Песнопение

Уинтърс

Уинтърс се намръщи и се потопи в димящата вода, усещайки паренето в раните по раменете и гърба си. Беше се върнала преди четири дни и въпреки че охлузванията бяха почти заздравели, минералната вода все ги дразнеше. Тя стисна сапуна и се пусна по-навътре във вира, оставяйки топлината да я обгърне. Изплува на повърхността, разтърси мократа си коса и се отпусна по гръб. Светлината на лампата играеше по високия таван на пещерата, а кварцът и железният пирит придаваха илюзия за остъклен купол. Тя въздъхна и разпери ръце, усещайки как водата облизва врата и хълбоците й.

Беше се събудила по-рано, обезпокоена от сънищата. Образите на насилие под акомпанимента на арфата на Терциус бяха станали нещо обичайно и можеше да ги загърби — но липсата на Неб бе друг въпрос. Виждаше маршируващи армии под луна с цвят на мръсен лед. Небе без птици, сиво и злокобно, като пред надвиснала буря. Можеше да преглътне тези образи и да потърси мистериозното послание, което й изпращаха небесата. Но никъде не виждаше белокосото момче, което й бе откраднало сърцето. То беше изчезнало в пустошта и тя си спомни предупреждението за Ренард с потръпване.

Завъртя се настрана и заплува към другия край на пещерата, за да стъпи на хлъзгавото каменно дъно. Там водата й стигаше до кръста и тя започна да се сапунисва, замислена за момчето, докато бавно отмиваше вчерашната кал и пепел.

Искаше й се това да е ръката на Неб, да я докосва тук и там, нежна, топла и хлъзгава от сапуна. Но в тези мрачни времена подобни мисли бяха глупави, както и всичко, свързано с любовта. Уинтърс въздъхна и се потопи изцяло, след което изплува и започна да сапунисва косата си, като махаше закачените клончета и кости.

Чу покашляне откъм сенките и изпусна сапуна, когато ръцете й инстинктивно се вдигнаха да покрият гърдите.

— Кой е там?

— Прости за натрапничеството, Уинтерия Младата, дъще на Мардик — произнесе дрезгав глас. В най-отдалечената част на пещерата, отвъд светлината на лампата, се размърда разкривена фигура.

Уинтерия Младата? Не беше чувала такова нещо преди.

— Това е личната ми баня. — Уинтърс успя да докара заповеден тон. — Как е възможно телохранителите ми да те пуснат тук?

Посетителят се изхили.

— В недрата на планината има повече проходи, отколкото предполагаш.

Тя усети страх и се потопи повече, като отстъпи назад, без да откъсва очи от посоката, откъдето звучеше неочакваният глас.

— Който и да си, със сигурност разбираш, че моментът не е подходящ.

Външният свят вярваше, че калта и пепелта на блатните са признак на лудостта на народа им, но истината бе различна. Те отмиваха старата пръст поне веднъж седмично и нанасяха нова, внимателно заплитаха костите и клончетата в косите си. Всяка заплетена плитка бе молитва към дома. Освен по време на сън или в случай на смърт, когато роднините измиваха покойника и мажеха тялото му с кал за последно, беше нечувано да се види гола кожа без символа на тяхното тъжно изгнание.

— Уверявам те, че не те виждам. Не мога да наруша традициите. — Фигурата се приближи и Уинтърс отстъпи отново, търсейки камък в плитката вода.

Не напипваше нищо.

„Мога да викна стражите“ — помисли си. Само че не им бе казала, че ще се къпе. Те пазеха пред входа на пещерата, поне на левга над нея, отвъд извитите каменни коридори. Нямаше да я чуят.

— Спри.

Но фигурата продължи, докато не се показа възрастен мъж с рошава брада и коса. Мръсотията по него го оприличаваше на народа й, но тя бързо съзря, че има нещо различно. Някога бялата брада бе боядисана в редуващи се земни цветове и заплетена по непознат начин. Мръсотията по лицето му бе оформена в знаци, преплетени като мозайка. Очите му бяха с цвят на мляко и когато стигна до ръба на басейна, мъжът спря. Гледаше в нейна посока, но не право в нея.

„Сляп е. Но въпреки това познава дома ми по-добре от мен.“

— Кой си ти?

— Аз съм Езра. Бях пазител на книгата по времето на баща ти и на неговия баща. Преди очите ми да повехнат и да открия нов взор.

Уинтърс се взря в него, но знаеше, че няма как да го познае. По нейно време тази роля беше поета от Терциус, а след смъртта му бе решила да не избира нов пазител. Сънищата за дома бяха станали по-интензивни и това я убеди, че няма нужда. Старейшините се бяха съгласили. Тя усети, че стиска челюст, и преглътна.

— Защо си тук?

Старецът се усмихна.

— Нося вест за сигурност и утеха. Тези наглед мрачни времена, които са те обгърнали, са просто родилни мъки. Когато отминат, ще откриеш истинското си място. Започва нова епоха.

Уинтърс внезапно бе заляна от вълна от гняв.

— Нямам нужда от твоята сигурност и утеха. Спри да говориш с уимски кръгове и карай направо.

Възрастният мъж се усмихна.

— Приличаш на баща си. — Той се изхили. — Много добре. Ще карам направо. Децата на П’Андро Уим плащат за гнева на баща си. Градът им не съществува, а унищожаването на Уиндвир променя всичко.

Уинтърс присви очи.

— Обясни. — Внезапно усети хладна тръпка и приклекна във водата, взряна в тунела, водещ към спалните покои и тронната зала над тях.

— Чела си и си сънуваха за намирането на дома. — Мъжът понижи глас. — Но книгата е родена във времена на изгнание. Преди това тези земи ни бяха дар, на нас и на горяните. Знаеш, че е вярно. Бяха ни отнети. И оттогава сивите раса и техните стражи ни потискаха, като следваха така наречените евангелия на Уим, този богоубиец. — Чу горчивината, с която той произнесе „богоубиец“, и потръпна отново въпреки горещата вода. — Време е за ново евангелие. Време е за истината: няма дом за откриване, но има готов за вземане.

„Няма дом за откриване?“ Неверността на тези думи я заля.

— Говориш лъжи. Видях нашия дом. А появата на Водача вече е предопределена. Срещнах го. — „Вкусих устните му. Видях раните в очите му и усетих биенето на сърцето му по тялото си.“

Езра поклати глава.

— Не. Може би едно време надеждата ни бе такава, но сега се надига нова. Казвам истината. Сама го знаеш. Сънищата се промениха, те променят и Книгата на сънуващите крале. Не видя ли светлината, не усети ли топлината, когато бе погълната?

Споменът за това още я преследваше, но тя не каза нищо.

Езра повтори:

— Няма дом за откриване, но има готов за вземане.

„Вземане?“ Уинтърс усети спазъм в стомаха си. Предишния път не бе осъзнала думите му. Внезапно си представи голото, изстинало тяло на Ханрик, докато го почистваха на снега в лабиринта на горянския крал. Видя блатните съгледвачи, застинали в смъртта си, убити от кръвните магии, носещи знака на И’Зир по кожата си. Усети приближаването на истината — имаше вкус на студено желязо. Гласът й прозвуча по-уплашено и стеснително, отколкото й се искаше.

— За какво говориш, старче? Обясни ми, ако някога си обичал баща ми.

Усмивката на Езра беше изпълнена с надежда.

— Започва Епохата на Пурпурната императрица. Време е да наденем мантията на великото ни наследство и да подготвим нейното идване. Вярваш, че се наричаме блатни, защото живеем в тези северни, мизерни блата. Но сега ти казвам, че не е така. Някога, отдавна, преди да докоснем тази земя при Първото падение, ние бяхме избраните. Създаващият народ, служещ на лунния маг, който падна.

— Били сме роби на хората, които разцепиха света с мечове и заклинания.

— Не — възрази той. — Бяхме щастливите служители не на хора, а на богове. — Езра направи нова крачка напред. — И ще бъдем отново.

Той разтвори горната част на робата си и слабата светлина освети белите белези на гърдите му. Уинтърс потръпна от екстаза, изписан на старото лице. Потърси думи и тези, които изрече, й бяха познати, макар да не знаеше откъде. Може би ги бе сънувала.

— Махай се, родствени гарване! — Гласът й прозвуча ясно и отчетливо. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.

Старецът се изхили.

— Съобщението ми е повече от добре дошло.

Но гласът на Уинтърс се повиши и изпълни пещерата, отеквайки над камък и вода.

— Махай се родствени гарване — нареди тя и се измъкна от басейна, изправяйки се пред стареца. — Съобщението ти не е добре дошло в този дом.

Хиленето премина в гръмък смях и мъжът започна да отстъпва, докато сенките не го погълнаха. Накрая смехът заглъхна и Уинтърс усети как гневът и ужасът се отцеждат от нея и раменете й увисват.

Тя взе памучната кърпа от купа с дрехи да се избърше, но продължи да чува думите му.

„Ние бяхме щастливите служители не на хора, а на богове.“

По навик бръкна в пепеливата кал и намаза кожата и косата си. Стигна до гръдния кош и се спря, спомняйки си голата кожа над сърцето на стареца. Белият белег светеше като сняг в паметта й. Не беше розов като прясно зараснал, а дълбок и отдавнашен.

„И ще бъдем отново.“

Тя потръпна въпреки топлината в пещерата и й се прииска да не беше се присмивала на Неб, когато й предложи да тръгне с него за Деветте гори. „Ще ме вземеш ли за булка, Небиос бен Хебда? Ще ми вдигнеш ли горянска сватба с музика и танци?“

Трябваше да му каже „да“. Но въпреки тези мисли знаеше, че това не е нейният път.

„Танцуваме на музиката, която се свири.“ Така й бе казал Ханрик отдавна, когато баща й умря. „И без значение каква е мелодията, ако сме чистосърдечни, ще изпитаме удоволствие накрая.“

Сега единствената музика, която чуваше, бе арфата от сънищата й. Налудничавите пръсти на Терциус, бягащи по струните, докато светлината поглъщаше двехилядолетните сънища. Единственият танц, който виждаше, бе студеното, въртящо се желязо насред урагана от кръв.

Уинтърс не вярваше в богове. Терциус я бе научил. Но в този миг й се искаше да вярва.

Търсеше някаква по-висша сила, но призова само лагера под лунната светлина и топлите, силни ръце на момчето от сънищата й.

— Помогни ми да бъда чистосърдечна — прошепна тя на съня.

А песнопението продължаваше.

Рудолфо

Рудолфо осъзна, че от много отдавна не е изгребвал птичи тор. Усети, че се усмихва въпреки миризмата, и си представи що за гледка представлява с ръце, омазани с курешки.

Преди час свали тюрбана и нави ръкави, впрегна се за работа и сега се отдръпна да се порадва на птиците в почистените клетки. Единият от съгледвачите му похъркваше в импровизираното ложе, а другият беше на пост отвън.

Останалите бяха потеглили за Кендрик преди седмица. Рудолфо с двамата съгледвачи бе тук да поддържа съобщителния пост и да чака вест от Петронус — или който се падаше в другия край.

Отговор все пак пристигна, но Рудолфо не беше особено доволен.

„Ще изпратя да те вземат“, гласеше той. Почеркът на бележката беше непознат и сякаш не се виждаха кодове. Можеше да е пратена от всеки и въпросната личност да се появи във всеки момент.

Рудолфо знаеше какво щеше да каже първият му капитан, ако Грегорик беше жив. Въпреки това следваше инстинктите си и чакаше търпеливо. Насилваше се да повярва, че може да повери на мрежата на Петронус живота си и този на новородения си син.

През първите няколко дни обикаляше и кроеше стратегии, когато не посрещаше пристигащите птици. След това стана още по-неспокоен и започна да се захваща с всяка работа, която откриеше в навеса на Петронус.

Усмихна се на чистите клетки и се зачуди как нещо толкова мизерно може да донесе такава наслада.

Докато се миеше, реши, че насладата идва от факта, че чистите клетки са символ на малко ред в целия хаос.

Отвън се разнесе късо, тихо подсвирване и чувството изчезна. Дясната ръка на Рудолфо посегна инстинктивно към торбичката с магически прах на врата му, а лявата към съгледваческия нож.

Другият боец вече бе станал и посипал ходилата и раменете си, и поднасяше длан към устата си. Магията започна да действа и той се стопи в сенките, насочвайки се към отворената врата.

Рудолфо приклекна и зачака. Хората му си разбираха от работата и да ги остави да я вършат, бе най-високата чест, която можеше да им окаже. Въпреки това стисна ножа си в готовност.

Измина една минута.

В стаята се усети полъх.

Рудолфо долови леко почукване по ръката му. „Нещо наближава във водата.“

Той се намръщи, намери рамото на съгледвача и изпрати отговор. „Нещо ли?“

Пръстите на мъжа се поколебаха. „Прилича на лодка. Но е омагьосана.“

„Омагьосана?“ Рудолфо вярваше, че е възможно да се омагьоса кораб — съгледвачите втриваха масла в камите си, за да ги държат остри и скрити, защо да не можеше да се стори същото и с кораб? Той заряза разсъжденията и върна вниманието си към боеца. „Заемете позиции отвън“ — нареди му.

След това се омагьоса, извади ножовете си и го последва.

Тръгна през калния сняг, като внимаваше да стъпва във вече оставените следи. Насочи се към прикритието на едно борово дърво и се взря в залива.

Виждаше нещо — някаква форма във водата, която не бе там. Сянка, замъглена от дъжда, висока като кораб, движещ се по водата. Чуваше плискането на вълните по борда му.

Рудолфо зачака, ослушвайки се, докато спускаха лодка. Чу пляскането на веслата и се отдели от дървото, тръгвайки към кея.

Нямаше как да знае колко души са в лодката и какви са намеренията им. Все пак му се струваше, че приятели нямаше да пристигнат по този начин.

Чу скърцането на дърво в дърво и напрегна мускули.

Първият омагьосан моряк стъпи на кея и Рудолфо го изрита във водата, като отскочи назад.

— Не мърдайте — извика, — ако не искате да плувате в зимния залив като другаря си.

Хората в лодката явно се раздвижиха.

От водата се разнесе плискане, плюене и глас.

— Чакайте. Чакайте, проклети да сте.

Рудолфо познаваше гласа, но не можеше да се сети откъде.

Безразборното пляскане премина в по-равномерно плуване.

— Ще се покатеря — проговори гласът. — Не ме ритай пак, смахнато конте.

„Смахнато конте.“ Рудолфо си спомни думите и се усмихна. Колко години бяха минали, откакто ги чу за последно? Поне двайсет.

— Рейф Мерикю! Мислех, че си се удавил.

— Не без твоя помощ — изръмжа Рейф. — Богове, колко е студено. — По кея се появиха следи и сянката на подгизнал човек се изтегли от водата. — Каква, по дяволите, е тази ужасна миризма?

— Моята — отвърна Рудолфо. — Чистих клетките. — Той прибра ножовете и подсвирна на хората си да сторят същото. Подсвирна отново и след миг от навеса се появи вълнено одеяло, което подаде на омагьосания пират.

— Петронус ли те изпрати да ме вземеш?

Знаеше, че орденът бе използвал услугите на Мерикю през годините, и знаеше, че те не са никак евтини. Двамата с Грегорик бяха плавали с него като млади и им струваше цяло състояние.

Рейф взе одеялото и се загърна.

— Не точно Петронус. Неговият домакин се погрижи… дискретно, разбира се.

„Неговият домакин. Дискретно.“ Рудолфо се намръщи. Това обясняваше омагьосания кораб, макар че при последното плаване, когато с Грегорик бяха тръгнали към пустошта, пиратът не разполагаше с толкова напреднала технология.

— И къде по-точно е Петронус?

— Ще е по-добре да говорим на борда на „Родствената акула“. Ще кажа, че е в безопасност… засега.

— Трябва да говоря с него. — Рудолфо се чудеше дали това е вярно. Дали всичко, което му трябваше, не стоеше омагьосано и подгизнало точно отпреде му, на кея.

Рейф понижи глас.

— Тогава трябва да побързаме, горянски кралю. Заповедите ми са да освободя птиците, да затворя поста и да те поканя да тръгнеш с мен.

Рудолфо погледна от подгизналото одеяло към омагьосания кораб, който отстоеше на половин левга. Дъждът се засилваше и температурата започваше да пада. Той подсвирна на хората си и изпрати мълчаливо съобщение с пръсти по раменете им. Те отстъпиха и след десетина минути от навеса се разлетяха птици. Рудолфо използва времето, за да напише набързо съобщение до вкъщи и да го прати със собствената си птица, докато съгледвачите товареха багажа в лодката.

След това тримата скочиха в нея и застанаха на носа.

— Доста си далеч от дома в тези интересни времена — каза Рейф, докато се отделяха от кея.

„Така е.“

— Светът се променя.

Можеше да усети усмивката на Рейф.

— Вярно. Както казваха нашите приятели със сивите раса: „Промяната е пътят на живота.“

Рудолфо се ухили.

— Явно не си се променил.

— Преди десет години щях да те завлека във водата заедно със себе си — позасмя се Рейф. — Остарявам. И ставам по-бавен.

Рудолфо кимна. Рейф Мерикю беше на средна възраст, когато се видяха за последно, и тъкмо се радваше на върха на морската си кариера.

Запазиха мълчание, докато веслата пореха водата и движеха лодката напред. Дъждът се засили, капките падаха в бялата пяна на залива, отскачаха унило и се предаваха на гравитацията. Когато се приближиха, Рудолфо напипа корпуса с ръце и остави Рейф да го насочи към висящата въжена стълба.

Покатери се и позволи на невидимите моряци да го отведат към вратата на трюма.

Щом слязоха под палубата, тримата бяха настанени около малка печка в продълговата столова, а няколко мургави жени им сервираха затоплен огнедъх и пресен черен хляб с подсладено масло. После им показаха каютите и предложиха баня. Рудолфо отказа, предпочиташе да изчака Мерикю.

Той остави чашата си, когато вратата се отвори и пиратът влезе.

— Накъде плаваме, Мерикю?

Рейф се засмя.

— Още си нетърпелив, а? Продължаваш да миришеш на проклетите птици. — Отсрещният стол помръдна и изскърца от тежестта на пирата. — Плаваме към делтата. Есаров ме изпраща. Иска да наглеждаш нещо. — Той помълча малко. — Не съм запознат с останалите подробности, но мисля, че твоят приятел Петронус се изкачва по тънък клон на много високо дърво. А на върха го очаква буря.

Есаров. Това име се появяваше все по-често след края на войната. Малката революция бе покълнала в хаоса на Уиндвир и процъфтяваше, след като Сетберт бе изваден от сметките. Ерлунд нямаше характера да се справи безмилостно с тази заплаха в началото, а сега му оставаше само открита война. Есаров, който наред с другото, бе талантлив държавник и стратег, използваше писалката си, за да създава промяна, и делтата постепенно започваше да го следва.

А сега демократът явно бе сключил съюз с Петронус.

— Какво точно забърква Есаров с нашия предишен папа? — попита Рудолфо накрая.

— Нещо с високи залози — отвърна Рейф. — Знам поне това. Пък и Есаров беше безкрайно радостен, че си наблизо. Предложи ми двойна цена да те докарам.

— Нека да поговорим за следното. — Рудолфо потисна импулса да поглади брадата си. — Скоро ще имам нужда от бърз кораб и безстрашен екипаж. Готов съм да ти напиша кредитни писма за каквато сума пожелаеш.

Рейф Мерикю се засмя.

— Каквато поискам? За какво ще ти е моят кораб и екипаж?

На Рудолфо за момент му се стори, че вижда как пиратът се е навел напред с напрежение.

— Трябва да намеря Влад Ли Там и Желязната му армада. Петронус може да знае накъде са отплавали. Щом разбера, ще ми трябва някой да ме отведе там.

Пиратът изсумтя.

— Накъдето и да е отплавал, в момента може да е навсякъде. — Видя, че Рудолфо не казва нищо, и продължи: — Е, сигурен съм, че може да постигнем споразумение.

Горянският крал кимна, макар да знаеше, че Мерикю не може да го види.

— Ще се радвам да плаваме отново, капитане.

Столът изскърца пак. Магията вече изтляваше и части от Рейф започваха да се виждат. Рудолфо реши, че мъжът му кима, и отвърна на жеста.

— На вашите услуги, лорд Рудолфо — каза пиратът.

Спомни си времето, когато бе чул тези думи за пръв път. Едно от първите му поръчения за ордена. Беше срещнал транспорта си с Грегорик и половин отделение съгледвачи.

Рейф Мерикю спря на вратата.

— Между другото, поздравления. Сигурен съм, че ще порасне хубаво и здраво момче.

В този миг Рудолфо беше доволен, че е още омагьосан. Това скри сянката по лицето му, страха и тъгата, които го обзеха. Не беше сигурен как да отвърне.

— И аз така се надявам.

Мерикю излезе, а Рудолфо се върна в каютата си. Махна ботушите и дрехите си и се изми, доколкото можеше, с топлата вода от приготвения леген.

Подсуши се и пропълзя на тясната койка, придърпвайки завивките. След седмица спане на земята леглото му се струваше меко като женска гръд и миришеше почти толкова сладко. Това насочи мислите му към Джин Ли Там. „Моята съпруга“, осъзна той преди да задреме.

Но в сънищата жена му плачеше сама сред поле от кости и той бе безсилен да й помогне.

Неб

Неб забави бяг, щом превали хребета, и затаи дъх пред гледката. Ренард го чакаше, леко наведен с ръце на коленете, поемаше въздух и наблюдаваше ширналия се пейзаж.

Над тях небето бе прашно розово и се изпразваше от птици.

Неб застана до Ренард и заслони очи с длан. Слънцето се отразяваше в разноцветната назъбена гора от стъкло, простираща се във всички посоки, освен тази, от която идваха. В далечината едва се виждаше металната фигура на Исаак, движещ се по коварната повърхност.

Ренард проследи погледа му и подаде меха с вода.

— Няма нужда да го настигаме. Просто трябва да го следваме, а той оставя ясна диря. Много по-пригоден е да се справи с така наречения си братовчед от нас.

Вече четири дни се чудеше какво точно бе прошепнал Ренард на Исаак, за да го накара да хукне така в нощта. А и се питаше доколко този пустинник познава баща му? Накрая си задаваше и въпроса какво го бе прихванало, та да изостави отряда си и да тръгне след странния водач — и защо това му се струваше толкова лесно и естествено, въпреки че другарите му бяха в засада. Бе сдъвкал корена и хукнал, а изненаданите крясъци останаха назад, докато се отдалечаваше от битката.

Горчивият сок даде ефект и той усети прилив на сила и енергия, така че лесно догони Ренард.

Казваше си, че службата на светлината го изисква — че трябва да остане с Исаак и тръгването с водача е единствената възможност. Успокояваше се, че Рудолфо и Петронус биха се съгласили, макар Едрик да бе против. Въпреки това се притесняваше. Мислеше за всичко това, докато тичаше, а дъхът на предателството и дезертьорството го следваше като вълк по петите.

Разбира се, засадата бе фалшива, организирана от Ренард и пийналите му приятели, но научи за това едва вчера. Водачът бе видял угриженото му лице и съобщи факта с безгрижен смях.

Първата нощ и първия ден тичаха мълчаливо, преди да спрат за почивка и вода от скритите източници, които Ренард му показа. Исаак изобщо не спираше и когато Неб понечи да го последва, пустинникът го спря.

— Само ще се претрепеш в тъмното или ще изгубиш следата. — Това бяха първите му думи след Далечния град. — Ще почиваме до сутринта. После ще проследим металния ти приятел с лекота. Рано или късно ще ни отведе до другия.

Още два дни тичаха по неравния терен и всяка вечер успяваха да зърнат Исаак, преди да го загубят отново.

Неб отпи от топлата вода и се изжабури, преди да върне меха на Ренард. Имаше вкус на изгоряло и сол, типичен за пустошта, но я преглътна с благодарност.

— Какво е това място?

Ренард вдигна меха към устата си, отпи и сложи тапата.

— Това са покрайнините на Ам. Бил е столица на Ейлис.

Неб се намръщи. Беше чувал за това място преди. Баща му бе донесъл квадратна монета с лика на Вас И’Зир, краля маг, който бе управлявал Ейлис от името на баща си Ксум, преди П’Андро Уим и учените да го свалят от власт заедно с братята му в един изпълнен с кръвопролитие месец. Брат Хебда бе попаднал на монетата при разкопки и я бе запазил за сина, когото не можеше да отгледа заради обетите си.

— Баща ми е идвал тук.

Ренард се засмя.

— Баща ти обиколи голяма част от пустошта, млади Небиос. Но да, наистина е идвал тук. — Той тръгна спокойно към назъбената стъклена джунгла. — Кой мислиш, че го водеше?

„Разбира се.“ Щом Ренард държеше договорите с ордена, беше логично, той да е придружавал в експедициите баща му. Тръгна след Ренард и го настигна бързо.

— Познаваше ли го добре?

Ренард намери добро място на ръба на стъкленото поле и смъкна раницата си.

— Прилично. Беше добър човек.

Неб седна на една скала и погледна пустинника. Водачът извади стъкленица от един от многобройните си джобове и капна по капка в четирите ъгъла на лагера, както правеше и предишните нощи. Тогава не искаше да говори, но с всяка левга, с която се отдалечаваха от горянските съгледвачи, езикът му се развързваше.

— Това е урина от родствен вълк.

Неб вдигна поглед.

— Те не са ли изчезнали? Мислех, че са измрели със Стария свят.

Ренард запуши стъкленицата и я прибра.

— Почти. Но все още има шепа останали, включително един стар бял екземпляр, който пустинната вещица пази за такива като мен, обикалящи пустошта.

Неб беше виждал скици във Великата библиотека, но досега смяташе, че са възстановки по скелети, изровени от андрофрансините. Родствените вълци бяха два пъти по-големи от нормалните — страховити хищници с неестествен интелект и влечение към насилие, подхранени с кръвните магии на маговете, които ги бяха сътворили толкова отдавна.

— Малко са, но си остават вторият най-опасен хищник в дълбоката пустош — продължи Ренард. — Не навлизат в чуждите територии от респект, а плячката им е достатъчно разумна. — Той извади от раницата си тънък матрак и го разстла на земята, след което измъкна две сгънати завивки и подаде едната на Неб.

Нещо в казаното от мъжа му направи впечатление.

— Ако те са вторият най-опасен хищник, кой е първият?

Ренард вдигна поглед и очите му застинаха като камък.

— Ние. — Постла завивката върху своята половина на матрака и се надигна, разпервайки ръце към помръкващия пейзаж. — Естествено, има и други заплахи — призраците и чудовищата от подземията на света, а и самата земя е достатъчно негостоприемна. Но ако говорим за хищници, човекът — или това, в което се е превърнал тук — все още властва. — Той свали трънливата пушка и стисна леко издутината в основата й. Неб чу лекото изщракване на заредения трън. Още не бе успял да огледа добре това чудо, но се надяваше, че ще има възможност, след като водачът му бе почнал да си развързва езика. — Тази вечер ще ядем месо. Ти събери дърва, а аз ще се върна след малко с вечерята.

Ренард тръгна със спокойна стъпка сред назъбените стъкла, които се простираха отвъд лагера им. Младежът разпъна завивката си и започна да събира клонки от сивите храсталаци. За трийсет минути успя да натрупа прилична купчина.

Ренард се завърна, мъкнейки окървавено тяло с дълга, тънка опашка. Пустинният плъх — почти с размерите на куче, бе одран и изкормен далеч от лагера.

— Има прясна вода на около левга западно — каза водачът, щом остави месото и посегна за огнивото си. — Утре можеш да се изкъпеш и да поизпереш дрехите си. — Погледна към раздраната униформа на Неб и сбърчи нос. — А може да е по-добре да ги заровиш. Имам резервна риза и панталон, които ще ти свършат работа за няколко дена.

В лилавеещото небе започваха да изгряват пулсиращи звезди. Синьо-зеленикавата светлина на хоризонта обещаваше, че луната скоро ще се издигне. Ренард се зае да готви плъха на пращящия огън, а Неб събу ботушите и се изтегна на коравата земя. Подпря се на лакът и загледа как водачът прави инвентаризация на общия им багаж. Човекът го забеляза и се усмихна.

— Ще те пременим в пещерата на Руфело. Може би утре, но по-скоро вдругиден. Стъклото ще ни забави малко.

Неб беше чувал много за Руфело, древния учен, запазил много от тайните на Младите богове в своята „Книга със спецификации“. Неговите чертежи, сглобени от безброй пергаменти, бяха осигурили връщането на мехослугите.

— Пещерата на Руфело ли?

Ренард вдигна поглед.

— Там има андрофрансинско хранилище с провизии. Имаха много добра организация.

Това звучеше смислено. Изпепелената пустош беше сурова, а големите разстояния, изминавани от експедициите, както и продължителните разкопки, правеха зареждането с провизии доста предизвикателно. Представи си цяла мрежа от хранилища, заредени и запечатани срещу природните условия и обитателите на тази негостоприемна земя.

Ренард извади едно парцалче и го намокри с вода от меха. Нави го и го тикна в малка дупка в основата на подутината на пушката.

— Утре трябва да я лакирам.

Миризмата на печено месо накара стомаха на Неб да изръмжи. Последните четири дена бе ял само пастърма, ядки и сушени кисели ябълки, при това в малки количества. Преди Ренард да развърже езика си, всички въпроси и оплаквания на младежа оставаха без отговор. Сега, докато просто седеше мълчаливо, спътникът му бе започнал да предлага информация съвсем свободно.

„Защо?“ Очите му се свиха.

— Вече си доста разговорлив.

Ренард се засмя.

— Вярно, така е.

Неб се завъртя настрани и подпря глава с длан.

— Защо сега?

Ренард го изгледа и за миг, Неб видя нещо в очите му, което го глождеше.

— Защото вече сме твърде далече и твоите приятели не могат да те открият — каза той бавно. — Нито ти да се върнеш. — Замълча и бодна плъха с ножа си. — Сега аз съм единствената ти възможност и работата ни може да започне в действителност.

Думите паднаха като камък в езеро и значението им изпрати вълни чак до ъглите на сърцето на Неб. Внезапно устата му пресъхна.

— Нашата работа?

— Да. Която баща ти ми завеща в деня на раждането ти. — Ренард погледна към младежа с пронизващо сините си очи. — Работа, за която с майка ти знаеха, че си предопределен, още преди да те заченат.

„С майка ти.“ Брат Хебда никога не беше споменавал майка му, а Неб бе твърде учтив да попита. Не, не учтив, а предпазлив. Просто се боеше, че ако вземе да разпитва, баща му ще спре да го посещава. Беше рядкост някой в ордена да признае дете, родено извън обетите за целомъдрие. Още по-рядко бе да се посещава такова дете в сиропиталището. Неб преглътна на сухо и прочисти гърло. Два въпроса се бореха за надмощие и той даде предимство на по-малко ужасяващия.

— Каква работа?

— Търсенето на дом.

Неб примигна. „Откъде знае? И как са знаели родителите ми?“ Главата му се завъртя и той изрече втория въпрос, макар да прозвуча по-скоро като твърдение.

— Познавал си майка ми.

През лицето на Ренард премина облак и той затвори очи, малко по-продължително, отколкото трябваше. След това изражението му се проясни.

— Да, момче. Познавах я.

Неб бе залят от още въпроси, но бяха толкова много, че остана мълчалив, смаян от целия разговор. Споделянето на сънища с Уинтърс му даваше поглед към блатните пророчества и мистерии. Знаеше за вярването й, че той е Водача. Но освен сънищата и вярата на момичето, което обичаше, нямаше други доказателства. Сега почти непознат човек, на когото нямаше особено доверие, му казваше, че това е работа, планирана от баща му и майка му, още преди да се роди.

Това го зашемети.

Ренард използва ножа си да премести месото от огъня, за да може да изстине. След това се обърна към Неб.

— Беше умна и красива. — Гласът му бе натежал от спомени.

— Какво стана с нея? — попита Неб, макар да не бе сигурен, че иска да узнае.

Но Ренард запази мълчание. Щом плъхът изстина, той го раздели наполовина и двамата започнаха да се хранят бързо и тихо.

Месото беше мазно и имаше дъх, но Неб му се наслаждаваше, сякаш беше печен заек от Деветте гори. Не можеше да си спомни по-добро угощение въпреки тишината.

Когато се навечеряха, Неб пропълзя под завивките и започна да брои звезди, но мислите за Уинтърс все го разсейваха. Чудеше се как е и какво прави в момента. Колкото по-навътре в пустошта влизаше, толкова по-малко сънища помнеше. Той пожела да я сънува тази нощ, да я намери някъде между сънищата — или да сподели сън с нея, — да й каже колко уплашен се е почувствал внезапно. Досега вярваше, че шансът го е довел дотук, заради преследването на металните хора заедно с този загадъчен водач. Но вече усещаше, че е намесена съдбата, отвъд него и блатната кралица.

„Той е познавал родителите ми.“ Нямаше доверие на пустинния водач Ренард, но му вярваше.

Неб остана буден дълго след като мъжът започна да диша равномерно, дълго след като луната достигна зенита си в небето. Мислеше за всичко и желаеше да заспи и да сънува.

Но когато най-сетне задряма, нямаше никакви сънища и се будеше непрекъснато от тази странност.