Песнопение

Рудолфо

Рудолфо стоеше на върха на Библиотечния хълм и гледаше как следобедното слънце обагря ширналата се гора в червено. Беше изкарал деня в изтощително преглеждане на документи, сред лудницата, която цареше в седмото горско имение, и най-накрая успя да се измъкне под фалшив претекст, че иска да инспектира строежа на библиотеката. Обиколи мълчаливо подземните нива, доволен от прекъсването на монотонната работа.

Разбира се, не можеше да вини служителите си за суматохата. В крайна сметка приготвяха празненството в чест на неговото първородно дете. То щеше да се роди до няколко седмици и според обичаите на горяните такъв празник се отбелязваше с огромно веселие. Раждането на наследник беше истинско държавно събитие и щяха да присъстват гости от поне десетина нации. Дори блатният крал щеше да дойде. Рудолфо се подсмихна. Знаеше, че едрият космат гигант само се представяше за такъв, а всъщност служеше на петнайсетгодишното момиче, което бе истинският наследник на Плетения трон. Тази нощ Ханрик щеше да играе ролята на крал пред Рудолфо и останалите му гости. Тази част от празненството го отегчаваше. Рудолфо се замисли за истинските домакини — хората, които правеха всичко по силите си, за да почетат своя крал и неговия бъдещ наследник.

Горянските съгледвачи можеха да бъдат горди. Ловуваха и рибарстваха шест седмици, за да доставят необходимите продукти. Бяха пратили ездачи до всички краища на Познатите земи за най-добрите напитки. Дори бяха наели готвачи от Изумрудения бряг — да разучат горянските рецепти и да ги обогатят с южняшки вкусове.

Рудолфо се засмя. Тази нощ вляво от него щеше да седи блатният крал, а вдясно — ентролузианският посланик. Ентролузианците бяха изпратили посланик, защото Ерлунд бе зает с потушаването на бунтове в делтата. Вуйчо му Сетберт бе унищожил Уиндвир с надеждата да засили ентролузианската икономика, като анексира Деветте горски дома с помощта на подставения си папа. Рудолфо и съюзниците му бяха оказали съпротива, бяха разкрили плановете на Сетберт и в крайна сметка надзорникът бе съден и екзекутиран заради геноцида срещу андрофрансинския орден и неговият град.

Колко време беше минало? Шест месеца? Седем? Имаше чувството, че са изтекли години. Левга след левга в бумащина. Срещи, продължаващи с часове. Цели дни, без да види небето над себе си или да усети вятъра в гърба. За последно седеше на това място в края на лятото, шатрата на книговезците още бе опъната, а металните хора, горяните и последните андрофрансини се опитваха да възстановят, доколкото могат, Великата библиотека на Уиндвир.

Сега вече бе зима и шатрата бе прибрана. Масите бяха складирани в подземията на седмото имение, а книгите препълваха коридорите и свободните стаи. Поне до последните дни, когато се оказа, че ще имат нужда от пространство.

Рудолфо се зачуди къде ли са преместили всичките книги. И кога точно се бе случило?

Това малко го притесни. „Дори не съм забелязал.“ Едно време долавяше дори най-малката промяна в брадата на някого от съгледвачите си. А сега цяла планина от книги изчезваше изпод краката му и минаваха дни, без да се усети.

Чу тракане и леко свистене, и се обърна да поздрави металния си приятел.

— Лорд Рудолфо? — чу се металически глас.

— Исаак. Успя да ме намериш.

Исаак пристъпи напред.

— Да, милорд. — Той приглади андрофрансинското си расо с метални пръсти. — Надявам се, че сте доволен от инспекцията?

Рудолфо се засмя. Трябваше да се досети, че металният човек ще се разтревожи.

— Свършил си чудесна работа, Исаак.

Мехослугата примигна.

— Всъщност има и много други, които работят, освен мен. Списъкът е доста дълъг, но го пазя в кабинета си. А ако искате, мога да изрецитирам…

Рудолфо вдигна ръка.

— Просто предай поздравленията ми на всички.

Исаак кимна.

— Благодаря, милорд. Служим на светлината.

— Така е. Но наистина, Исаак, ти си великолепен ръководител.

Металният човек наклони леко глава.

— Благодаря, милорд. Ако може да добавя, лейтенант Небиос ми беше от огромна полза.

Рудолфо бе забелязал ръководните качества на Неб, докато се занимаваше с гробокопачите в Уиндвир. Още тогава бе разбрал, че от младежа ще излезе чудесен капитан. А някои от методите на Исаак изглеждаха учудващо сходни.

— Значи той те съветва?

Исаак примигна отново.

— Направих проучвания и ги сравних със записките в библиотеката относно наблюденията върху динамиките на ръководенето. — Той помълча малко и от радиатора на гърба му блъвна пара. — Неб е родѐн командир.

Рудолфо кимна и поглади брадата си.

— Да, и аз го забелязах. — Освен това блатните виждаха в Неб човека, който един ден щеше да открие и да ги заведе в новия дом, обещан в Книгата на сънуващите крале.

Рудолфо се обърна към гората и дома си.

Слънцето се бе скрило и светлините от имението и градчето го привличаха. Небето преминаваше от лилавеещо към черно, звездите искряха с живот, а полумесецът на синьо-зелената луна надничаше изпод воала на облаците. Рудолфо си пое дълбоко въздух и усети миризмата на печено месо от кухните.

— Време е да се подготвим за празненството. — Той тупна Исаак по рамото и усети хладния метал под грубоватото вълнено расо.

Исаак кимна.

— Лейди Там прати един съгледвач да ви търси. Казах му, че лично ще ви извикам.

Рудолфо се засмя. Допреди няколко седмици тя щеше да се появи лично, но речната жена настояваше вече да си почива. Джин се съпротивляваше първоначално, но накрая се съгласи с акушерката и се насили да остане в леглото. Рудолфо знаеше, че не трябва да дразни тигъра в клетката.

— Вече приключих тук. Ела с мен — подкани той Исаак.

Тръгнаха мълчаливо покрай масивните разпръснати камъни, които постепенно придобиваха форма в здрача. Въздухът беше студен и дъхът на Рудолфо се виждаше. Двамата вървяха внимателно по миналоседмичния сняг, докато се спускаха по хълма, който постепенно превръщаше Деветте гори в център на Познатите земи.

Всичко бе започнало още щом Петронус екзекутира Сетберт и прехвърли богатствата на андрофрансинския орден на Рудолфо, за да възстанови библиотеката. Предишния ден бе пристигнала нова делегация от един от големите университети на Тюрам с молба да създаде филиал близо до новата Велика библиотека. Рудолфо изслуша молбата им, каза, че е поласкан от интереса към Деветте гори и че ще помисли. Това бе четвъртият университет в рамките на четири месеца и не беше сигурен, докога ще може да ги мотае.

Рудолфо се подхлъзна на заледения сняг и залитна. Силната метална ръка го хвана, преди да падне.

— Благодаря — каза той на Исаак.

Механичният човек кимна и го изчака да стъпи стабилно, преди да го пусне. Спуснаха се в подножието на хълма и поеха по пътя към градчето. Гората бе започнала да оредява заради новия строеж. Скоро седмото горско имение щеше да бъде обградено от истински град.

„Какво ли би помислил баща ми?“ — запита се Рудолфо. Беше останал сирак още дванайсетгодишен и рядко се сещаше за баща си. Но напоследък се замисляше все по-често заради наближаващото му бащинство.

Няколко горянски съгледвачи се приближиха към тях. Не бяха облекли парадните си униформи и шарените вълнени панталони и ризи бяха подгизнали от влагата в гората. Те се ухилиха широко на генерала си, което рядко се случваше.

Рудолфо им отвърна с усмивка.

— Чувам, че сте подготвили невиждан пир.

Те се захилиха още по-широко, но след миг усмивките изчезнаха при появата на първия капитан Едрик. Лицето му беше угрижено, а в ръцете си стискаше съобщение. Той стрелна с очи Исаак и съсредоточи поглед в Рудолфо.

— Току-що пристигнаха две птици от Стената.

Рудолфо спря. Бяха наследили охраната на Стената на пазителя заедно с възстановяването на библиотеката. Планинският хребет отделяше Познатите земи от Изпепелената пустош — руините на Стария свят. Андрофрансините контролираха достъпа дотам, преди Сетберт да пречупи гръбнака им и Петронус да закрие ордена, прехвърляйки тази отговорност на Рудолфо и Деветте горски дома.

„Пастир на светлината.“

— Какво става на Стената? — Взе свитъците и ги прочете набързо. От шифъра на съобщенията личеше, че са спешни. Метален човек, облечен в расо, твърдящ, че е архиинженер по механични науки от опустошения град. „Нося спешно съобщение на скрития папа Петронус. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“

Вдигна поглед към Исаак.

— Как се казваше инженерът, който те създаде?

Исаак примигна и очите му проблеснаха в златисто сред здрача.

— Брат Чарлс, милорд.

Рудолфо кимна.

— Да, брат Чарлс. Архиинженер по механични науки?

— Да, милорд — потвърди Исаак.

Рудолфо поглади брадата си.

— Кога за последно го видя?

Нещо в металния човек затрака и той потръпна, изпускайки пара в хладната нощ.

— Аз… — мехослугата направи пауза. — Вечерта, преди градът да падне. Даде ми нареждания и ме прати до хранилището на заклинанието с ескорт от сиви гвардейци.

Значи беше възможно да е избягал. И може би знаеше за Петронус. Не беше невъзможно, макар старецът да пазеше тайната си строго. Но това не обясняваше металния човек.

— Нали освободихме всички… — Рудолфо потърси подходяща дума — твои другари от лагера на Сетберт?

Исаак кимна.

— Всичките ми братя са тук.

Рудолфо се обърна към Едрик.

— Какво мислиш?

Едрик раздвижи ръце в жестомимичния език на горянските съгледвачи. „Не ми харесва.“

— Смятам, че трябва да отидем до Стената на пазителя и да проверим за какво става дума.

Рудолфо огледа хората си и първия им капитан. „Биха тръгнали веднага с мен, ако дам нареждане, без значение, че предстои празненство.“ Те самите бяха синове на съгледвачи и служеха на генерала на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома, също като бащите си. Отраснали бяха с ножове и магически прахчета. Едрик беше първороден син на най-добрия му приятел. Рудолфо и Грегорик бяха отраснали заедно и когато лорд Иаков и жена му бяха убити и се наложи да поеме тюрбана, младият владетел бе дал поста капитан на приятеля си. Двамата се сражаваха в множество политически сблъсъци и бяха потушили няколко ереси от името на ордена, като си извоюваха репутация на храбри командири и великолепни стратези. Но Рудолфо знаеше истината: Командирът е толкова способен, колкото са хората, които изпълняват заповедите му, а неговите бяха най-добрите в Познатите земи.

„Верността им граничи с любов. Научили са я от бащите си.“ Тази реалност го накара да затаи дъх и в главата му изплува мисъл. Той я избута назад и се съсредоточи върху предстоящите задачи.

— Съгласен съм, Едрик. — След това продължи с жестомимичния език, така че всички да го видят. „Но ще тръгнем утре сутрин. Тази вечер ще празнуваме, за да почетем първородното ми дете.“

Съгледвачите мълчаха, но Рудолфо зърна как неколцина от тях се усмихнаха отново. Той наклони глава и отвърна на усмивката им.

Продължиха по улицата, препълнена от разрастващото се горянско племе, и Рудолфо се върна към предишната мисъл. Тези мъже бяха вчерашни деца и не след дълго щяха да предадат ножовете си на утрешните. В краткото време между това светът продължаваше да се променя, докато Познатите земи се вълнуваха от загубата на андрофрансинските пастири. Въпреки това, съгледвачите щяха да предадат ножовете си, споделяйки наученото през тези смутни времена.

„А скоро и аз ще има на кого да предам моите.“ Надяваше се, че ще са достатъчно остри и балансирани за света, който създаваха.

Неб

Неб дебнеше плячката си в тъмния уимски лабиринт. Движеше се внимателно и стъпваше само в следите, които бе оставил по-рано. Беше сигурен, че тя е някъде отпред. Долавяше леката миризма на пръст и пепел във въздуха. Това го опияняваше.

Внезапно усети как нещо мокро и студено го удря по врата. Снегът се посипа по бузата му, а зад него Уинтърс избухна в смях. Неб се завъртя и скочи към нея, но тя отстъпи с лекота встрани от размаханите му ръце.

Момичето се усмихна и отметна мръсната си кафява коса от лицето.

— Станал си по-тромав, Небиос бен Хебда.

Той поклати глава.

— Ако бях омагьосан, щях да те чуя. — Прахчетата, с които тренираха съгледвачите на Рудолфо, ги правеха почти невидими за невъоръжено око. Те се ползваха само при война и изостряха допълнително усещанията, скоростта и силата, като превръщаха съгледвачите във впечатляващ противник.

Тя се усмихна.

— В това е проблемът. Свикнал си да разчиташ на прахчетата и сетивата ти са притъпени без тях. — Момичето пристъпи напред и докосна бузата му с мърлявата си ръка. — Това те превръща в лесна плячка.

Неб се усмихна и пристъпи по-близо до нея, за да я прегърне. Тя се притисна към него, тънка и стройна, и повдигна уста към неговата. Беше топла въпреки студеното време.

Когато се запознаха, Неб мислеше, че Уинтърс е слугиня на блатния крал, а може би дъщеря или нещо по-лошо. По-късно научи, че тя е истинската кралица, която се криеше зад страховитата сянка, докато навърши пълнолетие и извоюва признание в сложната система за родство на Познатите земи. Двамата споделяха сънища сред опустошения Уиндвир — сънища за нов дом, — и се разхождаха често и дълго, докато Неб инспектираше работата на гробокопачите. Дори се целуваха в сянката на гората, която обграждаше руините на великия мъртъв град.

Бяха минали седем месеца и той бе забравил, колко хубав е вкусът й.

— Това е по-добро от сънищата — промърмори той.

Уинтърс потръпна в ръцете му, извъртя се и го избута.

— Не трябва ли да се обличаш за празненството? — попита тя през смях.

Той я придърпа обратно и я целуна пак.

— Да, лейди Уинтърс, трябва.

— Тогава те оставям да се приготвиш. — Момичето се изплъзна отново. — Ще се видим на сутринта.

Уинтърс се отдалечи с бързина и ловкост, които го смайваха. Без магии тя определено беше най-добрият съгледвач, когото бе виждал. Той тръгна по-бавно, опитвайки да забави туптенето на сърцето си. Беше забравил колко силен е копнежът му по нея. Сънищата само го подсилваха. Части от пророчества, откровения и понякога похот, от която дъхът му спираше, тогава се будеше, потен и треперещ. Дори сега се изчервяваше, само като помисли.

Излезе от лабиринта и тръгна по градинската пътека към задния вход на седмото горско имение. Чуваше свиренето на духовите и струнните инструменти, долитащо от прозорците на голямата зала, смеха на съгледвачи и момичета в кухните. Неб влезе в коридора, който бе претъпкан с войници, облечени в парадните униформи на Деветте горски дома. Слугите се въртяха трескаво от стая в стая. Той изкатери задното стълбище и след няколко завоя на коридора се прибра в малката си стая.

Обикновено обучаващите се офицери живееха в казармите, но той се броеше за член на домакинството на Рудолфо и му бяха позволили да запази същата стая, която бе получил още при пристигането си в Деветте гори. Помещението беше малко, разделено на спалня и всекидневна с тежка завеса. Имаше малко дървено писалище и стол под широкия прозорец, водещ към малко балконче. Стените бяха украсени с няколко произведения на изкуството. Имаше две, навярно оригинални, маслени картини от Карпатиус, изобразяващи миграцията на запад от руините на Стария свят. Карпатиус бе създал серия от картини по случай първото хилядолетие от населването на Новия свят. На тези се виждаха горяните в окъсаните им разноцветни дрехи и първият Рудолфо, легендарният водач, стоящ малко по-встрани, загледан от билото на един хълм към Деветте гори. Гористите острови насред Прерийното море от жълта трева щяха да станат техен дом. Лицата им бяха дребни, но Неб бе убеден, че вижда надеждата в тях. Чудеше се какво ли е било да стъпиш за пръв път в Новия свят, преди толкова години.

Той откопча колана с двата ножа и го провеси на стола. Махна подгизналите си вълнени дрехи, изми се набързо, избръсна се и извади парадната униформа. Обикновено обучаващите се офицери нямаха чин, но заради предишния му опит като ръководител на гробокопачите на папа Петронус по време на войната му бяха зачислили лейтенантски шал, който се носеше вързан на лявата ръка. Неб седна, за да си обуе ботушите, и вдигна глава, щом чу чукането на вратата.

— Влез.

Вратата се открехна и Едрик, първият капитан на горянските съгледвачи, надникна вътре.

— Закъсняваш — подхвърли с усмивка.

Неб издърпа ботуша си.

— Съжалявам, капитане.

Едрик се вмъкна в стаята и затвори вратата.

— Дали няма нещо общо с едно блатно момиче, което придружава краля си?

Неб усети, че се изчервява. Отвори уста да каже нещо, но Едрик го прекъсна със смях.

— Май те е сграбчила бая здраво.

Двойният смисъл не му убягна, при което и ушите му пламнаха. Едрик го тупна по рамото и се засмя още по-весело.

— Не се впрягай, Неб. С всеки се случва, рано или късно. Само внимавай, блатните са странен народ.

„Той не знае. Мисли си, че Ханрик е истинският блатен крал.“ Рудолфо знаеше истината, макар Неб да не бе сигурен как я е научил. Подозираше, че и бащата на Едрик, Грегорик, също бе посветен в тайната. Но Грегорик бе загинал в нощта, когато освободиха мехослугите от лагера на Сетберт.

Блатните оцеляваха, защото останалите народи в Познатите земи или се бояха от тях, или ги подценяваха. Според легендите те бяха пристигнали малко след като първият Рудолфо бе довел бандата си от пустинни разбойници през Стената на пазителя. Карпатиус определено не беше рисувал картини по тази тема. Блатните бяха домашни служители на Ксум И’Зир и неговите синове магове. Според ученията на андрофрансините Епохата на смеещата се лудост не бе изтляла напълно с поколенията. Постепенно другите заселници бяха изтикали блатните към подножието на Драконовия гръбнак, в блатата и горите, около изворите на Първата и Втората река. На място, където лудостта и мистицизмът им не можеха да покварят остатъците от човечеството.

Разбира се, колкото повече общуваше лично с блатните, толкова повече започваше да се съмнява в интерпретацията на събитията от страна на ордена. Блатните със сигурност бяха различни, но не непременно луди.

Неб се отърси от размишленията, стана и закопча колана с ножовете. Едрик го огледа и намести лейтенантския шал, така че възелът да е от вътрешната страна на ръката.

— Вече си водил хора по време на война — каза той, докато го нагласяше. — Това е правилният начин за носене.

Неб не смяташе, че е командвал във война. Просто ръководеше лагер от гробокопачи, стараеше се максимално да ги опази живи и да ги нахрани, докато армиите се сражаваха наоколо. Беше загубил двайсетина души през зимата заради заблудени стрели, объркване и студ. Но в очите на съгледвачите беше друго. За тях той беше ветеран, нищо, че се чувстваше като осиротяло момче през повечето дни.

— Благодаря, капитане — каза той и тръгна към вратата.

Едрик го спря.

— Карай по-леко с огнедъха тази вечер. И ако ще ходиш при момичето си, се готви за ранно ставане утре.

Неб не можа да скрие учудването си.

Едрик го видя и продължи:

— Получихме вест от Стената на пазителя. Около портата става нещо странно. Сутринта потегляме, заедно с Рудолфо и Исаак.

Неб усети как разочарованието го прободе. Утре трябваше да е празник и планираше да го изкара с Уинтърс, доколкото задълженията й позволяваха. Все пак изпита и любопитство.

— Какво се случва на стената?

Едрик поклати глава.

— Утре. Ще ти обясня, щом потеглим. — Той се усмихна. — Затова гледай да се възползваш максимално от нощта.

Широката му длан отново тупна Неб по рамото и младежът си припомни за ръката на баща си. Брат Хебда беше едър, любезен и мил човек, който правеше повече за незаконния си син, отколкото повечето андрофрансини. Дори му беше издействал стипендия, за да се включи в разкопки в далечния изток на Стария свят. В онази сутрин натовариха каруцата, готвейки се да тръгнат по същия път — към Стената на пазителя, Далечната станция и Изпепелената пустош. А следобед Неб бе останал сам на света, гледайки как огън и светкавици поглъщат единствения му дом.

Замисли се за Рудолфо, Едрик и накрая за Уинтърс. „Сега имам ново семейство.“ А някъде в бъдещето го очакваше и нов дом, ако сънищата на Уинтърс и на останалите блатни крале бяха верни.

Неб се усмихна насила.

— Нощта ще е хубава.

Едрик кимна и тръгна към вратата, а младежът го последва.

Можеше да не изкара следващия ден с Уинтърс, но може би щеше да се възползва от остатъка от вечерта. Имението беше пълно с тайни проходи. Благодарение на знанията си от обучението си по архитектура и стратегическо строителство ги беше открил, след като се бе натъкнал случайно на първия. Може би, след като празненството утихнеше, можеше да се промъкне и да изкара няколко часа с нея, преди да потегли към Портата на пазителя.

„Може би.“

От тези мисли взе да се изчервява отново и почна да се моли Едрик да не забележи.

Първият капитан на съгледвачите не каза нищо. Само се засмя, започна да пляска с ръце в такт с музиката от долния етаж и се понесе с танцова стъпка към широкото, извито стълбище.

Без да чака покана, Неб се включи в танца, чудейки се какво ли ще му донесе нощта.

Петронус

Петронус погледна през прозореца на къщичката си, преди да постави нова цепеница в огъня и да се върне на отрупаното писалище. Не можеше да определи точното чувство, което го караше непрекъснато да гледа през прозореца, но душата му беше неспокойна, сякаш наближаваше време за разплата.

„Заслужил съм си я.“

Беше син на рибар, почувствал повика на андрофрансините и влязъл в ордена, за да помогне за запазването на светлината. Започна като послушник, като всички останали, и изкатери йерархията, за да се превърне в най-младия папа. След болезнено кратко папство бе почувствал, че животът му се превръща в лъжа. Затова инсценира убийството си с помощта на нетърпеливия си приемник и се върна към лодката и мрежите в тихите води на залива Калдус. Колкото по-далече стоеше, толкова повече се убеждаваше, че обсебената от миналото мечта на андрофрансините не служи на Новия свят.

И тогава дойде денят, в който зърна кладата на Уиндвир в северното небе. Бяха възстановили заклинанието на Ксум И’Зир — въпреки предупрежденията му — и то ги бе унищожило, бе превърнало най-великия град в пустош от пепел и кости.

„Заслужил съм разплата.“

Обърна се към бюрото. Беше покрито с книжа. Както и всяка равна повърхност в единствената стая. Бележки, карти и остатъци от пергаменти.

В центъра на всичко се намираше кожената торба, дадена му от Влад Ли Там в деня, когато екзекутира Сетберт. Петронус преряза гърлото на надзорника със същия нож, с който бе изкормил хиляди сьомги. Направи го пред всички. Действие, което не му позволяваше да бъде папа и разпускаше ордена. Преди това бе издал указ, с който прехвърляше всички богатства на Деветте горски дома. Рудолфо щеше да възстанови библиотеката и да поеме опазването на светлината.

Петронус бръкна в отворената торба и извади документите. Четеше ги всеки ден през последните седем месеца и ги бе наизустил още след първите седмици. Можеше да ги рецитира, а в добрите дни, когато ръцете му не трепереха, можеше дори да прерисува картите и диаграмите, които съдържаха.

Погледна ги отново, като започна от първата страница.

„По заповед на Петронус, Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир.“

Собственото му име, собственото му разрешение за разучаване и възпроизвеждане на мехослуги по книгата на Руфело и от разрушените останки, намерени в Стария свят. Със собствения му подпис и папския печат. Специално този документ не го измъчваше толкова. Помнеше как бе видял главата, тялото и ръката на първия модел, помнеше и жарката топлина от масивния котел, който бе нужен, за да се задействат най-простите функции. Това бе най-впечатляващото механично произведение, което бяха успели да възстановят към онзи момент. Помнеше, че е подписал такава заповед. Но тази, която го дразнеше и объркваше, бе следващата.

Започваше по същия начин.

„По заповед на Петронус, Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир.“

Но съдържанието й бе немислимо. Въпреки че почти щеше да ослепее, Петронус четеше всеки дребен документ, под който се подписваше, докато беше папа. Определено не беше подписал този. Никога не би го направил.

Въпреки това заповедта носеше печата и неговия подпис. Тя нареждаше да се ускори възстановяването на „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир в сътрудничество със службата по механични науки, като изпратят тринайсет експедиции в Изпепелената пустош с охрана от сиви гвардейци и омагьосан куриер.

Той не бе подписвал подобно нещо, ала някой друг го бе сторил. И това бе положило основата за останалата необходима документация. За две поколения от метални хора, които не бяха просто слуги, а оръжия, имунизирани за заклинанието на И’Зир и съответно перфектните му преносители. И за изучаване на ефектите от ограничено изричане на магията в стратегически точки в Познатите земи.

Нищо чудно, че Сетберт бе нападнал. Надзорникът бе решил, че орденът възнамерява да нападне него.

Следваше единствената бележка от Там, единственото обяснение за работата му да запази светлината в горите на Рудолфо, както и за делата на баща му да създаде и да пречупи папа, който да сложи край на ордена и да предаде светлината в по-сигурни ръце.

„Те са искали да ни защитят.“

Андрофрансините се бояха от нещо отвъд Познатите земи. Нещо, достатъчно могъщо, че да ги подтикне към оръжието, което бе опустошило Стария свят и бе причинило Епохата на смеещата се лудост. Те най-добре знаеха силата на това заклинание. Те държаха ключовете от Портата на пазителя и ровеха в Изпепелената пустош за останки от светлината. Виждаха лично какви са последствията дори след две хиляди години — пустиня от скали, храстчета, стопено стъкло и пепел от кости.

От каквото и да се бояха, трябваше да е изключително, за да върнат точно това оръжие.

Ами ако тази заплаха бе обърнала оръжието им срещу тях, използвайки Сетберт като пешка? Или по-лошо, ако страхът от външна заплаха бе изкуствено създаден за заблуда, целяща възстановяването на заклинанието и унищожаването на андрофрансините и тяхната библиотека? Това сочеше към мрежа от връзки, умения в шпионаж и фалшификация, достъп до архивите на ордена и решителност да се унищожи цял град. Влад Ли Там си оставаше най-подходящият кандидат. Но двамата се познаваха от деца и Петронус му вярваше, че Рудолфо е негово дело, но не и опустошението на Уиндвир.

„Защо тогава ми дава доказателствата?“

Тази работа носеше почерка на Там. А Влад бе действал бързо, бе разпуснал шпионската си мрежа и я бе изтеглил от Познатите земи. Кланът му определено беше намесен по някакъв начин. Защо иначе бе побягнал, изваждайки от играта широката система от куртизанки и шпиони, бе затворил банката, функционираща от поколения, и бе прехвърлил всичките си богатства на ордена, броени дни преди Петронус да дари всичко на Рудолфо?

А може би наистина имаше външна заплаха. Може би документът с подписа му не бе фалшифициран от Там, а от някоя скрита в самия орден група, с тайната цел да опази светлината на всяка цена.

Петронус се бе заел да открие какво става преди седем месеца, още докато кръвта на Сетберт не беше засъхнала.

Върна документите в торбата и отново се приближи до прозореца. Разплата. Чувството се засилваше, но нощта бе тиха. Полумесецът на синьо-зелената луна светеше в обсипаното със звезди небе. Петронус въздъхна и дръпна грубоватите завеси.

Смени расото с нощна риза, преди да се пъхне в леглото. Придърпа вълнените завивки до врата си и легна настрани, загледан в огнището. Играещата светлина не го успокояваше, но накрая сънят го грабна в студените си, но силни ръце. Огънят продължаваше и в сънищата му. Горящо село, изпепелен град. Кръв под ноктите му.

Събуди се от някакъв шум и се надигна, когато вратата на къщичката се отвори със замах. Пръстите му се свиха около дръжката на рибарския нож, който държеше под възглавницата.

Приглушеният от магия глас долетя от другия край на стаята, но не се виждаше нищо.

— И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.

Петронус се усмихна и посрещна разплатата с нож в ръка.