Песнопение

Петронус

Страхът е могъща сила. Той беше сграбчил здраво Петронус, притискаше гърдите и превръщаше стомаха му в пихтия.

Старецът се намръщи в слабо осветената стая и стисна силно рибарския си нож. Сенките от тлеещия огън танцуваха в единственото помещение на колибата. Устата му бе суха, но той успя да проговори.

— Кой си ти, че ще ме наказваш за греховете на П’Андро Уим? Кой си, че ще обявяваш моето родство с него?

— Не е важно кой съм. — Гласът долетя от друг ъгъл на стаята. — Ти си Петронус, крал на Уиндвир и Свещен взор на андрофрансинския орден.

Петронус се озъби.

— Уиндвир и орденът вече не съществуват. Продължавам да питам. Кой си?

Гласът отново се премести и пак не отговори на въпроса му.

— Свали ножа, старче. Нямаш шанс срещу мен.

Петронус знаеше, че е вярно. Не беше способен да се справи с омагьосан нападател. Земните прахчета от стария свят даваха сила, бързина, безшумност и изкривяваха светлината, така правеха човек почти невидим през деня. А тук, в мрачната стая, Петронус щеше да умре, преди да зърне дори мъничка следа от нападателя си.

„Но защо просто не ме убие?“ Петронус преглътна.

— Може и да нямам шанс, но ще се боря докрай.

Тихият глас се позасмя.

— Господарят ми изпрати цяло отделение за останалите. За теб дойдох само аз, защото си стар и сам. — Вятърът изсвистя, разнесе се странен, сладникав аромат и Петронус усети огън по бузата си, щом студеното метално острие го поряза. Той мушна напред със собствения си нож, но не уцели нищо. Нов присмех. — Мога да те кълцам цяла нощ, последни сине.

„Защото си стар и сам.“ Думите се загнездиха в ума му.

— Последен син ли?

Вятърът изсвистя отново. Този път ножът се плъзна по ръкава на нощната му риза и остави плитка продълговата рана по лявото рамо. Петронус присви очи и замахна отново. Трябваше да стисне зъби заради болката.

— Ще ме убиваш или ще ме мъчиш?

— И двете — прошепна гласът.

В този момент вратата и прозорците на колибата влетяха навътре. В стаята се посипаха стъкла и трески и от спокойната нощ връхлетя ураган. Петронус чу приглушеното тропане на ботуши по пода и задъхано дишане от поне три места. Нападателят извика и старецът се сви назад, но атаката бе посрещната от невидима стена, а омагьосаните остриета се сблъскаха с приглушено дрънчене. Пред него се появи едно синьо кървясало око.

— Дръпни се — произнесе нов глас. — Остави ни да си свършим работата.

Бурята продължи. Нещо тежко се стовари върху дървения му стол и го строши.

Гласът беше познат. От много отдавна, но не можеше да се досети. Петронус се сгуши в ъгъла, където нарът му опираше в стената. Продължаваше да държи ножа си протегнат напред, макар да знаеше, че е безсмислено. Вятърът продължаваше да вилнее из стаята, чупеше мебели, разхвърляше документи, трошеше съдове. Нямаше как да разбере колко са хората, но от магически намаления шум на сблъскващи се остриета му се струваше, че са поне петима. На два пъти долови как тежки тела падаха на пода, последвани от хрипливото дишане на пробит дроб. Боят сякаш продължаваше с часове, макар да знаеше, че едва ли са минали повече от няколко минути.

Огънят изпука и почти загасна, когато нещо тежко падна отгоре му и потопи стаята в мрак. Шаването продължи още за миг и после спря.

Петронус чу шумолене и приглушен шепот. Някой сякаш каза: „И двамата са мъртви.“

Вторият глас се разнесе отново, съвсем близо до него.

— Къде живее стражникът ви?

Петронус примигна, несигурен дали питат него, и гласът повтори въпроса по-силно.

— В третата къща след странноприемницата — отвърна той. Продължаваше да трепери от напрежение.

— Балтус, промъкни се и заеми оковите на добрия човек.

„Хванали са го жив.“

— В навеса за лодката има въже — предложи Петронус.

— Въжетата няма да го задържат. Не и докато магиите действат. Не знам колко време ще го държи упойката на калакаина. — Познатият тембър продължаваше да го човърка. Беше го чувал много отдавна, а сякаш и по-наскоро. Замисли се какво още знае. Спасителите му бяха омагьосани и имаха фармацевтични познания. Бяха шестима, но двама от тях бяха загинали. А водачът им му бе познат отнякъде.

— Да ти погледна раната — обади се гласът.

Проблесна искра и един от фенерите засвети. Стаята беше пълна с разпилени свитъци, строшени стъкла и съдове и преобърнати мебели. Вратата беше издънена, а трите прозореца изкъртени.

Петронус протегна ръка и усети болката от прореза.

— Не е толкова зле. — Усети как чуждите пръсти отмятат окървавения му ръкав и понечи да попита кои са спасителите му, когато осъзнаването се стовари отгоре му като пъстърва, налапала кукичката. Гримлис.

Не осъзна, че го е казал на глас, докато не чу изръмжаването на стария войник.

— Да, отче.

„Още ме нарича с титлата ми.“ За последно бе видял капитана на сивите гвардейци, когато го отпрати заедно с хората му. Горянските съгледвачи на Рудолфо трябваше да пазят библиотеката и за остатъците от андрофрансинската армия нямаше място.

Преди много години Гримлис беше човекът, който бе изпълнил най-мрачната му заповед. Блатните бяха унищожили един от конвоите на ордена. Петронус изпрати сивите гвардейци да изгорят тяхно поселище като наказание. Бяха оставили мъртвите непогребани, за да добавят обида към съобщението, а младият папа бе накарал ветерана да му покаже селото, за да осъзнае напълно какво е извършил.

Скоро след това Петронус бе напуснал ордена, а Гримлис бе останал да служи на Интроспект и след това на марионетката на Сетберт, папа Непоколебим.

— Когато те видях за последно, заравяше униформата си в Деветте гори.

Гримлис се подсмихна.

— Да, отче. — Беше се заел да почисти и превърже раната и лицето му беше достатъчно близо, така че очертанията му личаха на мъждукащия фенер.

Имаше въпроси. Даже десетки. Но се стегна и ги степенува, доколкото можеше.

— Откъде знаехте, че ще ме нападнат тази нощ?

— Хората ми дежурят по двама в залива Калдус от първата седмица на завръщането ти.

„Стояли са омагьосани през цялото време.“ Чу се шум откъм вратата и тихи стъпки, сигнализиращи появата на Балтус.

— Оковете го в навеса за лодките — нареди Гримлис. — И му запушете устата. — Ветеранът довърши превръзката и се надигна. — След това натоварете Марко и Тирн в лодката и ги покрийте. Ще ги погребем в залива.

Петронус отвори уста да протестира, но Гримлис явно го усети.

— Няма кой да ги потърси. Роднините им живееха в Уиндвир. — Ветеранът помълча малко. — А и е по-добре да останем незабелязани.

Петронус загледа как стаята започна да се подрежда сама. Мебелите се върнаха по местата си, а метлата сякаш се задвижи по своя воля и взе да премита пода. Той стана и се включи, като събра разпръснатите документи.

— Значи сте ме наблюдавали по двойки половин година. Но знаехте, че тази вечер трябва да сте повече.

„Шестима.“ И за малко щяха да се окажат недостатъчно.

Нападателят му ползваше нов вид магия или — стомахът му се сви — съвсем стара. Но дори андрофрансините не разполагаха с дълбоки познания в кръвната магия, поне до възстановяването на заклинанието на Ксум И’Зир. Разбира се, беше чел истории за Годината на падналата луна и Войната на плачещия цар. Кръвни магии, петорно по-могъщи от прахчетата, които се добиваха от земята, превръщащи един човек в цяло отделение. „Ако не се бе поколебал, ако не се бе замотал да говори, вече щях да съм мъртъв.“

— В Познатите земи, а и отвъд, назрява опасност — каза Гримлис. — Преди четири нощи получихме птица. Някой се опитва да довърши започнатото от Сетберт.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“ Фразата го прониза като нож и очите му се стрелнаха към кожената торба. Някой се опитваше да унищожи последните остатъци от андрофрансините.

— Но кой?

— Мирише ми на работа на Там — отговори Гримлис. — Но бележката беше неясна. Заръчваше да те наглеждаме. Беше кодирана с уимско писмо.

Петронус поклати глава.

— Не мисля, че Там стои зад това. Вярвам на това, което ми каза. Влад Ли Там разпусна мрежата си и се махна от Познатите земи заедно със синовете и дъщерите си. — Замисли се за момент. — Значи предупреждението е анонимно?

— Да.

„Уимски лабиринт.“ Познатите земи продължаваха да се намират в политически и финансов колапс и не беше ясно кои държави разполагаха с функциониращо разузнаване. Пилос, Тюрам и Ентролузианската делта бяха затънали в неподчинения и безредици. Според птиците от последните седмици неприятностите обхващаха и Изумрудения бряг, както и Разпръснатите острови.

„Може би са горяните?“ Деветте горски дома бяха единствените проспериращи. И как не? Петронус им беше оставил цялата собственост на ордена, включително и значителните богатства на Там.

Определено последната среща с Рудолфо в Прерийното море, само часове след екзекуцията на Сетберт, беше напрегната.

Горянският крал беше извадил меч и Петронус реши за миг, че го е ядосал твърде много с прекъсването на папството. Но Рудолфо беше умен мъж. Рано или късно щеше да проумее, че Петронус му е направил услуга, прекършвайки ордена, освобождавайки го от двехилядолетната обречена на миналото мечта на андрофрансините.

— Може ли да е Рудолфо? Той да ни е предупредил?

— Възможно е, отче. Той определено разполага с агенти. Но защо да го прави анонимно? Нали го провъзгласи за Пазител по време на войната. — Гласът на Гримлис се насити с гняв. Петронус долови продължително следване на Петте пътя на тъгата у стария капитан. — А и кой би искал да ни накаже допълнително, след Уиндвир?

„Всичко е свързано.“

— Може би ще узнаем повече, щом гостът ни се свести — отсъди Петронус.

— Междувременно се приготви — заръча Гримлис. — Намерили сме ново място за работата ти.

„Той знае за делото ми. Разбира се, нали ме е наблюдавал през цялото време.“

Отвори уста да възрази, но се спря. Гримлис и хората му бяха спасили живота му тази вечер. Без тях в най-добрия случай щеше да е мъртъв. В най-лошия нападателят му щеше да продължава да го мъчи.

Посегна с трепереща ръка, напипа рамото на Гримлис и го стисна.

— Радвам се, че не ме послуша, когато ви отпратих.

Можеше да долови как Гримлис се усмихва насила.

— Слушах те, отче. Слушах те, докато не захвърли пръстена и расото. След това започнах да слушам себе си.

Петронус благослови собствената си погрешимост и без да протестира, се захвана да събира багаж за поредното пътешествие, за което бе твърде стар.

Неб

Неб изкачваше стъпалата по две наведнъж, а тълпата се разтваряше пред него и следващото го половин отделение. Последните събития го бяха потресли и стомахът му още беше свит. Не беше виждал нещо подобно, макар да бе наблюдавал и тренирал с омагьосани съгледвачи след падането на Уиндвир. Ала това беше друг вид магия, опасна и древна. Нещо, което даваше далеч по-големи способности от смлените корени на речната жена.

Кръвна магия. Беше чел за кралете магове и сделките, които бяха сключили с кръв. А вече се бе сблъскал и с последствията, при това на два пъти. Все още страдаше от кошмари, връщащи го към хребета над Уиндвир, откъдето наблюдаваше как последното заклинание на последния маг унищожава града. Седемте какофонични смърти бяха прецизно създадени от Ксум И’Зир, за да отмъсти за седмината си синове, и бяха сринали Уиндвир, оставяйки го напълно опустошен, както и душата на Неб.

Сега се сблъскваше с кръвна магия за втори път.

Определено в по-малък мащаб, но беше виждал как блатните се сражават заедно със съгледвачите на Рудолфо по време на войната. И двете сили бяха впечатляващи, а въпреки това малка група убийци с помощта на кръвна магия беше проникнала в сърцето на Деветте гори и бе убила Ханрик и престолонаследника на Тюрам в зала, пълна с въоръжена охрана. И едва успяха да ги отблъснат, при това, след като изпълниха задачата си.

Тичаше по коридорите, докато не стигна помещенията за слугите, близо до покоите, където Кембер, стюардът на Рудолфо, бе настанил Ханрик като почетен гост. Двама горянски съгледвачи стояха на пост пред вратата.

— Вътре ли са слугите на блатния крал? — попита Неб.

Единият от стражите кимна.

— Не сме им казали нищо.

Неб преглътна.

— Добре. — Не искаше да прави това. Погледна масивната затворена врата. Как да каже на момичето, което обичаше, че най-добрият й приятел и съратник е мъртъв?

Представи си лицето на Ханрик и фалшивата песен, с която гигантът се дереше мигове преди атаката. Усети как гърлото му се свива и осъзна, че ще заплаче, ако не се стегне. „Ти си офицер от Деветте горски дома. Ти си мъж.“

Сложи ръка на бравата и се обърна към мъжете, които го следваха.

— Чакайте тук.

Отвори вратата, влезе в помещението и затвори след себе си. Стаята миришеше на влажна пръст. Блатните се бяха събрали около Уинтърс и общуваха на невербален език, който му беше непознат. Всички бяха разчорлени в съгласие с традициите си. Пепелта и калта, които втриваха в кожата и косата си, им придаваха див вид, който отблъскваше останалите. Жилавата им кралица изглеждаше притеснена и любопитна, но очите й се озариха, щом го зърна. Жестовете им секнаха, когато тя се изправи.

— Небиос, какво става? Пред вратата има стражи, не ни пускат да излезем.

Неб преглътна мъчително и кимна бавно.

— Трябва да поговорим. — Очите му се стрелнаха към наобиколилите я слуги. — А после Рудолфо иска да се срещнете в кабинета му. — Думите му се струваха странни. — Довел съм половин отделение за ескорт.

Очите й се присвиха и Неб се зачуди какво ли прочита по лицето му. Ноздрите й потръпнаха и очите й се разшириха, щом осъзна сериозния му тон. Тя се обърна към хората си и Неб стори същото. Повечето не го поглеждаха и пристъпваха неловко от крак на крак в настъпилата тишина. В гласа й се промъкна нотка на паника, която го изненада. Сякаш Уинтърс очакваше лошите новини.

— Какво става, Небиос?

Той отвори една от вратите към спалните помещения и я задържа, докато момичето влезе. След това я последва и затвори. Застана близо до нея, не беше сигурен как да започне.

Отвори уста, но се спря. Осъзна, че са само двамата, и за миг изгуби контрол, позволявайки очите му да се навлажнят. Уинтърс го забеляза и долната й устна затрепери.

„Тя знае, че нещо се е случило. Кажи й.“ Насили се да намери думи и когато успя, те се затъркаляха като пияници, излизащи от затваряща кръчма.

— Нападнаха ни. Хора, омагьосани с някаква магия, вероятно кръвна. Проникнаха в гората, надбягаха птиците на стражата и убиха принца на Тюрам в банкетната зала. — Запъна се, недоволен, че не успява да сдържи емоциите си. Мразеше се, че трябва да й съобщи новина, която ще й донесе само страдание. — Убиха и Ханрик.

За миг Уинтърс застина като приклещена кошута. Очите й се опулиха и дъхът й излезе със свистене. Неб понечи да я докосне, но тя се дръпна и седна тежко на пода.

Не знаеше какво да прави и затова приседна до нея. Отново опита да я прегърне, но тя го избута. Осъзна, че момичето повтаря трескаво едни и същи думи, приличащи на откровенията, които бяха споделяли и преди.

Неб се заслуша и осъзна, че тя говори за вятър от пречистваща кръв и желязно острие, което кастри. Момичето се бе прегърнало и се клатеше напред-назад, а присвитите й очи се стрелкаха из помещението.

След няколко минути, които му се сториха по-дълги от часове, той положи ръка на рамото й. Уинтърс вдигна поглед. Очите й бяха влажни и зачервени. По бузите й имаше бледи следи, където сълзите бяха отмили калта. Погледите им се срещнаха и долната й устна потръпна отново. Този път го остави да я прегърне. Двамата се притиснаха един към друг на пода и Неб се предаде на общата мъка.

— Не знам какво да правя — каза тя след десетина минути. Измъкна се от прегръдката му, облегна се на стената и погледна към вратата. — Трябва да кажа на хората си.

Неб се премести до нея.

— Мисля, че първо трябва да говориш с Рудолфо.

Тя подсмръкна и кимна. Неб я гледаше и осъзнаваше колко малко я познава. Сънищата бяха… Какво? В тях определено разголваха надеждите и страховете си, смесени с видения, които самият той едва разбираше.

— Преди да се вдигне тревога, получих поличба.

Той примигна.

— Видение?

Уинтърс поклати глава.

— Не. Просто думи… и усещане за предстояща беда. — Тя сбърчи чело, търсейки спомена. — Вятър от кръв за прочистване. И студено желязо за кастрене.

До съвсем скоро нямаше никакви познания за откровенията и пророчествата, които бяха част от всекидневието на блатната кралица. Тези концепции му бяха напълно чужди. В сиропиталището андрофрансините прилагаха разум и наука към митовете и мистицизма. Идеята тези пристъпи да се записват и да се разглеждат като знак за бъдещето му се струваше напълно ирационална, преди да ги изпита сам.

Смеещата се лудост на Ксум И’Зир го бе докоснала в сянката на кладата на Уиндвир, бе отворила врата в него, която не беше сигурен дали ще се затвори някога. От първия миг на топлия вятър той не можеше да свърже смислено изречение, дърдореше непрекъснато откъси от евангелията на П’Андро Уим, премесени с екзалтирани възгласи и ярки образи, които не подлежаха на описание. Пристъпът трая кратко, но го промени отвътре, също като косата му, която бе напълно побеляла за един следобед. След това в сънищата се появяваше мъртвият му баща, както и блатното момиче Уинтърс, макар да не знаеше коя е, преди да я срещне във военния лагер на блатните. След запознанството им живееше на ръба на нещо, което не бе способен да разбере. „Това нападение и пристъпът й са свързани“ — заключи той. Трябваше да го кажат на Рудолфо.

Неб се сети за очакващия го генерал и се изчерви. Посегна и отметна сплъстените кичури коса от лицето й. Очите и носът й все още бяха зачервени. Той прочисти гърло.

— Мисля, че трябва да вървим. Лорд Рудолфо те очаква.

Тя погледна към него.

— Той наясно ли е, че ти знаеш за мен?

Неб сви рамене.

— Никога не сме го обсъждали. Не ме е питал. — Разбира се, че знаеше. Няма как. Едва ли иначе щеше да изпрати точно Неб за нея.

Тя кимна и се надигна бавно. Неб стана и се обърна към вратата.

Дланта й се пъхна в неговата.

— Благодаря, че ти ми донесе новината — каза тихо Уинтърс.

— Почувствах, че така е редно — отвърна Неб.

Погледите им се срещнаха за миг, след което тя извърна очи и се стегна за пред хората си.

— Първо ще говоря с останалите. Няма да се срещам с Рудолфо, преди тези, които обичаха и служеха на Ханрик, да научат за гибелта му.

Неб кимна. Отвори вратата и видя как тя свива рамене и стиска челюст за предстоящата задача.

„Вятър от кръв да прочисти; студено желязо да кастри.“ Неб потръпна и предчувствията й го завладяха. Прониза го скръбно чувство, което се простираше отвъд загубата на Ханрик, в самите сърца на блатните. Нещо мрачно и назряващо. Тъгата по лицето на Уинтърс предаваше нещо дълбоко в нея.

Тя знае, осъзна Неб.

Това злочестие беше само първото от много.

Джин Ли Там

Небето над опустошения Уиндвир беше в размазано червеникав оттенък и Джин Ли Там не можеше да прецени дали е залез, или изгрев. Хоризонтите на запад и изток не й даваха никакви насоки, а слънце изобщо не се виждаше. Мъгливата светлина оцветяваше гората от кости в кърваво, а спокойната повърхност на Втората река — в черно. Над земята се стелеше розова мъгла, раздвижвана от вятъра, който се носеше покрай скелетите с тихо свистене. Тя потръпна, едновременно от студ и от делото на Ксум И’Зир. Дъхът замръзна в гърлото й и тя се запита дали тук е безопасно за бебето й.

Джин Ли Там положи ръка на наедрелия си корем, молейки сина си да ритне или да даде друг знак, че е жив.

Нещо не беше наред. Петронус и Неб бяха погребали мъртвите още по време на войната. Вече нямаше поле от кости. Беше сигурна, че гробокопачите са си свършили работата. Кой е развалил делото им?

Чу далечен шум зад себе си и се обърна на североизток. В далечината се носеше сигнал за трета тревога, долиташе откъм Деветте гори през стотици левги гъста гора, назъбени хълмове и безбрежното Прерийно море, което обграждаше разпръснатите владения на горянския крал. Там бяха надвиснали злокобни, мрачни облаци.

„Трябва да се върна вкъщи.“ Но четирийсет и втората дъщеря на Влад Ли Там не беше сигурна как се е озовала тук и защо краката й не искаха да помръднат. Въздухът изстина и тя осъзна, че носи зелената пола за езда, с която бе облечена в онази далечна вечер, когато Рудолфо танцува с нея в шатрата на Сетберт.

„Изгрев като теб принадлежи на изтока с мен.“ Така й беше казал той в онази нощ. Отново положи длани на корема си и внезапно откри, че той е станал плосък и твърд. Погледна надолу и видя, че полата й е потъмняла от кръв. Усещаше я, топла и лепкава, как се стича по краката й и образува локва.

Отвори уста да запищи, но един огромен черен гарван кацна на напукания зид на рухнала сграда и наклони глава. Джин Ли Там преглътна, осланяйки се на коравината, която баща й бе насадил у синовете и дъщерите си.

„Родствен гарван.“ Не беше сигурна как го е разбрала. Беше по-голям от всички останали гарвани и се взираше в нея, отваряйки и затваряйки човката си. На единия му крак имаше вързана алена панделка за война, а на другия зелена, за мир. По начина, по който държеше главата си, си личеше, че вратът му е счупен, а перата бяха разрошени и опърлени. Едно от очите му липсваше. Птицата изграчи към нея.

— Вие сте изчезнали — каза бавно Джин Ли Там. — А това е сън.

Човката се отвори и от нея излезе далечен гласец.

— И така ще се случи в края на дните, че вятър от кръв ще се надигне да прочисти, и студени железни остриета ще кастрят — заговори родственият гарван. — И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му. И така ще се издигне тронът на Пурпурната императрица. — Птицата спря, подскочи назад-напред и я загледа с единственото си черно око — Честита си ти сред жените и високо ценен е Иаков, Пастир на светлината.

Първата вълна на болката я удари и тя се преви.

— Махай се, родствени гарване! — произнесе Джин през зъби. Спазмите продължаваха да пронизват корема й. — Съобщението ти е нежелано в този дом. — Не беше сигурна откъде й хрумнаха думите, но се вкопчи в тях и ги повтори по-силно. Принуди краката си да пристъпят към птицата и вдигна ръка. — Махай се, родствени гарване! Съобщението ти е нежелано в този дом!

Родственият гарван стори нещо, което трябваше да е невъзможно за птиците, дори в сънищата. Той се усмихна. След това разпери криле, които хвърлиха дълги сенки на изток и запад, над костите на Уиндвир.

— Оставям те. — Металическият глас се носеше от отворения клюн. — Но скоро ще изкълва очите на баща ти.

Джин Ли Там замахна, болката се усили, а краката й загубиха опора в локвата от кръв и вода.

Тя изпищя гневно и усети как нечии ръце я разтърсват.

— Лейди Там? — гласът звучеше някъде далеч от североизток. — Милейди? — Шумът от тревогата внезапно замлъкна и Джин отвори очи.

— Това трета тревога ли беше? — попита тя момичето, което й прислужваше. Надигна се и се огледа наоколо. Болката беше истинска и усещаше влага под завивките. Джин затаи дъх и отметна одеялото. Нямаше кръв, но водите й бяха изтекли.

Момичето направи крачка назад и кимна.

— Да, лейди. Бяхме под трета тревога. Но имението е вече обезопасено.

— Нападнаха ли ни? — Джин направи гримаса от болката и се мръдна до ръба на леглото, внимателно посягайки за робата си.

Момичето кимна отново.

— Да, лейди. Но постовите не разкриват никакви подробности.

„Не на теб.“ Джин стана, но главата й забуча и тя се отпусна назад. Махна на момичето да се приближи.

— Помогни ми.

Слугинята й подаде ръце да се изправи. Джин си сложи робата и се намръщи. Момичето погледна притеснено, щом зърна мокрото легло.

— Да извикам ли речната жена?

Джин Ли Там кимна.

— Да. Май започва по-рано.

Слугинята й помогна да се подпре на стената и отвори вратата, за да извика един съгледвач.

Джин беше прекарала последния месец предимно в леглото и усещаше слабост в краката. Бебето й беше неестествено спокойно и речната жена беше предписала прахчета и почивка. Джин изчете поне сто книги. Мастилото и хартията бяха още пресни, тъкмо излезли от ръцете на мехослугите, възстановяващи библиотеката.

Беше тигър, който мразеше клетки.

Но погледът на Рудолфо, всеки път щом я видеше и започнеха да говорят за бъдещия син, беше достатъчен, за да издържи.

„И това ще премине“, казваше тя на отслабналите си крака, големия корем и прилошаването от миризми, които едно време не я притесняваха. „Съвсем скоро“, продължаваше да повтаря на стаята, която се бе превърнала в клетка.

Преди да срещне горянския крал и да се влюби в него в нощта, когато той върна расото на металния човек, Джин Ли Там дори не помисляше за майчинство. В онези дни всичко бе съсредоточено около делата на баща й — свързваше се с всеки мъж или жена, които й посочеше той, използваше уменията си на куртизанка и съветник, за да играе ролята си в делата на клана Там, да насочва реката на политиката и стратегиите в Познатите земи.

Знаеше, че извън библиотеката на баща й, която той бе дарил на Рудолфо и Исаак, съществува и друга, скрита, която бе виждала само един-два пъти като малка. В малките черни томчета, изписани с шифъра на рода Там се съдържаше историята на Познатите земи, създадена с кръвта и усилията на семейството й. Баща й беше изгорил тези книги в деня, когато Рудолфо се бе изправил срещу него, но реката продължаваше да тече. Баща й беше създал годеника й, бе го оформил от най-ранно детство с тъга, калил го бе със загуби, превръщайки го в силен, възхитителен лидер. Баща й беше създал и нея, като стрела в сърцето на Рудолфо, и беше благословил съюза им.

„Наближава война. Роди наследник на Рудолфо!“ Така й писа баща й неотдавна. И тя се съгласи, защото такова бе желанието му. По-късно любовта й към горянския крал нарасна заедно с подозренията за мотивите на Влад и тя осъзна, че детето ще е само и единствено за Рудолфо.

В цялото това очакване имаше радост, макар в момента да чувстваше объркване, болка и страх. Никога не беше сънувала подобен сън и бе проспала третата тревога. Джин Ли Там, която бе обучена в шпионските изкуства и бе тренирала със съгледвачески магии, бе проспала нападението над новия си дом.

Горянският съгледвач влезе в стаята.

— Речната жена пристига. Ще я пратя първо при вас.

Джин Ли Там стисна зъби от поредния болезнен пристъп.

— Какво се случи?

— Не съм упълномощен да…

Тя го прекъсна бързо и хладно.

— Едрик, виждаш състоянието ми и знаеш, че лорд Рудолфо не крие нищо от мен. Не ме карай да питам пак. — Думите бяха изречени по-остро, отколкото искаше, но след първата седмица, прекарана в леглото, прислугата и охраната на имението й бяха свикнали.

Мъжът преглътна и кимна.

— Да, лейди. Бяхме нападнати. Отряд от омагьосани нападатели проникна в имението и атакува празненството. Блатният крал Ханрик и престолонаследникът на Тюрам Ансилус бяха убити, заедно с охраната им.

Тя усети надигащата се паника.

— А Рудолфо?

— Генерал Рудолфо е невредим и води разследването. — Капитанът спря, но после продължи, отгатнал следващия й въпрос. — Нападателите ползваха невиждани магии. Повикахме речната жена, за да хвърли светлина по въпроса.

„Кървав вятър да пречисти.“ Думите от съня се върнаха и Джин Ли Там зяпна. След това затвори уста. В коридора се чу шум и край стаята й премина отряд от съгледвачи, скупчени около стройна фигура с шарени дрехи. Позна Рудолфо по походката и зеления тюрбан, докато той се отдалечаваше към кабинета си в съседните покои.

— Рудолфо! — подвикна тя и се отдръпна от стената, за да не види, че има нужда от помощ.

Но той не се спря. Продължи с хората си, като даваше нареждания в движение. В гласа му имаше напрежение и тъга, и може би мъничко страх.

Нов пристъп на болка. Джин Ли Там преглътна и понечи да последва Рудолфо в кабинета му. Но краката й отказаха да я слушат и се подгънаха. Слугинята и стражът я подхванаха ловко, а в далечината вратата на кабинета на Рудолфо се отвори и затвори.

Джин Ли Там въздъхна и примигна заради неочаквано напиращите сълзи. Беше плакала повече през последните шест месеца, отколкото през целия си живот. Все пак беше прочела в книгите, че това е нормално за някои жени.

„Не е нормално за мен.“ Както и всичко останало.

„Тази река няма да се премести, преди да й дойде времето.“ Тя се остави да я заведат до леглото. А времето наближаваше.

Джин Ли Там беше решена да го посрещне с цялото си достойнство. Щеше да лежи и да диша, както учеха книгите и речната жена. Щеше да прати вест на Рудолфо да я посети, когато се освободи.

Щеше да роди наследник на любимия си и да забрави за съня. Тази нощ щеше да стане майка и да изпрати сина си в света като остра стрела на светлината.

Щеше да е храбра и да не плаче.

Джин Ли Там се изпълни с гняв заради провала си и остави емоциите и безпомощността й да вземат връх, изчервявайки се, че слугите й я виждаха толкова слаба.