вождът кимна доволно.

— Вече имаме родство. Днес ще празнуваме и оттук нататък ще имате убежище сред нас.

Влад Ли Там се усмихна. Това беше малка цена за спечелването на доверие и получаване на достъп. Е, оставаше въпросът с момичето. Не беше съвсем задължително, но се очакваше да продължи да опитва, докато семето му не хване, а като съдеше по снощното преживяване, тя нямаше да се дърпа изобщо. А и той нямаше нищо против. Не беше нужно да разкрива, че едва ли би могъл да зачене дете. Шестата му дъщеря Рае Ли Там се бе погрижила, давайки му прахче, което затъпяваше мечовете на войниците му, преди да щурмуват.

Двамата се прегърнаха и вождът си тръгна с антуража си. Влад се приближи до хамака, за да се облече. Първият от железните му кораби се подаде зад скалистия нос, бълвайки пара към чистото небе. Влад извади огледалце и предаде съобщение с тайните кодове на семейството. Трябваше да пристанат на единственото подходящо място и да разтоварят техния дял от стоки за предстоящото празненство. Вина и друг алкохол, каквито тези хора никога не бяха опитвали. Сирена и хляб. Метални инструменти и няколко топа ярко оцветена коприна. Ковачът им щеше да отвори работилница за дребни поправки по корабите и по малкото инструменти на островитяните, придобити в миналото. За външния свят щеше да изглежда, че си почиват две седмици при това племе. Но през това време синовете и дъщерите му щяха да вършат работата, за която бяха създадени. Щяха да създават съюзи, да събират информация и да я сравняват помежду си. Щом престоят им приключеше, мрежата на Ли Там щеше да включва този малък остров и изолираното му племе. А знанията и историята на тези хора щяха да бъдат добавени в матрицата, която изграждаше.

Влад Ли Там изчака да получи потвърждение на командите си и прибра огледалцето. За седем месеца не бе успял да открие нищо съществено, но решимостта му не се разколеба. Все някъде трябваше да има доказателство.

Беше изучил внимателно така наречените доказателства на Сетберт за предстояща андрофрансинска агресия и бе стигнал до единственото възможно заключение: андрофрансините се бояха от нещо. Нещо, толкова застрашаващо светлината им, че бяха възстановили заклинанието на Ксум И’Зир и бяха създали поколение от мехослуги, което да го използва. Според бележките по картите те се бояха от нашествие откъм Изумрудения бряг и вторичен пробив през делтата. Там знаеше, че някой е проникнал в мрежата от собствените му деца, за да унищожи Уиндвир. Но кой и защо?

Беше наивно да се вярва, че Познатите земи, отделени от останала част на опустошения континент със Стената на пазителя, са единственото място, където животът бе оцелял. Кралят маг бе унищожил света в гнева си, но по подобие на тези закътани острови, сигурно имаше и други незасегнати убежища.

И така, оставаше въпросът: кое от тези убежища бе организирало края на андрофрансинския орден и разрушаването на Великата библиотека? И как бяха поели контрол над семейството му, за да изпълнят тази ужасяваща задача?

Засега търсенето не даваше плод, но Влад Ли Там бе търпелив.

„Ще открия истината“ — зарече се той за пореден път.

Ала продължаваше да се чуди какво щеше да прави, щом я откриеше?

Рудолфо

Случи се по-бързо, отколкото Рудолфо смяташе, че е възможно. В един миг се навеждаше да прошепне на Едрик нещо за пеенето на Ханрик, а в следващия музиката и глъчката от пиршеството изчезнаха под внезапната бойна тревога. Двойните врати на главната зала отлетяха навътре и в помещението нахлу виелица — собствените му горянски съгледвачи се сражаваха срещу невидим противник. Всички бяха получили различни наранявания и зимните им униформи бяха опетнени с кръв. Невидимите нападатели не се спираха и като съдеше по количеството стражи и въоръжени слуги, които продължаваха да прииждат, явно бе така от самото начало на нападението.

Едрик отскочи от масата и посегна за церемониалната кама, подсвирквайки на хората си да пазят краля.

„Пазете гостите“, сигнализира Рудолфо и извади тесния меч, който бе допълнение към облеклото му. Капитанът кимна.

Торнадото се движеше през широката зала, чупеше маси, чинии с храна и бутилки, докато неомагьосаните съгледвачи опитваха да удържат невидимия противник.

„Колко са?“ Беше невъзможно да се прецени. Но бяха силни, бързи, тихи и смъртоносни. Прорязваха си път през слуги, съгледвачи и гости към централната маса.

Ханрик извика, преобърна масата и посегна за сребърната брадва, която указваше ранга му. Гигантският блатен се надигна, а ескортът му го наобиколи с извадени оръжия.

Ансилус, престолонаследникът на Тюрам, погледна изненадано към Рудолфо и скочи на крака.

— Какво е…

Телохранителите му рухнаха пред стоманената буря, преди да успее да довърши. Престолонаследникът полетя към стената, изблъскан от невидими рамене, и се преви под камите, които го пронизаха с хладна прецизност. Трима горянски съгледвачи успяха да отблъснат нападателя, но гостът на Рудолфо вече лежеше на пода с безжизнено стъклен поглед.

Рудолфо мушна с меча си и усети, че пронизва дрехи и плът. Той натисна, извъртя, дръпна и мушна отново. Нещо тежко и задъхано падна на пода, надигна се и залитна към стената от мъже, които го обграждаха. Хората отстъпиха пред силата му, но се стегнаха и го събориха отново на земята.

Из цялото помещение групи стражи се бореха с невидимите нападатели с подобен резултат.

Рудолфо се обърна към Ханрик и телохранителите му.

Двама от тримата бяха повалени, а последният стоеше между сянката на краля си и остриетата на невидимите нападатели. Рудолфо подсвирна на Едрик и се притече на помощ, мушкайки с надеждата, че ще уцели гърбовете и прасците на противниците. Капитанът и трима от съгледвачите му се приближиха, но последният телохранител на сянката на блатната кралица падна с писък. Докато тялото се отпускаше на земята, Ханрик замахна с брадвата и я окървави, ранявайки един от нападателите. Рудолфо се вгледа в двуглавото оръжие. В сребристия метал се отразяваха твърде много ръце, тела и кинжали.

„Брадвата ги разкрива.“ Той се опомни и извика на останалите:

— Гледайте отражението в брадвата.

Направи крачка напред и се озова пред стена от прозрачна плът. Замушка я с меча си.

Внезапно нечии невидими ръце го вдигнаха от земята със сила, отвъд всяка съгледваческа магия, която познаваше. След това чу приглушено плясване и далечен глас.

— Не — прошепна гласът. — Него не.

Ръцете го пуснаха и Рудолфо падна на пода. Замахна с меча си и усети как закача плат и кожа.

— Кои сте вие? — изсъска на невидимите противници.

Ханрик извика и Рудолфо се извърна. Видя как на предмишницата на блатния цъфва назъбена рана. Едрик и останалите напираха да го достигнат, но ги спираше буря от кинжали. Цялата схватка се бе съсредоточила около човека, когото Познатите земи смятаха за блатен крал.

Рудолфо натисна с тяло напред, но на гърдите на Ханрик се появи нов прорез. Горянският крал извика гневно, отскочи, мушна отново с тесния си меч и изсвири Четиринайсетият химн на Скитащата армия. Хората му се прегрупираха, но дори това не донесе успех.

Още двама от противниците паднаха под острието на Ханрик, преди да успеят да надделеят. Гигантът се свлече с вик и Рудолфо изръмжа ядосано.

След това невидимата стена го блъсна отново и го избута настрани, докато нападателите се изтегляха. Горянските съгледвачи продължиха да ги преследват извън главната зала. Рудолфо кимна към брадвата в ръцете на Ханрик.

— Вземете я! — извика той на един от хората си. — Използвайте я да претърсите всеки милиметър от имението. После претърсете града.

Застина за миг, стъписан от събитията. Беше участвал в множество схватки, няколко войни и миналата година дори бе ползвал магии при нападението на лагера на Сетберт. При целия си боен опит не бе виждал нещо подобно. Двама от лидерите на Познатите земи бяха убити в дома му. Огледа стаята, разпръснатите тела, разпиляната храна и потрошените мебели, оцелелите стражи, слуги и гости. Силна глъчка долиташе от другата страна на барикадираната врата.

Видя Неб, пребледнял и треперещ, все още стискащ церемониалната си кама. Униформата на младежа бе раздрана и той кървеше — имаше няколко рани.

— Къде е Исаак?

Неб посочи и Рудолфо забеляза металния човек в отсрещния ъгъл.

— Извикай го.

Неб кимна и тръгна, разминавайки се с Едрик.

Рудолфо се обърна към първия капитан. Младият мъж бе по-разтърсен, отколкото би бил баща му в подобна ситуация, но все още мислеше хладнокръвно и решително.

— Едрик, какво знаем?

Капитанът сбърчи вежди.

— Засега малко, генерале. Западната стража вдигна тревога и изпрати птици, но нападателите са ги изпреварили.

— Надбягали са птиците?

— Да, генерале — потвърди Едрик.

— Пеша?

Капитанът кимна отново.

— Богове! — прошепна Рудолфо.

Коленичи до Ханрик и посегна да затвори очите му. Усещаше как се разгаря гневът му.

„Нападнаха дома ми в нощта на пиршеството в чест на новороденото.“ Коленичи и до принца на Тюрам, за да затвори и неговите очи.

— Какви са останалите загуби?

Едрик започна да брои на пръсти.

— Повечето от тюрамските телохранители, всички блатни съгледвачи, десет от нашите и четирима слуги. — Той направи пауза. — Войската на имението е събрана пред портите.

Скитащата армия се състоеше от повечето пригодни мъже на Деветте гори и беше сериозна сила. Рудолфо кимна.

— Организирай претърсване. Искам охраняван периметър около града и библиотеката. Да се поддържа до следващо нареждане.

Едрик кимна и излезе.

Рудолфо се надигна и закачи крак в нещо тежко на пода. Ала не можеше да види нищо. Все пак, както и останалите магии, и тези щяха да изтлеят скоро, тогава щеше да огледа нападателите.

Неб и Исаак се приближиха. Мехослугата свистеше леко от движението на духалата му. Цветните му очи искряха и примигваха.

Рудолфо се обърна към металния си приятел.

— Срещал ли си нещо подобно по време на работата си в библиотеката, преди и сега? Подобни магии?

Исаак кимна.

— Само в историите за Стария свят. Във времената на кралете магове.

Рудолфо въздъхна.

— Значи е кръвна магия. — Андрофрансините упражняваха строг контрол над химикалите и магиите, разкриваха малка част от земните магии на нациите в Познатите земи, пазеха останалото, за да защитят човечеството от самото него. Правилата на родството забраняваха изрично употребата на кръвни магии. „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир бяха унищожили Стария свят. А две хилядолетия по-късно бяха донесли гибелта на Уиндвир. — Искам да накараш братята си да потърсят в каталозите всичко налично по темата.

Исаак кимна.

— Добре, лорд Рудолфо.

— И извикайте речната жена. — Все пак тя приготвяше прахчетата и лекарствата за съгледвачите. Може би знаеше нещо.

Металният човек кимна и се отдалечи с бързо куцукане. Рудолфо се обърна към Неб.

— Как си, момче?

Очите на младежа бяха присвити и зачервени и се взираха в Ханрик, който лежеше сред локва съсирваща се кръв.

— Добре съм, генерале.

— Намери Уинтърс. Кажи й какво се случи и я доведи в кабинета ми.

— Ще иска да види Ханрик.

Рудолфо поклати глава.

— По-късно ще има достатъчно време. Вземи със себе си половин отделение.

Рудолфо знаеше, че Ханрик е като баща за момичето. Той управляваше от нейно име още от невръстната й възраст, била е дори по-млада, отколкото Рудолфо, когато наследи тюрбана. Рудолфо беше само на дванайсет, когато родителите му бяха убити от еретика Фонтейн, седми син на Влад Ли Там.

Още един сирак. Като високия строен младеж. И като самия него.

„Аз съм сирак, който събира сираци.“

Той продължи да дава нареждания, докато вървеше през окървавените остатъци от пира към охраняваните двойни врати. Зад тях се бе събрала тълпа, очакваща отговори.

Светът също щеше да ги очаква скоро. Югът се вълнуваше в безредици и гражданска война, а Новият свят не се бе отърсил от опустошението на Уиндвир и загубата на андрофрансинските закрилници. Убийствата на престолонаследника на Тюрам и на мнимия блатен крал щяха да подхранят царуващия хаос.

„Не. Него не.“ Така бе казал гласът, когато нападателите го бяха притиснали.

„Защо мен?“ Тази мисъл караше стомаха му да се свива на студено кълбо. На празненството имаше трима знатни владетели. И двама от тях бяха убити. А преди да седнат да пируват, бе дошла вест от Портата на пазителя: за мехослуга в андрофрансинско расо, представящ се за архиинженер Чарлс, призоваващ за защита на Санкторум лукс.

Истински уимски лабиринт.

Рудолфо се замисли за възхитителната си булка, която също очакваше отговори, несъмнено разгневена, че не й позволяват да влезе.

Замисли се за детето, която тя носеше. Синът му Иаков, кръстен на бащата на Рудолфо. Това беше внезапен и неочакван дар, донесен от Джин Ли Там по средата на пътя му, в сянката на война и по време на най-големите му премеждия. Беше му казала в нощта, когато се върна след сблъсъка с баща й. Още чуваше признанието на Влад Ли Там, когато тя се появи в стаята на починалия му брат и сподели новината.

По-рано тази вечер си мислеше, че те създават света и че кинжалите, които щеше да предаде на сина си, трябва да са остри и балансирани, за да продължи делото му.

Но може би светът ги създаваше всъщност. И остриетата трябваше да са остри и балансирани, за да може Иаков и Деветте горски дома да оцелеят в този процес.