Песнопение

Рудолфо

Снегът премина в студен дъжд, когато Рудолфо и съгледвачите му пристигнаха в залива Калдус. Селището се бе разраснало през годините, но си оставаше малко. Високите кейове бяха празни през зимата, а ниските приютяваха местните рибарски лодки. В центъра имаше няколко по-широки двуетажни сгради, а по-малките бяха накацали покрай брега и навътре към гората.

Влажният въздух показваше дъха им във вечерното сияние и носеше миризма на горяща ела. Рудолфо подсвирна на хората си да слязат от конете. Отрядът тръгна покрай осветените прозорци и лаещите кучета, като тропаше силно с крака по калдъръма, за да оповести пристигането си.

Една жена с уморен вид отвори вратата си да надникне. Рудолфо я заговори.

— Добра жено — започна той, докосвайки шапката под качулката на наметалото си. — Ще ни упътиш ли към местната странноприемница?

Тя посочи.

— Назад и наляво от сградата на съвета.

Рудолфо се усмихна с поклон.

— Благодаря.

Когато стигнаха до странноприемницата, две момчета — мокри и кални от тичането в дъжда — ги очакваха да се погрижат за конете им. Рудолфо подаде юздите и изчака хората си да сторят същото. След това натисна с облечената в ръкавица ръка бравата и отвори вратата. Приглушените разговори секнаха, размътените погледи се вдигнаха от дървените чаши.

Фенерите осветяваха помещение с груба дървена ламперия, миришещо на пресен хляб и задушени миди. Мъже и жени на групички седяха на бара и по боровите маси, пръснати по захабения дъсчен под. Всички изучаваха Рудолфо, застанал на прага, и той се смръщи загрижено. Хората му тръгнаха след Джарик, който ги поведе към празна маса, достатъчно голяма, за да побере всички. Рудолфо се насочи към бара, преценявайки вечерната клиентела.

Той извади кесия изпод наметалото си. Принципно предпочиташе кредитните книжа, но в малките селища още се работеше предимно с монети. Рудолфо се усмихна на едрия мъж, който бършеше чаши зад бара.

— Добър вечер. — Отметна качулката и студените капки се стекоха по наметалото и вълнената му риза. — Искам храна и подслон за мен и хората ми. Една обща стая е достатъчна, ако имате.

Кръчмарят кимна и усмивката му се разшири, когато Рудолфо изсипа шепа монети на гранитния тезгях.

— Сигурен съм, че ще успеем да ви настаним. — Акцентът му загатваше, че е живял в делтата. — Тази вечер предлагаме задушени стриди с пипер и пресен хляб. Както и студена бира. Отзад има общо спално помещение, което ще ви побере с лекота.

Рудолфо кимна.

— Освен това търся един човек. — Видя, че очите на мъжа се свиха леко и усмивката изчезна за миг от устните му. — Възрастен мъж. Рибар на име Петрос.

Рудолфо се вгледа в съдържателя, забеляза трепването на очите и как върхът на езика се показа, за да навлажни устните му. Мъжът извърна поглед и Рудолфо се усмихна. Кръчмарят го погледна отново, този път по-твърдо.

— Няма такъв човек в залива Калдус.

Горянският крал сбърчи вежди.

— Може би носи различно име? — Ръцете му се задвижиха в жестомимичния език на Ентролузианската делта: „Спешно търся бившия папа Петронус.“

Съдържателят се намръщи и гласът му премина в ниско ръмжене.

— Ако искате храна, пиене и подслон, мога да ви помогна. Ако издирвате призраци, не.

Рудолфо снижи глас.

— Уверявам те, че не искам да му причиня зло.

Съдържателят остави чашата и се надвеси напред.

— А аз те уверявам, че не е тук.

Рудолфо се усмихна със свити устни и побутна купчината с монети към него.

— Благодаря. Само храна и подслон, значи.

Настаниха се на масата в ъгъла и заговориха тихо, докато дъщерята на кръчмаря — едро момиче в пъстра рокля — им донесе дървени паници със задушено и сребърен поднос с хляб. Силният мирис на стридите леко дразнеше Рудолфо, но той ги преглътна с бирата и хляба.

Когато се нахраниха, закръглената жена на кръчмаря ги отведе в задната стая — продълговато помещение с нарове и под, покрит с различни черги. Имаше вълнени одеяла и кърпени завивки, както и задна врата, водеща вероятно към външната тоалетна.

— Нощем заключваме вътрешната врата. Ако искате да излизате, правете го оттам. — Гласът й беше хладен и груб.

„Приеха ни само заради парите.“ Но бе видял промяната в лицата им. Преди да спомене Петронус, хората бяха приветливи и сърдечни. А сега…

След множество дни на седлото и на студената земя тесният нар беше добре дошъл. Рудолфо загледа как хората му се разпръсват да проверят помещението и повика Джарик.

— Разположи постове — каза тихо той. — Но не твърде очебийно. Ако е тук, скоро ще разбере, че го търсим… ако вече не е научил. — Рудолфо се замисли за мокрите момчета и си представи как тичат по дъждовните улици и носят съобщението за пристигналите горяни. Дали старата лисица щеше да се появи лично?

Последната им среща беше напрегната. Рудолфо беше гневен и едва не удари ексцентричния старец заради убийството на Сетберт, с което прекратяваше двехилядолетното папско приемничество. По-късно, щом разбра, че Петронус му е прехвърлил всички имоти и богатства на ордена, намери и набързо надраскана бележка: „Това, което направих, ще служи на светлината и на теб по-добре от всеки папа. П.“

Сега, след месеци, разбираше мотивите на Петронус, макар да продължаваше да се дразни. Светът бе променен и андрофрансините имаха роля в тази промяна, заради изравянето на заклинанието на Ксум И’Зир. И промяната продължаваше.

Нещо по-важно, неговият свят също бе променен.

Вече беше баща. Свали ботушите, изтегна се на тесния нар и скръсти ръце под главата си. Затвори очи и си представи бебето, сиво и хъхрещо в ръцете на огненокосата му съпруга. Беше пристигнал тук, за да търси баща й, напуснал Познатите земи преди седем месеца. Надяваше се, че Петронус може да го насочи. В противен случай, Рудолфо знаеше, че все ще намери някого. Железните кораби, високи като храмове, не оставаха незабелязани. Щеше да открие Влад Ли Там и дъщеря му Рае. Да изтръгне лекарството от тях и да се върне, за да излекува сина си. Щеше да люлее люлката и да му пее химна на Скитащата армия, както правеше баща му.

Скоро похъркването на хората му го унесе и той потъна в сън. Събуди се, когато една ръка покри ръката му.

Друга се притисна към предмишницата му и почна да изпраща думи. „Доста далече си от горите си, съгледвачо.“ Отвори едно око, опитвайки да се фокусира в слабо осветеното помещение. Виждаха се размитите очертания на клечащата фигура. „Защо търсиш папа Петронус?“

— Няма нужда от прокрадване и тишина — отвърна Рудолфо. — Хората ми знаят, че си тук.

Помещението, осветено от пълната синьо-зелена луна, застина. След това зад приклекналата фигура се разнесе ниско подсвирване. Първият лейтенант вдигаше хората си под втора тревога. Двама от тях блокираха изходите с ръце на камите и торбичките си.

— Защо търсиш папа Петронус? — повтори гласът.

Рудолфо се усмихна. Папа Петронус. Титлата издаваше среднощния им посетител.

— Искам да говоря лично с него. Откога Сивата гвардия ходи омагьосана? Ние не сме във война.

Гласът беше дрезгав и безстрастен.

— Може би не един с друг, горянино, но войната продължава. Още от падането на Уиндвир. Събитията от последната седмица го показват ясно. — Омагьосаният гвардеец се закашля дълбоко.

Рудолфо се надигна.

— Откога си под ефекта на прахчетата?

Около гласа вече се бяха разположили четирима съгледвачи.

— Не е важно.

— Те влияят на преценката и на дробовете. Имаш ли треска? — Не последва отговор. Рудолфо присви очи към предполагаемото място на мъжа. — Трябва ти почивка. Да спираш прахчетата от време на време.

— Трябва да знам защо си напуснал гората и библиотеката, за да търсиш папа Петронус — изръмжа гласът.

Рудолфо стана от нара.

— Вие го защитавате. Уважавам това. Моите хора пък пазят мен. Кажи на Петронус, че Рудолфо, владетел на Деветте горски дома и генерал на Скитащата армия, иска аудиенция. Няма да ти давам допълнителни разяснения. Въпросът е личен и засяга него и мен. — Той подсвирна на мъжете да се отдръпнат и се наведе, понижавайки глас. — Скоро ще си полудял и болен, ако не спреш прахчетата и не дадеш на тялото си време за възстановяване.

— Значи ще съм луд и болен. Няма време за почивка в тези тъмни времена. — Сивият гвардеец се изкашля отново. — Наистина ли сте лорд Рудолфо?

Рудолфо вдигна ръка и показа печата на баща си.

— Да. — После зачака. „Той се колебае какво да ми каже.“

— Отец Петронус беше атакуван в нощта на вашето пиршество, както и другите. Вече не е в залива Калдус.

— Къде е?

Сивият гвардеец не отговори в началото. После гласът му изтъня съвсем.

— В безопасност. Ще изпратя съобщение, че го търсите. Нека с Гримлис решат какво да правят. Но ще е нужно време.

Рудолфо кимна.

— Звучи добре, но времето ми е малко. — Той кимна и Джарик подсвирна на съгледвачите да се оттеглят. — Побързай.

Чу как магически заглушените ботуши шумолят по пода и се изнасят през тясната врата, водеща към нощта, която бе станала по-ясна и студена. Махна на лейтенанта и премина на жестомимичния език на горяните. „Колко време стоя под леглото ми, преди да се разкрие?“

„Два часа.“

Рудолфо кимна и поглади брада замислено. Сивите гвардейци не бяха съгледвачи. Доколкото знаеше, те отбягваха магиите и предпочитаха силата и науката. Нямаше да е трудно да го проследят, дори без прахчетата. „Изпрати двама съгледвачи зад него. Да останат незабелязани.“

— Добре, господарю. Да се омагьосат ли?

Той поклати глава.

— Би трябвало да няма нужда. — Но преди всичко да свърши, щяха да имат. Усещаше го.

Рудолфо се върна на нара и се протегна. Зърна с периферното си зрение как двама от най-добрите му бойци се шмугват в нощта, движеха се като призраци, дори без магиите.

След това се взря в дъното на горния нар и се замисли за наученото. „Петронус също е атакуван.“ Зачуди се как ли е оцеляла старата лисица. Не беше малко постижение, ако ставаше дума за същата кръвно омагьосана метална вихрушка. Не можеше да си представи, че малцината сиви гвардейци, нетренирани с магиите, които използваха в момента, бяха устояла на половин отделение от свирепите блатни, убили Ханрик и Ансилус.

Спомни си за насилието през онази нощ и потръпна. Подобни сцени се бяха разиграли из целите Познати земи. Знаеше, че са изпълнени в съвършена координация за едновременен удар по мишените.

„Него не“, бе казал гласът. Беше нарочно пощаден, при това очевидно за тези, които се намираха в близост. Отново се зачуди защо. Въртеше в главата си колелата на ключалката на Руфело, но не стигаше до отговор. Вместо това с всяко превъртане и изщракване изплуваха нови въпроси.

Когато най-сетне заспа, тези въпроси продължиха да тормозят съня му с чувство, предвещаващо зло, което не можеше да избегне.

През остатъка от нощта Рудолфо се въртеше на нара и сънуваше, че бяга под огромно изгряващо кърваво слънце.

Уинтърс

Уинтърс наблюдаваше старците, които се въртяха в подземната тронна зала с пребледнели лица. Наблизо стоеше статуята на П’Андро Уим с огледалата и сякаш ги предизвикаше да погледнат в себе си. Уинтърс се боеше какво биха открили, ако го стореха. В техния дом имаше болест и тези мъже току-що бяха видели доказателството.

Още не бе изминал и час от пристигането й, но тя вече стоеше пред празния плетен трон. Не можеше да отлага повече. Потропа с дръжката на сребърната брадва по каменния под на Сънната пещера и старците заеха местата си.

Беше добре да се върне след дългото яздене през замръзналите северни блата, но предстоящата работа я изпълваше с нервност.

Пещите съскаха в обширното подземно помещение, а топлият влажен въздух имаше вкус на пръст. Напред залата се стесняваше в коридор, водещ към селото и нощта. Зад нея тунелите продължаваха да се вият към пещерите, в които се съхраняваше Книгата на сънуващите крале.

Старците се настаниха и се вторачиха в нея с тъга и загриженост. Тя погледна всеки един в очите и откри Съвета на дванайсетте с думите на Шадрус, първия блатен крал.

— Домът ни зове, докато странстваме в тази земя на множество мъки. — Уинтърс погледна към възрастните мъже, членове на съвета.

Дванайсетимата отвърнаха едновременно:

— Нека сънуващите крале призоват Водача, за да открием пътя си.

Тя кимна бавно и отново ги изгледа един по един.

— Нека Водачът ни покаже нашата загубена и отнета земя.

— Яви се, Водачо, и открий дома ни — изрекоха всички в един глас. Това бяха най-възрастните и почитани хора от племето й, избрани да представляват клановете заради несравнимата си мъдрост и знания. В младостта си повечето от тях бяха воини, водили в набези отряди от омазани с кал грабители, за да всяват страх у съседите и да допълват бедните си притежания.

Никой не търгуваше с блатните, освен ако не беше принуден. Преди баща й пръв да види падането на Уиндвир в сънищата си, оръжията и кръвта бяха най-добрите им средства за убеждаване. Вземането на нещата, от които имаха нужда, беше съвсем оправдано — самите им земи бяха отнети от сивите раса и техните гвардейци.

Но тогава крал Мардик видя падането на Уиндвир и тъмнината, поглъщаща слънцето. След това видя как светлината се понася от андрофрансинския град на североизток и спира над горите. От този момент стана ясно, че мечът на горянския крал ще пази пътя към дома им. Още на следващата утрин той лично повел отряд грабители към горите на лорд Иаков.

Разбира се, по онова време Уинтърс още не беше родена. Баща й беше почти непознат, мъртъв през по-голямата част от петнайсетте й години. Но бе чела думите му в Книгата на сънуващите крале и бе прибавила свои към словата на предците.

Уинтърс загърби спомените и огледа събраните старци. Трябваше да се занимаят с тревожните събития.

— В дома на Шадрус се надига разкол. — Чуваше тъгата в гласа си и усещаше как нещо е приседнало на гърлото й. Уинтърс махна към отвора на пещерата. — Там лежат шестима от нашите, загинали от магии, непосилни за телата им. Тялото на Ханрик лежи в земите на горянския крал, а душата му се скита в Долните земи, погубена от собственото му племе. — Тя замълча, защото я сграбчи мъка, която се простираше надълбоко, отвъд Ханрик. Беше получила птицата вчера, още преди да се прибере, и плака, щом чу новините. Имаше още непровокирани и необясними атаки като тази, която бе отнела живота на нейната сянка и на принца на Тюрам. Една от жертвите бе десетинагодишно момче. Това съкруши сърцето й. Уинтърс преглътна и усети, че очите й се навлажняват. — Освен нашата загуба, има и други убити. Ние не вярваме в андрофрансинската логика, но е разумно да се предположи, че и останалите нападения са дело на децата на Шадрус.

Най-възрастният и мъдър от дванайсетте привлече погледа й и тя видя, че очите му са зачервени и влажни.

— Това са лоши вести — заговори той с прегракнал глас. — Огледах телата и познах внука си.

Уинтърс се сепна и дъхът й излезе със свистене. Надяваше се, че звукът не се е чул толкова силно, колкото звучеше в ушите й. Но тревогата й беше напразна, защото и останалите реагираха по същия начин.

Беше наредила да изложат телата в шатра, за да могат да бъдат разпознати. Да не бъдат погребани, където са паднали, беше чудовищно нарушаване на традициите. Но екстремните обстоятелства изискваха екстремни мерки. Не биваше да остави дори и най-свещените традиции да попречат на разгадаването на този уимски лабиринт. Въпреки всичко тъжеше, че душите им ще се скитат по земята, неспособни да намерят пътя към Долните земи и очакващия ги дом.

Тя огледа кръга.

— Има ли и други познати?

Бавни кимания и сведени погледи. Един от старците прочисти гърло:

— Синът на най-малката ми сестра е сред тях.

Останалите също се включиха. Един беше познат, но не роднина. Друг беше съпруг на внучка на приятел. От шестимата само двама не бяха разпознати. Но Уинтърс знаеше, че рано или късно ще научат кои са. Тя премина към следващия въпрос.

— Ако нападението беше само в Деветте гори, би могло да е просто изолиран инцидент, организиран от шепа хора. Но има още жертви сред другите владетелски домове. — Тя огледа присъстващите и всички кимнаха. — Тези атаки са добре планирани, изчислени прецизно и изпълнени внимателно, точно като Първопадналия танц в нощта на най-зелената луна.

— И с помощта на старите и забравени пътища — добави един.

Забравени и забранени. Единствените кръвни магии, които бяха останали след прочистването, бяха гласовите, които се използваха при война и коронация. Но явно старите методи бяха възстановени и употребени без знанието на съвета и кралицата.

— Боя се, че в нашия дом има разкол и разделение. Трябва да го открием и отстраним с всякакви средства. Освен това трябва да внимаваме и за нашите граници. Отдавна предизвикваме респект у съседите си чрез страх, но крачката между тъга и омраза е малка. А те знаят, че блатните са виновни, защото също разполагат с тела за доказателство.

Най-възрастният проговори отново.

— Реакцията ни на техния гняв ще е по-силен отговор от всяка военна проповед.

Уинтърс кимна.

— Съгласна съм.

— Трябва да се готвим за война — добави друг.

Тя се обърна към него.

— Ние сме родът на Шадрус. Войната се готви за нас и ние винаги я посрещаме, така отрежда тъгата ни.

Най-възрастният се обърна към другите.

— Ако сторим повече от необходимото, ще изпратим послание. Нашите съседи са объркани и може да видят в тези атаки нещо повече. Ние бихме сторили същото. Това, че Ханрик, когото смятаха за наш крал, е сред загиналите, може да намали страха им.

„Но не и гнева им.“ А и доколкото знаеше, тези убийства бяха нещо повече. Толкова скоро след падането на Уиндвир, определено изглеждаха като нещо по-дълбоко.

— Какво предлагаш? — попита друг от старейшините и тя въздъхна.

— Да открием болестта в тялото ни и да я премахнем. Вие сте дванайсетте, уважавани и обичани от всички. Открийте истината в клановете си. — Уинтърс погледна плетения трон. — Призори ще взема трона и ще изкача върха, за да се провъзглася. По-рано, отколкото баща ми би искал, но времето за прикриване свърши.

Всички кимнаха в съгласие.

Тя отвърна със същото и отново удари дръжката на брадвата в камъните, за да закрие съвета. Старците се надигнаха и започнаха да се разотиват бавно, а водачът им се приближи до нея.

— Ще бъдеш мъдра кралица — прошепна й той, — но се боя колко дълго ще управляваш.

Тя пое дълбоко дъх и се надигна.

— И аз се боя, татко.

— Искам да ти покажа нещо, за което молех боговете да не е вярно. В шатрата, където лежи внукът ми.

Той се обърна и изчака останалите да се изкачат по изсечените стъпала към тесния коридор и студената нощ. Щом стъпките им заглъхнаха, тръгна в същата посока и Уинтърс го последва.

Изкачиха се мълчаливо и излязоха в нощта, която миришеше на пушек и предстоящ сняг. Шатрата беше наблизо, пазена от двама мъже с копия, надвесени над лампа. Старейшината кимна, взе лампата и влезе вътре. Уинтърс влезе след него.

Шестимата лежаха върху купчини сняг, лицата им бяха бледи и изкривени от мъчителна агония. Всички бяха облечени, освен един — той бе увит с промазан плат, зашит от мъчителя на Рудолфо. Но сега шевовете бяха разрязани.

— Внукът ми — каза старейшината със скръбен шепот.

Уинтърс усети бодване от срам. „Доведе ме, защото сме разрязали роднината му.“

— Съжалявам, но трябваше да го сторим. Горяните искаха да знаят как е умрял без сериозни рани. — Спомняше си смътно доклада на речната жена и мъчителя, който бе извършил аутопсията. Останалите нападатели също бяха мъртви, някои дори без да бъдат наранени. Телата им просто бяха отказали насред бягството. Когато помолиха да прегледат и тях, Уинтърс отказа, като заяви, че каквото е убило един, е убило и другите. Помнеше го, макар в началните дни след смъртта на Ханрик всичко да й беше като в мъгла.

— Не — поклати глава старейшината. — Не става дума за това. — Той се наведе и отметна платнището със старческата си ръка, разкривайки тялото на рошав младеж.

Уинтърс погледна накъде сочеше пръстът на стареца и се зачуди как не го е забелязала по-рано.

На гърдите имаше непознат белег, малко по-голям от стиснатия й юмрук. Тя се наведе да го огледа и я лъхна миризма на смърт.

— Бил е порязан — установи тя. Белегът беше розов и наскоро зараснал. По формата си личеше, че е специално направен, макар да не можеше да я разпознае. — Знаеш ли какво е?

Старейшината вдигна поглед. Сълзите се стичаха по бузите му, отмиваха калта и пепелта надолу към сивата му брада.

— Да. Това е светотатство.

Той покри тялото и отиде при следващото, разкопча коженото елече и мръсната вълнена риза. Над сърцето имаше същия символ.

Уинтърс го изгледа как стори същото и с останалите, като всеки път загръщаше внимателно дрехите след огледа.

— Забравеното наследство се върна — каза той. — Но малцина ще го познаят, защото тези времена са заровени в двехилядолетна забрава. — Влажните му очи срещнаха нейните и тя усети как стомахът й се свива. — Малцина знаят за това. По-добре да изгорим телата, преди да се е разчуло.

„Ще изгори тялото на внука си само за да скрие това.“ Желанието да стори нещо, което бе в такъв разрез с вярванията им, потвърждаваше ужаса, който се четеше в очите му.

В тях имаше страх, смесен с мъката, и внезапно тя също не можа да удържи тъгата си. Уинтърс изхлипа веднъж, но се насили да потисне сълзите и да срещне погледа му.

— Какви са тези белези? — попита, макар да се досещаше. Тя беше най-запозната сред народа си с историята, която бяха избрали да забравят. Макар сънародниците й да не желаеха повече да знаят миналото, андрофрансините, с тяхното постоянно разкопаване на гроба на Стария свят, не забравяха нищо. Нейният учител, избягалият книжовник Терциус, който бе починал преди пет години, я бе научил дори на това, което тя не желаеше да узнава. Той не разполагаше с книги, за да й покаже нагледно, но и думите бяха достатъчни.

Старецът не отговори и Уинтърс настоя.

— Кажи ми, какво означават?

Гласът му беше пълен с отчаяние, когато отговори:

— Това е знакът на дома И’Зир, белег за притежание на слуга.

Навън в далечината вълк започна да вие по издигащата се луна.

Джин Ли Там

Следобедното слънце се показваше през високите прозорци на кабинета на Рудолфо и затопляше врата на Джин Ли Там, която седеше на писалището. Тя вдигна поглед от документите, над които бе прекарала последните четири часа, и разтърка очи, опитвайки да прогони прилошаването и главоболието, които се появяваха всеки ден.

Вече разбираше защо речната жена бе настояла да сподели кърменето с някого и знаеше, че и Линей не се чувства по-добре. Ако трябваше да понася сама целия товар, пробождането между слепоочията и паренето в стомаха щяха да я повалят. Въпреки всичко двете не се оплакваха една на друга. За Джин Ли Там беше въпрос на гордост. Тя мразеше усещането, че някой друг храни детето й и че лекарствата, които бяха дали живот на слабините на Рудолфо, сега заплашваха със смърт тяхното бебе.

„Това са последствията от моите действия.“

Кърмачката дремеше заедно с Иаков в покоите, които се намираха на три врати по коридора. В началото Джин ирационално настояваше дойката да се грижи за бебето в нейните покои, но бързо й стана ясно, че нуждите на Иаков не съвпадат с нейните желания. Той ядеше често и се будеше с тънки писъци, без да признава ден и нощ. Накрая се принуди да отстъпи и сега детето прекарваше равни интервали в стаята на Линей и в нейната. Въпреки всичко за стотен път откакто ги бе оставила, й се наложи да потисне нуждата да провери дали всичко е наред. Дали детето диша. Да знае кога за последно е накърмено. Да види дали сивият оттенък на лицето му чудодейно е преминал в здравословно розово.

Осъзна, че никога не се е интересувала как се справя Линей с отварите на речната жена. Понечи да отиде и да я попита, след което се засмя и седна обратно. Трябваше да остави момичето да си върши работата.

„А и аз си имам работа.“

Наведе се над документите и прочете последното кодирано съобщение от Рудолфо, пристигнало с птица от залива Калдус.

Под въображаемия списък с материали за библиотеката, които трябваше да пристигнат от Калдус, имаше скрити две съобщения, кодирани внимателно с всяко изкривяване и петънце на писалката. „И е пазен от сивите; нападнат, оцелял, избягал.“ Колкото и да бе плашеща първата вест, втората й носеше надежда. „Ти и детето добре ли сте?“

„Започва да стопява леда си към мен.“

Ролята на семейството й в живота на Рудолфо, убийствата на всички, които бе обичал — родителите му, най-добрия му приятел, — бяха погубили любовта му към нея още в зародиш. Последното предателство — внезапното сгодяване за четирийсет и втората дъщеря на човека, излял толкова страдание в реката на живота му, за да промени пътя й. Въпреки всичко волята на Влад беше майсторски вплетена в мъжа, когото бе оформил за света и за дъщеря си. Когато му съобщи, че носи дете, видя в очите му, че баща й е използвал най-голямата сила на Рудолфо срещу него.

Веднъж бе накарала един съгледвач да разкаже за краля си и отговорът му продължаваше да отеква в ума й след всичките тези месеци. „Той винаги знае кой е верният път и винаги го поема.“ Изправен пред възможността да има наследник, той бе доказал, че е майсторско творение на баща й.

На вратата се почука и Джин Ли Там вдигна поглед.

Стюард Кембер надникна вътре.

— Втори капитан Филемус получи птица от блатните съгледвачи. Пратеникът на Тюрам е навлязъл в Прерийното море. Ще го посрещнат и трябва да пристигнат утре следобед.

— Добре. Има ли други вести от Пилос и източния им съсед? — Доколкото бе чула за последно, младият наследник на Мейров бе изложен за публично поклонение. В делтата смъртта на Ерлунд продължаваше да подклажда бушуващата гражданска война.

Възрастният мъж прочисти гърло.

— Ще погребат момчето вдругиден. Ние не сме поканени.

„Разбира се.“

— Подозират нас — заключи тя. — Родството ни с тях е поставено под въпрос заради тези събития.

Той кимна веднъж.

— Да. Нашият човек в делтата е чул, че всъщност са убили не Ерлунд, а негов двойник. Смята, че надзорникът се е скрил, но не знае къде. Има странни случки. Загубили са почти цяло отделение от съгледвачи на север от залива Калдус.

— Любопитно. Някакви вести от Едрик?

— Продължават да преследват металния човек в пустошта. Исаак вярва, че е излъгал, отричайки да знае нещо за Санкторум лукс.

Очите й се присвиха.

— Металните хора не лъжат — промърмори тя под нос.

„Но могат.“ Спомни си Исаак под дъжда, металното му тяло бе изложено на капризите на времето, защото папа Непоколебим не виждаше душата, зародила се в механичното творение на ордена, мехослуга номер три. Беше наредил на металния човек да свали расото, обиден, че машината си позволява да се облича като човек. Запитан за заклинанието, с което бе унищожил Уиндвир, Исаак бе излъгал папата, че то е непоправимо увредено.

Сега Исаак яздеше с Неб, Едрик и отделението им в преследване на металния беглец.

Накрая тя завърши с въпроса, с който искаше да започне.

— Някакви нови вести от Рудолфо?

— Не. Още изчакват в Калдус.

Джин сведе поглед, внезапно засрамена, че е попитала. Последното съобщение бе дошло вчера. Но нещо не изглеждаше добре, от момента, в който Рудолфо се бе зарекъл да открие баща й. „Нищо добро няма да излезе от това.“ Все пак, за да оцелее детето им, трябваше да го направи.

— Много добре. Осведомявайте ме за движението на емисаря.

Стюардът кимна.

— Да, господарке. — След това се изниза през вратата и я затвори.

Джин Ли Там стана и се протегна, чувайки как крайниците й изпукаха. Мускулите я боляха от сутрешната тренировка. Бе изпълнила първото от месеци упражнение с ножове и го усещаше с тялото си. Обърна се и погледна към високите прозорци. Отдолу беше покритият в бяло уимски лабиринт. Рудолфо бе споменал, че възнамерява да построи по-голям, на хълма на библиотеката. Но и този беше доста обширен, а в центъра бе погребан Ханрик, сянката на блатната кралица. Слънцето се бе скрило зад дърветата и светлината бе по-мека. Над лабиринта се спускаха сенки и тя се замисли за момичето Уинтърс и работата, която й предстоеше.

„Моменти, които ще определят съдбата й.“ Внезапно я жегна друга мисъл. Толкава сепваща, че чак потръпна. „Като Рудолфо.“

Не беше възможно. Тя започна да анализира данните, както баща й я бе учил, и отговорът я разтърси.

„Това е дело на клана Ли Там.“ Внимателно планирано и грижливо подготвено. Сега виждаше нишките, стигащи чак до блатата. Сърцето й се сви. Нишката водеше отвъд кръвно омагьосаните нападатели. Чак до…

Каза го на глас, защото просто не можеше да спре.

— Уиндвир — прошепна дрезгаво тя.

Беше тъга, която носеше заедно с бебето си, зъби, дъвчещи през нея, докато опитваше да разгадае собствената си роля в тъмните дела на баща си.

Остана дълго до прозореца, докато светлината от небето не изчезна и лампата не намаля съвсем. Баща й бе причинил всичко това или може би дядо й. Сложни разрези по кожата на света, уимски лабиринт, нарисуван с кръв, който бе изрязал андрофрансинския орден и сега използваше солените си ножове, за да реже по-дълбоко. Но защо? Тя продължи да стои и да се чуди.

Накрая Джин Ли Там седна на стола, засили лампата и се върна към недовършената си работа.