Песнопение

Неб

Яздеха мълчаливо, приведени ниско на седлата, пришпорваха конете, доколкото им позволяваха магиите. Товарните животни ги следваха без усилие, водени от съгледвачите в тила. Копитата тракаха по широките камъни на уимския път, но вместо искри и громолене се чуваше леко потупване, защото магическите прахчета изкривяваха звука, както тези на съгледвачите — светлината. Околният свят прелиташе бързо покрай тях заради повишената им сила.

Неб се притискаше към седлото, приведен напред, оставяше студения вятър да се плъзга по гърба му. Опитваше да не отклонява очи от предния съгледвач, но вниманието му неизменно се връщаше към гледката. В разрушения свят, през който яздеха, имаше красота и тя теглеше сърцето му.

„И това са само покрайнините.“ Дълбоко в пустошта стъклените планини хвърляха кървави сенки над гори от кости. Близо до мъртвите градове имаше обширни стъклени равнини, където моретата се бяха изпарили и солта им се бе сляла с пясъка в остри дюни, над които свистеше вятърът. Нощем под светлината на синьо-зелената луна там ловуваха създания. Неописуеми остатъци от отминала епоха, докарани до лудост от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир.

Беше ги виждал в сънищата си и не се съмняваше, че го очакват някъде напред.

Но засега пейзажът бе от обикновени скали, храсти и пясъци. Гранитни грамади, оформени от вятъра, и ниски рехави храсталаци. Изобщо не отговаряше на представите му.

Навлязоха в пустошта десет минути след металния човек. Дори да ги беше забелязал, той не им обръщаше внимание. Механичният се движеше бързо и преди да го изгубят от поглед, видяха, че продължава по уимския път на изток, а слънцето се отразяваше по металната му глава.

Неб се притесняваше, че вече търсят перла сред огромен океан, но се боеше да го сподели. Исаак яздеше нестабилно до него, а главата му се клатеше наляво-надясно, докато оглеждаше хълмовете край пътя.

Накрая Едрик излезе начело и обяви това, което Неб не искаше да изрича.

— Мисля, че го загубихме — каза капитанът и забави коня си. — Конете не могат да насмогнат, дори с магиите.

Останалите също намалиха.

— Мога да го настигна — заяви Исаак. Кехлибарените му очи продължаваха да се взират напред.

Едрик поклати глава.

— Трябва да останем заедно. Генерал Рудолфо не би искал…

Беше прекъснат, когато нещо твърдо отскочи от главата на Исаак с дрънчене. Малкият камък падна на пътя. Над тях се чу кикотене. Неб и останалите се обърнаха към каменните възвишения, които се издигаха наоколо.

— Разноцветни и метални хора далеч от дома — извика някакъв глас. Имаше нещо странно в интонацията — изтъняваше, където трябваше да е твърда, и обратно. — Без пепеливи хора да ги пазят.

Едрик изсвири тихо и съгледвачите посегнаха за лъковете, като обърнаха конете по посока на гласа. Капитанът впери взор натам.

— Не искаме насилие.

Още смях.

— Че кой иска? Ала в нишите на света насилието просто се случва! — Полетя нов камък, по-малък и във висока дъга, даваща достатъчно време на Едрик да се отдръпне. — Накъде яздиш толкова забързано, шарени човече? И без лопати и фургони?

Едрик повиши глас и отвърна.

— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи. Тук сме по заръка на Рудолфо, генерал на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома.

В кикота се включиха нови гласове и той се понесе от камък на камък, изпълвайки небето с множество въпроси.

— Каква гора, шарени човече? Какъв генерал? Какъв владетел? Защо говориш глупости на сирачетата си? Праща те Лукспадре от запад. Признай си и вади заплащането. Ние ще те водим по-добре от Ренард.

Неб вдигна поглед. Исаак стори същото и очите им се срещнаха. Неб раздвижи бързо ръце. „Питай за Ренард.“ Едрик кимна.

Първият капитан отново завъртя коня си към гласа.

— Кой е Ренард? Къде да го открием?

— Никой и никъде. Сега говорите с Джофрус. Ренард е луд. Джофрус ще ви заведе до вашите разкопки.

Едрик присви очи.

— Защо не слезеш тук, да се разберем както трябва?

Този път смехът продължи повечко. Имаше някакъв странен тон, който дразнеше Неб. Сякаш долавяше опасност в него.

— Шарени хора с лъкове и ножове. Давате ли родство на мен и моите?

— Да — отвърна Едрик. — Засега. Ако спрете да хвърляте камъни.

Отгоре и отзад се чу шум от свличане на камъчета и Неб вдигна поглед. Появи се строен мъж, облечен в закърпена дреха от парчета груба кожа. Движеше се леко и сигурно, спусна се по хълма и застана наперено пред Едрик.

— Аз съм Джофрус, на вашите услуги — подхили се мъжът. — А това са хората ми. — Пет-шест глави се надигнаха иззад скалите. — Щом предлагате родство, приемам. Плащането за услугите се извършва според уговорката.

Човекът се държеше ненормално, но в началото Неб не можеше да прецени защо. После осъзна, че очите му никога не се спират. Шареха навсякъде. Лявата му ръка трепереше до тялото, а зъбите и венците му бяха черни от нещото, което предъвкваше, докато чакаше Едрик да заговори.

Накрая капитанът прочисти гърло.

— Искаш да ти платя. Какви услуги предлагаш?

— Ще ви водя добре. Където искате да отидете. — Мъжът помисли малко. — Безопасно.

— И какво трябва да платим?

Джофрус се засмя и подскочи като в танц.

— Ножове и месо. Месо и ножове. И шарени шалове за мен и моите.

Едрик погледна към Неб с повдигнати вежди и ръцете му се раздвижиха. „Дали може да му вярваме?“

Неб погледна към парцаливия мъж и отново към Едрик. По самата поза на капитана можеха да се прочетат мислите му. „Не.“

Обърна се към Исаак. Металният човек се взираше в посоката, където бе побягнала мишената им, а капаците на очите му се отваряха и затваряха, сякаш пресмяташе дистанцията.

Едрик явно също го видя и взе решение.

— Ще обмислим щедрото ти предложение друг път. Сега трябва да тръгваме.

Джофрус извика. Скочи и се завъртя, заудря гърдите си с юмруци. Над него, на скалите, останалите също започнаха да крещят.

— Шарени човече, защо ни обиждаш, след като имаме такова прекрасно родство?

Над глъчката се надигна нов глас. Беше дълбок и дрезгав, изпълнен с насмешка.

— Шареният е по-умен, отколкото предполагаш, Джофрус. — На пътя се появи фигура. — Може би знае, че единствените разкопки, до които ще го заведеш, са плитките дупки, където ще хвърлите оглозганите им кокали. Може Лукспадре да му е казал за пепеливите хора, които убихте и изядохте.

Подскачането на Джофрус секна. Той впери поглед във фигурата и Неб се изненада от гнева и страха, заменили предишното веселие. Новодошлият беше висок и тънък, увит в наметало на сив гвардеец. Под наметалото имаше расо на андрофрансински археолог. Прошарените му коса и брада бяха грижливо подрязани, а хитрата усмивка издаваше самочувствие. Очите му бяха твърди и яркосини. Носеше дълга, лакирана дървена пръчка с издутина в единия край, която лежеше спокойно в едната му длан. Мъжът пристъпи напред и вятърът развя наметалото и расото.

— Имаме родство с тези хора — изтъкна Джофрус, но отстъпи назад. — Почти постигнахме договорка.

— На мен пък ми изглежда, че се опитват учтиво да се лишат от твоята компания. — Мъжът отново направи крачка напред. — Аз няма да съм толкова любезен. Аз държа договора с пепеливите. У мен са кредитните писма и препоръките от Лукспадре.

Той вдигна лакираната пръчка и насочи единия й край към Джофрус. Неб видя, че е куха, и се зачуди за какво ли служи странната издутина. Нямаше нужда да се чуди дълго. Мъжът леко я стисна и от кухината като от дуло излезе сякаш цветен прашец и нещо малко, но твърдо уцели камъните до краката на Джофрус с учудваща сила, отскачайки към стената на каньона. Джофрус се дръпна назад и гневът му се замени със страх.

— Няма нужда, няма нужда — извика той и вдигна ръце. — Джофрус знае кога не е желан.

— Ако продължите да следите тези мъже — каза онзи с расото, — ще бъдете изядени и после ще разменя кожите ви с пустинната вещица за моркови и чушки.

Джофрус огледа смълчаните съгледвачи и главите, които се подаваха отгоре, и раменете му увиснаха.

— Няма родство. — Мъжът стисна челюсти и очите му се втренчиха в Неб, пълни с омраза и глад. Той се поклони превзето и започна да изкачва каменистия склон.

Новодошлият изчака да изчезне и се обърна към Едрик.

— Вие преследвате металния човек — каза простичко той. — Съмнявам се, че ще го настигнете, ако той сам не пожелае. — После погледна Исаак. — Тези са оправни и опасни.

Исаак не отвърна нищо. Духалата му свистяха тихо, а масивният жребец се местеше леко от теглото му.

Водачът огледа униформите им.

— Не сте от сивите гвардейци на Лукспадре, а си играете с неговите играчки. Приличате ми на горяни.

Едрик кимна.

— Светът отвъд Портата на пазителя се промени. Уиндвир падна. Орденът вече не съществува.

Неб очакваше, че новината ще има по-голям ефект. Мъжът само потупа куриерската торбичка, която висеше на износена каишка от врата му.

— Значи тези писма вече са безполезни. Чудех се защо от миналата година керваните внезапно спряха да се появяват.

— Лорд Рудолфо наследи владенията на ордена, включително и източната стража — продължи Едрик. — Упълномощен съм да спазвам и почитам всеки договор от негово име. Ти андрофрансин ли си?

Човекът поклати глава.

— Не. Но им служех от много време. Както и баща ми преди това. — Той пристъпи напред и протегна ръка. — Аз съм Ренард. На драго сърце ще ви заведа до Далечния град, където може потърсите помощ за залавянето на заблудената ви метална играчка.

Едрик сръчка коня си и се надвеси, за да стисне набързо ръката на мъжа.

— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи на Рудолфо.

— Добра среща — кимна Ренард. Той се завъртя и посочи с тоягата си на североизток. — Далечният град е натам. Можем да го стигнем, преди да мръкне. — Очите му огледаха последователно капитана, Неб и накрая Исаак. — А и трябва да стигнем там преди залез. Пустошта е опасна нощно време.

Едрик присви очи.

— А как да ти се доверим, че ще ни отведеш точно там?

Мъжът се усмихна криво.

— Вие сте дузина, аз съм сам. А освен това… — Той отвори торбичката, порови вътре и извади намачкано писмо, което връчи на Едрик.

Първият капитан го прочете бързо и прокара пръсти по печата, преди да го даде на Неб. Беше препоръка, подписана от папа Интроспект преди двайсетина години, удостоверяваща, че Ренард, син на Ремус, се ползва с благоволението на негово светейшество и може да преговаря свободно от името на ордена по отношение на делата му в Стария свят. Неб не устоя и също докосна папския печат, преди да върне писмото. Беше виждал подписа много пъти, а бе разнасял пръстена с дни в джоба си, преди да го даде на Петронус сред останките на Великата библиотека.

Ренард се взря в него и намигна, извади парче черен корен от джоба си и го лапна.

— Ти си момчето на Хебда — каза той, докато дъвчеше. — Подранил си, но баща ти ми каза да те очаквам. — След това се завъртя, преди Неб да отвори уста. — Чака ни доста път — подвикна водачът през рамо. — Да тичаме.

Започна да подтичва и премина в спринт. Едрик подсвирна да потеглят. Неб се чудеше как този странен пустинник си мисли, че би издържал на темпото на омагьосан кон. Но докато пришпорваха конете си напред, забеляза, че Ренард няма проблеми да се движи с крачката им. Краката му шляпаха по широките плочи на уимския път, а главата му бе отметната назад. Смееше се диво.

„Баща ти ми каза да те очаквам.“

По-късно щеше да го попита. Но сега нещо се случваше с него. Нещо, което не можеше да измери и обясни.

Неб се приведе на седлото, а нещо се настани в душата му и почна да се разраства. Сякаш бяха преминали истинската граница на мястото, което копнееше да посети цял живот. Въздухът носеше аромат на изгорени подправки и древен прах. Вкусът беше горчив, а слънцето висеше в ясното и безоблачно небе, сякаш го призоваваше да се смее, да се отдаде на животинската лудост и да хукне с вятъра към отдавна забравени места. Към гробищата на светлината от отминалата епоха.

„Това място ще ме съблазни и ще ме погълне, ако му позволя.“

С осъзнаването на това Неб изтри усмивката от устните си и се съсредоточи над пътя, който се виеше под шептящите копита.

Рудолфо

Когато завиха по алейката и наближиха малката колиба с навеса за лодки, споменът за мястото удари Рудолфо като юмрук.

„Бил съм тук и преди.“

Неговите хора бяха проследили омагьосания гвардеец до това място и го наблюдаваха цяла нощ зад прикритието на близките храсталаци. В късното утро Рудолфо се нагости с най-доброто в кръчмата — яйца на очи, печена сьомга с картофи и сладникава тъмна бира — и пристигна с останалите си хора. От навеса бяха потеглили две птици, а в колибата не се забелязваше никакво движение. Прозорците и вратата бяха затворени, а от комина не излизаше дим.

Дали знаеше преди, че това е домът на Петронус? По-скоро не, щеше да си спомни подобно нещо. Но времената бяха мрачни и скръбни и имаше дни, в които бе така смазан от гняв и болка за Уиндвир и Грегорик, че даже не помнеше собственото си име.

Ала все пак помнеше мястото. Хората, които го чакаха пред вратата. Миризмата на фекалии и урина и пищенето на Сетберт, който настояваше да го види и заплашваше, че ще го нарани, макар да нямаше оръжие.

— Ще те нараня с думи — бе изквичал лудият надзорник.

И беше прав. Думите му бяха извили живота на Рудолфо в черна и сърдита река, защото тогава научи за делата на клана Ли Там и намесата им в неговия живот и убийството на семейството му.

Споменът от този ден имаше вкус на метал и той го преглътна. Обърна се към хората си и направи знак да изчакат. Те се разпиляха из храсталаците, осигурявайки периметър около господаря си.

Рудолфо се приближи към навеса за лодки и потропа леко.

— Аз съм Рудолфо — каза с тих глас. — Вече нямам време и търпение да чакам. — Помълча за кратко и предложи: — Сред съгледвачите ми има лечител, ако си зле.

В началото зад тежкото дърво не се чу нищо. След това долетя леко кашляне и предпазливо движение. Чу се отместването на резето и вратата леко се открехна.

— Напразно сте ме следили — изрече тихо гласът. — Нямам вести за теб, горянски кралю.

Рудолфо бутна вратата с лекота и сивият гвардеец падна назад. В носа го блъсна задушаваща миризма на болест и птичи изпражнения. Той пристъпи в стаята, позволявайки на светлината да влезе зад него. Измъченият мъж почти се виждаше, понеже ефектът на магиите отминаваше постепенно. Но може би беше твърде късно. Прахчетата искаха години внимателна употреба, за да се развие имунитет към неприятните им странични ефекти. А тези сиви гвардейци ги използваха непрекъснато от няколко месеца. Орденът беше над тези неща, но толерираше и дори насърчаваше съседите си да използват подобни напомняния за отминалите времена. Рудолфо подсвирна и един от хората му се плъзна напред.

— Сам ли си? — попита той гвардееца.

Мъжът не отговори и Рудолфо присви очи, смесвайки в гласа си заплаха и благост.

— Без значение от състоянието на ордена аз имам родство с твоя господар. Аз съм Пазител на Уиндвир и наследник на имотите на П’Андро Уим. Очаквам да бъдеш искрен съгласно повелите на родството и да ми дадеш отговори, за да мога да продължа. Имам работа с Петронус и досега бях любезен. Но няма да позволя на упорството на един умиращ човек да донесе повече смърт. — Той направи още една крачка. — Питам и очаквам отговор. Сам ли си?

Мъжът започна да кашля и се преви да повърне. Рудолфо видя кръвта сред бялата пяна.

— Двама сме. Джарид също е болен. — Гвардеецът кимна към далечния ъгъл.

Рудолфо прекрачи кървавата локва и пусна лечителя вътре. Съгледвачът подхвана мъжа за лакътя и го придърпа към сенчестия ъгъл, положи го на одеялата, където спеше другият гвардеец.

— Разполагаш ли с необходимите лекове?

— Да, генерале — отвърна съгледвачът. — Каквото нямам, ще си набавя лесно от местната речна жена.

Рудолфо кимна.

— Изпрати някого.

Лечителят се зае с работата си, а Рудолфо огледа познатото помещение. Не изглеждаше много различно, но и не бе изминало много време. Преобърнатата лодка си беше тук, както и сгънатото платно. Мачтата лежеше до отсрещната стена, а греблата бяха окачени на дървени поставки. Имаше най-различни мрежи, въдици и рибарски пособия. Но в дъното, където миризмата на птици бе най-силна, видя нещо различно.

Шкафовете и работната маса бяха разчистени, за да има място за птичите клетки, а наблизо бяха натрупани пергаменти и макари с конци. Червено за война, зелено за мир, бяло за родство, синьо за въпрос, черно за опасност. Всички цветове на дъгата — характерни и за Горските домове — присъстваха, както и половин дузина писалки и мастилници.

Рудолфо се приближи и чу гукането на птиците. Когато стигна до тях, усети леко тупване и вдигна очи. Едно кафяво врабче се бе приземило в мрежата под отвореното прозорче. Тръгна към него, без да обърне внимание на шума от неуспешния опит на болния гвардеец да се надигне и да посрещне дребния вестител.

„Или да ме спре.“

Цъкна с език и измъкна птичето от мрежата. То застина неподвижно и изцвърча в дланта му. Рудолфо развърза синия конец от крачето, освободи малкия свитък и постави нежно птичето в отворена клетка. Положи го на пръчката и остави бележката за после.

Като дете обичаше птичарника почти толкова, колкото площада на мъчителите и тайните походи из горските имения. Беше се научил как да смесва храната и да използва гласа, който ще ги прати в желаната посока. Както и кодовете — десеторно повече, отколкото имаше нужда.

— Първо трябва да ги нахраниш и напоиш — казваше Гарвис, старият птичар с опадали зъби. — Те работят за господаря и пренасят словата му. Първо ги нахранете, после ще четете.

Затова Рудолфо бръкна в малката торбичка и взе щипка от обработените зрънца, които им даваха скорост и неестествено чувство за ориентация. Сложи я в малката дървена купичка и добави по-голяма щипка от нормалните зърна. Смеси ги с кутрето си и постави купичката в клетката. След това наля вода в друго съдче и го сложи до храната.

Накрая затвори вратичката и се върна към бележката. Прокара палец и показалец по конеца, търсейки възли. Нищо. След това разгъна внимателно съобщението и го прочете веднъж. Беше писмо до рибаря Петрос за заета книга — „Тълкуване на метафизичните евангелия на Т’Ерис Уим“ от книжовника Терциус. В него се обясняваше, че книгата ще бъде върната след месец по кораб, идващ от Картас, град в долния край на делтата. Съобщението беше написано стандартно, имаше въпрос за здравето на Петрос и няколко реда за скорошните неприятности в делтата, но като цяло не съдържаше нищо полезно. Ала кодът си беше там. Рудолфо го виждаше ясно, но не можеше да го разчете.

Разгледа масата, но не откри други писма. Само празни пергаменти. Кутията с клечки и металната кофа на пода обясняваха защо. Той се наведе и помириса кофата, сбърчвайки нос заради миризмата на рибешки вътрешности и пушек.

Прибра бележката и тръгна към другия край на навеса, където лечителят се грижеше за двамата пациенти. Сложи ръка на рамото на съгледвача и отправи въпрос по твърдите мускули.

„Прогнози?“

Лечителят подаде димящата чаша на един от съгледвачите, който се бе включил да му помогне. Мъжът зае мястото му и продължи да изстисква парцалче с горчивия еликсир върху устните на припадналия гвардеец.

— Ще оцелеят, но положението им е тежко. Трябва да почиват на по-топло и сухо място.

Онзи, който бе отворил вратата, се закашля толкова жестоко, че чак потръпна, но все пак опита да се надигне.

— Птицата — промълви той с налудничав поглед.

— Птицата е добре и в безопасност — успокои го Рудолфо. — Но вие не сте. Прахчетата ви повалят и се нуждаете от по-добри грижи, отколкото този навес може да предложи. — Той кимна към клетките отзад. — Вие се грижите за съобщителния пост. Защо?

Мъжът преглътна и очите му се озариха, когато зърна бележката в ръката на Рудолфо.

— Изпълнявам заповедите на Гримлис.

Рудолфо се наведе към него.

— И какви точно са тези заповеди?

Погледът на гвардееца започна да се замъглява от усилието. Той потръпна и се отпусна назад.

— Не знам кодовете. Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

Рудолфо стисна зъби. Проклетата параноя от прахчетата в съчетание с лоялното упорство изтъняваха допълнително търпението му.

— Не питам за кодовете. Питам за заповедите. — Насили се да говори по-спокойно и понижи глас. — Аз съм приятел на ордена. Щеше да го знаеш, ако беше с всичкия си.

Мъжът се засмя.

— Орденът няма приятели.

Рудолфо въздъхна.

— Много добре. Не ми оставяш голям избор. — Той подсвирна и лейтенант Джарик се появи с угрижено лице. — Облечете тази мъже като съгледвачи и доведете конете. Двама от вас ще останат с мен да се грижим за птиците. Ще се опитам сам да разгадая кодовете. — Рудолфо махна към двамата гвардейци. — Тези ги настанете в Кендрик. Да останат в странноприемницата три седмици на моя сметка. Кажи на съдържателя истината, че са прекалили с магиите и са изтощени. — Очите му се присвиха. — Да бъдат изолирани през цялото време, докато разсъдъкът им не се върне.

Очите на сивия гвардеец се опулиха.

— Не, милорд, не може да изоставим…

Гласът на Рудолфо се снижи почти до шепот.

— Ще напуснете поста си по един или друг начин. Може да го оставите на грижите на моите „напълно информирани“ съгледвачи, или в по-лошо състояние.

Гвардеецът преглътна гордостта си заедно с огромно количество храчки и предаде заповедите си. Рудолфо коленичи до него и го изслуша внимателно.

Когато войникът свърши и се отпусна на мръсното ложе, Рудолфо знаеше всичко необходимо. Взе бележката и добави собствения си код. Обработи всяка буква, всеки наклон и всяко петънце. Извади следващата птица и завърза промененото съобщение към крачето й със зеления, мирен конец.

Внезапно си спомни за друга птица, преди година, носеща същия конец към лагера на Сетберт в покрайнините на унищожения Уиндвир. И това съобщение бе почти толкова лъжовно, колкото и онова. Погледна към останалите макари, разпилени на масата.

— Трябва всичките да са червени — каза той на глас, който прозвуча по-уморено, отколкото предполагаше.

Рудолфо занесе птицата до прозорчето, прошепна име и я метна към сивото небе.

Петронус

Около Петронус се носеха приглушени гласове, докато ескортът му го превеждаше през улиците. Той беше омагьосан и с превръзка на очите. Здравите ръце го поддържаха и насочваха, защото краката му бяха омекнали като масло. Главата му кънтеше от шума на сърцебиенето.

— Ще се оправиш — каза му сутринта с усмивка Рейф Мерикю. — Може да имаш кошмари, но на следващия ден ще си като нов.

Петронус неохотно бе позволил на пирата да намаже с прах раменете, ходилата, челото и езика му. След това усети как стомахът му се разбунтува, стаята се развъртя и магиите подействаха.

В момента преминаваха бързо през нещо, което звучеше и миришеше като рибен пазар. Заслуша се за някаква подсказка къде се намират, но цялото му внимание бе заето с това да остане на крака и да върви напред. Не знаеше как Гримлис и хората му се оправят толкова добре, след като бяха започнали доста късно да употребяват праховете. А имаше и хора, като съгледвачите на Рудолфо, които бяха привикнали към магиите и ножовете още от деца. Това го изумяваше.

Усети нов спазъм в стомаха, от който дъхът му секна, и залитна.

— Ще повърна — измърмори приглушено.

Никой не отговори, но ръката на рамото му го стисна успокояващо. Трябваха му няколко мига, за да осъзнае съобщението.

„Почти стигнахме.“

Нямаше идея чия е ръката, а и не го интересуваше. Просто се съсредоточи да мести единия крак пред другия. Опита да си припомни някоя от стотиците франсински медитации, с които се успокояваше навремето, но нищо не можа да заглуши бумтенето на сърцето му, смесващо се с биенето на стотиците останали, които чуваше. Усещаше рязкото вдишване и издишване, оплетената какофония на хиляди прости действия, засилени заради ефекта на магиите. Сега разбираше защо са забранени от Правилата на родството, освен в най-екстремни случаи.

Усети как следобедната светлина, която пареше на главата му, изчезва и го обгръщат сенки. Под кожените му ботуши имаше солидни каменни стъпала. Скупчените тела около него го поведоха надолу, като течение на река. Хладен въздух облиза ръцете и лицето му.

Завиваха и завиваха, сякаш в истински уимски лабиринт. В един миг го отделиха от останалите и Петронус отвори уста да запротестира. Но преди да успее, ръката се върна на рамото му. „Твоят домакин желае да останете за малко насаме.“

Петронус се стегна и позволи да бъде въведен навътре в лабиринта.

Накрая спряха и няколко ръце му помогнаха да седне на стол. Махнаха превръзката и силната светлина жегна очите му, накара го да примигва.

— Когато бях на десет, те чух да говориш в Картас, в Годината на падналата луна — произнесе някой в другия край на стаята. — Две години по-късно скърбях за смъртта ти и се заклех да отмъстя с целия устрем на дванайсетгодишно момче. — Последва пауза. — Когато дадох обет в ордена, сторих го под твоя портрет във Великата библиотека.

Петронус се обърна към гласа. Високият мъж с рошава брада и очила се усмихваше.

— Още си под ефекта на магиите. Извинявам се, отче. Знам, че… не са приятни.

Петронус отвори уста и усети, че е пресъхнала. Побърза да оближе устни.

— Значи си андрофрансин?

— Бях. — Усмивката на мъжа угасна. — Сега пазя друга светлина.

Петронус разрови паметта си за кодираните съобщения. Как му беше името? Внезапно си спомни.

— Значи ти си Есаров, демократът.

— Аз съм — кимна мъжът.

Петронус се засмя.

— Здраво пипаш. Колко от градовете вече се присъединиха към конгреса ти?

— От вчера са четири.

Помнеше декларацията, която Есаров и другарите му бяха заковали на вратата на марионетния съвет на губернаторите. Беше смел ход, веднага след неоправданата атака на Сетберт срещу Уиндвир и последвалата война. Икономиката беше срината, а войната загубена, така че от малкото семе на недоволството бе покълнала истинска революционна гора, а в основата бе този мъж — авторът на декларацията.

Петронус се огледа. Стаята беше проста — работилница с маси и инструменти от едната страна и богата библиотека от другата. В средата имаше малка масичка със скромна купа с плодове и половин самун хляб. До тях поднос с кана с вода и няколко празни чаши. Есаров махна към масичката.

— Заповядай.

Стомахът на Петронус потръпна при вида на храната.

— Може би по-късно. Имам въпроси.

Есаров се усмихна.

— Ще им отговоря с удоволствие. — Мъжът присви очи. — А, вече започваш да се виждаш.

— Предложихте ми убежище тук, където може и да не съм в по-голяма безопасност. — Петронус се намръщи. — Защо?

— Имаме общи интереси в последните събития. Мисля, че споделяме и подозрения за по-голяма заплаха.

„Откъде знае?“ Петронус не отвърна нищо и изчака домакинът да продължи.

Есаров понижи глас.

— Знам за вторичната мрежа на Там. Знам за фалшифицираните документи, които накараха Сетберт да започне война.

Петронус примигна, благодарен, че магията още прикриваше очите му.

— Фалшифицирани ли?

Революционерът кимна.

— Подхвърлени са от Ли Там. Същата мрежа продължава да функционира в Познатите земи въпреки внезапното заминаване на Влад Ли Там.

Друга мрежа. Есаров вярваше, че Ли Там са виновни за унищожаването на Уиндвир. За незапознатия наблюдател в това имаше смисъл. Но не и за Петронус. Влад със сигурност се бе променил от онова лято, когато бяха деца, но Петронус вярваше на последното му уверение през онзи ден в имението на горянския крал.

Там бе признал, че Рудолфо е негово дело, така както Петронус бе създание на баща му. Помнеше Тал Ли Там, макар да се бяха срещали само веднъж. Беше висок, силен, с гъста червена грива и здрави мазолести ръце. В сините му очи имаше безмилостност, която бе стреснала младежа, дошъл да стисне ръката на бащата на приятеля си.

Вторична мрежа, оплела ордена и сложния комплекс от родство в Познатите земи, за да разруши Уиндвир? Беше възможно, но с каква цел?

— Провеждам разследване от месеци — каза тихо Петронус. — Наистина изглежда като манипулация. — „Така наречената ти революция несъмнено също е част от това.“ Дори във времената на Младите богове нямаше период, в който самоуправлението да не бе преминало към някаква по-централизирана форма със силен, единствен лидер.

— Блатните упражниха насилие. — Есаров присви устни. — И то може да е манипулирано. Андрофрансините, които не се крият в горите на Рудолфо или в летния папски дворец, са атакувани от блатните. — Очите на революционера се присвиха. — А и горянският крал е интересен случай. Той е единственият, който в крайна сметка спечели от падането на Уиндвир. Любопитно е, че остана незасегнат и при последните атаки.

Петронус усети искрица гняв. Или пък преминаваше в отбрана?

— Аз му прехвърлих имотите. Мога да те уверя, че Рудолфо няма нищо общо с унищожаването на Уиндвир. Сетберт го извърши, със или без намесата на Там.

Разбира се, че Там бяха намесени, чак до прехвърлянето на имотите, колкото и да му беше неприятно да признае.

„И сега Деветте гори са единственият стабилен кът в Новия свят.“

— Както и да е. Все пак е любопитно. Усещам ръката на Ли Там. — Есаров приближи до масата. — А ти се пънеш над всичко като сметачна машина на Руфело в опит да изровиш истината?

„Да.“ Петронус наведе глава и видя, че кракът му постепенно започва да става видим. След това погледна Есаров в очите, макар да се съмняваше, че революционерът го осъзнава.

— Вярвам, че съществува заплаха извън Познатите земи. Не мисля, че всички документи са фалшиви, макар някои подписи да са подправени. Сигурен съм, че безредиците в Познатите земи, включително в делтата, са продукт на тази външна заплаха. Продължавам да търся доказателства.

Есаров се усмихна.

— Търси, но няма да намериш. Сами си го причиняваме. Ала това не е от значение. Ще спечелим повече, ако работим заедно. А и… — гласът му заглъхна.

— Какво?

— Вярвам, че можеш да ми помогнеш. Ерлунд държи един важен човек. Андрофрансин. — Революционерът бръкна в джоба си, извади сгъната бележка и я подаде на Петронус. Съобщението беше разкривено и некодирано.

„Аз съм архиинженер по механични науки в андрофрансинския орден в Уиндвир. Нося спешно съобщение на скрития папа Петронус. Библиотеката падна с предателство. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“

Петронус я прочете втори път, бавно.

— Чарлс е жив. — Не го беше виждал от трийсет години. Младият послушник тъкмо бе издигнат до инженер и бе привлякъл вниманието на папата с реконструкциите си на машините на Руфело. Петронус върна бележката. — Откога е това съобщение?

— По контекста съдим, че е на около година.

„Да.“ Трябваше да е отпреди да се провъзгласи и да спре да се крие сред гробокопачите на Уиндвир. „Скритият папа Петронус.“

Чарлс бе узнал по някакъв начин. Дали Интроспект му бе казал? И защо? С каква цел? Какво беше това Санкторум лукс, имащо нужда от защита?

Есаров сякаш прочете мислите му и отговори:

— Смятам, че е копие на Великата библиотека. Убежище на светлината. Но се надявах, че ти ще ми кажеш с точност.

Петронус поклати глава.

— Не съм запознат. Но това не значи нищо. — Спомни си за фалшифицирания подпис, позволяващ работа по заклинанието на Ксум И’Зир. — Ала ако съобщението е от Чарлс…

Зъбчатите колелца на сейфа на Руфело изщракаха и всичко си дойде на мястото. Петронус вдигна поглед към домакина си и видя блещукащото си отражение в очилата му.

— Имате нужда от мен, за да преговаряте за освобождаването му.

Есаров кимна бавно.

— Да, донякъде.

Петронус се изправи.

— Трябва ти човек, когото Ерлунд да желае повече от Чарлс. Искаш да направиш размяна. — Усети нещо хладно и кухо да покълва край семето на надеждата. „И може би ще успеем да възстановим библиотеката.“ Цялата, а не само останалото в паметта на мехослугите. Зачуди се дали Есаров осъзнава, че заклинанието на Ксум И’Зир бе премахнало всички военни познания, пазени от андрофрансините. Беше останало единствено ръчното оръжие, което бе поръчал на Неб да унищожи. Огнестрелното оръжие, с което Непоколебим бе отнел живота си, слагайки край на войната. Хиляди години в разкопки и събиране, и това бе единственото останало оръжие. Дори заклинанието не бе оцеляло, по думите на Исаак. Макар това да бе по-скоро чудо, работещо в тяхна полза. Въпреки всичко Санкторум лукс бе само мъгляво твърдение на човек, който бе възможно отдавна да е мъртъв.

Петронус знаеше, че трябва да се увери дали е така.

— Може да не те иска повече от Чарлс, но нашите закони ще го принудят да преговаря и да те арестува. Сетберт му беше близък роднина, а бе екзекутиран без истински процес — каза Есаров. — Това е огромна възможност за моята и за твоята светлина.

Петронус се замисли за тази стратегия. Чудеше се дали е част от по-широка конспирация, или Есаров сам е родил подобна гениална идея. Виждаше сложната мрежа, която, ако се разработеше добре, можеше да сложи край на гражданската война и да обедини хората зад прохождащото демократично движение. Беше брилянтно и просто, като всяка интрига на Там.

— Процес за убиеца на Сетберт?

Есаров кимна.

— Нещо повече. Правната ни система разчита на съд от губернатори. Ерлунд ще бъде принуден да признае четиримата нови, избрани от народа, иначе ще покаже в действителност що за диктатор е. А ако се позовеш на правата си според Правилата за родство, които ти се полагат като на крал… — Мъжът се усмихна леко. — Специалността ми, преди да напусна ордена, беше правото в Познатите земи, основано на Правилата за родство, приети от конгреса на първите заселници.

„Съобщение за скрития папа Петронус. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“ Думите продължаваха да се повтарят в ума му.

Чарлс знаеше, че е жив, и знаеше за нещо, наречено Санкторум лукс. Каквото и да беше това убежище на светлината, не можеше да не му обърне внимание.

Погледна към вратата. Там стояха двама мъже с качулки, криещи лицата им. Бяха облечени като прости рибари, но нямаше съмнение, че са военни. Също така нямаше съмнение, че макар да го молеха за помощ, планът бе твърде сложно замислен, за да бъде провален от нещо като избор.

— Искате да ме размените за Чарлс. Какви са гаранциите, че ще се стигне до процес?

И дали щеше да е по-малък маскарад от този, който бе спретнал на Сетберт?

Есаров отхапа от една ябълка и се замисли, преди да отговори.

— Това ще е част от примирието, за което преговаряме. Имам човек сред приближените на Лисиас. Генералът е разумен човек. Уверени сме, че ще те поставят под домашен арест и ще се отнасят с теб както подобава на ранга ти.

„Страхотно убежище си намерих.“ Отново щеше да е публична личност. Нямаше да може да работи и щяха да го наблюдават постоянно. А и ако Есаров грешеше в нещо, можеше да се изправи бързо пред брадвата на екзекутора или пред бесилото.

Той наведе глава и погледна робата си, която се бе появила с изтляването на магиите. В нощта на нападението Петронус очакваше разплата в тъмнината на колибата.

Сега разплатата наистина щеше да се стовари отгоре му.

Вдигна глава и погледна по-младия мъж, който мигаше зад очилата си.

— Ще го сторя — заяви Петронус.

Гласът му беше силен и не трепна.