Песнопение

Влад Ли Там

Влад Ли Там висеше безсилно на рамката и гледаше празните маси. Дните и нощите се сливаха и все по-често имаше бели петна в съзнанието си.

Поне засега бяха спрели с децата, внуците и правнуците му. В един момент извлякоха последните тела и Рия продължи работата си без тях. Дори сега, докато висеше, ръцете й се движеха с любов по голата му кожа. Пръстите й пишеха съобщения по гърба му, които не можеше да дешифрира, а другата й ръка работеше със соления нож.

В началото пищеше до пресипване, но сега просто дишаше и стоеше неподвижно, гледайки как слюнката му капе на пода. Усети острото захапване на ножа по лявата буза на задника си. Бавно и в разширяваща се спирала, която продължаваше към кръста. Издиша и зарови болката в пещера, която бе изкопал дълбоко в себе си. Натика я там и застана на пост пред входа.

„Ще изкова от болката си армия.“ Щеше да я храни, да я пои, да я пази в тъмните, тайни места, където можеше да израсне най-бързо и силно. Щеше…

Прозвучаха напеви — по-силни от тези, които го призоваваха от купчината одеяла, които бе струпал в един ъгъл на покоите. Усети как острието се вдига и се съсредоточи над топлата кръв, която течеше по тялото му към каналите, отвеждащи я към хранилището, използвано за мрачните им цели.

В по-ясните и съзнателни моменти се чудеше за какво им е. Не беше изучавал подробно предишните култове, но знаеше едно — никой досега не бе прилагал старите начини с такава пълна прецизност и благоговейно отношение към детайлите. Това не бяха мъже и жени, криещи се в горите, посвещаващи прорицанията си на мъртвите крале магове и смесващи кръвта си над лагерния огън.

Тези и’зирити бяха различни. Култът бе по-мрачен, по-зловещ и бе по-притегателен от останалите, за които бе чувал. От сложните ритуали, та чак до искрената любов и привързаност в нежния глас на Рия, когато говореше за родственото лечение, което прилагаше.

„Спасяваме те чрез агония, а на свой ред агонията ти ще спаси всички ни.“

Тя сякаш долови спомените му и се наведе, давайки му възможност да вдиша дъха й, миришещ на ябълка.

— Тук са, Влад. — Говореше в нещо като екстаз. — Внукът ти ги доведе вкъщи.

Той не можеше да удържи риданието, което го разтресе. Огънят на болката се понесе по гърба му, следваше сложната плетеница от думи и символи, които тя бе изрисувала с ножовете си.

„Ще изкова от болката си армия.“

Част от него знаеше, че това не е вярно. Нямаше да има армия. Щеше да гледа как членовете на семейството му загиват, един по един, под безпощадните ножове, а когато привършеха и най-малките бъдеха белязани и отведени бог знае къде, щеше да получи собствения си знак и да предложи гърлото си за едно последно пробождане.

Друга част от него се молеше този ден да настъпи по-бързо.

Чу тихите стъпки зад себе си и Рия го целуна по бузата, преди да се обърне.

— Пристанаха ли вече?

— Да, господарке.

— Кажи на Мал, че ще вечеряме заедно в покоите ми, когато се освежи.

— Да призова ли мъчителя с нова партида за масите?

Влад усети спазъма и разбра, че е изхлипал отново. Затаи дъх, преглътна сълзите, докато чакаше следващите й думи.

— Не. Мисля, че можем да дадем на почетния ни гост време за медитация. Да се подготви за края на общата ни работа. — Стъпките се отдалечиха и тя пак се наведе над него. Влад откъсна насила погледа си от едрите гърди, разголени под разтворената роба. Взря се в очите й. Любовта в тези широки, кафяви прозорци го обгръщаше и събуждаше нещо, което не можеше да си позволи.

„Започвам да я обичам по мрачен и отровен начин.“

Беше чувал за такива случаи. Дори бе използвал подобни методи, макар да го натъжаваха. Болката беше мощен халюциноген в ръцете на опитния манипулатор.

Стисна зъби и потисна неканения отговор на тялото, породен от погалването по бузата. Тя се наведе и го изгледа отблизо.

— Почти приключихме, Влад. Бих искала да продължим да работим заедно, но се боя, че ще трябва да обърна внимание на други въпроси. — Рия докосна с устни неговите и притисна език към плътно стиснатите му зъби. След това се дръпна с усмивка. — Наслаждавах се на времето ни заедно. Лекуването на твоето родство с дома И’Зир е най-голямата чест, която съм получавала… поне докато не зърна Обещаното дете с очите си.

Влад не каза нищо. Само затвори онази част от себе си, която копнееше за нея, в пещерата при болката. Това не беше любов, каквото и да мислеше и да усещаше. Беше по-свирепо и ужасяващо и също щеше да подхрани армията му добре.

Усети и други ръце по себе си. Те свалиха каишките и оковите и го пренесоха, както многото предишни пъти. Усети как очите му се подбелват и езикът му увисва, гореше го дълбокият солен огън, плъзнал по тялото му от стотиците прорези.

Знаеше, че утре ще започнат отново. Нова партида от семейството му щеше да бъде положена на олтара на сърцето му. Щяха да изрежат поезията им сред писъците му да им помогне и да ги спаси от този кошмар, в който бяха попаднали някак си.

„Ще изкова от болката си армия и ще стоваря гнева си върху този остров. Ще ви унищожа! Ще изгорите под гнева на собствените си ножове!“

Но докато го мислеше, чу подигравателния смях на хиляди мъртъвци и отново заплака, въпреки че вече нямаше сълзи.

Неб

Колкото по̀ на изток отиваха, толкова по-топли ставаха дните и нощите. Неб се опитваше да набелязва ориентири, но откри, че този нов начин на транспортиране не е удобен за запомняне на пътя.

Не беше уверен, че му се полага да знае обратния път — въпреки предполагаемото позволение да премине моста Д’Анжит.

Когато се върна в съзнание първата нощ, видя, че звездите са обсипали небето, а синьо-зелената луна, издута и надвиснала, се готвеше да потъне зад лилавеещия хоризонт. Настояванията му да бъде пуснат не получиха отговор и той започна да се дърпа и извива, изненадан, че това изобщо не пречеше на тичането на мехослугата. Съпротивата му бе посрещната от силно стискане, което го накара да застине неподвижно на люшкащите се метални рамене.

Накрая успя да се намести, така че да не го убива много твърдата стомана.

Когато не дремеше, оставяше съзнанието си да задава безкрайно многото въпроси, които плуваха пред вътрешния му взор. Толкова много неща се бяха случили за кратко време, че още ги осмисляше. Единствените думи, които изкопчи от мехослугата, бяха когато попита за Ренард и Исаак през първия ден.

— Функционират — отвърна металния човек. — Щетите са леки, но достатъчни, за да предотвратят непозволено пътуване.

Тогава му хрумна една мисъл.

— Не можеше ли аз да ги упълномощя?

Неб усети топлата пара, извираща от радиатора под него. Духалата изсвистяха и гласът на мехослугата прозвуча дрезгаво:

— Упълномощаването може да стане само с подпис и печат от Свещения взор или от папски наместник, под свещена клетва от негово светейшество Интроспект Трети.

Останалите му въпроси останаха без отговор, докато се носеха бързо през скалистия терен. Въпреки това си ги повтаряше и използваше всякакви франсински методи, за да ги разгадае.

По някакъв начин на него му бе позволено да бъде тук, за разлика от останалите. Ренард обикаляше цял живот из пустошта, а металният човек бе нарекъл Исаак „братовчеде“ — странно, че за тях нямаше позволение. Очевидно бездната маркираше някаква граница за машината, която преследваха от дни — или може би седмици, — преди внезапно да спре и да тегли черта в пръстта.

Мехослугата и Ренард бяха вметнали същото твърдение, изказано от Уинтърс преди година, когато го обяви за Водача. Беше стъписан, че андрофрансинското творение признаваше пророчествата на блатния мистицизъм, макар вече да чувстваше по-силно притегляне към титлата. Въпреки липсата на сънища, надеждата и обещанието за дом се извиваха и потрепваха като спяща змия. Нещо в тази опустошена земя го привличаше.

„И къде изчезнаха сънищата ми?“ Отново усети болка. Не. Сънищата бяха просто средство. Истинският въпрос, който плуваше съвсем близо до повърхността, предизвикваше болката в стомаха му.

Къде изчезна Уинтърс?

За последно я сънува в онази нощ, под върха, когато щеше да се провъзгласи за нещо, за което не се чувстваше готова. Беше видял въпросите и страховете й в съня и беше сигурен, че и тя е видяла неговите, заради начина, по който се докосваха. Сънищата бяха толкова реалистични. Усещаше аромата й с дни след само няколко мига, споделени насред нощта. Липсваше му утехата, която му носеха, и отново си задаваше въпроса: Защо не можеше да сънува на това място?

По залез-слънце на четвъртия ден мехослугата спря и го пусна да стъпи на крака. Намираха се сред една скална кухина. Точно в центъра на гранита имаше кръгла метална врата с множество ключалки на Руфело. Беше стара, но камъкът бе по-износен, отколкото древния метал. Наоколо острите стъклени планини се извиваха като назъбени вълни, окъпани в червеникавата светлина на залязващото слънце.

Познатата гледка го порази, докато се озърташе и протягаше. „Бил съм тук преди!“ Разбира се, това не беше възможно. Но дори сухата миризма на стрити кости откликваше на някакъв дълбок спомен.

— Къде сме? — попита накрая Неб.

Металният човек не му обърна внимание. Вместо това, се просна по корем и долепи ухо към земята. Следващото му действие предизвика още по-голяма изненада у младежа.

Мехослугата въздъхна с нещо като задоволство.

— Ето го! — прошепна той и Неб усети как целият настръхва. — Заслушай се, Небиос.

Младежът се огледа отново и наведе лице към земята. Чуваше тихата песен. Направи крачка напред. Звукът беше ефирен и осъзна, че не го чува съвсем с ушите си, а по-скоро го усеща. Минималното вибриране на нотите. Това го привлече още по-напред и той клекна.

Звукът беше тъжен и се носеше от стоманената вратичка.

— Какво е това? Защо мястото ми е познато?

Очите на металния човек се отвориха с трептене.

— Това е източникът на съня.

Сънят. Спомни си. Когато бе видял баща си насън, наоколо имаше метални хора с раса, които копаеха. Това бе същото място. Бяха го открили.

— Източникът на съня е песен?

— Сънят е кодиран в нея. Тя е проводник. Слушай.

Неб се приведе и допря ухо до хладния метал. Чуваше песента все така отдалече, но различаваше всяка нота. Разпозна я и я свърза със свирене на арфа — само че тогава беше твърде бърза и имаше огън и пушек…

— Сънят на Уинтърс. Позната ми е от нейния сън. — И не само това: бе виждал това място и в друг сън. Последваха още мъгляви образи на копаещи мехослуги, облечени в раса.

От радиатора на металния човек блъвна пара.

— Това е „Песнопение за падналата луна“ в си минор от последния цар Фредерико, преди епохата на кралете магове.

— Разрешено ли ми е да знам това? — Неб предполагаше, че е така, иначе мехослугата нямаше да говори толкова свободно.

— Подранил си, но ти е позволено, Водачо Небиос. Открихме източника, докато изграждахме Санкторум лукс. Разшифровахме ключалките и проучихме артефакта. Беше запечатан до твоето идване под свещена клетва от папски наместник Хебда. Запомни добре това място. Сънят те очаква тук. В уреченото време ще го отнесеш на братовчеда ни и ще се включите в нашата работа. — Той направи пауза и очите му проблеснаха. — Песента настоява за отговор.

Умът на Неб закипя от мисли и той го укроти. Папски наместник? Баща му беше археолог техник; не беше чувал за никакви поръчения от Свещения взор. Но все пак виждаше баща си рядко. Човекът прекарваше живота си в пустошта и идваше да го посещава при редките си завръщания в Уиндвир между различните задачи. Възможно ли бе баща му да е изпълнявал някаква непозната роля? Определено изглеждаше така.

Последните думи на металния човек го стъписаха. „Песента настоява за отговор.“ Напрегна слух да долови мелодичните стихове. „Да. Така е — помисли си. — Но той откъде знае?“

Чу тракането и стърженето на метал, когато мехослугата се надигна.

— Луната изгрява. Време е за сънния ти цикъл, но сме съвсем близо. Готов ли си за тичане?

Неб кимна и се изправи. Песента го задържаше, настояваше да остане и да я слуша. Да преброди уимския лабиринт от ноти и да открие значението й. Тя го призоваваше и не искаше да го пусне. Неб откъсна вниманието си, потръпвайки от силата на натрапчивата музика. Огледа се и запомни околността, доколкото можеше. Металният човек направи няколко дълги крачки и хукна напред. Неб извади парче черен корен от торбичката си и го лапна.

След това затича, отдалечавайки се от заровената песен, която го зовеше. Горчивият сок на корена потече в устата му и въздухът забръмча. Отзад песнопението продължаваше. Младежът съсредоточи очи върху металния човек пред себе си.

В началото песента избледня и концентрацията му се върна. Но само за кратко.

Подпухналата луна запълни хоризонта и хвърли синьо-зеленото си сияние над Изпепелената пустош. Първите й лъчи се показаха над назъбената източна планина и Неб усети внезапно как песента се усилва. Изпълваше нощното небе, сякаш самата луна пееше. Старият свят се бе превърнал в амфитеатър, изпълнен с музика, а двамата с металния човек търчаха по сцената.

Тъгата на мелодията пълнеше очите му със сълзи. Сладостта й го караше да се смее на глас.

Черният корен започна да действа и краката му се изравниха с тези на металния му спътник. Неб осъзна, че не само той реагира по подобен начин на песента.

Мехослугата тичаше, като едновременно се смееше и плачеше, напълно погълнат от песнопението под бременната луна, която сякаш го усилваше.

Небиос бен Хебда изравни крачка с андрофрансинската машина и се отдаде на песента, чувствайки за пръв път прошепнатия призив на дома.

Рудолфо

Рудолфо крачеше из тясната каюта и чакаше лодката с разузнавачите да се завърне.

„Родствената акула“ бе хвърлила котва след едноседмично омагьосано преследване откъм южната страна на острова, до който бяха проследили Желязната армада. Намираше се южно от Рога и далеч от нормалните пътища, потопени навътре в Призрачните води, които бяха анатема за моряците от Новия свят.

По-рано през деня бе излязъл, за да огледа острова. Беше достатъчно голям и имаше хълмове, възвисяващи се над джунглата. Белите плажове бяха широки, красиви и безлюдни.

Поне докато не стигнаха южната страна. Там видяха високите и ниските кейове, дървените и железните кораби, пристанали до тях или изчакващи в залива. На брега се издигаше масивна сграда от бял камък — построена до скалистия рид, която се извисяваше към небето.

Рудолфо проследи как корабите, които преследваше, разтовариха пътниците си. Нямаше нужда да поглежда към кокалчетата си, за да знае, че са побелели, докато гледаше как децата и възрастните членове на фамилията Ли Там слизат по траповете, навързани един за друг и охранявани от мъже с тъмни роби и къси мечове.

След това „Родствената акула“ заобиколи от другата страна на острова и изпрати разузнавачи. Рудолфо пусна двамата си съгледвачи с хората на Рейф и започна да обикаля каютата. Бойците му щяха да оценят срещу какво са изправени и да докладват. След това идваше ред на решението какво биха могли да сторят. Рудолфо беше скептичен — все пак имаха само един дървен кораб срещу железния флот. Само боговете знаеха с какъв контингент разполага малката армада.

Може би трябваше да продължат към Санкторум лукс. Там поне шансовете изглеждаха повече в тяхна полза. Чарлс настояваше за това през първите два дена. Накрая Рудолфо му съобщи — малко по-остро, отколкото искаше, — че библиотеката ще трябва да си остане скрита още известно време, докато разрешат настоящия въпрос. Старият архиинженер в началото се мръщеше, но постепенно проумя, че е важно да разберат кой държи контрола над андрофрансинските кораби на Там и какво планира за тях и за останалите пленници.

Чу леко почукване на вратата и се обърна.

— Да.

Тя се отвори и Чарлс надникна в каютата.

— Върнаха се. Събираме се в столовата.

— Благодаря, Чарлс. Идвам веднага.

Старецът кимна и затвори вратата, а Рудолфо посегна за зеления си кралски тюрбан. Намота го около главата си и го закопча с брошката, подарена от майка му. След това завърза пурпурния си пояс и сложи колана със съгледваческите ножове.

Когато влезе в столовата, видя само Рейф Мерикю и Чарлс. Разбира се, останалите се бяха завърнали току-що и още бяха под ефекта на магиите. Виждаше разместените столове, а бокалите по масата се вдигаха от време на време сами.

Рудолфо се настани срещу Мерикю.

— Какво научихте?

Първият помощник-капитан заговори и кралят се обърна по посока на гласа. В тона му звучеше нещо тежко, което Рудолфо не можеше да определи.

— Островът е необитаем, като се изключи сградата и пристанището. Има малък гарнизон, може би към сто души, ако се съди по размера на казармата. Въоръжени са добре, с лъкове и мечове, но не си дават много зор. Произходът им е смесен — има блатни, ентролузианци и от Изумрудения бряг. Говорят на общ невербален език, който ми е непознат.

Рудолфо кимна, посегна за гарафата и помириса съдържанието. Черешовото вино не му беше от най-любимите, но щеше да свърши работа. Наля си една чаша.

— Колко са корабите?

— Две шхуни с непознат дизайн и десетте кораба на Там. Към този момент всички са неомагьосани. Патрулират с шхуните, по едно преминаване на час. Почти символично, което значи, че не очакват натрапници.

Рейф кимна.

— Достатъчно навътре в Призрачните вълни са, за да няма такива.

Рудолфо надигна чашата и отпи от сладникавото охладено вино.

— Горяни, какво видяхте вътре?

Дори неговите съгледвачи звучаха леко стреснато.

— Сградата е достъпна, генерале, от поне три неохранявани точки. Два прозореца и врата. Разучихме подземните килии и първите два етажа. Смятаме, че третият и по-горните се охраняват по-сериозно.

Настана мълчание и Рудолфо нямаше нужда да вижда човека си, за да знае, че изпитва неудобство от това, което трябваше да каже.

— Какво друго?

— Има тръби, по които се движи течност от най-горния етаж — този с купола, — към някакво по-дълбоко подземие, до което не открихме достъп. Мислим, че провеждат мъчения.

„Мъчения!“ Рудолфо затаи дъх.

— Защо мислите така?

— Заради телата, милорд — обади се първият помощник.

— Погребват мъртвите в масови гробове — продължи горянският съгледвач. — Като в Уиндвир. Смятаме, че има поне хиляда, а килиите са препълнени до пръсване.

Рудолфо поглади мустака си замислено.

— Че откъде… — Отговорът беше очевиден и думите му заглъхнаха. Флотът на Ли Там беше пленен и семейството му минаваше под ножа. Съмняваше се, че става дума за изкупителните мъчения на неговите специалисти — тези странни франсини, които следваха Т’Ерис Уим и мрачните му вярвания за човешкото поведение. Кръвните магии се бяха завърнали в Познатите земи и това бяха старите мъчения, старите методи. Пътят на Ксум И’Зир и седемте му синове… както и на тези преди тях.

Спомни си празненството за първородния му син. „Всичко е свързано.“ Онези нападатели бяха блатни и тук също имаше блатни. Кръвноомагьосаните мъже бяха съкрушили корабите на Там, точно както избиха Ханрик и останалите. Рудолфо нямаше да се изненада, ако остриетата им бяха железни, от метала на маговете.

Спомни си нещо, казано от първия помощник, и раздвижи ръце. „Съгледвач, ела при мен.“

Долови топъл полъх и нечии пръсти се притиснаха към китката му на масата. „Тук съм, генерале.“

Рудолфо посегна за рамото му и попита: „Разпозна невербалния им език, нали?“

„Да.“ Пауза. „И’зиритски.“

Рудолфо кимна. Език, който още се ползваше от Скитащата армия в Деветте гори и от блатните. Два народа, някогашни съюзници на Ксум И’Зир… получили Новия свят като жест на благодарност за службата и приятелството с мрачния дом. Той освободи съгледвача с жест.

Рейф Мерикю вдигна поглед към него.

— Това е някакъв култ. Нормално е, след падането на Уиндвир. Преди андрофрансините следяха за подобни неща.

Рудолфо се замисли за пакета с документи, който бе оставил на брат Чарлс, и погледна към стареца. Очите им се срещнаха и архиинженерът кимна леко. Ами ако култът не бе възникнал в благоприятната постандрофрансинска обстановка? Сградата на острова беше на поне петдесет години. Беше възможно и’зиритски култ да просъществува, тук, в Призрачните вълни, извън взора на ордена, но му се струваше малко вероятно.

„Не. Отговорът е по-мрачен.“

Култът бе придобил достатъчно влияние в Познатите земи, за да събори Уиндвир. Беше използвал параноята на Сетберт, за да развихри последното заклинание на мъртвия си господар. Колко назад се простираше това?

Не му беше трудно да осмисли детайлите. И’зиритите бяха проникнали в ордена. Кланът Ли Там също беше компрометиран, както и ентролузианските градове-държави.

Това го зашемети, но той насочи съзнанието си към настоящето. Жената, която можеше да излекува сина му, се намираше в килия под белия храм — ако вече не бе минала под ножа. Не можеше да се тревожи за нищо друго, освен за това. Свободата на Рае Ли Там и животът на Иаков трябваше да са първата му грижа.

„И въпреки това.“

Ако този култ беше манипулирал най-могъщата нация в Познатите земи да събори Уиндвир с внимателното използване на един от най-влиятелните домове, ако бяха провели зимните убийства с такава систематичност и лекота… В стомаха му натежа буца лед. Той се обърна към Рейф Мерикю.

— Какво предлагаш?

Рейф въздъхна.

— Да се върнем с флот и армия и да сложим край на мрачните им дела. — Капитанът замълча и прокара ръка през рошавата си посивяла коса. — Но това няма да освободи алхимичката ти. Вече сме тук и изненадата е на наша страна.

Рудолфо се замисли за миг.

— Превъзхождат ни. Стоманените кораби ще са смъртоносни в тесни води.

— Ако ни видят — възрази Мерикю.

Рудолфо кимна и се обърна към Чарлс.

— Знаеш ли как се управляват? Можеш ли да научиш и останалите?

— Мога. Но ще отнеме време.

Рудолфо се обърна към Мерикю.

— Твоите хора ще могат ли да се промъкнат на борда?

— Имат по-скоро вахта, отколкото някакъв гарнизон — обади се първият помощник.

Рейф сбърчи вежди замислено.

— Можем да превземем половината, за всички ще е нереалистично. Но щом загреем пещите, изненадата ще пропадне.

— Тогава ще чакаме до последния момент. Но щом започнем, ще можете ли да ги удържите?

Пиратът се замисли.

— Може, но няма да е лесно. Все пак разполагат с шхуните и кръвната магия.

Чарлс прочисти гърло и всички се обърнаха към него.

— Имате ли барут за оръдието?

Рейф сви рамене.

— Има.

— А на железните кораби ще има още — продължи архиинженерът.

Рудолфо кимна.

— Да, ако не са го разтоварили.

Съгледвачът на масата започна да проблясва с изтляването на магията. Той се наведе напред и заговори.

— Докато гледахме, товареха припаси, не са разтоварвали.

Усмивката на Чарлс беше мрачна на слабата светлина в столовата.

— Значи мога да ви помогна да обезвредите шхуните и корабите на Там, които не успеем да завземем. Трябва ми само малко време и някои материали.

— Мисля, че вече имаме план — каза тихо Рудолфо. Гласът му звучеше по-зловещо, отколкото възнамеряваше. — Рейф, вие ще се погрижите за корабите. Справете се с противника на брега и се уверете, че не могат да ни преследват.

— Рудолфо, това е само половин план — възрази Мерикю.

Рудолфо въздъхна. Ако Грегорик беше жив, щеше да се намръщи и да опита да го разубеди да не поема по пътя, който виждаше ясно в ума си. Може би беше заради произхода му. Млад, осиротял крал, изправен пред бунт сред собствения си народ. А може и да беше заради възпитанието на баща му за това, кое е правилно. Не знаеше със сигурност, но резултатът бе един и същ. Почти никога не се колебаеше накъде да поеме във всяка ситуация и моментът сега не бе по-различен. Мразеше Влад Ли Там, бе се заклел да го убие, но не можеше да остави семейството му в ръцете на тези кървави фанатици.

Той изгледа Чарлс и Рейф. Моряците също започваха да се появяват.

— Аз и съгледвачите ще освободим, когото можем.

Рейф се задави с бирата.

— Трима срещу сто? Откачил ли си, Рудолфо? Нима мъката и отчаянието заради сина ти са замъглили преценката?

„Него не.“ Така бе казал убиецът в залата в онази нощ, когато всичко започна. Деветте горски дома не само бяха оцелели след падането на Уиндвир, а дори спечелиха. Явно имаше връзка между мрачното наследство на фамилията му и този култ — но какво?

— Може и да съм луд. — Рейф примигна и отклони поглед заради настървението в очите на Рудолфо. — Но ще сторя това, което трябва.

„И ще се надявам, че ще е достатъчно да спаси сина ми.“

Гласовете им се понижиха до тона, запазен за внимателно планиране и обмисляне. Рудолфо се стегна и призова сивото личице на сина си, за да се увери отново, че е тръгнал по верния път.