Песнопение

Джин Ли Там

Джин Ли Там задрямваше и се будеше, колкото да накърми Иаков, когато помощничките на речната жена й го носеха. Рудолфо се оттегли за остатъка от нощта, когато подмениха завивките и измиха изтощеното й тяло от потта и кръвта. Тя беше тренирала със съгледвачите и дори бе участвала в схватки, но нищо не можеше да я подготви за това емоционално и физическо изтощаване. Когато всичко приключи и тя зърна създанието, което й бе причинило толкова мъки, лошите спомени се преляха във възторжена и доволна радост. Наистина завладяващи емоции, за които също не бе подготвена.

Вдигна Иаков към гърдите си и му подаде зърното. Очите му бяха затворени и сякаш беше по-дребен, отколкото се предполагаше за износено бебе. А и сивееше, кожата му беше с цвят на пепел от хартия. Устицата му захапа зърното с по-малък устрем, отколкото очакваше Джин, и тя се облегна на възглавниците. Навън утрото настъпваше тихо.

Чу се леко почукване и вратата се отвори, преди да успее да отговори. Речната жена се вмъкна в стаята. Сякаш още не беше лягала и под кървясалите й очи имаше тъмни кръгове. Но не беше само умора, сякаш носеше цялата тежест на света в сърцето си.

„Носи ми лоши новини.“ Джин Ли Там бе прекарала живота си в разчитане мислите на хората, в търсене на знаци дали са честни, дали мамят, или крият истината. Съобщението на речната жена бе изписано в позата й, в начина, по който накланяше глава и не спираше да приглажда полите си.

— Виждам, че сте будна — каза тя и се приближи към леглото. — Може ли да поседна?

— Заповядай — кимна Джин. Тя се отдръпна, за да може старицата да седне на ръба на леглото.

Речната жена махна на прислужницата.

— Остави ни малко сами.

Джин усети напрежението в гласа й и видя с периферното си зрение, че момичето направи реверанс и излезе.

Джин Ли Там присви очи.

— Нещо с бебето ми не е наред — каза спокойно тя.

— Така е — отвърна жената.

— Беше почти мъртвородено — добави Джин. — Ти успя да го спасиш.

Речната жена кимна.

— Да, така е. — Тя се взря в очите на родилката. — Време е да говорим направо. Детето ви е болно, лейди Там, и аз не мога да го излекувам.

Макар да знаеше в себе си, че нещо не е наред, тези думи изпратиха болезнена тръпка по гръбнака й. Усети как стомахът й се свива и инстинктивно стисна малкия вързоп към гърдите си.

— Колко болно?

„Ще бъда силна. Няма да плача.“

Речната жена заговори тихо и по-равнодушно, отколкото се очакваше след всички следобеди, които бяха прекарали в пиене на чай в пълната с котки колиба в края на селището.

— Можем да поддържаме живота му, ако сме внимателни.

Джин Ли Там усети, как твърдостта й рухва и сълзите напират, внезапно осъзна колко се е променил животът й.

— Каза ли на лорд Рудолфо?

Старицата поклати глава.

— Не. Първо исках да говоря с вас. — Тя замълча. — Той знае ли до какво прибегнахте, за да го дарите с наследник?

— Да. — Джин си спомни нощта, когато, водена от съвестта си, призна последната манипулация на баща си срещу мъжа, когото обичаше. Той беше приел признанието й със сдържана учтивост, без да я заклеймява и без да я хвали. Все пак се бе почувствала по-добре, след като премахна тази последна измама от отношенията им. Присви очи, заинтригувана от въпроса на жената. — Защо питаш? Да не мислиш, че има нещо общо…

Спря и затвори уста, преди да довърши. Разбира се, че имаше. Защо иначе щеше да я пита какво знае Рудолфо? Този път сълзите й потекоха и нямаше как да ги спре. Джин наведе глава, притисна бебето и заплака.

— Някое от лекарствата се е задържало в сина ви. — Старицата се поколеба. — Не съм много наясно как действат тези прахчета, но в момента му вредят сериозно. Чувала съм за подобни случаи. Затова андрофрансините не окуражаваха употребата им. — Тя се наведе и положи длан на крака на Джин. — Нямаше откъде да знаете, милейди. — Усмихна се съчувствено. — Изпратих птици до някои от сестрите ми чак в Разпръснатите острови. Може да знаят нещо повече от мен. Но ще е най-добре, ако мога да се свържа с онзи, който ви е дал рецептата. Надявах се, че вие ще ми помогнете.

Джин Ли Там си представи Желязната армада, която бе отплавала от Познатите земи преди седем месеца. След това отмести вниманието си отвъд вълните на отчаянието, които заплашваха да я съкрушат. Примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Не мисля, че е възможно. Няма ли друг начин?

Речната жена колебливо кимна.

— Може да открием нещо. Птиците тръгнаха. Накарах мехослугите да преровят паметта си, както и другите налични източници. Но повечето магически и фармацевтични познания бяха унищожени с Уиндвир.

Джин Ли Там усети как устата на Иаков се изплъзва и намести гърдата си, изненадана колко бързо двамата със сина й бяха научили този нов танц. Бебето започна да суче отново, а тя усети как тъгата й преминава и започва да мисли по-трезво.

— И какво означава това?

Речната жена извади малка кесийка от торбата си.

— Дадох ви от тези. В момента ги предавате на лорд Иаков с кърмата си. Ще поддържат живота му, но няма да е силно бебе. — Тя замълча. — И ще ви трябва дойка, за да споделяте грижите.

Джин Ли Там трепна, усети внезапен гняв, който не можеше да си обясни първоначално. Страх? Паника? Постепенно чувството започна да придобива форма и тя се съсредоточи, докато не си го изясни.

„Не съм достатъчна.“

Речната жена явно се досети какво мисли.

— Лейди Там, магиите са силни и ще ви навредят, ако не позволите на друг да сподели товара ви. — Изчака, за да й даде време да осмисли казаното. — Това дете ще има достатъчно труден път. Нека не го караме да тъжи за майка, която не е успяло да опознае.

В тези думи имаше надежда. Джин Ли Там вдигна поглед и срещна очите на речната жена.

— Тогава да намерим някого.

Старицата се усмихна.

— Имам идея. В бежанския лагер има едно момиче. Съпругът й е загинал в сраженията край делтата, а треската взе бебето й преди четири нощи. Грижих се за детето, но не успях да го спася.

Джин Ли Там се вгледа внимателно в лицето й, потърси настойчиво надеждата, от която имаше нужда.

— Мислиш ли, че това ще го излекува?

Облакът, който премина през лицето на старицата, издаде отговора, още преди да го изрече.

— Не, няма. Просто ще го поддържа жив. — Тя се намръщи. — Лейди Там, не знам лекарство за него, рано или късно и тези прахчета също ще почнат да му вредят. — Жената се усмихна слабо и Джин усети как сърцето й се свива. — Но ще ни дадат време да открием нещо по-добро.

Малкият вързоп се размърда и Джин Ли Там погледна към малкото личице. Рехава червена косица, малко носле и затворени очи, докато устата сучеше мляко от нея. Усети влажната кожа по тила на новородения си син.

„Баща ми уби моя син.“ Преди да успее да го осмисли, истината изплува. Можеше да откаже — да зареже пътя, за който я подготвяха цял живот, — но сляпото подчинение към клана Там я бе довело дотук. „Сама си го причиних.“

Джин Ли Там дълго бе размишлявала, след като баща й бе заминал. Всеки път, когато лягаше с някого, бе с цел да насочи Познатите земи по курса, избран от Влад. Всичките й убийства бяха извършени по същата причина. Докато не срещна Рудолфо и не осъзна, че целият й живот се състои от чужди хора. Нещо в очите на горянския крал, в наперената му поза и милите думи бе осветило празнината в душата й, за която не знаеше, че съществува. И въпреки че баща й планираше да я обвърже с Рудолфо и да получи наследник, който да обедини домовете им, щом се отдаде на владетеля на Деветте горски дома, тя го стори с всеотдайност, която нямаше нищо общо с мрежата от манипулации на Влад. Движеше я нещо ново.

Любов.

А може би баща й бе планирал и това. В такъв случай се чудеше дали той знае сега, където и да се намираше армадата му, как любовта й към Рудолфо засилва омразата към самия него и мрачните му дела в Познатите земи.

Тя погали леко главичката на детето и го притисна към себе си, сякаш искаше топлината на тялото й да прогони сивотата и влагата от кожата му.

Какво ли щеше да породи сега тази нова любов?

Осъзна, че речната жена говори и вдигна поглед.

— Извинявай, земна майко?

Старицата отвърна с усмивка.

— Ще сторим всичко възможно. Той е красиво бебе, лейди Там, а вие сте красива майка.

Сълзите се върнаха и Джин ги прогони отново, преглъщайки мъчително.

— Свържи се с това момиче от мое име и я доведи на среща сутринта. Нека съпругата на стюарда, Беса, да приготви стая в семейното крило. Ако има някакви роднини в лагера, нека да се погрижат и за тях.

Речната жена кимна и стана. След това остави кесийката на масичката до леглото.

— Един ден ги вземате, един — не. Не повече. — Тръгна към вратата, но се спря. — Да говоря ли с лорд Рудолфо?

Джин Ли Там поклати глава.

— Не, аз ще го сторя. — „Аз трябва да споделя с него тази мъка.“

— Както пожелаете, милейди. — Речната жена се поклони и излезе, а прислужницата се върна.

Младата помощничка понечи да вземе бебето, но Джин я спря. Беше престанало да суче и Джин започна да го полюлява и да го потупва леко по гръбчето. Направи го по-продължително, отколкото бе нужно, докато неуспешно се мъчеше да прогони сълзите.

„Сестра ми Рае. Тя ще знае какво трябва да се направи.“ По поръчение на баща им сестра й се бе представила за млад послушник и бе изучила андрофрансинската алхимия. Вече разполагаше с почти половинвековен опит. Но заедно с останалите й роднини бе напуснала сцената, така дълго подготвяна от семейството с безкрайните им кроежи.

Джин Ли Там подаде бебето на момичето и се отпусна на леглото, ала сънят не дойде, когато затвори очи.

Вместо това умът й се отплесна към реалистичния сън, който сякаш бе преживяла много отдавна. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Това бяха думите на родствения гарван. „Честита си ти сред жените и високо ценен е Иаков, Пастир на светлината.“

„Може би не бях права. Може би съобщението на родствения гарван е по-благоприятно, отколкото мислех.“ Повтаряше си думите отново и отново.

Странно как това мрачно съобщение, което обещаваше бъдеще за крехкия живот, който бе създала, се превръщаше в най-искрения източник на надежда.

Тя продължи да лежи и да се ослушва за всеки шум, който детето й можеше да издаде, долавяше тихото суетене на младата помощница, която се грижеше за него. Но вниманието й бе раздвоено. Колкото и да опитваше, не можеше да изтрие гледката на опустошения Уиндвир и пурпурното небе над него зад клепачите си. Когато успя да се унесе, миризмата на пепел и кръв я последва в неспокойния сън.

Лисиас

Генерал Лисиас от Обединените градове-държави чакаше пред вратата да бъде представен от секретаря на Ерлунд. Ловната вила се раздвижваше. Множество слуги и стражи минаваха покрай него, всеки зает с работата си. Лицата и очите им бяха изтерзани от твърде много нощи без сън и твърде много задачи за изпълнение. А с всеки ден губеха все повече хора, защото служителите бягаха на юг, за да се включат към отцепниците, или просто искаха да напуснат делтата и да потърсят нов живот в малкото владения, които приемаха бежанци.

Ерлунд бе поне по-внимателен от покойния си вуйчо по тези въпроси. Но нямаше да е достатъчно. Когато бившият надзорник научи за дезертьорите по време на войната край Уиндвир, той осакати членовете на семействата им за назидание на останалите. Ерлунд поне имаше достатъчно ум да ги остави да избягат.

„И аз трябва да го сторя.“ Лисиас поклати глава, отдавайки тази мисъл на липсата на сън. Загърбването на дълга не беше приемлива възможност. Щеше да запази честта на униформата и да остане до надзорника до самия край, без значение, колко горчив щеше да бъде. Дори ако накрая бъдеше екзекутиран от тези така наречени революционери. Беше помогнал да бъде издигнат настоящият надзорник, както и бе участвал в свалянето на предишния.

„Повече няма да повтарям тази грешка“ — каза си.

Прокле Сетберт наум, макар да знаеше, че е не по-малко виновен от останалите генерали, които бяха послушали откачалника и се бяха съгласили на война. В крайна сметка бе помогнал на стария андрофрансински капитан да оправи нещата, когато Гримлис уреди мнимото самоубийство на фалшивия папа Непоколебим. Лично бе повел стражите, които опитаха да арестуват Сетберт за геноцид, както го обвиняваше предсмъртната бележка на Непоколебим. Писмо, което бе получил лично от Влад Ли Там, придружено от ръчното огнестрелно оръжие. Взе участие в тайните преговори за свалянето на Сетберт и издигането на Ерлунд, с помощта на клана Ли Там.

Беше решил, че това е най-добрият курс за делтата, и го бе приел с надеждата, че не е твърде късно.

Само че се оказа грешка.

Сега Ентролузия беше погълната от гражданска война, като три от градовете се бореха срещу другите шест, които бяха останали лоялни на династията на надзорниците, управлявала съюза от хиляда години. Скоро още един от градовете щеше да се присъедини към идеалистите и тяхната реторика.

А преди две вечери бунтовниците бяха отишли твърде далеч.

Бяха наели блатни бойци, които да убият надзорника.

Орнаментираните двойни врати към кабинета на Ерлунд се отвориха и се появи секретарят. Младият мъж изглеждаше изтормозен като всички останали.

— Надзорникът е готов да ви приеме, генерал Лисиас — каза той и задържа вратата.

Лисиас кимна учтиво и влезе. Ботушите му зашепнаха по дебелия килим, който маркираше края на коридора и началото на кабинета. Помещението беше мебелирано разточително. Махагоновата ламперия и маслените портрети на предците на Ерлунд придаваха топлота на атмосферата, но това по-скоро целеше да приспи вниманието на посетителите, отколкото да внушава истинско усещане за уют. В центъра имаше голямо дъбово писалище, произведено в Деветте гори, тежките завеси закриваха прозореца, който гледаше към личната ловна гора на надзорника. Самият той закусваше на писалището, насред купчините документи. Младият мъж вдигна поглед.

„Старее бързо“, прецени генералът. Това не го изненадваше. Ерлунд беше наследил нация, раздирана от алчността и параноята на предшественика му. Ако Сетберт беше успял с планираното анексиране на Деветте гори и бе придобил андрофрансинските богатства с помощта на марионетката си, нещата щяха да са различни. Но сега Ентролузия умираше бавно, а останалият свят я следваше като последствие от опустошението на Уиндвир. Този млад мъж носеше неимоверна тежест на раменете си.

„Защото това ново поколение го е грижа.“

Ерлунд вдигна поглед и тъмните кръгове под очите му се очертаха на бледото лице.

— Добро утро, генерале.

Лисиас кимна.

— Лорд Ерлунд.

Надзорникът махна към един кожен стол пред писалището и генералът седна.

— Научихте ли нещо ново?

Преди три дни бяха получили анонимна бележка по непозната птица. Съобщението ги предупреждаваше за подготвяно убийство и прилагаше доказателства за сделка между революционерите и блатни бойци, разполагащи с някакви нови съгледвачески магии. Едва имаха време да скрият Ерлунд на яхтата му и да го подменят с един от половин дузината двойници, които използваха понякога в тези смутни времена.

Преди две вечери имението бе връхлетяно от буря от остриета, оставила само посечени тела между входа и целта на нападателите.

— Нашите съгледвачи ги откриха снощи на около сто левги на север — каза генералът. — Нападателите са били мъртви. И шестимата. — Той направи пауза. — Уверени сме, че това са всичките.

Ерлунд го погледна изненадано.

— Мъртви ли? Та най-добрите ни бойци не успяха дори да ги докоснат. Как е възможно?

Лисиас се размърда от неудобство. И сам не беше сигурен, но капитанът, който изпълняваше ролята на негов адютант, го бе разбудил със съобщението.

— Не знам. Но изпратих фургон да докарат телата. Наистина са блатни, както пишеше в бележката. Умрели са на крака и според капитан Сискъс имат само дребни наранявания.

Ерлунд се замисли за миг, задържайки лъжицата на половината път до устата си.

— Ще искам пълен доклад от личния ми хирург.

Лисиас кимна. Може би опитният дърт касапин щеше да намери някакви следи от употребените магии. През целия си живот не бе виждал подобно нещо и се сещаше единствено за уроците по древна история в Академията. Истории от дните преди Епохата на смеещата се лудост, когато кралете магове са управлявали Стария свят с Кръвната си гвардия и тъмните си заклинания, изковани в Долните земи.

— Ще го получите, милорд.

— Добре. — Надзорникът лапна лъжицата с топла овесена каша и я прокара с нещо, което приличаше на медено-лимонена бира.

— Как мислите, кога ще е безопасно да се върна в Картас?

Лисиас беше разсъждавал по въпроса и знаеше, че отговорът му няма да се приеме добре.

— Не засега. Според мен това място е по-лесно за защитаване.

Ерлунд поклати глава и остави халбата.

— Няма да се крия тук, Лисиас. Есаров и неговите интелектуални бунтовници трябва да знаят, че са се провалили и че надзорникът е все още жив и управлява.

„По гордостта си доста прилича на вуйчо си.“ Лисиас усети надигащия се гняв и положи усилия да не го покаже.

— Не е благоразумно, милорд. Градовете-държави вече не са безопасни за вас. Поне накарайте Игнацио да постави нов двойник в двореца, докато не научим повече за естеството на тази атака.

Ерлунд присви очи и попита тихо:

— Генерал Лисиас?

Лисиас издържа погледа му.

— Да, милорд?

— Кога сте успявали да ме разубедите, щом реша, че даден път е правилният?

Генералът отмести очи и призна поражението си.

— Никога, милорд. — „Но в крайна сметка, това упорство може да донесе гибелта ви.“ Със сигурност бе причинило смъртта на Сетберт.

— Много добре. — Надзорникът ловко смени темата. — Какви са вестите от градовете?

— Самаел и Калапия се стабилизират, след като увеличените войскови контингенти наложиха военно положение. Беранде обаче ще се присъедини към отцепниците до месец каквото и да правим. — Ерлунд вдигна поглед. Очите му задаваха въпроса, който не искаше да изрече на глас. Лисиас продължи: — Губернаторът няма достатъчно воля да се съпротивлява, а жителите призовават за избори, повтарят реформистките лозунги за първоначалната Харта за обединение и за „оригиналните замисли“ на заселниците.

По време на създаването на градовете заселниците бяха създали документ, който, както и всичко останало, бе еволюирал в нещо съвсем различно. Разбира се, по онова време андрофрансините бяха малко, а парцаливата им сива армия се окопаваше дълбоко в горите на изолираната долина на Втората река. Всеки благородник от делтата наизустяваше тази харта, още като дете.

Ерлунд изръмжа.

— Идеалистични глупости. Бунтовете не са за свобода и налагането на някаква наивна интерпретация на хартата, изготвена за други времена. — В очите на надзорника блесна гняв. — Това е просто гледане назад, към по-добри и прости времена, когато сме изправени пред лицето на икономическата криза и крайната бедност. — Той помълча малко, сякаш се чудеше дали да изкаже мислите си. След това се реши. — Вуйчо ми предизвика безредиците, когато унищожи Уиндвир и започна война срещу горяните и блатните.

Чу се леко тропане по вратата и Ерлунд чукна по малкото медно звънче. Разнесе се чист звук и секретарят отвори вратата.

— Лорд Ерлунд, следващият ви посетител пристигна.

Ерлунд кимна и се наведе напред.

— Игнацио е. С разузнавателния доклад.

„Още една прилика със Сетберт“ — отбеляза Лисиас. Разделянето на армията и разузнаването. Ерлунд беше изключително стриктен в това, до такава степен, че ако птицата не бе дошла право при Лисиас, нямаше никакво съмнение, че Игнацио щеше да оглави евакуацията и последвалото преследване. Надзорникът щеше да настоява за това.

— Благодаря за отделеното време, лорд Ерлунд — каза генералът. Обърна се към вратата и видя облечения с тъмна роба шпионин. Игнацио беше човек на Ерлунд. Надзорникът бе наредил екзекуцията на главния шпионин на Сетберт, защото не вярваше, че човекът ще се сработи с новата администрация. Игнацио беше незаконен син на андрофрансински архикнижовник и това му даваше предимство. Очите му се стрелнаха през стаята и покрай Лисиас. Когато генералът мина покрай него, на устните му се изписа тънка усмивка.

— Генерал Лисиас. Чух, че вашите хора са открили нападателите. Това е чудесно.

Това беше съобщение. „Чух. Разбира се, че си чул.“ Въпреки това Лисиас се усмихна.

— Имахме късмет.

Игнацио се поклони леко и влезе в стаята, заемайки освободения стол. Лисиас тръгна по широките коридори на ловната вила, докато не се озова на площадката на стълбите, водещи към главния вход. Очакваше го бюро, обсипано с документи, и си отбеляза да накара офицерите да проверят личния състав за агенти на Игнацио. Заподозрените щяха да бъдат отпратени да налагат военния закон по градовете и някоя нощ нямаше да се завърнат от патрул.

Игнацио беше безсрамен в шпионажа си и Лисиас не можеше да се мери с него, колкото и да се напъваше. През последните седем месеца между Игнацио и Ерлунд се бяха създали странни отношения. Генералът ги забелязваше постоянно. Хората на шпионина си бяха присвоили цяло подземие. Преди седмица шестима от тях бяха убити, а окървавените им тела изчезнаха там, където Игнацио бе изпратил стотици други. Това бе разярило Ерлунд. Лисиас получаваше доклади за ездачи с тъмни наметала от личната гвардия на Ерлунд, изпратени да шпионират на север, запад и изток. Тези, които бяха тръгнали на изток, още не се бяха върнали.

Лисиас излезе от вилата и тръгна към близките казарми. Погледна към небето, надявайки се да открие нещо хубаво в студения зимен ден. Дъждът бе стопил снощния снежец и утрото миришеше на борове и глина.

„Може би съм твърде стар вече.“ Определено не се чувстваше така преди Уиндвир и преди да поведе стражите в покоите на Сетберт, за да арестуват безумеца. В онзи момент бе почувствал умората, която не отговаряше на годините му. Но върхът на всичко бе дъщеря му, която избяга с един бунтовник библиотекар в Пармона, когато градът свали губернатора и прогони войниците му. Тогава се почувства наистина стар. Погледът в очите й, когато се видяха за последно, толкова приличащ на майчиния й, бе разпалил у него усещания, които отчаяно се опитваше да потисне. В последните дни ги носеше в себе си и това го терзаеше. Не можеше да ги пребори въпреки стратегията и силата, която упражняваше.

„Аз спомогнах да се стигне дотук.“

Генерал Лисиас потисна внезапния пристъп на вина и се съсредоточи върху онова, което винаги го поддържаше в миналото.

Каквото и да станеше, той беше на първо и последно място човек на дълга.

Рудолфо

Рудолфо стоеше в гардеробната си и се наслаждаваше на тишината и спокойствието. Беше прекарал по-голяма част от деня в разпращане на птици и обсъждане на разследването с капитан Филемус. Отговорите от малката, но ефективна шпионска мрежа на Деветте гори трябваше да пристигнат през нощта или в ранното утро. Очакваше новините, макар да знаеше, че ще дойдат и други, по-неприятни, когато болнавият крал на Тюрам научеше за кончината на наследника си.

Между съобщенията и Филемус бе успял да изслуша доклада на мъчителя за аутопсията на блатния, чието тяло се намираше в хладилното помещение. Новините бяха смущаващи.

— Никога не съм виждал нещо такова — каза мъчителят, а седящата до него речна жена кимна в знак на съгласие. — Сърцето му е отказало, както и останалите органи.

Рудолфо изказа първото предположение, което му хрумна.

— Отрова?

Мъчителят поклати глава.

— Мисля, че е кръвна магия.

Тази загадка продължаваше да го занимава и в момента. Рудолфо въздъхна и погледна към единственото малко прозорче на гардеробната, за да види кое време е. Скоро щеше да мръкне, а му предстоеше да се срещне с Уинтърс и да обсъдят стратегията, преди тя да отпътува на следващата сутрин. Определено не завиждаше на пътя пред нея.

Ако тези убийци наистина бяха блатни, предстояха й неприятности не само отвътре, а и отвън. Тюрам нямаше да приеме с безразличие смъртта на бъдещия си крал, независимо от вътрешните неприятности, които тормозеха страната.

Рудолфо трябваше да почете родството си с блатните, а това щеше да постави Деветте гори в най-малкото напрегната политическа ситуация.

Но преди това трябваше да се погрижи за нещо друго.

Приближи се до гардероба на баща си, в който държеше малкото останали вещи на родителите му, които имаха някаква стойност. Там висеше семейният меч в ножница, украсена с изумруди. До него беше ловният лък на майка му. На вътрешните полици бяха струпани любимите им книги, от които бяха чели на Рудолфо и Исаак като малки. А зад книгите се намираше кутията.

Той се надигна на пръсти и се пресегна над подвързаните томове, за да я достигне. Извади я и я отвори.

Не беше поглеждал в нея от поне двайсет години, макар през последната да знаеше, че ще му се наложи. За кратко дори го очакваше с нетърпение. Ала сблъсъкът с Влад Ли Там бе превърнал надеждата в нещо съвсем различно.

„Докато не се появи момчето.“

Рудолфо се изненада от треперенето на ръцете си. Вдигна капака и извади една по-малка кутийка. Вътре имаше две обикновени сребърни халки, които родителите му си бяха разменили в деня на раждането му, като всички горянски крале и кралици преди тях. Той пъхна малката кутийка в джоба си и върна внимателно голямата на предишното й място.

Излезе от гардеробната и се замисли за предстоящото.

Спря в голямата баня, която отделяше покоите му от тези на Джин Ли Там. Напръска се с люлякова вода и погледна измъчените си очи в огледалото.

Не че не обичаше Джин, но любовта му беше по-различна. Беше по-скоро основана на доверие и разум, отколкото на страст и романтика. Макар че имаше моменти, например като раждането, когато го обземаше напрегнат копнеж и намираше наслада в тялото й, приказките и блясъка в очите й.

Смяташе, че тези чувства не са необходими. А и на тях не можеше да се разчита, когато опреше до държавни дела и дълг. Все пак таеше надежда, че това, което бе започнало между тях с пламъка на изгрева, ще се разгори отново.

Отиде до вратата в другия край на банята, която водеше към покоите й. Почука леко и спря размишленията си, когато чу отговора й.

Джин Ли Там не беше сама с Иаков, но това не беше неочаквано. Вътре бяха речната жена и още една по-млада, която изглеждаше неспокойна. Трите се бяха събрали около бебето. Рудолфо затвори вратата зад себе си.

Когато се приближи, забеляза, че Джин и речната жена се спогледаха. Беше виждал този поглед и преди. Речната жена отправяше предупреждение, а Джин Ли Там излъчваше решимост.

Джин го погледна и ръцете й се задвижиха ниско до тялото. „Трябва да обсъдим нещо тежко.“

„След малко.“ Рудолфо успя да се усмихне.

— Как е синът ни тази вечер?

— Добре, доколкото може да се очаква — отвърна речната жена. Старицата беше видимо уморена, но това не го изненадваше. Тя бе изкарала последните три дена в имението, грижеше се за бебето ден и нощ, съвсем малко спеше.

Джин Ли Там опита да отвърне на усмивката му и се обърна към младата жена.

— Линей, искам да те представя на лорд Рудолфо. — Тя отново погледна към годеника си. — Позволих си да поискам услугите на Линей за отглеждането на нашето дете. Надявам се, че нямаш нищо против.

Странно, че имаше нужда от помощта на непознат, при положение че целият персонал на имението бе на нейно разположение.

Рудолфо огледа момичето. Беше младо, с тъмна къдрава коса, която се подаваше изпод шала й, и с маслинена кожа. Дрехите й бяха обикновени, поизносени от постоянна употреба. Беше хубавичка, но личеше, че тъгува и не е спала достатъчно. „Като всички нас.“

Той пристъпи напред наперено и леко й кимна.

— Лейди Линей, щом лейди Там се нуждае от помощта ви, то домът ми е на ваше разположение.

Младата жена се изчерви и направи реверанс.

— Благодаря, милорд. Вече бяхте достатъчно добър с нас.

„Ентролузиански акцент, с щипка от южното крайбрежие.“ Вероятно беше бежанка от делтата. Момичето си тръгна, а след още едно споглеждане и речната жена излезе от стаята. Рудолфо и Джин Ли Там се озоваха сами за пръв път след раждането на сина им.

Джин потупа леглото до себе си.

— Рудолфо, ела и прегърни сина си.

„Ела и прегърни сина си.“ Думите й разбудиха нещо у него, както и през онези нощ, докато се мъчеше в родилните болки. Той седна до нея и пое вързопа, който се размърда. Кожата на бебето бе по-скоро бледа, отколкото сивкава, но болнавите очи си бяха същите. Рудолфо вдигна поглед.

— Разбрахте ли какво го мъчи?

Джин Ли Там кимна.

— Да. — Разпозна тъгата и притеснението на лицето й и се стегна. — Лекарствата са виновни.

Сърцето на Рудолфо трепна.

— Лекарствата ли?

— Да. Тези, които ти дадох. — Тя замълча. — От рецептата на сестра ми.

Рудолфо примигна.

— Ще се оправи ли?

Джин поклати глава и последните лъчи на слънцето осветиха срама в очите й.

— Не, няма. Трябва да открия сестра си.

Думите й върнаха спомена за колоната от слуги, мъкнещи всякакви припаси към лодките, които ги прекарваха до железните кораби от флота на Влад Ли Там.

— Тя е с баща ти.

— Така мисля и аз. Но изпратих птица, за да съм сигурна.

— Ако е тръгнала с него, значи е някъде в океана. — Погледна малкото личице и гърдичките, които дишаха трудно. Искаше да попита с колко време разполагат, но се боеше. — Само боговете знаят накъде е побягнал. — Още докато го изричаше, усети, че не е правилно. Влад Ли Там не беше избягал.

— Ще го открия. Длъжна съм — каза Джин.

Гласът й беше решителен, но криеше отчаяние, което Рудолфо се съмняваше, че ще бъде доловено от някой друг. Но той го усети и реши да действа предпазливо.

— Обсъди ли плановете си с речната жена?

Тя присви очи и стисна зъби.

— Няма какво да се обсъжда. Мога да се справя, Рудолфо. С всеки ден ставам по-силна. — Бледата кожа и хлътналите очи говореха друго.

Той се усмихна и погъделичка гушката на бебето. Докато обмисляше следващите си думи, в главата му се зароди стратегия — рискова и без гарантиран успех.

— Не се съмнявам, че можеш — излъга той. — Просто питам как ще се справиш, докато се грижиш за нашето бебе. Чудя се дали това е пътешествие, което то трябва да предприема. Баща ти отплава с домакинството си преди седем месеца. В момента може да са навсякъде.

Долови гнева, трепкащ в гласа й.

— Нима предлагаш просто да изпратим съгледвачите?

Той поклати глава.

— Не. Предлагам да не пращаме теб и болното ни дете. Помисли за момент и ще видиш логиката в думите ми. — Рудолфо преброи бавно до десет и продължи: — По-добре ще използваме талантите ти, ако ти останеш в Деветте гори и защитаваш интересите ни, докато се грижиш за сина ни.

За миг пламъкът в очите й се преля в паника и Рудолфо видя колко е опасна притиснатата майка, чието дете е застрашено. Тя се овладя и той продължи.

— Тук назрява буря. Смъртта на Ансилус и Ханрик ще насочи вниманието на света към блатните, и то в момент, в който има нужда от изкупителна жертва. А ние сме единствените им съюзници. Уменията ти в този танц надвишават многократно моите, макар и аз да знам стъпките.

— Какво предлагаш? — присви очи тя.

Той повтори стратегията си, докато я проверяваше наум. Сигурно имаше и други варианти, но не можеше да довери на никого живота на сина си. Не можеше да изпрати съгледвачи, както бе предположила тя. Нямаше да е достатъчно.

А и беше вярно — той беше способен играч на войната на кралицата, когато опреше до политическите машинации в Познатите земи, но Джин Ли Там беше много по-добра. Тук нямаше належаща нужда от него, макар част от него да се съпротивляваше на идеята да замине при сегашното разположение на игралната дъска. Все пак, вече бе решил. Произнесе думите бавно, усети иронията им в дълбините на гърлото си.

— Предлагам аз да отида и да намеря баща ти.

Изненадата й беше очевидна.

— Ти се закле да го убиеш при следващата ви среща. Той погуби семейството ти. И Грегорик.

Всяко напомняне го жегваше, но той продължаваше да гледа очичките на сина си.

— Може и да го убия, когато всичко свърши. Но няма да имам и миг покой, преди да открия Влад и сестра ти.

Джин Ли Там отвори уста, но Рудолфо я изпревари.

— Това ме подсеща за друг въпрос. — Той намести бебето в ръцете си, така че да извади дървената кутийка от джоба си.

Джин го изгледа любопитно, докато я отваряше. Когато проговори, гласът му сякаш се носеше от много далече.

— Джин Ли Там, от дома Ли Там, майка на Иаков, обричам земите и острието си и ти предлагам този пръстен като свидетелство за брака ни. Носи го и покажи на света, че само ти си обект на моите чувства. — Никога не беше изричал думите, но ги знаеше цял живот. Естествено, Рудолфо си представяше идването на този ден, но мислеше, че трябва да изчакат сянката от падането на Уиндвир да премине.

Сега осъзнаваше, че сянката може никога да не премине, а само да доведе до още по-мрачни времена. Той вдигна бавно пръстена на майка си и го подаде на Джин Ли Там. Очите им се срещнаха и нейните се насълзиха. Тя протегна ръка и Рудолфо сложи пръстена на средния й пръст, доволен, че е по мярка.

— Сега е твой ред — каза тихо той.

Ръцете й трепереха леко, когато взе по-големия пръстен и му го постави.

— Рудолфо, владетел на Деветте горски дома, син на Иаков и баща на Иаков, обричам ти сърцето и ръката си и ти предлагам този пръстен като свидетелство за брака ни. — Очите им се срещнаха отново. — Носи го и покажи на света, че само ти си обект на чувствата ми.

Рудолфо наклони глава към нея. Съпругата му стори същото, а между тях лорд Иаков се размърда и проплака.

Рудолфо вдигна ръка, така че светлината да освети обикновената сребърна халка. Не беше носена откакто я бе смъкнал от вкочанения пръст на баща си.

— Засега това ще е церемонията ни. — Той се усмихна. — Но когато се върна, ще вдигнем истинска горянска сватба.

Джин кимна.

— Кога ще тръгнеш?

Рудолфо въздъхна.

— Утре. Ще взема отделение от съгледвачи и ще се насоча към залива Калдус. Вече изпратих вест на Петронус. Двамата с Там работеха заедно по време на войната. Може да знае нещо. — Той се замисли за миг. — Оттам ще наема кораб.

Внезапно осъзна целия мащаб на предстоящото пътешествие. Трябваше да напише пълномощни и да намери свидетели за брачната прокламация, която щеше да затвърди властта й като горянска кралица. Трябваше да подбере съгледвачи и да събере багажа си. Не беше плавал от много време. Последния път беше млад и Грегорик го придружаваше. Погледна надолу към бледото лице на сина си и вените, които синееха под кожата, и разбра, че нищо няма да го спре. Ако трябва, щеше да премести луната, но щеше да спаси живота на детето си.

Рудолфо върна бебето на Джин Ли Там.

— Трябва да вървя. Имам много работа.

Джин извърна поглед и той разбра, че тя иска нещо, което смята за глупаво. Даже се изчерви, преди да го помоли.

— Ела при нас тази вечер — прошепна. — При мен и Иаков. Не е редно мъж и жена да не прекарат заедно брачната си нощ, без значение от обстоятелствата.

Рудолфо кимна. Когато приключеше с множеството задачи, целящи гласът й да тежи колкото неговия сред народа им и сред Познатите земи, и с подготовката за невъзможното пътешествие, щеше да се върне. Щеше да вечеря в покоите й и да пие студено крушово вино, гледайки семейството си.

„Моето семейство.“ Не беше използвал този израз от момче. От твърде отдавна нямаше семейство и осъзнаването, че сега вече имаше фамилия, извън съгледвачите и останалите горяни, го опияни. Тази нощ щеше да свали копринените си чехли и да легне при двамата, като запази този спомен за дългите дни, които предстояха.

А на сутринта щеше да започне търсенето на Влад Ли Там.

Рудолфо се изправи.

— Скоро ще се върна. — Наведе се да я целуне и с изненада откри, че устата й е мека и гладна за неговата. Наведе се отново и целуна бебето по влажното чело.

Видя отражението на тримата в огледалото в ъгъла на стаята. За момент си помисли, че вижда баща си, но осъзна, че е той.

Излезе от покоите и започна да дава заповеди на адютантите и слугите, които се скупчиха около него. Занимаваше се с подготовката, без да влага сърце.

Защото сърцето на Рудолфо вече не му принадлежеше.

То лежеше повито в пелени в ръцете на прекрасния изгрев.