Песнопение

Рудолфо

Рудолфо усети как краката му омекнаха и залитна към горянския съгледвач зад гърба му. Войникът го подпря и му помогна да се изправи.

Гледката го бе зашеметила.

Пристанаха на старите кейове на Уиндвир, където беше достатъчно дълбоко за „Родствената акула“. Железните кораби — тези, които не бяха тръгнали с Чарлс към Изпепелената пустош и Санкторум лукс — трябваше да изостанат на левги назад, защото дълбоките им килове опираха в дъното на реката, която вече не се чистеше от андрофрансините.

Щом слезе на брега, той затича към шатрата, а невидимата стена се разтваряше пред него. Краката му бяха нестабилни от дългото плаване, но като видя бедствения флаг на Деветте гори, се разбърза.

Сега стоеше напълно смаян. Влезе в палатката, когато Петронус падна и подритна за последно. След това направо се зашемети, когато жената — наречена Рия — възкреси мъртвия папа, а после излекува сина му.

Рае Ли Там му бе казала, през един от по-съзнателните си периоди, докато кръвните магии я поглъщаха, че не знае лек. Бе прекарала последните си дни да преглежда скромната библиотека, с която разполагаше. Беше изготвила и списък с книги за Чарлс, когато стигне до Санкторум лукс. Но Рудолфо си даваше сметка, че шансовете да се открие лек са малки. Да пропътува такова разстояние без резултат и накрая да му го дадат наготово. Не беше честно. Знаеше, че това е кръвна магия — нямаше какво друго да е. Само сделка в Долните земи можеше да даде такова могъщество. Жената бе излекувала и спасила живота на сина му по някакъв начин и по необяснима причина.

И на каква цена? Спомни си тръбите за кръв. Миризмата на смърт и писъците на хората под ножа.

Докато гледаше как жена му прегръща бебето, коленичила на пода, мащабът на следобедните събития се стовари отгоре му и му се прииска да седне, но се сдържа. Отвори уста да заговори, ала жената го изпревари.

— Лорд Рудолфо — поклони се леко тя. — Бъдете свидетел, защото след време ще трябва да разкажете за този ден.

Той примигна и не отговори.

Рия посочи Петронус, който седеше отстрани и разтъркваше гърлото си с объркано изражение.

— Последният син изкупи греховете на баща си и му е позволено да замине в изгнание. Петронус, погледни ме! — Той вдигна очи и жената му се усмихна. — Напусни Познатите земи. Върви на изток в Изпепелената пустош, откъдето твоите пепеливи предци дойдоха и откраднаха дома ни. Стой там. Подарявам ти живота. Но ако се върнеш, ще загинеш.

Рудолфо присви очи.

— Коя си ти, че да го командваш?

Рия се усмихна и махна с ръка към залата.

— Аз съм тази, която доказа, че кръвните съгледвачи могат да победят навсякъде и по всяко време. — Замълча и се взря в Мейров. Кралицата на Пилос се тресеше от гняв. — Доказах, че възрастта и титлата не ме спират да върша делото, за което съм призвана.

— Ти си убиец и осквернение за народа ни! — извика друг глас и Рудолфо зърна за пръв път Уинтърс, която се бе изправила, стискайки в ръка сребърната брадва.

Рия се засмя.

— А ти си дете, Уинтърс. Играеш си на кралица със сънищата, книгите и белокосото андрофрансинско момче. Дай ми брадвата и ела с мен, малка сестро. Да изкачим заедно върха и да се провъзглася. Присъедини се към мен и ще върнем дома си, като го превърнем в това, което ни обещава лорд И’Зир в своето евангелие. Приеми белега и ще откриеш каква радост е да служиш на дома.

Рудолфо потръпна от гнева в очите на Уинтърс. Загубата на Ханрик беше пробудила нещо у нея и мрачният й поглед говореше за потискано насилие, пред което той не искаше да се изправя.

— Това не е сънят на нашите хора. Това не е моят сън.

— Сънищата се променят. — Рия присви очи. — Както и сърцата на хората. От колко време твоите приятели и роднини се срещат тайно и се подготвят за този ден? Тихи проповеди, съобщаващи какво ще се случи. Десетилетия мълчаливи молитви, очакване на огнената колона в небето, бележеща идването на Пурпурната императрица и края на похитителите на дома ни.

„Уиндвир.“ Нима те бяха замесени в това? Дали бяха унищожили града, за да изпълнят собствените си пророчества? Домът Ли Там определено бе замесен — Мал Ли Там очевидно бе съюзник и любовник на тази жена. Рудолфо усети, че се замайва от гласа на Рия, и насочи взор към момичето. Уинтърс пристъпи напред, пръстите й бяха побелели от стискане на брадвата.

— Аз съм Уинтерия бат Мардик, блатната кралица — каза тя с тих и равен тон. — Не знам ти коя си, но аз съм единствената дъщеря на баща си.

Рия се засмя.

— Питай Шеймъс дали е така, малка сестричке.

Уинтърс направи нова крачка и гневът й се засили заедно с решимостта. Тя замахна с брадвата, но Рудолфо прецени, че няма да успее да нанесе поражения. Краката й не бяха в правилна позиция, а оръжието бе твърде тежко, за да може да действа с него достатъчно бързо.

Невидимите ръце я сграбчиха и избиха брадвата. Кръвните съгледвачи я повдигнаха, тя се замята и запищя.

Рия се приближи и вдигна брадвата с лекота, при това с една ръка. Рудолфо видя отражението на блатните, които държаха момичето, и прецени разстоянието наум.

Но жената само се наведе и целуна Уинтърс по челото.

— Ела с мен, сестро. Заеми мястото си до плетения ми трон.

Момичето запази самообладание.

— Няма да тръгна с теб. — Гласът й беше нисък, но непреклонен.

Рия сви рамене.

— Ти си ми сестра. Няма да те принуждавам. — Тя се усмихна. — Истината ще те накара да се осъзнаеш след време. Ела при мен, когато си готова, и ще ти покажа нов сън. — Рия се обърна към присъстващите. — Чуйте ме внимателно! Тези земи са дадени на избраните заради службата им в нощта на смъртта на Ксум И’Зир. Земите на север от гроба на Уиндвир са мои и ще ги пазя добре. — Погледна Рудолфо. — Лекуването на Ли Там ни обвързва с жена ти и бебето. Избраните не признават родството, но кръвната връзка е нещо различно. Нашите народи са дошли първи в Новия свят, такава е наградата на кралете магове. Ще живееш ли в мир с нас, като ни оставиш на мира?

Рудолфо огледа хората и видя, че почудата е преминала и остават само страх, омраза и изненада. Сякаш не бяха сигурни какво да правят с новата информация. Избегна очите на съпругата си. Знаеше, че не може да погледне в тях и да отговори на въпроса. Обърна се към очакващата кралица на избраните.

Какво да й каже? Накъде да завие в уимския лабиринт, в който се бе озовал? В този момент верният път изобщо не беше ясен. „Не мога да избера война, която още не мога да спечеля.“ Безпокойството му се засили, както и очакването в хладния въздух, когато тя повтори въпроса.

— Ще живееш ли в мир с нас, като ни оставиш на мира?

„Засега. Но трябва да подбера внимателно думите.“

— Аз желая да живеем в мир с всички народи. — Особено сега, застанал на гроба на Уиндвир. Но знаеше, че желанието за мир ще е в постоянен конфликт с нуждата да създаде за сина си безопасен свят, в който светлината да надделее над мрака.

Рия кимна.

— Засега е достатъчно. И ти ще осъзнаеш истината, Рудолфо, и сам ще поискаш белега на Пурпурната императрица. — Тя погледна към сестра си, а после към Джин Ли Там и бебето.

След това Уинтерия бат Мардик, кралица на избраните, се обърна и тръгна заедно с ескорта си от кръвни съгледвачи.

Чак тогава Рудолфо си позволи да погледне съпругата си. Тя притискаше Иаков. Бебето гукаше и се смееше, лицето му беше розово и оживено. Проследи линията на лакътя, китката и тънките й пръсти, галещи главичката на детето. Очите му се плъзнаха по врата, челюстта и спряха на лицето й. Видя отчаянието и облекчението, смесени с изненада и сълзи, и осъзна, че обича четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там и би дал живота си за нея. Че тя наистина е великолепна и смела, и красива, че детето им ще бъде същото като нея въпреки цената, която бяха платили, и въпреки бъдещите последствия.

Рудолфо се просълзи и хукна да прегърне семейството си с треперещи ръце.

Неб

Неб видя малкия лагер от другата страна на каньона и забави ход. Съгледвачески палатки с шарените цветове на Деветте горски дома и коне, завързани към разкривените дръвчета. Имаше и други шатри — втори по-малък лагер. Той изплю остатъците от корена на земята и отпи дълга глътка от меха с вода.

Всяка част от него се чувстваше жива след онази първа нощ, в която чу песнопението сред стъклените планини. След като заключи Санкторум лукс, той прекара първата си самостоятелна нощ в Изпепелената пустош, притиснал ухо към металната врата, пазеща източника на сънищата на металните хора. На другата сутрин се събуди свеж и намери малък извор, за да допълни запасите и да се измие. След това тръгна направо към моста Д’Анжит.

Когато приближи, видя раздвижването на вятъра и усети омагьосаните съгледвачи. Преди някой да проговори, от невидимата клетка се стрелна кафява птичка и се понесе към командира на стражата от другата страна на каньона.

— Капитан Едрик ще иска да те види — обади се един съгледвач.

Неб кимна.

— И аз трябва да говоря с него. — Видя, че лагерът се раздвижи, щом съобщението пристигна, и му се стори, че мярка първия капитан. — Ренард и Исаак добре ли са?

— Да. Лечителят ни шинира крака на пустинния водач. Сега ходи с патерица. А андрофрансинът се занимава с Исаак.

„Андрофрансин ли?“ Зачуди се, но не попита.

От лагера долетя бяла птичка и кацна в невидимата торба. Неб помнеше добре тази част от обучението. Как да хваща птичките и да разчита възлите по нишките.

— Да вървим — подкани гласът и тръгна към моста. — Аз ще го заведа. Останалите, стойте на пост.

Неб го последва. Прекосиха моста тичешком и неомагьосаните стражи от другата страна се отместиха. В лагера имаше горянски съгледвачи, малко мъже и жени, облечени в копринени дрехи от Изумрудения бряг.

Съгледвачът явно долови учудването му.

— От семейството Ли Там са. Доведоха Чарлс по море по заповед на генерал Рудолфо.

Неб примигна.

— Отец Чарлс е тук? — Имаше логика той да е андрофрансинът, поправящ крака на Исаак. Беше виждал стария архиинженер във Великата библиотека, докато човъркаше многобройните машини, а веднъж бе присъствал на негова лекция за естеството на светлината в механичните науки.

— Дойде да търси Санкторум лукс — произнесе друг глас. Неб зърна приближаващия Едрик. — Попаднахме на тях, докато издирвахме теб и Исаак.

Той прегърна здраво младежа.

— Добре ли си? Къде е металният ти приятел?

„Повече от добре.“ Чуваше песента някъде зад себе си.

— Той… — Потърси думата. Металните хора можеха ли да умрат? — Той се самоунищожи. Оставих го при Санкторум лукс.

Очите на Едрик се разшириха и Неб видя, че ги наобикалят още хора. Зърна Чарлс, а зад него Ренард с патерицата.

— Значи го откри?

Младежът кимна и преглътна. В очите на Едрик проблесна светлина, но после помръкна, щом видя отчаяното изражение на Неб.

— Вече не съществува — каза той. — Изгорили са я.

Едрик потръпна.

— Кой я е изгорил?

Неб погледна към отец Чарлс.

— Мехослугите.

— Невъзможно. — Андрофрансинът се намръщи. — Това е абсолютно извън програмата им.

Неб се замисли за песента и съня, който тя пораждаше. „Да им кажа ли?“ Ако го стореше, нещата нямаше да приключат така. Не каза нищо, макар отчасти да го болеше от лъжата. Видя, че Едрик се взира в него. Първият капитан кимна леко и се намръщи.

— Скоро ще разберем. Призори потегляме за Санкторум лукс.

„Досеща се, че не казвам всичко.“ Неб извърна поглед и бузите му се зачервиха.

„Тя настоява за отговор.“ Отговор, даден в тайна, за да остане скрит от враговете на светлината, които искаха да я загасят. Тези, които бяха разрушили Уиндвир. Чиито уши и очи бяха насочени към Познатите земи, макар Неб да нямаше представа как го осъзнава. Просто се доверяваше на усещанията си.

„Това място ме промени.“

Внезапно разбра, че няма да тръгне с Едрик. Времето му с горяните бе приключило толкова бързо, колкото и започна. Щеше да се върне при стоманената врата, да научи кода и да вземе източника на съня. Щеше да се научи от Ренард да оцелява в пустошта и да последва съня към обещания дом. Нищо друго не беше от значение. Нито Уинтърс, нито новият дом при горяните, нито бъдещето му като офицер от Горската библиотека. Усещаше го с краката си, стъпили на опустошената земя.

Отплесна се, вслушан в нейния повик, и дойде на себе си едва когато останалите започнаха да се разпръсват и го оставиха сам с Едрик и Ренард. Ръката на капитана на рамото му го върна в настоящето.

— Почини си! В лагера на Там има топла храна, а хората ми ще ти дадат нова униформа. Утре ни очаква дълъг път.

Неб поклати глава.

— Не мога да дойда с вас.

Едрик присви очи.

— Лейтенант Небиос, ти си офицер от горянските съгледвачи и утре сутрин потегляш с нас.

„Аз съм Небиос бен Хебда, Водача.“ Младежът поклати глава.

— Кажи на Рудолфо, че съжалявам. Много съм му благодарен за всичко. — Отново срещна погледа на Едрик, ала не трепна пред гнева му. — Благодарен съм и на теб.

Неб развърза внимателно окъсания шал и го подаде на капитана.

Мъжът го взе.

— Правиш грешка, момче.

— Грешка ще е да остана. — Дори сам усещаше мощта в гласа си.

Едрик го изгледа замислено и кимна.

— Лично ще предам съобщението ти на генерала. — Сетне погледът му се смекчи. — Помисли ли за момичето, за младата кралица?

Неб преглътна. Това бе неговата саможертва в името на съня.

— Кажи й, че съм призван да открия дома ни.

Едрик го изгледа за последно, кимна отново и се отдалечи без повече думи.

Ренард се усмихна. Двамата бяха останали сами.

— Значи я чу, а?

Неб примигна.

— И ти ли си я чувал?

— Аз не. Баща ти.

— Трябва да се върна там — каза младежът.

Ренард кимна.

— Ще го сторим. Не мога да тичам, но ще яздя.

Неб огледа лагера. Трябваше да се сбогува с Исаак и да му предаде скришом паметната пластина от металния му братовчед. Освен това искаше да хапне с бившите си другари. А след това щеше да е хубаво да лапне корена и да раздвижи крака.

Да остави историята на тази земя да попие през ходилата му, докато тича към заровената песен.

Водачът Небиос усети насладата от повика и се усмихна.

Джин Ли Там

Джин Ли Там решеше дългите си коси и гледаше как Уинтърс държи сина й. Първоначалният страх на момичето бе преминал и същите инстинкти, които движеха Джин Ли Там сега, я караха да се интересува от чудесата, които можеха да излязат от тялото й един ден. Джин гледаше и се усмихваше насила.

„Синът ми е спасен; не би трябвало да се радвам насила.“ Но се случваше. Виждаше ръцете си, обгърнали краката на кралицата на избраните, и чуваше измъчения си глас да я моли. Изпитваше срам, но и облекчение, когато кожата порозовя и бебето започна да се смее. Гледаше го и сега как се усмихва в ръцете на Уинтърс и бе благодарна за чудото.

„Както и Петронус.“ Беше видяла как старецът умира и възкръсва.

Чу прокашляне и стреснато вдигна поглед.

Баща й стоеше до входа на шатрата. Очите му шареха и избягваха да я погледнат.

— Знам, че съм заслужил лошо отношение, но моля за аудиенция, дъще.

Той пристъпи на светло и Джин видя белезите по лицето му — още червените рани, които не бяха зараснали напълно. Рудолфо й бе казал какво се е случило през краткото време, което прекараха заедно, преди да опита да спаси родството с останалите. Тя сбърчи чело и потърси гняв към баща си, но не намери.

„Той получи отплатата си.“ Знаеше, че един ден и тя щеше да получи своята заради тази, която бе помолила да спаси сина й.

— Влез. Ела да видиш внука си.

Преди да каже още нещо, Уинтърс кимна и й подаде Иаков.

— Ще си помисля за това, което обсъждахме — промълви момичето.

Джин Ли Там се усмихна.

— Добре. Знам, че ще бъдеш добре дошла. Там ще имаш дом.

Уинтърс отвърна на усмивката и кимна. Щом тя излезе, Джин махна на баща си да седне на един стол.

— Заповядай. Ще ти дам Иаков.

Баща й потръпна, щом чу името. „Добре.“ Не го помисли с горчивина, а защото разбираше каква цена е платена. Иаков бе името на бащата на Рудолфо — убит от Влад с помощта на един от синовете му.

Влад Ли Там взе бебето в ръце. Подържа го няколко минути мълчаливо и вдигна поглед към нея.

— Съпругът ти ми каза веднъж, че ако някога има деца, няма да ги използва като пионки в игра. — Той си пое дълбоко дъх. — В същия ден се закле да ме убие при следващата ни среща заради това, което сторих на семейството му.

— Заслужаваш да умреш за това. — Каза го, без да мисли, с равнодушен тон.

Бащи й я изненада, като кимна.

— Така е. Но при следващата ни среща не ме уби. Спаси и мен, останалите оцелели от фамилията… нашата фамилия. — Очите му внезапно станаха по-твърди. — Знам, че се мислиш за стратегическа фигура в някоя от игрите ми, и си права. Отгледах те и те оформих за този ден. Сега знам, че баща ми е сторил същото с мен. Че съм бил пионка в играта му, програмирана да свърши работата си, както металните хора. Да създам теб и Рудолфо. — Той се наведе и целуна челото на детето. — И теб също, Иаков.

Джин си спомни бележката, която я чакаше на възглавницата й в покоите за гости на летния папски дворец — баща й я предупреждаваше за предстоящата война и й нареждаше да роди наследник на Рудолфо. Но защо й казваше тези неща?

Очите им се срещнаха и Джин видя, че неговите са пълни със сълзи.

— Съжалявам за всяка вреда, която съм причинил на деца и родители. Мъката ме поглъща и когато заспя нощем, чувам само писъци и поезия. Само че не пищят моите деца, а нечии чужди, а аз съм мъчителят, който приготвя кръвно заклинание с вярата, че ще спаси света.

Усети, че собствените й очи се насълзяват, и се ядоса. Тъгата често я караше да се чувства мекушава. Накрая произнесе въпроса си на глас.

— Защо ми казваш тези неща?

Той въздъхна.

— Защото мисля, че понякога се боиш да не станеш като мен.

Тя си спомни изпитаното вълнение, когато потегли начело на Скитащата армия. И как се чувстваше, докато танцуваше с ножовете, когато повали кръвния съгледвач в гнева си.

— Не искам да съм като теб.

Влад се усмихна и й върна Иаков.

— Ти не си като мен, Джин Ли Там. И аз се гордея с теб. — Изправи се и на лицето му се появи странно изражение. — Помниш ли откъде идва името ти?

Тя кимна. Не беше се сещала за това от много време.

— От духовете, подчинени на Младите богове, които плуват в дълбините на призрачните океани.

Той кимна.

— Видях един, преди сестра ти да ме извади от морето. Той ми запя.

Джин Ли Там не знаеше какво да каже. Затова не каза нищо.

Баща й се поклони.

— Момчето е красиво. Ще бъде силно и възхитително.

Тя отвърна на поклона, но отново не намери думи. Баща й беше променен и още осмисляше в какво се е превърнал.

„Пречупен е.“

Последните месеци я бяха изтощили, но не бяха успели да я пречупят. Сега виждаше какво се е случило с баща й и не искаше никога да изпитва подобно нещо.

Щом той си замина, Джин облече нощницата си и остави бебето в люлката до леглото. Рудолфо щеше да работи през нощта и едва ли щеше да заспи преди зазоряване. Опитваше се да запази остатъците от родството с Пилос и Тюрам, ала тя се съмняваше, че ще успее. Въпреки това щеше да пробва, защото винаги поемаше по верния път. Тази нощ нямаше да го види, макар че част от нея изпитваше нужда да усети миризмата му и да почувства топлината на тялото му. Нямаше го от твърде дълго време. Но Рудолфо беше влиятелен човек. Тази вечер принадлежеше на Познатите земи, тя можеше да се надява за утре.

Не разбра, че е заспала, докато не усети топлата ръка, галеща голия й корем под нощницата. Усети съобщенията по меката си кожа и потръпна. „Моят изгрев.“

Размърда се и вдъхна аромата на косата му.

— Не мога да остана дълго — прошепна Рудолфо. Ръката му се раздвижи отново. „Най-верният ми път.“

— Щастлива съм, че се върна — прошепна тя и го придърпа в прегръдките си.

И за известно време изостави притесненията какво ще им донесат буреносните облаци и се наслади на момента, сякаш беше драгоценен дар.

Лисиас

Лисиас се взираше в съгледваческите магии и отровния нож, и се съсредоточаваше за предстоящото.

Имаше подозрения още преди Влад Ли Там да го повика. Беше видял екстаза по лицето на Игнацио, когато жената преряза гърлото на Петронус, и това го накара да се замисли.

Такава конспирация, достатъчно могъща да събори Уиндвир, изискваше високопоставени агенти в различните държави, а и бързото овладяване на блатата не можеше да е дело на новозародено движение.

Пристигна на „Родствената акула“ по залез и изслуша Влад, който четеше от тънка книжка. Мъжът бе променен, покрит с белези и със смирен глас. Не го поглеждаше в очите, а само четеше от книгата. Нямаше нищо общо с уверения, надменен човек, когото Лисиас помнеше от срещата в онази нощ до руините на моста Райчил. Влад Ли Там бе осигурил средствата за свалянето на Сетберт и братовчед му, и за приключването на войната. След това Лисиас и Гримлис се бяха погрижили за Непоколебим.

Сега съкрушеният мъж му прочете няколко страници и после го погледна за миг. Гневът и омразата бяха почти в съзвучие с чувствата на Лисиас, докато слушаше.

Той вдигна ножа и отвори торбичката. Не беше ползвал съгледвачески магии от обучението в академията, но си спомняше как се прави. Пръсна прах по раменете и ходилата си и близна от горчилката по дланта.

Светът под краката му помръдна. Звуците от лагера се извисиха до бучене, а биенето на сърцето му се превърна в барабан.

Пое си дъх и почувства прилива на сила.

Започна да тича по маршрута, проучен по-рано през деня, когато реши какво ще стори. Имаше само един отговор, и щом се бе спрял на него, нямаше връщане назад.

Въпреки всичко знаеше, че е на верния път.

Шатрата на Игнацио се пазеше, но не от войници. Шпионинът разчиташе на собствени хора и Лисиас не изпита угризения да се отърве от тях. Преди телата им да паднат на земята, връхлетя в палатката, запуши устата на Игнацио и опря нож в гърлото му.

— Знам кой си и какво си сторил — прошепна той в ухото на съпротивляващия се мъж.

Спомни си гласа на Влад Ли Там, докато четеше. За култа на север, за агентите на Там, внедрени в ордена, и за другите и’зирити на височайши постове. За дъщерята на ентролузианския генерал, която трябваше да овдовее и да загуби детето си, за да кърми друго. За кръвната сделка да бъде спасен животът на горянския принц и да бъдат подготвени всички те за идването на Пурпурната принцеса. Спомни си и усети гнева, който му вдъхна решителност.

— Знам какво си сторил, Игнацио — повтори Лисиас, — и тази нощ ще си платиш.

Мъжът се замята в ръцете му и генералът използва тежестта си, за да го притисне. Одраска кожата му с ножа и изчака калакаинът да подейства. Държеше шпионина здраво, докато съпротивата му не намаля. Щом Игнацио се отпусна, Лисиас отвори торбичката със съгледваческата магия и изсипа остатъка от съдържанието в устата му.

Изчака парализирания мъж да изчезне от поглед и го метна на рамо, след което пое със залитане през снега.

Движеше се внимателно през лагера, придържаше се към сенките и повтаряше наум молбата си към Рудолфо. След тази нощ нямаше място за него в Ентролузианската делта. Щеше да се моли за милостта на горянския крал и на дъщеря си.

Надяваше се, че със стореното тази нощ ще спечели изкупление и в собствените си очи.

Стигна до реката и спусна Игнацио в плитчината. Остави го по гръб и се наведе достатъчно, че да различи едно оцъклено от страх око.

— Ти уби детето на дъщеря ми, обичащо кръвта копеле — каза той равнодушно.

После обърна мъжа по лице и стъпи отгоре му. Натисна с ботуш тила на Игнацио здраво към дъното.

Остана мълчаливо така, докато не се увери, че работата му е свършена.

После Лисиас избута тялото по течението и тръгна към лагера на горяните.