Песнопение

Рае Ли Там

Рае Ли Там стоеше на носа и гледаше как изгряващото слънце багри в червено източния хоризонт. Някъде на север Разпръснатите острови бележеха южната граница на Познатите земи. Още по̀ на юг бяха островните архипелази, от които бяха побягнали, след като получи вест за вероятното бедствие с другата половина на флота.

Бяха минали няколко седмици, а още не можеше да разбере какво се е случило. Нямаше повече съобщения, а и нямаше причина да вярва, че ще получи.

„Как биха ни намерили вече?“ Сред морето дори шестте железни кораба бяха като пеперуди в гора. Преди човек можеше да ги проследи от остров на остров, макар пак да трябваше да налучква. Още тогава действаха внимателно.

Сега се налагаше да бъдат още по-предпазливи. Не спираха никъде, където можеха да бъдат забелязани. Бяха акостирали само веднъж, за да попълнят водните си запаси, когато намаляха застрашително. Избраха си безлюден остров през нощта и парните помпи засмукаха водата през капещите маркучи, които нямаха време да поправят. Попълваха запасите си с риба, но бяха минали на дажби, за да изкарат пътуването до новата дестинация.

Въпреки мерките на един от корабите пламна треска. Сега пъплеше най-отзад под карантина, а болестта поваляше членовете на семейството. Друг от корабите пък можеше да поддържа само една трета от скоростта си, а инженерите нямаха представа каква е причината.

Все пак, като се имаше предвид, колко неща могат да се объркат, Рае Ли Там беше доволна.

Тя посрещна новия ден, като затвори очи и се остави на ласката на хладния вятър, който дърпаше робата и разрошваше косата й.

Усети как ръцете на Барик я прегръщат и се отпусна назад с въздишка.

— Движим се с добро темпо — каза той. — Измисли ли какво ще правим, когато пристигнем?

Рае Ли Там се облегна на гърдите му и изви глава, така че да го вижда.

— Не знам. Сигурна съм, че татко беше наясно за какво е всичко това, но не е споделял стратегиите си с мен. — Тя погледна отново към морето и кървавото слънце, което се издигаше от него. — Но съм склонна да останем в морето, докато не разберем какво се е случило.

— Още ли смяташ, че баща ти е подмамен в капан?

Тя кимна.

— Какво друго? Загубихме шест кораба за седмица. А и тази бележка. Ако е фалшификат, е по-добър от моите. — По едно време тя беше най-добрият фалшификатор на фамилията.

От рулевата кабина се чу изсвирване и Рае вдигна глава. Лоцманът сочеше на юг и очите й доловиха дребната точица на светлината от изгряващото слънце.

Барик също се завъртя и я пусна. Тя отиде до перилата и се надвеси, присвивайки очи.

— Това е кораб — каза Барик.

Вече се виждаше ясно. Беше висок и ръбест. Видя парата, която излизаше от него, и стомахът й се сви.

— Един от нашите е. — Веждите й се сбърчиха. — Как е възможно?

Барик се напрегна.

— Ще вдигна трета тревога. И ще пратя птици до останалите кораби.

Рае кимна.

— Отивам в кабината.

Прекоси палубата бързо и изкачи тясната стълбичка. Вахтеният офицер, млада червенокоса жена, й подаде далекогледа, преди да е поискала. Рае го насочи към приближаващия съд.

„Не кой да е, а флагманът.“

Беше развял флагове за бедствие в осем цвята и се движеше по курс, който щеше да ги пресрещне до час. На палубата се виждаше движение, но от това разстояние не можеше да различи никого.

„Знаят къде сме.“ Но как? Птичите клетки бяха заключени, а тя вярваше на пазачите. Ала по някакъв начин бяха открити.

На носа на кораба блесна светлина и я заслепи. Рае измести далекогледа леко наляво. Проблясъците оформяха думи.

„Татко е пленен с измама и имаме ранени на борда. Нуждаем се от спешна помощ.“

Тя затаи дъх и огледа кораба отново, преди да се обърне към офицера.

— Донеси огледалото. Изпрати съобщение: „Спрете двигателите и пуснете котва“.

Изчака жената да предаде съобщението. Отговор не последва. Вместо това корабът започна да намалява скоростта. Междувременно в тихото утро зазвуча камбаната за трета тревога и палубата се изпълни с мъже и жени, бързащи към постовете си. Барик надвикваше глъчката и раздаваше лъкове заедно с оръжейника. Артилеристът им зареждаше единственото оръдие и го насочваше към забавящия кораб. Андрофрансините бяха внимателни по отношение на военните технологии, задържаха каквото можеха и налагаха строг контрол над останалото. Флагманът разполагаше с три от малките оръдия, но останалите кораби имаха само по едно. Сивите раса смятаха, че това е достатъчно, за да даде огромно предимство на Ли Там, в комбинация с парните двигатели и железните корпуси.

— Намали скоростта наполовина — нареди тя. — Съобщение до флота: „Поддържайте трета тревога“. — Усети, че се мръщи заради тежката топка в стомаха си. Огледа отново палубата на флагмана и забеляза шафранените роби на фамилията сред екипажа. Знаеше, че скоро ще й се наложи да вземе решение. Изчисленията бяха на нейна страна, но се колебаеше.

Това беше капан. Нямаше друг вариант.

„Ами ако не е?“

Подсвирна на Барик и той се присъедини към нея. Рае му подаде далекогледа.

— Наредих им да спрат двигателите. Подчиниха се. Твърдят, че татко е пленен с измама и имат ранени на борда.

Съпругът й ги огледа и й върна далекогледа.

— Нямам им доверие.

Тя кимна бавно.

— И аз. Какво предлагаш?

Като жрец воин, основната специалност на Барик бяха сухоземните битки, но той бе приличен моряк и имаше седем месеца да се запознае с възможностите на бащините й кораби.

— Нареди на „Вятър на зората“ и „Духът на Амал“ да се приближат. Останалите ще се подредим от всички страни на тези по-бавни кораби. — Очите му издаваха загриженост. — Да се движим в широк кръг с ниска скорост и да пратим лодка да разузнае.

Тя кимна. Предложението беше разумно. Даде заповедите и отново вдигна далекогледа. Флагманът беше спрял и котвените вериги бяха опънати, но имаше злокобно предчувствие. Уж загубеният кораб се беше появил и тя се замисли за съобщението.

„Татко е пленен с измама.“ От всички хора Влад Ли Там бе най-малко вероятно да бъде измамен, но както и да е. Принципно нямаше да приеме идеята, че е попаднал в нечия мрежа.

„Само че…“

Преглътна страха, който остави железен вкус в устата й. Бяха напуснали Познатите земи твърде бързо. Влад разпусна мрежата си, натовари семейството, с изключение на четирийсет и втората дъщеря, на железните кораби и тръгна да търси нещо. Не бяха приказвали откровено, но от известно време Рае подозираше, че семейството им е претърпяло провал в задачата си да налага внимателна и премерена промяна в Познатите земи. Иначе защо трябваше всички да се изнасят? Баща й можеше да изпрати корабите си да издирват този невидим противник, без да помъква цялото семейство.

Днешното съобщение ясно подкрепяше подозренията й, че баща й е примамен извън Познатите земи заедно с цялата си мрежа от деца и внуци по някаква тъмна причина. Нямаха връзка със света от месеци. Зачуди се дали това не е също част от по-широката стратегия. Може би отделянето на Ли Там от Познатите земи имаше повече от една цел. Фамилията оставаше без потенциални съюзници, изолирана и далеч от дома. А светът оставаше без ушите и очите на баща й, и още по-лошо, без стратегическото му влияние.

„В липсата на светлина стъпвай бавно и отмерено в чакащия мрак“ бе написал П’Андро Уим в Дванайсетото си евангелие.

Да. Щеше да действа бавно с отворени очи и уши.

Рае Ли Там се намръщи отново на спрелия кораб и подаде далекогледа на съпруга си. След това обърна очи към Познатите земи.

— Пазихме мълчание твърде дълго — промърмори под нос и нареди: — Изпратете птичаря в моята каюта.

Барик кимна и тя излезе от командната кабина. Имаше много работа. Първо, съобщение до сестра й и годеника й в Деветте гори. Второ, кодирано писмо до който и да командваше бащиния й флагман.

След това трябваше да вземе решение.

Погледна отново към закотвения кораб и се зачуди откъде ли се е появил след толкова време.

Рудолфо

Вкусът от прахчетата още горчеше в устата на Рудолфо, когато се присъедини към Рейф Мерикю на кърмата на „Родствената акула“. През по-голямата част от живота си ползваше магиите да крие съгледвачите, а не себе си. Не беше прието благородниците да се омагьосват. Но Рудолфо прибягваше все по-често до тях през последната година, въпреки че това противоречеше на възпитанието му. Направо потъпкваше уроците на баща си. Но нямаше друг начин. Преди два часа бяха забелязали птици, летящи от юг на североизток, преследвани от по-голямо и тъмно същество.

Сега бяха в бойна готовност и един задъхан моряк го извика по заповед на капитана.

Надяваше се, че поне прилошаването и главоболието щяха да намалеят с привикването към прахчетата. Засега обаче не се получаваше.

Тръгна бавно, без сигурната походка на Мерикю и екипажа му. Издигането и спускането на вълните предизвикваше бедствие в стомаха му. Омагьосаният кораб беше истинско чудо, но му прилошаваше всеки път, щом напуснеше относително нормалния трюм.

Цъкна с език и чу отговорите, докато си проправяше път към мостика. Стигна тесните стълби и усети стабилните ръце, които му се притекоха на помощ. Усети как някой тика нещо студено и метално в пръстите му.

— Далекоглед — обади се Рейф Мерикю. Рудолфо усети как капитанът го обръща в една посока. — Право напред.

Вдигна далекогледа и видя как океанът се приближава. Изправи го малко, намери хоризонта и започна да оглежда. Нямаше как да пропусне железните кораби.

Рудолфо затаи дъх при вида им. Беше прекарал четири безсънни нощи, след като реши да търси Санкторум лукс. Знаеше, че това е най-добрият вариант, но се терзаеше. Гордееше се с вътрешния компас, възпитан от баща му — той му даваше самочувствие да поема винаги във вярната посока. Но как да избереш по-добрия път, когато нито един от двата не даваше гаранции за успех? И как, след като бе възложил надеждите си на Чарлс и поел по неясния път, бе успял да се натъкне на армадата на Влад Ли Там.

Преброи корабите. Шест се движеха в бавен кръг около спрял седми.

Рудолфо усети, че е затаил дъх, и го изпусна.

— Това е флотата на Там. — Но само половината.

— Да — потвърди Рейф. — Единият кораб е с карантинен флаг. Този в центъра показва, че има бедствие.

Закотвеният съд беше по-тесен и малък от останалите, което предполагаше, че може да е флагман. Рудолфо не беше сигурен, но смяташе, че е добро място за старт.

— Трябва да говоря с тях.

Гласът на Рейф прозвуча угрижено.

— И шестте кораба са под трета тревога. Оръдията им са заредени, а те са по-добри от тези, които ми дадоха андрофрансините. Пуснали са лодки във водата, с флаг за преговори. Няма да вкарам „Родствената акула“ в обсега им. Ще чакаме и ще наблюдаваме.

Рудолфо отвори уста да протестира, но се чу приглушен гръм, последван от още един. Видя пушек и завъртя далекогледа, за да го открие. Командната кабина на кораба под карантина беше пропаднала сред извит метал, дим и пламъци. Съдът промени курса и тръгна към открито море. Този път Рудолфо видя пламъка на втори изстрел от празния въздух в близост до кораба, и дупката, която се отвори до ватерлинията.

— Обстрелват ги.

Рейф Мерикю грабна далекогледа от ръцете му.

— Обстрелват ли?

Рудолфо беше плавал малко, но знаеше колко ревниво пазеха военните си технологии андрофрансините. Беше видял с очите си как един от съгледвачите му загина от ръчното оръдие на Непоколебим. Същото оръжие, с което фалшивият папа бе отнел живота си. Корабните оръдия бяха по-големи и с тях разполагаха само съдовете на Там и Мерикю.

„Кой друг?“

Над разпененото море отекнаха още експлозии.

— Това е засада — възкликна невярващо Мерикю.

Рудолфо присви очи. Едва различаваше корабите, докато „Родствената акула“ приближаваше предпазливо.

— Как е възможно да причакаш някого в открито море? — Но вече знаеше отговора. Те не бяха единственият омагьосан съд наоколо. Поне още два атакуваха флотата на Там — омагьосани и въоръжени с така наречената андрофрансинска светлина.

Рейф Мерикю затаи дъх.

— Вземат ги на абордаж. — Гласът му се повиши, за да даде команда: — Бавно напред, държим се скрити и извън обсег. — Той върна далекогледа на Рудолфо.

Горянският крал видя как невидимо острие си проправя път през въоръжените мъже с шафранови роби. Гледаше как трима-четирима от хората на Там се опитват да свалят по един нападател и внезапно се върна на пиршеството си. Носът му се изпълни с миризма на кръв и пот, а ушите с писъци и викове, докато ураганът от убийци си проправяше път към Ханрик и Ансилус.

Видя как палубата се опразни и децата бяха събрани от невидимите войници. Нещо в него трепна, представи си лицето на Иаков. Мразеше Там, но помнеше сълзата, която старецът бе проронил край кладата, когато се изправи срещу него с въпрос за убийството на брат му и родителите му. Тогава бе казал, че ако има дете, няма да го използва като пионка. Въпреки това не се съмняваше, че Там обича децата си по някакъв начин — дори онези, които жертваше с готовност в името на каузата си.

Най-малките от тези деца — внуци и правнуци навярно — бяха скупчени на носовата надстройка, за да се виждат ясно.

Над водата прогърмя глас.

— Предайте се! — Не изрече заплаха, нито пък друга дума. Силата на звука от десет левги бе достатъчна, за да изправи косите на Рудолфо.

Огледа набързо и видя още два кораба с деца на палубите, още окървавени и ужасени лица.

— Трябва да направим нещо.

— Правим — отвърна Рейф Мерикю. — Гледаме и изчакваме. Рудолфо, ние сме само един дървен кораб и нямаме шансове.

Рудолфо му върна далекогледа.

— Не мисля, че ще чакаме дълго — промърмори тихо той.

Наистина. Два от корабите опитаха да побегнат, но бяха обстреляни. Въпреки пламъците и кълбата дим вече бяха достатъчно близо и можеше да види очертанията на омагьосания кораб и дълбоката следа във водата, която оставяше.

Все още не можеше да прецени със сигурност, но като съдеше по размера, нападателят можеше да е друг от железните кораби на Там.

Това го порази.

— Те са разделени.

Видя, че всички освен флагмана свалят флаговете си. Двигателите им забавиха и корабите се разпръснаха в свободна формация. Рейф му даде далекогледа отново и Рудолфо видя, че лодките са прибрани след сражението. Мъже и жени в копринени дрехи се трупаха на палубите под невидима охрана. На три от корабите пребледнели младежи и девойки изхвърляха телата на падналите си родители зад борда.

— Трябва да направим избор — каза Рейф. — Остават ни четири дена до Рога. Девет до мястото, където Чарлс смята, че е най-добре да се дебаркира, за да се стигне Санкторум лукс. — Рудолфо чуваше думите на пирата, но не откъсваше очи от гледката. Два от корабите пушеха и съвсем бяха забавили ход. Други два потъваха и екипажът им се евакуираше със спасителни лодки. Капитанът продължи: — Или продължаваме за пустошта, или…

Рудолфо въздъхна.

— Или ги следваме.

Първият му инстинкт беше да открие Там. Джин беше дръзка и великолепна жена, и затова вярваше, че сестра й ще знае как да се справи с прахчетата, които бе използвала да върне мечовете на войниците му. Непосилността на задачата изобщо не намираше място в съзнанието му.

Но вестта за тази нова библиотека — и надеждата, че ще открие лек за сина си — го бе сварила неподготвен, когато съдбата го срещна с Чарлс. Сега май бяха открили Там, но обстоятелствата бяха обезпокоителни. Нямаше нужда да разшифрова бележките на Петронус, за да знае, че старият папа — заедно с ордена, на който служеше едно време — вярва в съществуването на някаква външна заплаха. Там също го вярваше и бе напуснал Познатите земи, за да проучи въпроса. Сега кланът Ли Там беше разединен или някак бе успял да загуби половината си флот от неизвестен враг. Враг с достъп до същите кръвни магии, които бяха разкъсали Познатите земи преди няколко седмици, и до същите магии за невидимост, които уж правеха „Родствената акула“ единствен по рода си.

„Да, друг избор.“

Нима? Вътрешният му компас показваше твърдо в една посока и той се притесни от лекотата, с която взе решение, като знаеше какви ще са цената и рискът. В крайна сметка това изобщо не беше избор.

Стисна решително челюсти и повтори:

— Ще ги следваме.

Този път гласът му беше твърд и заповеден.

След това се върна в трюма да наостри ножовете си, чудейки се какво ще открият в сърцето на поредния нов уимски лабиринт.

Неб

Дните на Неб се сливаха. Бяха пълни с миризма на изгорена пръст и камъни и със стабилния тропот на краката му в безспирното надбягване из пустошта. Нощите бяха по-кратки, защото опитваха да скъсят дистанцията и спяха по няколко часа, преди отново да хукнат. Теренът и пълнолунието сякаш бяха в тяхна полза, но Неб тайно се чудеше дали не е станал достатъчно добър в бягането по пресечена местност на тъмно, че да уталожи притесненията на Ренард. Нямаше съмнение, че жилавият пустинник е прекарал в бяг множество безлунни нощи.

Мускулите вече не го боляха. Времето ставаше все по-топло и Неб смъкваше дрехите си и оставяше слънцето да придаде бронзов загар на кожата му.

След пещерата на Руфело тичаха на юг, докато не видяха масивните солени пясъчни дюни, простиращи се до южното крайбрежие. След това завиха на изток и продължиха по следата на Исаак.

През деня тичаха мълчаливо, освен ако Ренард не покажеше някоя забележителност. Нощем спираха изтощени и ако имаше дърва за огън, ядяха каквото пустинникът уловеше. В противен случай разчитаха на оскъдните си запаси. Неб използваше времето за наблюдение и учене. Вече знаеше как да открива находища с горчива вода насред опустошенията и десетина начина, с които да я извлече и да пречисти лудостта и заразите от нея. Беше научил къде да намира корени и растения, които да притъпяват глада му, както и черния корен, в случай че се озовеше без помощта на могъщата земна магия.

Осъзнаваше, че сега се учи по друг начин. Едно време разчиташе предимно на книгите. Сега попиваше всичко само чрез наблюдение. Не беше сигурен, но пустошта събуждаше някаква вътрешна сила, с която не знаеше, че разполага. Умът му беше съсредоточен, ясен и спокоен. Тялото му бе като настроена лютня. Спеше дълбоко и без сънища, и се събуждаше по-отпочинал отвсякога.

„Това място ме променя и ми харесва в какво се превръщам.“ Усещаше истина в тези мисли. Все пак още пазеше Уинтърс в дълбините на сърцето си и тъгуваше за нея.

Тичаха и тичаха, докато на четвъртата нощ след пещерата на Руфело не стигнаха до бездна, която според Ренард разделяше континента. Нощта се бе спуснала и покриваше с мрак каньона, но Неб видя проблясък на водна площ и реши, че това може да е откритото, опасно море на юг. Мистериозните води, които първите заселници наричаха Призрачните вълни. Беше чувал за андрофрансински плавания отвъд Рога, но това бяха само слухове. Разумът диктуваше, че подобно нещо е възможно, но имаме много разкази за съдове, загубени сред тези води, и за призраците, които ги обитаваха.

Ренард зави на север и Неб го последва. Когато луната се издигна, двамата стигнаха до висок извит мост, който прекосяваше бездната. Синьо-зелената светлина се отразяваше в него.

Забавиха ход и спряха в подножието му.

— Казват, че един от Младите богове се пробудил, когато заклинанието на Ксум И’Зир разцепило земята отново. Той поставил този мост, за да помогне на малцината оцелели да избягат на запад. — Гласът на Ренард премина почти в ръмжене. — Преди андрофрансините да овладеят стената и да спрат достъпа за останалите.

Неб чуваше за пръв път горчивина в тона му. Забеляза го, но не каза нищо. Вместо това посочи моста.

— Колко пред нас са?

Ренард се усмихна.

— Часове. Може и по-малко. Доближихме ги.

Неб кимна и двамата отново затичаха. Прекосиха най-високата точка на моста и чуха шум от долната, източната страна. Спряха и Ренард свали трънливата си пушка, като излезе на няколко крачки пред младежа. Когато приближиха, видяха присвяткването на кехлибарените очи и чуха свистенето на духалата. До ушите им достигнаха дрезгавите метални гласове.

— Братовчеде, послушай ме и се върни заедно с другарите си — говореше първият. — Нямаш разрешение да пътуваш отвъд тази точка. Следва съобщение: Обявявам земите отвъд моста Д’Анжит за затворени под свещена клетва, подписано и подпечатано. Интроспект Трети. Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. — Тонът беше спокоен и равнодушен.

Неб примигна в мрака и видя очертанията им в края на моста. Лунната светлина не бе достатъчна за подробности, но явно металният човек бе спрял да бяга. Той стоеше стабилно от другия край на бездната, изправен срещу Исаак, който още се намираше на моста.

Неб и Ренард приклекнаха. Нощният вятър се плъзна около младежа и космите по тила му настръхнаха.

Исаак отвърна със спокоен и премерен тон:

— Папа Интроспект вече не е на власт. Когато Уиндвир падна, орденът се върна под командването на Петронус, преди да бъде разпуснат окончателно преди седем месеца, две седмици и три дена.

— Това е невъзможно. Папа Петронус е мъртъв. Не мога да те пусна без изрична заповед от Интроспект или определения му наместник.

Неб не усети, че се изправя, докато Ренард не го хвана за ръката. Младежът се отърси, почувствал внезапна сигурност, и повиши глас.

— Петронус не е мъртъв; аз лично го провъзгласих сред руините на Уиндвир. Ти сам твърдеше, че му носиш съобщение. Всички богатства на ордена са прехвърлени на Деветте гори, включително мехослугите. — Той пристъпи напред, припомняйки си кратките месеци, в които командваше гробокопачите, и заговори заповедно: — Аз съм офицер от Деветте горски дома и библиотеката, която се възстановява там. — Още няколко стъпки напред. — Заповядвам ти да ни ескортираш незабавно до Санкторум лукс, за да каталогизираме съдържанието й за новата библиотека.

Не беше сигурен какво ще последва, но въпреки това остана изненадан. Мехослугата отвори и затвори очи, а от радиатора на гърба му блъвна пара.

След това се засмя.

Дълъг и силен, свистящ смях, който се понесе в каньона и огласи нощта с неестествения си метален звук.

— Небиос бен Хебда, подранил си! Не пожелавай дар, който после не можеш да върнеш.

„Дар, който не можеш да върнеш.“ Цитатът беше от Първото евангелие на П’Андро Уим и думите изплуваха в съзнанието му.

„И отмина нощта на Прочистването и П’Андро Уим заплака с най-близките си другари за това, що бяха сторили, и обърна взор към тях, и им каза: «Нашият дълг към светлината започва тази нощ, това е дар, който не може да се върне, и е единственият път, който ще следваме по тази земя.»“

Неб присви очи.

— Говориш за дълг към светлината, но ние не го избираме. Ние сме призвани от него. — Пристъпи още по-напред. — Исаак, добре ли си?

Исаак се завъртя и кимна.

— Добре съм, Небиос. Двигателната ми система и духалата обаче имат нужда от почистване.

Неб насочи вниманието си към другия мехослуга.

— Казваш, че съм подранил. Откъде знаеш това?

Металният човек примигна.

— Защото не сме готови, Небиос бен Хебда. Нито пък ти.

Неб се замисли. Внезапно усети, че мехурът му е издут, а краката му искат да побегнат от предстоящата конфронтация.

— Значи съм подранил, но не ми е забранено да премина?

Мехослугата изсвири и металното му тяло потръпна.

— Разрешено ти е.

Неб не беше сигурен откъде намери думите — може би от някой забравен сън, — но ги изговори. Високо и ясно.

— Мехослуга, щом ми е разрешено, нареждам ти да ме заведеш до Санкторум лукс.

Устата се отвори и затвори отново. Главата се завъртя бавно.

— Спътниците ти не са упълномощени.

Неб преглътна. Замисли се за водача отзад и Исаак, който стоеше пред него.

— Тогава те няма да дойдат с мен.

Металният човек кимна и се задвижи светкавично. Кракът му ритна нараненото коляно на Исаак и натисна, докато не се чу изпращяване. Исаак падна на земята, а металният човек скочи в тъмното покрай Неб.

— Не! — извика младежът и се обърна.

Чу шумотевицата, изпращяването на счупена кост и писъка на Ренард.

Преди да отвори уста, металните ръце го метнаха на ръбестите рамене. Усети дланта, която оказваше нежен, но здрав натиск на гърлото му.

— Не се съпротивлявай, водачо Небиос, аз ще те нося бързо и сигурно.

Ръката стисна по-силно и в ъгълчетата на очите му изплува светлина, замъглявайки нощта. Осъзнаваше смътно, че Исаак пълзи зад тях, а кракът му е огънат и безполезен. В по-дълбоките сенки на моста се чуваше болезненото пъшкане на Ренард.

Накрая чу тракането на машинарията, докато металния човек го мъкнеше нагоре по хълма, продължаващ след моста на Младия бог. Главата му беше притисната към металното рамо и той се зачуди що за сърца са дали андрофрансините на техните машини.

Последва ново стискане на металната ръка и Неб усети как потъва в безсъзнание на самотно и сиво място.