Песнопение

Влад Ли Там

Стърженето на дърво в дърво събуди Влад Ли Там и той се размърда. В дните — или може би седмици, — които бе прекарал в топлата вода, бе успял да притъпи инстинктите си и да свикне с пленничеството. Вече не отваряше очи с очакване да вижда и не се подаваше на паниката. Вместо това се будеше бързо и се мъчеше да определи какво се случва.

Момичето му носеше храна относително редовно — в повечето случаи каша с вкус на риба и царевица, — но нямаше представа колко често се случва. Тя всеки път го изправяше и го хранеше като дете. Понякога му оставяше купата, преди да е свършил, но това означаваше да лочи от нея, тъй като все още не му разрешаваше да се храни сам. Беше достатъчно неприятно, че му се налагаше да пие вода така, ако клатенето на кораба не я разлееше сред морската на дъното на килията му.

Влад Ли Там се претърколи до външната стена на кораба и притисна ухо. Чу далечни гласове и усети вибрациите от триенето на дървесината.

Бяха спрели да се движат и драстичното намаляване на люшкането му подсказваше, че или морето е неестествено спокойно, или са пристанали. Второто изглеждаше по-вероятно.

Чу стъпки откъм вратата и се надигна с помощта на стената. Схванатите му мускули протестираха и Влад усети, че простенва с отварянето на вратата.

— Ходенето е за кратко — каза момичето. — Можем да те пренесем, но реших, че ще оцениш възстановяването на малко от достойнството ти. — В гласа й се долавяше веселие.

— Къде сме? — попита той.

Тя не отговори. Вместо това се наведе, за да развърже въжетата на глезените му. Влад присви мускули за миг, готов да я изрита, но размисли. Момичето се засмя.

— Нямаше да стигнеш далече, старче. Добре, че не опита.

— Ако искахте да ме убиете, вече щяхте да сте го сторили.

Тя се засмя отново.

— Не е съвсем вярно, Влад. Имаме доста работа, преди този ден да настъпи, но не се заблуждавай и за миг. Той ще дойде. — Момичето го изправи с учудваща сила. — Ставай.

Влад се заклати нестабилно и залитна към корпуса. Момичето отново го изправи със здравите си ръце. След това го поведе напред. Спареният въздух в трюма му се струваше като хладна есен в сравнение със задушаващата килия. Той тръгна по коридора.

— Надясно. Десет стъпки до стълбището.

Краката му пареха от усилието и той залитна отново.

Момичето се наведе над него и той усети дъха й в ухото си.

— Можем да те носим. Искаш ли? Така ли искаш да те видят децата ти?

„Децата ми?“ Усети надигащата се паника, страх и гняв, от които го заболяваше главата. Стисна зъби и юмруци.

— Децата ми ли?

Жената не отговори и го бутна нежно напред.

— Ще се справиш, Влад. Върви.

Влад Ли Там тръгна напред, броейки крачките, и намери първото стъпало с колеблив крак. Започна да се изкачва и усети светлината, процеждаща се под превръзката, както и уханието на мангови дървета, солен въздух и горещ пясък. Отвори уста и пое дълбоко дъх. Жената го завъртя наляво и нечии ръце го повдигнаха на кея.

Усети как някой го докосва по тила и внезапно ослепя от блестяща експлозия. Затвори очи, но светлината проникваше дори през клепачите. Влад Ли Там изстена.

Когато успя да отвори очи, първото нещо, което видя, бе жената. Беше млада, някъде около двайсетгодишна и по лицето й имаше изрисувани сиви, бели и черни символи. Зелените й очи се открояваха на този фон. В косата й имаше вплетени миди, корали и клончета, и тя му се усмихваше.

Беше красива и опасна.

Носеше рибарски дрехи, но си личеше, че не е привикнала. Беше създадена за доспехи или рокли, но нищо по средата. Един мъж на кея й подаде тъмна роба и тя се наметна.

— Къде съм?

Усмивката й се разшири.

— У дома, Влад.

Очите му привикнаха и успя да огледа обстановката. Шхуната на кея беше направена от тъмна непозната дървесина и дизайнът й не приличаше на нищо от Познатите земи. Корабостроителят в него набързо изчисли водоизместимостта, възможната скорост и отбеляза разнородния екипаж на палубата.

Кеят беше висок и надвесен над толкова чиста и зелена вода, че чак очите го заболяха. Погледна към земята и видя пясък и джунгла. Оттам се носеха крясъци на птици и маймуни, а към безоблачното небе се извисяваше грамадна сграда от бял камък.

Влад Ли Там примигна и залитна, но този път нямаше кой да го подпре. Обърна се към жената и най-сетне направи връзката, макар да изглеждаше невероятно. Изрисуваните фигури и природните украшения в косата я издаваха, макар стилът да бе доста по-сложен от това, което бе виждал преди.

— Ти си блатна.

— Не. Това е наложено име от времето на тъгата ни. Ала сълзите на моя народ вече пресъхват. Аз съм от избраните.

„Избраните.“ Прехвърли думата в паметта си, но не намери нищо познато.

— А! — Жената изви поглед. — Ето ги.

Влад Ли Там чу познатия звук. Проследи очите й и затаи дъх. Един железен кораб приближаваше входа на пристанището и забавяше ход.

„Децата ми.“

Последва го друг и после трети. Знамето на клана Ли Там беше свалено, но на негово място не се вееше друго. Краката му почти се подкосиха от тежката гледка. Приближаваха пет от неговите кораби и на палубите виждаше семейството си — мъже, жени, деца, — охранявани от облечени в черно войници. Огледа се и осъзна, че флагманът му отсъства от малката флотилия.

Коленете му се подгънаха и той седна тежко на кея. Гласът му беше нисък и имаше вкус на пясък.

— Какво е това?

Жената погледна към него. Любовта в очите й го ужаси.

— Това е изкупление, Влад.

Той посегна за друг въпрос сред хилядите, които бушуваха в главата му.

— Коя си ти?

— Казах ти. Аз съм твоят кръвопускач и родствен лечител.

Корабите забавиха и се чу свистене при спирането на двигателите и тракане на котвените вериги. Двама мъже го вдигнаха на крака и той видя първите лодки, свалящи семейството му на сушата.

Думите й отекваха в съзнанието му. „Кръвопускач. Родствен лечител.“ Първата лодка приближи кея и той видя страха по лицата на внуците си.

В този миг, за пръв път през живота си, Влад Ли Там изпита безсилие и отчаяние.

Джин Ли Там

Кошмарът събуди Джин Ли Там и осеяната с кости равнина на Уиндвир изчезна заедно с думите на родствения гарван, звучащи още в ушите й. „Скоро ще изкълва очите на баща ти.“

Ако кошмарите не бяха започнали преди раждането, щеше да ги отдаде на някакъв страничен ефект от лекарствата, които пиеше.

Надигна се и изтри сълзите и сънливостта от очите си. Иаков се размърда до нея и тя го погледна. Лицето на бебето беше сиво, дишаше плитко. Джин се наметна с една роба и тръгна към стъклената врата на отрупания със сняг балкон. Нощта беше ясна и звездите светеха над спящото горско селище. Пълната луна бе надвиснала над Библиотечния хълм и оцветяваше масивните камъни на строежа в синьо-зеленикаво. Имаше още няколко часа до изгрев-слънце и събуждането на Деветте гори.

Джин се приближи до вратата и подсвирна за слугиня. Появи се едно момиче с още влажна коса и лице.

Мразеше да оставя бебето, но не искаше да рискува да го събуди. И без това не спеше достатъчно.

— Остани при Иаков — нареди тя на момичето. — Когато се разбуди, ми го донеси. Аз ще съм в кабинета.

— Да, господарке — направи реверанс слугинята.

Джин изчака момичето да се настани в люлеещия се стол до леглото и тръгна тихо по дебелите килими на коридора.

Кабинетът на Рудолфо се намираше зад двойна орнаментирана врата от тъмно дърво. Тя превъртя железния ключ и открехна добре смазаните порти, колкото да се вмъкне набързо.

Заключи зад себе си и запали лампата на писалището. В кошницата за нови съобщения вече се бяха събрали няколко и тя въздъхна. Не знаеше как Рудолфо успява да се справи с всичко, но със сигурност ставаше много рано в повечето дни. Вчера бе прекарала от зори до здрач на писалището и бе успяла да изпразни кошницата. В момента бе пълна до една трета, ала до изгрева щяха да пристигнат още съобщения.

„Животът на кралицата.“ Посегна към най-горната бележка, но се спря. Отвори чекмеджето и извади колана с ножовете. Погледна към вратата и съблече робата си, пускайки я на пода. Закопча колана над леката памучна нощница и застана в центъра на помещението. Заби крака в мекия килими, извади ножовете и се впусна в сутрешната си тренировка.

Времето на легло бе размекнало мускулите й и въпреки че не бе напълняла много по време на бременността, се чувстваше тромава. Но със сутрешните тренировки и следобедните кросове, които бе почнала преди няколко дена, постепенно възвръщаше формата си.

Ходилата и бедрата й се движеха в мълчалив ритъм, докато се въртеше, подскачаше и финтираше. Ножовете проблясваха на слабата светлина, докато влагаше сила във всеки удар и ги завърташе на всички страни. Замисли се кога за последно бе проливала кръв. Докато бягаше от лагера на Сетберт с Неб? Не. В нощта, когато съгледвачите се омагьосаха и спасиха Рудолфо от така наречения папа Непоколебим в летния папски дворец.

„Сякаш бе толкова отдавна.“ В доста отношения наистина си беше. Двамата с Рудолфо бяха консумирали стратегическия съюз, създаден от баща й, макар тогава да нямаше представа колко дълбоко ще заобича и зауважава горянския крал. Нито пък осъзнаваше как един малък живот може да промени някого толкова пълно.

Упражняваше се унесено, спомняше си за отката при закачането на кост, за нежната съпротива на плат и кожа, за топлината на хлъзгавата кръв по пръстите й. Ускоряваше движенията, докато по челото и устните й не изби пот. Започна да се задъхва и скоро нощницата й подгизна и залепна към тялото. Въпреки това продължи, докато краката и ръцете й не натежаха от непривичното натоварване.

След час прибра ножовете и се отпусна задъхана в креслото. Чу се леко почукване и Джин се надигна, чувайки как крайниците й пукат.

— Един момент.

Откопча колана и го метна върху креслото. После навлече робата и тръгна към вратата. Отключи и отвори.

Линей я очакваше с разрошена коса и пребледняло лице.

— Добро утро, лейди Там. Мира ми каза, че сте будна.

Джин Ли Там открехна вратата по-широко.

— Заповядай. — Момичето не изглеждаше добре, но вероятно и тя самата беше в подобно състояние. — Не можеш да спиш ли?

Линей поклати глава.

— Не достатъчно.

— И аз — кимна Джин. — Сигурно е от лекарствата.

— Заради корена от панта — уточни младата жена и Джин Ли Там повдигна вежди.

— Учила си алхимия?

— Малко — сви рамене жената. — Съгледвачите от делтата дъвчат панта, за да стоят будни. Освен това има кала и може би малко листа от веспър.

И Джин бе доловила следи от кала, тъй като в миналото бе пробвала тайно от лулата на баща си. Тя махна към един стол и тръгна към печката, на която чакаше чайник с прясна вода.

— Искаш ли чай?

— Аз мога да го направя, лейди Там — предложи Линей, но Джин махна с ръка.

— Стига де. Не съм забравила как се прави чай. — Джин взе две керамични чаши и отмери три лъжички от натрошените черни листа за запарка, след което се върна на креслото, докато водата заври.

— Как спи Иаков? — попита Линей.

Джин Ли Там се настани срещу нея и я огледа. Откакто Рудолфо бе заминал, двете се срещаха често, но практически не бяха прекарвали много време заедно. Срещаха се в покоите си, коридора или тук, в кабинета, разменяха дребни любезности и говореха предимно за бебето. Както и в този момент.

— Неспокойно. Предполагам, че скоро ще се събуди.

— Да го взема ли тази сутрин?

Джин се усмихна уморено.

— Мой ред е. Трябва да си починеш.

Линей сви рамене.

— Чувствам се добре.

Но Джин Ли Там виждаше истината в тъмните кръгове под очите и стиснатата й уста. Линей потръпна и си пое рязко дъх.

— Главоболия?

— Сякаш от нищото — призна момичето. — Удрят като гръм. Но не е проблем да го взема.

Джин се усмихна и разтърка слепоочията си.

— Оценявам предложението. — Тя погледна дойката. Не беше на повече от двайсет и въпреки скромните си дрехи се държеше по-различно от останалите бежанци, пристигнали през последните месеци. Джин се наведе напред. — Сигурно ти е много трудно, толкова скоро след ужасната загуба.

За миг големите кафяви очи на Линей се разшириха от паника. Тя преглътна.

— Ще излъжа, ако кажа, че не е. Понякога кърмя лорд Иаков или го приспивам и забравям, че не е моят Мика.

Джин Ли Там видя напиращите сълзи и усети срам.

— Не трябваше да повдигам темата — каза тя и отмести поглед.

Но младата жена поклати глава.

— Напротив. Трябва да го споделя. Така казваха франсините. Че се движим по петте пътя на тъгата с думи и спомени.

Джин Ли Там видя, че сълзите вече се стичат по маслинената й кожа.

— Дори не мога да си представя цената, която си платила.

Но всъщност можеше. Съпруг, загинал от меч; дете, взето от треската. Дълбоко в себе си се страхуваше от същата съдба. Собственото й дете бе мъртвородено, спасено от речната жена, и оцеляваше само благодарение на лекарствата, с които го кърмеха двете с Линей. Изобщо не можеше да изброи колко пъти съпругът й се бе измъквал от опасни ситуации по време на войната. А скоро щеше да отплава кой знае къде, за да търси баща й, и да се сблъска с кой знае какво. Този товар тежеше на сърцето й и караше корема й да се свива.

Осъзна, че са потънали в неловко мълчание, което бе нарушено от кипването на водата.

Линей се надигна и разтърка очи.

— Позволете на мен, лейди Там.

Джин се удържа на място и загледа как момичето сипва топлата вода в съда за запарка. После го сложи на поднос с двете чаши и го постави на масичката между двете. Линей седна и смени темата.

— Какви са новините по света?

Джин Ли Там погледна към кошницата и въздъхна. Скоро трябваше да се върне към нея, да шифрова съобщения, да праща птици и да чете докладите на двайсетината агенти на Рудолфо. Замисли се за вчерашните съобщения, като внимаваше да не издаде нещо съществено.

— Уинтерия се е провъзгласила. Казват, че се чувала на петстотин левги. Пилос и Тюрам са увеличили усилията да потушат вътрешните си безредици и засилват войските. Миналата седмица са погребали Ансилус. Деветте гори не бяха поканени, но въпреки това пратихме посланик.

Линей се намръщи.

— Някакви вести от делтата?

Джин кимна.

— Демократите на Есаров са овладели нов град. Има слухове, че Ерлунд не е загинал, а е убит негов двойник.

Момичето кимна.

— Не съм изненадана. Той има десетки и… — Тя замълча и бузите й се зачервиха.

„Сподели нещо, което не би трябвало да е известно на бежанец.“ Джин отвори уста, но в този миг на вратата се почука. Тя огледа лицето на момичето и стана да отвори. Отвън стоеше един съгледвач с малка неподвижна птичка в ръце.

— Това пристигна току-що за вас. Не е от нашите и дори не можем да я разпознаем.

Но Джин я познаваше. Жълтите следи по главата я издаваха и тя затаи дъх с неочаквана надежда.

— Какво е съобщението?

— Птицата е ранена — отвърна съгледвачът. — Видяхме вашето име на бележката и не сме я пипали.

Той протегна ръка и подаде дребното, треперещо създание. Джин внимателно развърза белия конец за родство от крачето. Продължи да държи птичето с една ръка, а с другата разви съобщението и го прочете.

То бе тройно кодирано и с непознат почерк, но птицата й бе добре известна. Тази, която винаги знаеше къде да я намери, и баща й я държеше непрекъснато до себе си. И ето че наистина я бе открила, макар и да се бе изтощила във ветровете, дъжда и снега на това продължително пътешествие.

„Не се отчайвай, велика майко. Родството на баща ти ще бъде възстановено със старите методи и кръвта му ще изкупи нашето спасение.“ Джин примигна и усети нещо злокобно. Страхът я обгърна и тя си представи грака на родствения гарван от кошмарите й, само че думите му бяха различни от тези в осеяното с кости поле на Уиндвир. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Джин потръпна. Беше забравила за чакащото мистериозно момиче и нямаше желание за чай. Дори забрави за болното бебе, което спеше неспокойно по-нататък по коридора. Не мислеше за разтърсените Познати земи, които не се бяха оправили от предателството на Сетберт, когато кръвните съгледвачи нанесоха нова рана по кожата на света.

Всичко това изчезна за миг.

Тя се почувства отново като малко момиче, чийто баща е в смъртна опасност, и не можеше да се отърси от страха и паниката.

Погледна към малката птичка — една от продължителната линия, която баща й омагьосваше внимателно, за да може винаги да открие четирийсет и втората си дъщеря, без значение къде е. Създанието лежеше неподвижно, а мъртвите му очи бяха станали като стъкло.

„Ти си кралица, жена на Рудолфо, майка на Иаков — заговори дълбок глас в нея. — Ти си четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там.“

Тя вдигна очи към съгледвача и му подаде мъртвата птичка.

— Прати ми птичаря.

Джин Ли Там се завъртя, овладя сръчно напрежението от внезапните емоции и се върна на масичката при Линей, за да потърси утеха в горчивата чаша, която я очакваше там.

Петронус

Петронус прекара остатъка от седмицата да кодира документите си в скромните покои. Излизаше само за да се храни, а Есаров му правеше компания, когато имаше възможност. Революционерът изглеждаше уморен, но доволен. Вчера му бе съобщил, че е време да се свържат с Лисиас и да предложат примирие и размяна.

— Вярваш ли, че ще се получи? — попита Петронус, отпивайки от топлата горчива напитка, подсилена с ром.

Есаров прокара ръце по дългата си сива коса.

— Да. Но за теб ще е предизвикателство.

„За всички ни.“ Петронус погледна към думите, които сякаш се сливаха в единично петно на пергамента. Беше приключил и можеше да остави работата си за по-нататък, когато може би нямаше да има такава нужда от него.

Чу отривистото почукване на Гримлис и вдигна поглед.

— Влез.

Сивият гвардеец изглеждаше угрижен, но това не бе изненадващо. Не беше приел плана им добре и Петронус не очакваше, че скоро ще го одобри. Ветеранът влезе и затвори вратата.

— Разбрах, че срещата ще е след два дена.

Петронус кимна.

— И аз така чух.

— Сигурен ли сте, че искате да го сторите? — Челюстта на ветерана беше стисната, а в очите се таеше свирепост. — Можем да се махнем още сега.

Петронус поклати глава.

— Не съм сигурен, че можем, Гримлис. — „А и не съм сигурен, че бих искал.“ Освобождаването на Чарлс беше задължително, но спирането на гражданската война бе не по-малко важно. Липсата на стабилност отваряше вратата на нещо по-лошо, а не можеха да се подготвят за него, ако продължаваха да воюват помежду си. Вече бе чул, че Мейров от Пилос укрепва границите си и събира войска, гледайки на север. В последните дни бяха нападнати още кервани; бяха загинали още разпокъсани останки от ордена, търсещи относителната безопасност на Деветте гори. В Тюрам старият крал бе излязъл от летаргията си за достатъчно дълго, за да назначи един от по-силните си генерали за наместник. Бяха затегнали родството с източния си съсед Пилос и с независимите градове-държави по северната част на Изумрудения бряг. Петронус посочи към единствения стол. — Седни при мен.

Гримлис седна с очевидно неудобство. Очите му имаха цвят на буреносно небе.

— Ще говоря направо, отче. Това начинание е глупаво, със или без Чарлс.

Петронус въздъхна и се облегна назад, като остави писалката.

— Възможно е. Но не виждам друг път за излизане от този уимски лабиринт.

Капитанът присви очи.

— Вярвате ли достатъчно силно, за да загинете за това?

Петронус се засмя, макар да не знаеше какво е смешното.

— Не съм сигурен, че вярванията ми влизат в това хазартно начинание. Ако Чарлс е жив и знае за това Убежище на светлината, в най-лошия случай може да спаси Познатите земи от нещо ужасно. А в най-добрия, може да ни върне загубеното. — Той започна да подрежда документите. — Но съм сигурен, че не си дошъл да ме разубеждаваш. Знаеш добре, че моето упорство надхвърля благоразумието. — Взе канап и започна да връзва документите в обемист пакет.

Гримлис поклати глава.

— Получих вест от птичаря на Есаров. Стара е, но е по-добре от нищо.

Петронус вдигна очи, оставяйки пръста си на възела.

— От крайбрежието ли?

Капитанът кимна. Извади смачканата бележка от джоба си и я подаде.

Петронус я прочете набързо.

— Значи горянските съгледвачи са поели поста в залива Калдус и Рудолфо ни е открил.

Беше скептичен относно плана на Гримлис да поддържа съобщителен пост, но не си представяше, че лично Рудолфо ще се появи. По-скоро се боеше, че онзи, който го искаше мъртъв, ще изпрати цяло отделение кръвни съгледвачи, за да довършат започнатото. Но ето че горянският крал бе прехванал една от птиците и бе добавил собственото си съобщение.

Отново погледна към бележката.

— Какво ли иска?

Гримлис беше разгневен.

— Не знам какво иска, но не може да се разпорежда с хората ми. Ще си поговорим сериозно, щом се появи.

„Щом се появи ли?“ Петронус усети, че затаява дъх.

— Рудолфо? Идва тук?

Гримлис кимна бавно.

— Да. Есаров изпрати пирата да го вземе.

Що за игра на войната на кралицата водеше демократът? А и какво му беше щукнало на Рудолфо да зареже жена си и новороденото си бебе и да тръгне да скитосва в търсене на аудиенция? Защо просто не му бе пратил птица?

Есаров знаеше, че довеждането на най-могъщия човек в Познатите земи насред гражданската война ще подложи на изпитание и без това крехкото родство между горяните и ентролузианците. Той се замисли за предстоящия процес и се заигра с ключалката на този нов сейф. Дали Рудолфо носеше нещо, за което не бе помислял?

Умът му изщрака и той се тупна по крака.

— Есаров възнамерява да изпрати Чарлс с горянския крал.

Гримлис присви очи.

— Дори не сме сигурни дали Чарлс е жив.

Въпреки подозренията си Петронус смяташе, че Чарлс е жив, а Есаров си дава сметка, че архиинженерът е вероятно най-голямото оцеляло богатство в Познатите земи. Заради това, което можеше, и това, което пазеше — един къс от светлината, която се бояха, че са загубили.

Поне откаченият демократ осъзнаваше, че Чарлс ще е в по-голяма безопасност при Рудолфо.

Гримлис се изправи.

— Ще е тук до седмица, но не съм сигурен дали ще го дочакате.

Петронус кима.

— И аз. — Той грабна пакета и отвори торбата колкото можа по-широко. Въпреки това не беше достатъчно и документите се огънаха, докато ги тикаше. — Както и да е. Предай ги на Рудолфо. Но дискретно, да не видят хората на Есаров. — Замисли се за миг. — Кодирани са, но Исаак или някой от другите ще може да ги разшифрова.

Подаде торбата на правия Гримлис.

— Вие отивате на съд. Рудолфо обикаля с едно отделение. Надявам се да не е заразно.

Петронус се замисли.

— Кое да не е заразно?

— Глупостта.

Гримлис тикна торбата под наметалото си и излезе.

Петронус продължи да се взира във вратата, преди да сведе поглед към празното писалище. Зачуди се какво ще прави сега. Как ще си прекарва времето, докато чака Есаров да каже дали Ерлунд се е хванал на новата игра. Демократът се кълнеше уверено, че опустошението на Уиндвир е вътрешно дело и са били подлъгани да вярват във външна заплаха от сложна и ужасна конспирация. Влад Ли Там бе заявил, че врагът дебне отнякъде, и бе заминал, за да го разкрие.

Петронус погледна към картата на Познатите земи, която украсяваше стената на скромната му стая. Видя Уиндвир в центъра и проследи извивките на Първата река, която горяните наричаха Райблъд, нагоре по хълмовете, през Прерийното море и към Деветте гори.

— Какво търсиш, Рудолфо, толкова далеч от дома в тези гибелни времена?

Изправи се бавно, отиде до картата и сложи показалец в центъра.

Отново си спомни за предполагаемата бележка от Чарлс.

„Библиотеката падна с предателство.“

През тази нощ Петронус сънува поле от кости, кръв и птици с тъмни крила.

Когато се надигна на сутринта, все едно не беше спал изобщо.