Песнопение

Петронус

Слънцето още не се бе подало, когато Петронус излезе от колибата и освободи птиците си. Те се разлетяха, носейки разноцветни панделки и вест за атаката, както и указания към малката шпионска мрежа, която бе създал през последните седем месеца. Тукашната станция просто щеше да препредава съобщенията към мястото, което Гримлис бе избрал. Петронус гледаше как тъмното небе скрива птиците и разноцветните съобщения, които носеха. Черни панделки за опасност, сини за питане, червени за война и още най-различни. Единственият цвят, който отсъстваше, беше зеленото за мира.

Когато взе раницата и торбата си и отиде при другите до навеса за лодки, небето бе почнало да преминава от черно в сивкаво.

Гримлис и един от хората му бяха оставили магиите им да изтлеят. Другите двама бяха взели нова доза прахчета. Старият капитан изглеждаше ядосан и спореше с понижен глас.

— Как така е мъртъв? — Той вдигна поглед и кимна на приближаващия Петронус. — Как се е случило?

— Не знам, капитане — отвърна сивият гвардеец. — Отидох да го подготвя за транспортиране и открих, че е мъртъв. Студен като лед.

Гримлис въздъхна.

— Натоварете го в лодката. Ще го вземем с нас. Искам да го огледам, щом магията му изтлее.

Петронус се присъедини към тях и не каза нищо, когато единият войник посегна за раницата му. Но се възпротиви, когато другият понечи да вземе торбата с документите.

— Аз ще я нося. — После попита Гримлис: — Пленникът ни е умрял, така ли?

— Да — кимна Гримлис. Ветеранът беше уморен, а очите му бяха зачервени и стъклени от употребата на магиите. Брадата и косата му бяха по-дълги, отколкото при последната им среща. Вместо сивата униформа на андрофрансинската гвардия той носеше обикновени панталони и риза като на работник. Разбира се, в съгледваческите ножове на кръста и дългия меч на гърба му нямаше нищо обикновено. — Може би е отрова — допълни капитанът. — Макар че не открихме нищо, като го претърсвахме.

Селото започваше да се разбужда. Колибата и пристанчето на Петронус бяха в самия край, но в някои от къщите вече светеше, а в залива бяха излезли няколко лодки, започнали рано дневния улов. Мислеше да остави бележка, но не можа да реши какво да напише. В крайна сметка реши да не го прави. Ако събитията от снощи бяха само начало, за съседите му щеше да е по-добре да не знаят нищо.

„Както и за мен.“

Гримлис докосна ръката му.

— Отче, готов ли си?

Петронус изсумтя.

— Твърде стар съм за това. И къде точно ще ходим?

— На по-безопасно място. — Те тръгнаха заедно към чакащата лодка. — Двамата с Балтус ще пътуваме с теб. Другите ще останат, за да препредават съобщенията.

Петронус кимна. Беше се потрудил да създаде малката си мрежа, като търсеше всякакви късчета информация, за да разкрие истината за падането на Уиндвир.

Качиха се в лодката, като внимаваха да не настъпят увитите в платнища тела в краката им. Омагьосаните войници подадоха и последното тяло, след което ги избутаха във водата. Бързите им движения се долавяха само от лекото разместване на снега. Петронус впери взор в къщата и пристанчето с мисълта, че вероятно ги вижда за последно.

Ако убиецът не беше се разприказвал, със сигурност щеше да успее. Петронус се замисли над това, докато младият лейтенант на Гримлис се трудеше с веслата и ги караше покрай брега на залива. Калдус беше голям, почти като самостоятелно море. Знаеше го, защото бе проучвал артефакти и писания от времето на заселването, онзи период след Епохата на смеещата се лудост, когато орденът се бе разраснал и се налагаше да се създаде ясна йерархия и командна структура. Петронус почти бе решил да специализира история. Но неговият учител бе видял потенциала му във франсинските учения. Франси Б’Йот беше специалист по човешко поведение и еволюция — и съратник на младия П’Андро Уим след провала на първото научно движение. В крайна сметка франсинските науки спечелиха вниманието на младия Петронус и му служеха добре, дори сега, когато мислеше за нападателя си.

„Той искаше да ме накаже.“ С други думи, вероятно бе човек, на когото Петронус бе навредил, и имаше повод да го вини. Според Себастиан, драматург от времето на заселването, никой не беше зъл просто така. Всеки антагонист искаше да постигне нещо, за което можеше да убеди поне себе си — ако не останалите, — че е благоприятно.

И този злодей идваше да го накаже — или поне изпълняваше заръка на господаря си, когото бе споменал. Петронус потръпна при спомена за гласа му и после си спомни нещо.

— Той говореше на уимски.

Старият гвардеец изръмжа и вдигна поглед.

— Вярно.

Уимският език беше древен и пазен, домашният език на П’Андро Уим. Беше необичайно някой извън ордена да го владее.

— Акцентът му беше тежък. Не е учил в сиропиталището, но е обучаван от някого от нашите.

— Да. — Гримлис се огледа и изви глава, като снижи глас. — Почти стигнахме.

Петронус също се извърна, но не видя нищо.

— Къде?

Гримлис изсвири тихо и продължително. След това зачака. Някъде съвсем близо, отпред и вдясно, се разнесе изсвирване в отговор. Петронус се намръщи. Небето беше още сиво и не очакваше да види ясно кой е там. Но там нямаше нищо, дори и сянка, и това го озадачи. А в комбинация с близостта на подсвирването направо го тревожеше. Гримлис се усмихна хитро.

— През всичките години се чудех как го прави.

— Кой?

Носът на лодката се отърка в нещо солидно, макар да не се виждаше нищо.

Гримлис се засмя.

— Онзи морски чакал, когото наемаше лично едно време за деликатни поръчения.

Петронус чу гласа над себе си и направи връзката.

— Отец Петронус — произнесе пиратът Рейф Мерикю. — Радвам се, че слуховете за кончината ви са преувеличени.

Смехът на Петронус прозвуча повече като лай. Той протегна ръце и докосна студения, мокър борд на дървен кораб.

— Вие ме отведохте до Изумрудения бряг в нощта след погребението ми. — Продължи да гледа нагоре, откъдето бе долетял гласът.

— Аха — потвърди пиратът. — Така е. По него време не задавах въпроси.

Гримлис се надигна.

— Несъмнено сме ти плащали добре, за да не го правиш.

„Но кой ти плаща сега?“, запита се старецът. Мерикю им струваше малко състояние всеки път, щом орденът го наемеше, освен това изкопчваше всички технологични чудеса за кораба си, с които андрофрансините бяха склонни да се разделят. Петронус докосна корпуса на омагьосания едномачтов платноход и оцени защо Рейф Мерикю изискваше толкова високи цени. Старият пират не работеше благотворително. Петронус винаги се бе отнасял благосклонно към него по време на управлението си, но това бе преди три десетилетия и едва ли струваше безплатна услуга. Не, някой му плащаше доста добре, за да е тук в този момент.

Докосна Гримлис и задвижи бързо ръце.

„Кой му плаща?“

Пръстите на ветерана отвърнаха още по-бързо. „Съюзници от делтата.“

Петронус примигна и от изненада заговори на глас.

— Делтата ли? — Беше убил Сетберт със собствените си ръце пред хиляда андрофрансини. Беше изгонил ентролузианския делегат и отхвърли молбите на сестрата на Сетберт не от жестокост, а от егоизъм. Не можеше да понесе да го гледат, когато екзекутира надзорника в края на скалъпения процес.

„Съюзници от делтата.“

— Дръж се, старче — чу се нов глас. — Насочвам ръцете ти към стълбата. — Две груби длани сграбчиха ръцете му и го дръпнаха. Петронус напипа въжената стълба и пристъпи напред. Тя се клатушкаше, докато се катереше, и когато стигна до върха, някой го издърпа на невидимата палуба.

— Добре дошли на борда на „Родствената акула“ — каза Рейф Мерикю. — Отче Петронус, аз съм на вашите услуги.

Петронус не каза нищо. Внезапно му се зави свят заради невидимия кораб и екипаж. Залитна напред, взрян във вълните далеч под него. Някой го подхвана и Мерикю се засмя.

— По-добре затворете очи, докато не слезете в трюма. Приготвили сме ви каюта и закуска. Вашият благодетел се е погрижил за всички удобства. — Петронус затвори очи и се довери на ръцете, които насочваха треперещите му стъпки по палубата. Щом прекрачи през люка, той отвори очи и видя стъпалата и плюшения мокет, които водеха към добре обзаведено помещение. Нямаше нищо общо с простия съд, който помнеше от нощта на бягството си. Тогава боядисаха косата му и го обръснаха, представиха го за пътуващ книжовник, който изисква уединение — стандартно прикритие за агентите на Там, — и го откараха до едно островно пристанище близо до владенията на Ли Там във вътрешния Изумруден бряг. През онова пътуване нямаше килими и декоративни дървени ламперии. Явно Мерикю се справяше все по-добре през годините.

В дъното на стълбите го посрещнаха тъмнокожи момичета с копринени дрехи и почтителни усмивки. Те поведоха мъжете по коридора, без да говорят, като спираха пред всяка каюта. Щом стигнаха до отредената за Петронус, той видя, че нещата му вече са вътре. Самата каюта беше луксозна — полирана дървена ламперия с картини от Събирането, онези дни в края на Епохата на смеещата се лудост, когато орденът бе отворил за пръв път Новия свят, който горяните и блатните бяха наследили от Ксум И’Зир. Леглото беше от дъб и достатъчно широко. Капаците на илюминаторите бяха затворени и залостени отвън. Имаше стол и писалище. Малка етажерка с десетина книги и също толкова малко гардеробче отсреща.

Някой искаше да го убие заради връзката му с ордена. Сега бягаше от неизвестния нападател към Ентролузианската делта, съюза от градове-държави, който беше обхванат от гражданска война, след като Сетберт бе унищожил икономиката му. А Петронус бе екзекутирал налудничавия, но все пак силен лидер. Там все още имаше хора, които смятаха надзорника за патриот заради това, което бе извършил.

„Видях доказателствата“, каза си той. Дори бе заподозрял ордена, след като видя фалшифицирания си подпис.

Платната уловиха вятъра и корабът се понесе. Петронус долови миризмата на пържен бекон, смесена с аромата на топъл чай, лук и нарязани картофи. Независимо дали плаваше към по-малка или по-голяма опасност, поне го правеше в комфорт.

Той последва носа си до камбуза, доволен, че е останал жив. Не се беше замисля досега: това бе първият път, в който го атакуваха лично. За първи път бе решил със сигурност, че ще загине.

Петронус благослови благодетелите си и седна да закусва.

Неб

Блатните крачеха през уимския лабиринт в северната градина на Рудолфо, носеха Ханрик и пееха. Когато се присъедини към тях, Неб мислеше да стои отзад, но още в началото Уинтърс бе стиснала ръката му и го водеше със себе си.

Не беше спал през нощта, а събитията от пиршеството продължаваха да се разиграват през очите му. Сега бученето в главата му намаляваше и започваше да усеща умората. Той потръпна, усещайки студа въпреки вълнената си зимна униформа.

Двамата с Уинтърс вървяха в челото, а останалите ги следваха и напяваха блатните погребални псалми с тихи гласове. Не разбираше езика — може би бяха просто нищо не значещи думи, макар да звучаха структурирано. Гласовете на певците се сливаха в хармония. Неб погледна момичето и видя, че устните й се движат, макар да не излизаше никакъв звук.

Ранното утро беше тъмно и тихо. Шумът в имението се заглушаваше от високите трънливи стени на лабиринта. Скоро трябваше да се срещне с Едрик и Исаак, за да се отправят към Портата на пазителя. Неб цял живот копнееше да я види. Да прекоси пустия проход и да се спусне в руините на Стария свят. Беше отраснал в сиропиталището на ордена и въображението му бе препълнено с легенди от миналото и разкази за експедициите, опитващи се да спасят каквото може от светлината. Когато баща му загина с Уиндвир, Неб бе останал в каруцата, която трябваше да го откара в пустошта за първата му експедиция, докато хората на Сетберт не го откриха.

Но сега, докато гледаше тъжното момиче и мислеше за отминалата нощ, интересът му към пустошта се съревноваваше с нещо друго. Част от него искаше отчаяно да остане с блатната кралица, да посвети камите и сърцето си на каузата, която й предстоеше, или поне да я държи в прегръдките си, докато се наплаче.

В началото, в руините на Уиндвир, докато не знаеше истинския й ранг, тя се бе пошегувала, когато й предложи да тръгне с него. Беше се засмяла, макар в смеха й да нямаше подигравка. „Ще ме вземеш за булка ли, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба, с танци и музика? Това ли ще сториш?“

Сега, докато се въртяха към центъра на лабиринта, Неб се замисли за това отново. Този път си представяше как отива в блатата, сред народа й, как споделя скръбта им за Ханрик. Сигурно щеше да има смисъл, ако наистина беше предопределеният им Водач. И все пак някакъв дълбок вътрешен глас му шепнеше, че не е дошло тяхното време, колкото и много да му се искаше да й предложи силата си.

Процесията спря в центъра на лабиринта и двама от по-едрите мъже преместиха мраморната пейка за медитация настрани, а други двама започнаха да копаят замръзналата земя с кирки. Тихите напеви продължиха и Неб усети как Уинтърс стиска дланта му по-силно. Погледна към нея и видя стегнатата челюст, сълзите, които оставяха следи по бузите й. Сълзите й заплашваха да отприщят неговите, които бе успял да сдържи, докато говореше с първия капитан, затова извърна очи. Втренчи се в оформящия се правоъгълен трап. Спомените го върнаха назад, към широкото поле с гробове сред опустошената равнина.

Когато Петронус предложи за пръв път да погребат мъртвите в Уиндвир, Неб мислеше, че задачата е непосилна. Почти двеста хиляди души, чиито скелети бяха оголени от заклинанието на Ксум И’Зир, всяка кост бе символ на насилието. Но двамата събраха парцаливата си армия от гробокопачи и работиха през лятото, есента, зимата, и успяха да приключат напролет. По някое време старият рибар се бе провъзгласил за папа и бе оставил лагера в ръцете на Неб. Естествено, младежът се бе постарал максимално. Какво друго можеше да стори?

Баща му беше сред загиналите в Уиндвир.

В края на работата, преди Рудолфо и Петронус да се появят и да го отведат в новия му дом в Деветте гори, Неб бе организирал погребалната церемония за най-великия град на света. Копачите, които бяха останали, се събраха на източния хълм над Втората река и след една песен в прослава на светлината накараха младия си предводител да каже няколко думи.

Днес, пред този гроб, Неб не можеше да си спомни нищо от тогавашната реч. Но я беше произнесъл и видя одобрителните кимания и сълзите от умиление. Беше чул всяко изкашляне и всяка скърцаща обувка. Не помнеше нищо от речта, но се чувстваше по-добре след произнасянето й. Все пак тогава сякаш му беше по-лесно от сега, макар да нямаше никаква официална роля на това погребение. Може би огромният брой на уиндвирските гробове пречеше на мъката му да се съсредоточи.

А може би малко по малко се уталожваше. Или пък щеше да се спусне бавно, като едър човек във вана, и постепенно да става по-силна, с всяка следваща загуба.

„А може би дълбоко в себе си знаем, че който разруши Уиндвир, е виновен и за гибелта на Ханрик.“

Неб примигна при тази внезапна мисъл. Светът се бе променил в деня на заклинанието. И не можеше да се възстанови. Страните, които не страдаха от гражданска война, враждуваха със съседите си. А сега насилието бе преминало в политически убийства. Единственото процъфтяващо място в Познатите земи бяха Деветте гори заради изграждането на новата библиотека и разрастването на прилежащия град. Преди Уиндвир Рудолфо властваше в богат на ресурси ъгъл на света и водеше простичък, изпълнен с удоволствия живот. Сега пътят на промяната ги поведе в нова посока, а Деветте горски дома се оказваха най-силната нация в Познатите земи.

Още една мисъл го изненада: Трима от най-влиятелните лидери във войната за Уиндвир бяха присъствали в залата тази нощ. Двама бяха мъртви. Третият дори не беше одраскан.

Той вдигна поглед, защото Уинтърс пусна дланта му и пристъпи напред. Мъжете продължаваха да копаят, а останалите се скупчиха около нея, така че Неб отстъпи назад. Момичето вдигна ръце и заговори, втренчена в трупа на Ханрик. Блатните се залюляха при думите й и Неб внезапно усети, че мястото му не е тук.

Някой докосна леко лакътя му и той се извърна.

Рудолфо и Едрик се бяха присъединили към процесията. Горянският крал и първият капитан изглеждаха изтощени от умора, макар да носеха нови дрехи. Рудолфо държеше в ръце сгъната наметка. Подаде я на Неб с тъжно изражение. След което направи знак.

„Това е за Ханрик. Принадлежеше на баща ми. Поднеси го от мое име, лейтенант.“

Неб кимна. Не искаше да говори, а не можеше да използва жестове. Накрая рискува с шепот.

— Добре, генерале.

Кафявите очи на Рудолфо бяха кървясали и под тях имаше тъмни кръгове, които подчертаваха тревожните бръчки на лицето му. Устата му беше свита в мрачна гримаса под късата брада. Рудолфо кимна, метна поглед към Едрик и двамата се оттеглиха обратно в лабиринта.

Щом изчезнаха, Неб отново насочи вниманието си към Уинтърс. Тя продължаваше да говори, мъжете още копаеха, а няколко жени започнаха да събличат окървавените дрехи на Ханрик и да ги трупат на купчина на земята. Появи се ведро с гореща вода и жените започнаха да мият косматото тяло от кръвта и калта, която отличаваше блатните от останалите обитатели на Познатите земи. След това изсипаха пръст във ведрото и я направиха на кал със собствените си ръце. Небето бе станало тъмносиво. Жените започнаха да нанасят калта по голото тяло на Ханрик, а Уинтърс повиши глас във вой.

Тя огледа малката група с влажни очи.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в сянката премина и той ще броди в Долните земи, търсейки дом. Как ще намери пътя си?

Една жена пристъпи напред и постави остатък от свещ в краката на Уинтърс с дълбок поклон.

Млада кралица отвърна на поклона и продължи.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус в глада премина и той ще ловува в Долните земи, търсейки храна. Как ще порази плячката си?

Един старец се приближи и остави няколко гладки камъчета и стара кожена прашка с поклон.

Гласът на Уинтърс стана съвсем тъжен.

— Изгнанието на Ханрик бен Торнус под слънцето свърши и той ще почива в студените Долни земи. Как ще стопли душата си? — Очите й срещнаха погледа на Неб. Бяха разширени и в тях имаше безбрежна мъка.

Той накара треперещите си крака да се размърдат. Остави наметката в краката й, без да отделя очи от нейните. Поклони се и усети отново как потъва в мъката.

Уинтърс кимна и Неб отстъпи. Ритуалът продължаваше и той опита да се съсредоточи. Бяха поднесени още дарове. След това, докато мъжете продължаваха да копаят, а жените завършваха с нанасянето на кал, в зимната утрин започнаха да се разказват истории за Ханрик бен Торнус и неговото сенчесто управление от Плетения трон. Звездите сякаш също изказаха съболезнованията си и постепенно изчезнаха, а полумесецът на синьо-зелената луна се скри зад земята.

Когато стана време, те увиха Ханрик в наметката на лорд Иаков, сложиха свещта в едната му ръка и прашката в другата, и го спуснаха в земята сред останалите дарове. След това всеки от присъстващите хвърли лопата пръст, докато Долните земи поглъщаха приятеля им.

Когато привършиха, блатните се оттеглиха и оставиха Неб и Уинтърс пред пресния гроб. Двамата седнаха на пейката и Уинтърс си позволи да въздъхне.

— Знам, че трябва да заминеш — промълви тя.

Той прегърна тесните й рамене.

— Да. Но не го искам.

Тя се засмя и гласът й прозвуча горчиво.

— Това, което искаме, често не е от значение, Небиос бен Хебда. Владетелят ти заповядва да заминеш.

Той вдигна поглед. Тук, до него, изглеждаше много по-дребна, отколкото сред хората си.

— А какво повелява милейди?

Уинтърс се усмихна.

— Повелявам да поемеш пътя, който те очаква. Да открием дома, който виждаме в сънищата си.

„Ами ако сънищата са грешни?“ Не го изрече на глас. Нямаше да го стори. Вместо това се опита да даде обещание.

— Ще се върна до седмица.

Тя се приближи още повече и той усети потръпването й.

— Дотогава ще съм заминала. — Уинтърс замълча и потрепери. — Боя се, че нещо мрачно се раздвижва сред народа ми, но не знам какво е. Собствените ми хора извършиха това убийство. Трябва да разбера защо.

Сред съгледвачите вече бе плъзнала мълвата, че нападателите са блатни, и тя наистина трябваше да пристъпи в този мрак. Беше блатна кралица и дългът я зовеше. Той пък беше офицер от горянските съгледвачи — служеше на горската библиотека, — и имаше собствен дълг.

Неб искаше да се отрече от него. Искаше да захвърли лейтенантския шал и да се намаже с кал от ведрото. Да обрече камите си в служба на нея, да я последва в блатата и да залови виновниците за снощното нападение.

„Но вече съм се обрекъл на библиотеката.“ Не на библиотеката, а на светлината на познанието, чиито символ бе тя. Както и на мъжа, който щеше да пази светлината в Деветте гори, далеч от политическите борби из Познатите земи. А ако сънищата на народа й бяха верни, Деветте гори пазеха пътя към дома, който бе предопределен да открие. Неб въздъхна и я прегърна, вдъхна аромата й.

След минута-две в тишина той стана и Уинтърс също се надигна. Двамата се обърнаха един към друг и отново се прегърнаха.

— Ще те видя в нашите сънища — прошепна тя. — Пази се, Небиос бен Хебда!

Двамата се целунаха над гроба на Ханрик в центъра на уимския лабиринт. Неб отмахна кичур сплъстена коса от тясното й лице.

— Пази се, кралице моя! — Гласът му пресекна. Част от него знаеше, че предстоят времена, които въобще няма да са безопасни. Въпреки това го повтори, като използва официалното й име. — Пази се, Уинтерия!

Изчака кимването й и остави младата кралица до гроба на сянката й. Тръгна обратно, като внимаваше за трънливите стени, които притискаха тялото и душата му. Стигна бързо до двора и очакващите го коне и каруца. Исаак бе възседнал един грамаден жребец и държеше юздите на коня на Неб. Студеният сутрешен вятър развяваше полите на тъмното му андрофрансинско расо.

Неб взе поводите и провери дисагите, които един от хората му бе закрепил за седлото. Остана доволен и се метна на коня. Едрик погледна към него и младежът му кимна. Първият капитан подсвирна и отрядът потегли.

Неб препусна на изток към червената светлина на изгряващото слънце, без да продума и да погледне назад.

Рудолфо

Предобедното слънце проникваше през прозорците на стаята, която миришеше на тамян и пот. Рудолфо седеше в едно кресло до леглото и държеше дланта на Джин Ли Там. Кокалчетата й сякаш щяха да изскочат при всяка контракция, докато тя пъшкаше и стискаше ръката му. Той вдигна поглед първо към речната жена, после към годеницата си, възхитителната дъщеря на Ли Там.

Джин лежеше на подгизналите чаршафи, мократа й коса лепнеше по челото и бузите. Памучната й нощница беше полепнала по тялото и отдолу прозираше розовата й кожа. Мускулите й бяха напрегнати, очите затворени, а челюстите стиснати.

— Справяш се чудесно, скъпа — каза речната жена, но Рудолфо долови притеснението в тона й. На малката масичка до него имаше поднос със сирена и гарафа с крушово вино, което се бе затоплило. На вратата се почука и речната жена се намръщи заради поредицата от прекъсвания, които продължаваха цяла нощ и цял ден.

Една от помощничките й открехна леко вратата и размени няколко приглушени думи с посетителя. След това се обърна към Рудолфо.

— Вторият капитан е, милорд.

Рудолфо понечи да се надигне, но Джин Ли Там го спря.

— Не! Повече няма да ме оставяш! — Сините й очи бяха присвити, а твърдият тон не оставяше място за възражения. — Пусни го вътре.

Речната жена се противопостави.

— Лейди, не мисля…

Рудолфо местеше очи между двете. Не беше трудно да предположи кой ще спечели този сблъсък на воли.

— Обстоятелствата не са подходящи за спорове — каза Джин Ли Там. Раздразнението и болката придаваха острота на гласа й. — Покани го вътре.

Речната жена отстъпи и в стаята влезе Филемус, вторият капитан на горянските съгледвачи. Изражението и стойката му издаваха колко му е неудобно.

— Генерале — кимна той и пребледня, щом зърна Джин. — Милейди, аз… извинете…

— Няма нужда да се извинявате, капитане. — Тялото й потръпна отново и тя изръмжа. — Побързайте с доклада.

Той преглътна и кимна.

— Съгледвачите ни настигнаха нападателите. Четирима са и всичките са мъртви.

Рудолфо повдигна вежда.

— Мъртви ли? — Пред очите му изплува неканен спомен за снощната схватка. Нападателите бяха толкова силни, че направо ги прегазиха и разхвърляха, сякаш най-добрите му бойци бяха направени от хартия, а не от кости и плът. Не бе възможно хората му да са ги победили, не и при тези обстоятелства. Освен… — Да не би действието на магиите им да е изтекло?

Филемус поклати глава.

— Не, генерале. Но оставяха видими следи. Явно са умрели внезапно, още докато са бягали, близо до края на Прерийното море. Наредих да докарат телата им тук. — Той се поколеба. — Мъчителят Беноа вече пристигна. Ще ги прегледа, щом магиите изтлеят. — Капитанът погледна към речната жена и добави: — И щом вие… приключите тук… работата си.

Джин Ли Там потръпна и гърбът й се изви. Този път извика по-силно и Рудолфо погледна към нея. Беше наблюдавал сто схватки от хълма и когато напрежението от чакането станеше твърде голямо, изругаваше и препусваше да се включи. Но това беше битка, в която не можеше да участва, и безпомощността го разгневяваше. Досега само бе чувал хората си да говорят за тези моменти. С годините се бе примирил, че едва ли ще има наследник, макар да не спираше да опитва, и не се заслушваше в думите на новите бащи сред слугите и войниците. Подозираше, че дори да бе внимавал и да си бе водил прецизни записки, пак нямаше да е подготвен за това.

Обърна се към речната жена и видя напрежението по лицето и в очите й в този кратък момент, когато не се прикриваше. Тя усети, че я наблюдава, и побърза да се усмихне, но това не го заблуди.

„Нещо не е както трябва.“

Рудолфо се завъртя към Филемус.

— В отсъствието на Едрик ти поемаш всичко, свързано с разследването. За другите въпроси се обръщай към стюард Кембер. Отсега нататък не искам да ме безпокоите, освен ако не е жизненоважно за сигурността на Деветте дома.

Мъжът застана мирно.

— Слушам, генерале.

Рудолфо му намигна, за да смекчи остротата на тона си и напрежението от мрачните събития.

— При следващата ти поява ще те запозная с наследника ми. — Погледна косо към речната жена и видя, че тя прехапа устни при думите му. Стомахът му се сви болезнено. Надяваше се, че Джин Ли Там е достатъчно разсеяна от родилните болки.

Щом вратата се затвори, Рудолфо задвижи бързо ръце. „Какво не ни казваш, земна майко?“ — попита с жестове.

Жената примигна, но се овладя светкавично.

— Справяш се чудесно, скъпа. Почти е време да напънеш. — Ръцете й се задвижиха извън взора на Джин. „Нещо с бебето не е наред. Не знам какво.“ — Жадна ли си? Искаш ли нещо? — Докато говореше, продължаваше да мърда пръсти. „Но не искам да тревожа майката на детето на господаря засега.“

Рудолфо пое дълбоко дъх и усети ново свиване в стомаха. Обърна се към Джин Ли Там и сложи и другата си длан над нейната.

— Ти си чудесна, възхитителна жена — заговори й тихо. — Горд съм, че си до мен. — Видя сълзите в очите й и се наведе още повече. — Когато това премине, ще станеш моя съпруга и горска кралица. — Свободната му ръка изпрати съобщение по меката страна на китката й. „Винаги ще бъдеш моят изгрев, а синът ни ще е надигащата се луна.“

Не беше сигурен преди колко време й бе казал тези думи. След сблъсъка с баща й, когато научи, че животът му е като променено корито на река, целящ преместването на библиотеката и създаването на безопасно убежище за светлината далеч от андрофрансинските пастири. Дори четирийсет и втората дъщеря на Там бе част от този план. Обичаше я преди да научи това и черпеше сила от нея, когато най-близкият му приятел Грегорик загина в лагера на Сетберт. Тогава чувствата му бяха разклатени и преминаха в нещо друго, в някаква потребност, макар да не се съмняваше, че тя го обича истински. И тази любов я бе изправила пред избор — Джин бе зарязала делата на баща си.

Но тук, днес, толкова скоро след смъртта на Ханрик и толкова далече от кладата на Влад Ли Там на Изумрудения бряг, усети, че в него се надигат чувства, които не можеше да назове. Спомни си дните и нощите, в които се потяха заедно, изследвайки телата си, понякога тихо, понякога с пъшкане и викове на екстаз. Едно от тези съвкупления бе донесло плод, макар по-късно Джин да бе признала, че е ползвала лекарства, с които да върне мечовете на войниците му.

А сега тя се мъчеше с раждането и нещо с бебето не бе наред.

„Нашето бебе.“

Мислеше, че новата библиотека ще е най-великото му творение, но сега вече знаеше, че не е така. Напротив, щеше да е това дете.

С часове седя до нея, отправяйки съобщения по кожата й и шепнейки, докато тя ръмжеше от болка като тигрите, които бродеха из джунглите на родината й. Гледаше как болката се засилва и контракциите се ускоряват, а когато настъпи времето, я подканяше заедно с речната жена да напъва, да диша, да напъва отново, по-силно.

И когато извадиха от нея малкия лорд Иаков, вдървен и посивял, Рудолфо скочи на крака да го види и усети как стаята се завърта, докато гневът от безсилието вземаше връх.

И когато речната жена извика разтревожено и пъхна кутрето си между посинелите устни на бебето, той се обърна към годеницата си, закри от нея гледката и зашепна още успокояващи слова, докато жената бавно връщаше детето към живота и се опитваше да го закрепи с всички алхимични съставки в чантата си.

Когато се чу първото слабо изплакваше, почти като мяучене, и лорд Иаков, пастир на светлината, посрещна първата си зимна вечер. Рудолфо скочи на крака и се взря в малкото личице и ръчичките, в чиито създаване бе участвал.

„Значи това е любовта“, помисли той, докато речната жена почистваше и повиваше бебето, за да го подаде в нетърпеливите ръце на майката.

Горянският крал се засмя, отпусна се обратно в креслото и заплака от ужаса и радостта, които го бяха обзели.