Песнопение

Лисиас

Лисиас прокара пръсти през косата си и се намръщи на докладите на сгъваемата масичка. Навън вятърът свистеше над полето на Уиндвир и студът се просмукваше в шатрата въпреки печката в ъгъла.

Това беше нещастно, опустошено място и сърцето му се късаше, че е отново тук. Ужасните образи бяха жигосани в мозъка му. От игривото настроение на Сетберт, докато гледаше как огънят пада от небето и пиеше вино със сирене; до изпепелената, воняща гора от кости, останала за Петронус и армията гробокопачи. Това беше напомняне за геноцида, в който бе участвал, служейки на незаслужаващ верността му човек. В крайна сметка това му струваше скъпо. Както и на нацията, която обичаше над всичко.

След като Деветте гори се съгласиха да организират съвета, той прекара две седмици в подбор на почетна стража и подготовка за пътуването на север. Горяните работеха здраво, за да посрещнат представителите на Познатите земи, и бяха издигнали огромен навес. Лисиас подозираше, че под него се е провел и андрофрансинският събор. Бяха разположили внимателно лагерите на различните народи. Вторият капитан на съгледвачите работеше с аташета от останалите армии, за да е сигурен, че всяка нация е на място, съответстващо на сложната мрежа от отношения, допълнително напрегнати от последните беди на север.

Съветът бе започнал преди три дена. Новата горянска кралица Джин Ли Там председателстваше като домакиня и започна с процедурата по приемането на дневен ред. Не беше изненада, че събитията в блатата бързо изместиха ентролузианския въпрос. В лагера се носеха слухове за и’зиритски култ и назряващ преврат. Младата блатна кралица бе вместена в графика заедно с Мейров и намръщения наместник на Тюрам. Петронус също внесе молбата си за публичен процес, подкрепен от Ерлунд. След това бяха включени и други въпроси, защото не бе имало съвет от твърде дълго време. В дневния ред влезе и достъпът до Изпепелената пустош през Портата на пазителя, тъй като орденът вече не съществуваше. Представители от Разпръснатите острови внесоха петиция за връщането на андрофрансинските титли по техните територии. Списъкът беше дълъг. Лисиас му загуби края, защото умът му бе зает с друго.

„Трябва да отидеш при нея. Няма да е трудно да я откриеш.“ Дъщеря му беше с горянския наследник някъде из града от палатки. Беше получил потвърждение от шпионите си и уверение, че е жива и здрава. Това трябваше да е достатъчно. Но не беше и той копнееше да я види.

Нещо повече, копнееше за някакво изкупление. За много неща, не само като родител. Тихите заснежени гробове на Уиндвир нашепваха за греховете му. Когато сънуваше нощем, виждаше студените очи на Влад Ли Там, докато му подаваше увитото в парцал оръжие и фалшифицираните признания на тайната им среща. Чуваше сподавените писъци, докато с Гримлис помагаха на папа Непоколебим, братовчеда на Сетберт, да се раздели с живота си, за да сложат край на война, която не можеха да спечелят със сила, но можеха да не загубят с интриги.

Петронус беше сгрешил. Не биваше да съди Сетберт, без да се съобразява с родството и ентролузианските закони. Но надзорникът бе унищожил Уиндвир, без значение с какво основание, и се хвалеше с това. После бе прекършил икономиката на Ентролузия и започнал война, последиците от която продължаваха да бълват насилие по-бързо, отколкото Там можеше да заплете стратегиите си. Безредиците на север и появата на блатните бойци далеч извън територията им, гражданската война, продължаваща в Пилос и Тюрам и едва свършила в делтата, бяха сред тези последици. От негова гледна точка преди Уиндвир да падне и андрофрансините да загубят ролята на пастири — и преди Там да разпусне мрежата си и да изчезне, — Познатите земи бяха по-безопасни.

Преди Сетберт да развихри кръвните магии на Ксум И’Зир.

„И аз му помогнах!“

Замисли се за дъждовната нощ отпреди година, когато бе опитал да оправи нещата. В сътрудничество с Там бе подхвърлил фалшифицираната предсмъртна бележка, в която според него имаше доста истини. Тя обвиняваше Сетберт и братовчед му в унищожаването на Уиндвир. Е, Непоколебим беше измамен и манипулиран. Това бе ясно. А Сетберт тръбеше, че има документи, доказващи плановете на андрофрансините да подчинят Познатите земи. Но когато го накараха да ги покаже в нощта на ареста, той не успя да представи нищо и побягна.

Не, според Лисиас Сетберт си беше получил заслуженото и сега обвиняваха погрешния човек. Ако имаше злодей, то той по-скоро бе Влад Ли Там, а не Петронус.

Лисиас разтърка очи и се насили отново да прочете докладите. Нещо го човъркаше и настояваше да му обърне внимание.

„Никога не е късно да сториш правилното.“ Помнеше думите на баща си от много отдавна. Същите думи бе повторила и дъщеря му Линей, когато се съюзи с демократите и опасната им философия.

Той подсвирна за птичаря и на един пергамент тройно кодира съобщението. Мъжът се появи и взе бележката с инструкциите, която трябваше да замине с бялата нишка на родството. Лисиас избута докладите, намери чист лист хартия и започна да пише.

След час бе изложил всичките си спомени от онази нощ в Пилос и по-късните събития в покоите на Непоколебим. Накрая документира и опита за арест на Сетберт.

След това се спря на дните преди войната и преди падането на Уиндвир.

Знаеше, че няма нужда. Че няма как родството да признае Петронус за виновен. Той беше талантлив оратор, а гробовете на Уиндвир му предоставяха чудесна сцена за тази драма. Освен това беше силен крал и може би най-кадърният политик сред папите.

Но Лисиас не го правеше, за да спаси Петронус. В това нямаше съмнение.

Надяваше се, че по-скоро би могъл да спаси част от себе си.

Когато звънците оповестиха възобновяването на съвета, той стана, взе меча и шлема си и тикна наръча с бележки под наметалото си.

Уинтърс

Уинтърс седеше встрани и гледаше как Джин Ли Там председателства в поредния ден на разпити и дискусии. Беше й трудно да следи всички обрати в политиката на Познатите земи. Блатните си имаха съвети, но техните бяха по-прости и с много по-малко помпозност. Основните решения се вземаха с единодушие, а като кралица основната й задача бе да сънува и да изнася проповеди в случай на война. Блатните бяха изолирани и имаха единствено едностранно родство с горяните, така че досега не бе имала възможност да види сложната система от правила и етикет на такава официална среща. Терциус й бе обяснил тези въпроси, но дори бившият андрофрансин бе прескачал множество тънкости като ненужни и маловажни за нейната работа.

И така, тя седеше и се стараеше да слуша спокойно. Мълчеше и наблюдаваше. И най-вече се опитваше да не се тревожи за народа си, което бе непосилна задача. Нямаше повече вести, откакто съгледвачите бяха довели Шеймъс. Пътуването към Уиндвир — далеч от страдащия й народ — убиваше нещо в нея с всяка измината левга. Дори надминаваше болката от изчезването на Неб. Макар че, когато се спуснаха в полето към растящия град от палатки, си спомни за първата им среща, първата целувка, тайните разходки около северната граница на изпепеления град. Тези спомени й се струваха като дребни грижи в сравнение със случващото се на народа й.

Чу удара на чукчето, когато Джин Ли Там призова за тишина. Жената изглеждаше уморена, но царствена. Червената й коса бе прибрана назад и задържана с платинени гребени. Сините й очи бяха ясни, докато оглеждаше тълпата от подиума.

— Продължаваме с процеса на Петронус, крал на Уиндвир и бивш Свещен взор на андрофрансинския орден. — Тя кимна към масата на Петронус и Есаров. — Въззивникът може да продължи с декларацията си.

Есаров стана и се поклони.

— Благодаря, лейди Там. — Той пристъпи напред. — През последните два дена изслушахме как Ерлунд и губернаторите му обсъждат смъртта на Сетберт. Съветът разпита свидетели на андрофрансинския събор. Чухте и самия Петронус да говори. Няма съмнение, че този човек е екзекутирал съвсем хладнокръвно Сетберт. — Мъжът присви очи и Уинтърс забеляза, че се е втренчил твърдо в Джин Ли Там. — Лейди Там, вие също сте присъствали лично на събитията и говорихте пред съвета. Но искам да ви задам един въпрос. — Той се завъртя към препълнената шатра и взе един пергамент от масата.

Джин Ли Там го погледна объркано.

— Питайте, Есаров. Имате думата и не е нужно да искате позволение.

Уинтърс се приведе напред. Усещаше нещо различно в гласа му и забеляза, че докато говореше, се обърна към публиката.

— Много добре, лейди Там. Ще бъда директен. До знанието ми достигна, че Петронус е бил силно повлиян от клана Ли Там — манипулиран пряко от баща ви, според високопоставен офицер от ентролузианската армия. Според документите, които получих, архикнижовник Орив — познат и като папа Непоколебим — не е извършил самоубийство, както ни карат да вярваме. Смъртта му е планирана със съучастието на баща ви, Влад Ли Там. — Есаров погледна към Ерлунд. — Семейството на Сетберт също е замесено, макар да не се знае до каква степен. Искали са да спрат войната, която било ясно, че не могат да спечелят, и да избегнат гражданската война в делтата. Предсмъртната бележка на Непоколебим, която обвинява Сетберт, е фалшификат, изготвен от семейство Ли Там. Освен това е било осигурено и оръжие. Капитан Гримлис, служител от личната гвардия на Орив, е помогнал по въпроса. — Есаров направи пауза и се завъртя към подиума с тънка усмивка. — Имам следния въпрос, лейди Там. Вие знаехте ли, че баща ви е замесен в тези събития заедно с Петронус?

Уинтърс погледна в лицето Джин Ли Там. В началото кралицата примигна, но запази самообладание. След миг лицето й почервеня от гняв.

— Баща ми е замесен в много неща — каза тихо тя. — Какво целите с тези наблюдения, Есаров.

Мъжът разпери ръце.

— Само едно, лейди Там. Опустошението на Уиндвир е най-голямата трагедия в историята на Познатите земи. Не сме виждали подобно нещо от времената на Ксум И’Зир и Епохата на смеещата се лудост. Както ни учат франсините, тези рани са много по-дълбоки, отколкото осъзнаваме. — Той започна да крачи из залата, като задържаше погледа на събраните владетели. Спря пред Мейров и Уинтърс видя как студен гняв изопва лицето й. — Петте пътя на мъката може да ни поведат по извита пътека към решения, които може да са прекалени, но в дадения момент са изглеждали необходими. — Мъжът продължаваше да крачи. — Хората се питат по кръчмите: „Ти къде беше, като падна Уиндвир?“ Ние не сме богове — повечето от нас дори не вярват в тях — и нямаме прахчета и магии, които да проясняват съзнанието при такава насилствена травма. — Спря се пред масата и се взря в Петронус. — Всички действахме, както чувствахме, че е правилно, при падането на Уиндвир. Добре или зле. Но да съдим един човек, когато има много други, които трябва да се присъединят към него, ми се струва прибързано и несправедливо.

Уинтърс огледа присъстващите. По лицата им си личаха припомнената мъка и новоразпаленият гняв. Джин Ли Там се надвеси от подиума.

— Какво предлагате, Есаров?

Мъжът се усмихна.

— Предлагам пълно разследване, упълномощено от родството, и със сътрудничеството на всички страни. Разследване за унищожението на Уиндвир и на всички действия, свързани с него, със свидетелстване под клетва на вашия баща Влад Ли Там и другите замесени. Ще съдим всички, не само един човек. Или — той направи пауза и Уинтърс чу шепота в помещението — ще оплачем мъртвите, ще продължим напред и ще възстановим държавите си, ще лекуваме разкъсаното родство и ще помагаме заедно на кралица Уинтерия срещу култа в земите й. Всеки от вариантите е добър, но и за миг не мислете, че днешното ни дело е нещо повече от драскане по повърхността на истината и правосъдието.

Уинтърс се завъртя на стола и брадвата помръдна в скута й. За миг й се стори, че вижда движение в отражението на полираната й повърхност.

Внезапно прозвуча трета тревога и в шатрата нахлу могъщ вятър, следван от млада жена. Горянските съгледвачи бяха изтласкани от омагьосания й ескорт.

— Идвам с мир и милост! — извика тя и вдигна ръце. Носеше ризница от златисти люспи, а в косата й бяха вплетени кости, клончета и седеф. Лицето й беше изрисувано като на Езра — с внимателно нанесени ивици в тъмните цветове на земята, които подчертаваха широките й кафяви очи. Беше невъоръжена. — Прощавайте, че закъснях. Занимавах се със спасителна операция. Иначе се надявах да се включа от самото начало. — Момичето погледна към Уинтърс и се усмихна с топла привързаност, когато срещна очите й. — Уинтерия! — кимна й тя. — Силно и пророческо име!

„Познава ме!“ Уинтърс отвърна трескаво на кимването, надявайки се, че новодошлата ще отмести поглед. Нещо в очите й я плашеше. Нещо, прикрито като любов.

Другите се бяха изправили на крака. Уинтърс забеляза как съгледвачите от Ентролузия и Тюрам изваждат оръжия и изчезват под ефекта на прахчетата. Горянските съгледвачи още бяха неомагьосани, но се скупчваха около Джин Ли Там и Петронус, стискайки ножовете си.

— Моля съвета за аудиенция! — заяви жената.

Джин Ли Там се намръщи.

— Спрете тревогата — нареди тя, преди да се обърне към младата жена. — Идваш на мирното ни събиране без покана и с омагьосан ескорт, който, предполагам, е готов за схватка. Коя си ти и каква работа имаш сред нас? — Спокойствието на горянската кралица изуми Уинтърс.

— Идвам във връзка с нашето изкупление и покаяние, велика майко! — каза жената. — Аз съм Уинтерия бат Мардик, пръв и истински наследник на Плетения трон и кралица на избраните.

Уинтърс чу сподавено възклицание и установи, че го е издала тя.

Петронус

Петронус погледна към новодошлата и после към блатното момиче, Уинтърс. Приликата бе поразителна, макар че жената определено бе с поне пет години по-възрастна. Излъчваше увереност и решимост в позата и походката си.

— Наистина ескортът ми е омагьосан, защото иначе нямаше да ме пуснете. Но ако искахме насилие, щяхме да го упражним, без да губим предимството на изненадата. — Около тях напрежението пращеше като електричество при буря. Жената се усмихна. — Ще получа ли аудиенция?

Джин Ли Там се намръщи.

— Вече я имаш.

Жената, която споделяше името на младата кралица, се поклони.

— Благодаря, велика майко! — Обърна се към останалите и повиши глас: — Спасяването на хората е трудна и болезнена работа. Родството трябва да се лекува. Трябва да се пуска кръв. Да се правят жертви. — Петронус видя как очите й се спряха на Мейров от Пилос. Гневът на кралицата го стресна, за момент си помисли, че ще скочи и ще нападне новодошлата с голи ръце. Разбира се, това щеше да е равносилно на самоубийство. Помнеше колко силен и свиреп бе кръвноомагьосаният нападател, а така наречената кралица на избраните сигурно разполагаше с десетки, а може би и стотици в близост до шатрата. Иначе нямаше да се появи така пред съвета.

Жената продължи.

— Вярвате, че сте се събрали тук, насред нашето опустошение, за да съдите Последния син на П’Андро Уим и да изслушате молбата за помощ на сестра ми. Но това не е вярно. Вие сте призовани тук, за да станете свидетели на милостта и величието на дома И’Зир и предстоящото идване на Пурпурната императрица.

Джин Ли Там присви очи.

— Говориш със загадки.

— Не! — отрече твърдо жената. — Говоря за пророчества и предопределеност, за тези, които имат уши да чуят. — Тя повиши глас: — И ще дойде време, и градът на П’Андро Уим ще се превърне в клада, а в нейната сянка ще се роди Обещаното дете, което ще подготви хората за възкачването на Пурпурната императрица и завръщането на дома И’Зир.

Думите бяха непознати на Петронус, но имаха древно звучене. Ритмиката и изразността им бяха подобни на другите, които бе чул наскоро. „И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Усмивката на жената стана по-топла, когато очите й се спряха на него.

— Последни сине, знаеш за какво говоря! Ти избра мястото и времето за отплатата, която чувстваше, че е надвиснала над теб от известно време. Така ли е?

„Да.“ Той усети, че кимва.

— Чувствах го! — промълви Петронус толкова тихо че само Есаров успя да го чуе. Франсинското му съзнание въртеше циферблатите на тази ключалка на Руфело, но по-дълбок глас шумеше като прилив: „Откъде знае?“

Петронус се огледа, за да види какво правят останалите. По повечето лица се четеше объркване и изненада. Джин Ли Там наблюдаваше внимателно така наречената Уинтерия и стражите в различните краища на шатрата. Зърна мигновеното раздвижване на ръце и пръсти, даващи заповед. Блатното момиче Уинтърс седеше опулено и зяпнало. Беше очевидно, че е не по-малко стъписана от останалите, но приликата между двете бе обезпокоителна. Срещна погледа на Игнацио, който се бе навел и шептеше на Ерлунд. Петронус разбра каква е била онази усмивка от преди двайсетина дни, в залата на съвета на делтата. „Той е част от това.“

Кралицата на избраните се приближи до масата му и плъзна пръсти по повърхността. Долови тежкия дъх на кръв, пепел и пръст от нея и охраната й.

— Времето на родството отмина. Сега е време за лекуване.

Отвън се чу глъчка. Сякаш хиляди гласове изкрещяха едновременно. Появи се уплашена млада жена с бебе в ръце. Зад нея вървеше старец с вдигнати ръце в екзалтиран пристъп на пророкуване. Около тях се завихри сняг от омагьосаните бойци, който образуваха невидима стена между детето и присъстващите на съвета.

Лисиас, генералът на Ерлунд, скочи напред и извика име, което остана нечуто заради глъчката в шатрата. Невидимите ръце го блъснаха назад. Най-силният вик долетя от предната част на помещението, където Джин Ли Там се бе озъбила с леден поглед.

— Пусни детето ми и ще те оставя жива!

Кралицата на избраните се засмя и Петронус усети тръпки по гръбнака си.

— В този случай не можеш да ми нареждаш, велика майко! Животът на момчето ти е в ръцете на Последния син на П’Андро Уим.

Джин Ли Там скочи от платформата, но бе спряна от невидимата стена. Омагьосаните ръце сграбчиха здраво крайниците й и тя започна да се дърпа и извива.

— Не се съпротивлявай, велика майко — обади се глас без тяло. — Държим те за твое добро.

Младата жена, която държеше Иаков, подсмърчаше и го стискаше здраво. Старецът посегна да й го вземе. Джин Ли Там изкрещя разгневено. Войниците й се спуснаха да помогнат, но бяха съборени от невидимия вятър. Пророкът вдигна бебето, така че всички да го видят.

— Слава на Обещаното дете!

Петронус го виждаше за пръв път. Бебето беше със сивкава кожа и по-дребно, отколкото трябваше. Очите му бяха плътно затворени заради светлината. Висеше безжизнено в ръцете на стареца и главичката му се полюшваше на една страна.

Новодошлата Уинтерия се обърна към Петронус и извади нож и пръстен изпод доспехите си. Той ги погледна и примигна. „Откъде ги е изровила?“, запита се.

Не ги беше виждал от деня, в който ги пусна на пода в палатката и отиде да измие ръце от кръвта на Сетберт.

— Познаваш ги, нали?

— Да — потвърди той.

Жената постави пръстена на масата.

— Казах, че животът на детето е в твои ръце. Вярваш ли ми?

Видя твърдо стиснатата челюст и решителността в очите й.

— Да. Вярвам.

— Тогава стани, Последни сине, вземи пръстена и се приготви да срещнеш отплатата.

Петронус се надигна, без да откъсва очи от детето, и хвана пръстена. Беше още кафяв от засъхналата кръв, която се ронеше, докато го нахлузваше на пръста си.

Заобиколи масата и застана пред жената. Тя му се усмихна.

— Свика този съвет да отсъди вината ти за смъртта на Сетберт, като крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден. Аз те обвинявам в нещо повече, Петронус, Последни сине на П’Андро Уим. Обвинявам те в двехилядолетно богохулство и тероризиране. Обвинявам те в цареубийство и богоубийство. — Жената замълча и огледа останалите в стаята. — Обвинявам те в кражбата на дома ни и ограничаване на светлината.

Петронус погледна към бебето и отново впери очи в жената.

— И коя си ти, че отправяш тези обвинения?

— Аз съм заклет слуга на дома И’Зир, изпратен да подготви възкачването на Пурпурната императрица. Аз съм Уинтерия бат Мардик, кралица на избраните, и ще си върна дома.

— Не признавам властта ти — заяви Петронус и кимна към Уинтърс. — Кралицата на блатните Уинтерия бат Мардик седи ето там.

— Не е нужно да я признаваш. Властта ми идва от момента и от този нож. — Тя се усмихна. — Нещата не са каквито изглеждат. С малката ми сестра може и да споделяме едно име, но бъди сигурен, че тронът се полага на мен по рождено право.

Забеляза с периферното си зрение, че Джин Ли Там движи ръце в знаците на уимския език: „Не играй по свирката й. Трябва да има друг начин.“

Кимна, за да й покаже, че е видял съобщението, но нямаше намерение да сменя курса си. Жената държеше ножа по същия начин като него, скрит под робата, изчакваше точния момент. „Това е отплатата.“

— Какво искаш от мен?

Тя се усмихна.

— Искам да признаеш, Последни сине.

Петронус погледна към пеленачето.

— И ако го направя, детето няма да бъде наранено?

Жената се засмя.

— Каквото сториш, ще бъде за Иаков и за всички нас. — Ако не беше наясно какво става, щеше да реши, че от очите й струи любов. — Дори за себе си.

Очите й се присвиха. Изпита желание да побегне, а мехурът му настояваше да го изпразни. Спомни си къде стоеше той и къде Сетберт. Спомни си и погледа на надзорника, когато осъзна, че ножът е прерязал гърлото му. Изпита съжаление за цената, която бе поискал — и платил, — за да сложи край на ордена и обречената на миналото мечта.

Тогава бе постъпил правилно, както щеше да стори и сега.

— Признавам — каза Петронус. — Виновен съм.

Жената се усмихна.

Не мислеше, че ще усети ножа, но грешеше. Раздиране, последвано от внезапен студ в отвореното му гърло. Почувства, че коленете му поддават, и видя кръвта си.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Видя как Есаров се надигна зад масата с разкривено от гняв лице. Ерлунд гледаше зашеметен, а шпионинът му бе в екстаз. Видя бебето, вдигнато като знаме, така че сянката му падаше върху Петронус.

„Вятър от кръв да пречисти; студено желязно острие да подкастри.“

Чу писъците на свидетелите, бълбукането на въздуха от раната и над всичко писъка на Обещаното дете, което заплака с огромна тъга.

Последният син на П’Андро Уим се усмихна на отплатата и прегърна светлината, която посягаше към него.

Джин Ли Там

Джин Ли Там откъсна очи от потръпващия труп на Петронус, когато детето й изпищя. Емоциите от събитията през този ден най-сетне я пречупиха.

Всичко започна с птицата. Закъснелият отговор на Рае Ли Там бе пристигнал призори и капитанът на стражата го тикна в треперещите й ръце. Джин го прочете на светлината на огъня и се разплака.

Бележката беше кратка, но с почерка на сестра й и тройния код на Ли Там. „Няма лек. Скърбя с теб, сестро.“

Отвъд тези кратки думи нямаше никаква информация за Рудолфо, който липсваше от седмици. Продължаваше да му праща птици с надеждата, че някоя ще го открие. Явно не успяваха — или пък той не искаше да отговори.

Прибра бележката в джоба си и прекара деня, плачейки в шатрата, когато не председателстваше на съвета.

Въпреки че тежестта на съобщението я смачка, тя се стегна да изпълни дълга си. Рае Ли Там беше може би най-добрият фармацевт в Познатите земи. Щом казваше, че няма лекарство, Джин й вярваше. Дори обещанието за Санкторум лукс не можеше да възпре отчаянието й.

Затова прикри тъгата си и продължи работа.

Но сега шатрата миришеше на кръв и кал, а Петронус приритваше за последно на пода. Синът й пищеше и телцето му се гърчеше в мръсните кокалести ръце на блатния пророк, Езра. За краткия му живот не го бе виждала да плаче толкова отчаяно и това я прободе по-дълбоко от който и да е съгледвачески нож.

Така наречената кралица на избраните я погледна и коленичи до Петронус, като преобърна тялото му.

— Не се отчайвай, велика майко. Всички ще бъдем спасени.

Тя разтвори окървавената роба на стареца и разголи гърдите му.

Джин Ли Там искаше да се съпротивлява, но връзката между мозъка и тялото й се загуби и тя увисна в ръцете, които я държаха.

Жената прокара ножа по гърдите на Петронус с прецизност и увереност. Стъклените му очи се взираха нагоре, а ръцете бяха разперени встрани.

Кралицата завърши знака на И’Зир и погледна към Иаков.

— Донесете Обещаното дете. — Тя извади изпод доспехите си желязна игла и малка стъкленица на сребърна верижка.

Натопи иглата в кръвта на Петронус, отвори стъкленицата и пусна вътре една капка. След това я запуши и тръгна към Джин Ли Там. Зад нея Езра люлееше плачещото дете.

— Синът ти ще умре! — Беше толкова близо, че Джин надушваше мед в дъха й. — Помоли ме да го спася и ще го сторя. — Жената смени иглата и раздруса стъкленицата.

Джин Ли Там преглътна. Това беше по-мрачен мистицизъм от типичния за блатните и тя настръхна.

— Не можеш да го спасиш. Той е болен. — Усети как паниката й се засилва.

Жената се усмихна и повтори:

— Помоли ме да го спася и ще го сторя.

Сетне се завъртя и отпуши разклатената стъкленица. От толкова близо се виждаше тъмната течност на дъното й.

— Не можеш да го спасиш — каза отново Джин.

Уинтерия бат Мардик извади една капка с иглата и я тръсна в раната на Петронус. Джин Ли Там се сепна от миризмата на озон, която изпълни помещението, и космите й настръхнаха. Раната по врата на Петронус започна да се затваря. Ръцете и краката му започнаха да блъскат по пода. Кралицата на избраните въздъхна и се дръпна от гърчещото се тяло.

Джин Ли Там гледаше как очите на Петронус се въртят и сивата кожа порозовява с прилива на нова кръв. Той се надигна задъхан, с див поглед, все още покрит със собствената си кръв, и посегна с треперещи ръце към кривия белег на гърлото и ясния знак на гърдите си.

Жената се обърна към Джин Ли Там и вдигна стъкленицата.

— Вижте милостта и могъществото на И’Зир! — Очите й се присвиха. — Помоли ме да го спася и ще го сторя, велика майко.

В този миг за Джин всичко друго изгуби значение. Очите на Познатите земи бяха вперени в нея, но не я интересуваха. Виждаше само сина си и предложеното чудо. Цял живот бе гледала как баща й използва децата си, за да оформя света. Беше стояла пред множество гробове, прежалени стрели, изпратени в сърцето на Познатите земи. Малка част от нея плачеше заради скверността, която виждаше, но по-голямата жадуваше живот за сина й на всяка цена.

„В крайна сметка не съм като баща си.“

Усети, че ръцете я пускат и разбра какво трябва да направи.

„Не гледай към залата.“ Знаеше какво ще види. Смес от гняв, страх и почуда. Тя падна на колене пред кралицата на избраните и хвана нозете й.

— Спаси сина ми! — проплака Джин. — Моля те! Ако можеш, спаси го!

Жената кимна и се обърна. Натопи иглата и извади последната капка от тъмната течност. Пророкът Езра се приближи, а кралицата тръсна иглата над устата на бебето. Черната капка падна на долната му устна и Иаков, първородният син на Рудолфо, спря да плаче.

И щом Уинтерия бат Мардик, кралица на избраните, го подаде на майка му, Джин Ли Там видя, че сивотата се оттегля от лицето и ръчичките и те стават здравословно розови. Широките му кафяви очи се проясниха и щом се фокусираха на нея, бебето се усмихна.

В този момент от входа на шатрата се разнесе вик и Джин се завъртя, срещайки очите на Рудолфо.

Тя заплака от радост и срам, притисна детето към гърдите си, питайки се каква цена е платила за това чудо.