Песнопение

Петронус

Петронус вдигна поглед от масата, когато слугите внесоха поднос с чай и кифлички в тясната стая за разпит.

Помещението миришеше на кисело, и то преди Петронус да добави потта си към спарения въздух. Бяха започнали в късното утро, продължиха през целия ден и нощта. Игнацио и хората му го разпитваха на смени. Адреналинът бе изчезнал отдавна и сега вече усещаше как умората го наляга. Ръцете му тежаха, а лицето бе подпухнало от сънливост. Петронус опря лакти на масата.

Игнацио проследи погледа му.

— Да направим малка почивка. — Той се усмихна. — Какво ще кажете за лека закуска и после сън? Имаме достатъчно време.

Петронус се втренчи в него.

— Кажи на Ерлунд, че нарушава условията на спогодбата ни.

Игнацио се засмя.

— С какво? Отнасяме се към вас с уважение. Храните се и сте в безопасност. Не се спъвате по стълбите и не падате в кладенци. — Той се наведе и показа широката си зъбата усмивка. — Което щеше да се случи със сигурност, ако бяхте попаднали на по-лоялни привърженици на Сетберт.

Петронус устоя на порива да се засмее.

— Сетберт беше безумец. Накрая собственият му народ се обърна срещу него, защото вкара градовете-държави в гражданска война, след като унищожи икономиката им.

— Както и да е — отвърна превзето шпионинът. — Да ви предложа закуска?

Петронус искаше да откаже заради принципа, но не знаеше колко още щеше да остане тук, за да отклонява учтиво отговорите на също толкова учтивите въпроси. Видя разтопената глазура на топлите кифлички и въздъхна.

— Разбира се.

Игнацио го обслужи, наля парещия чай в порцеланови чаши. След това взе две кифлички със сребърна щипка, сложи ги в чиния и я подаде на Петронус. Накрая плъзна чашата му в порцелановата й чинийка.

Шпионинът отпи от своя чай и го погледна с весели искрици в очите.

— Не отговорихте на повечето ми въпроси. Не разбирам защо сте толкова сдържан.

Петронус вдъхна нежния цитрусов аромат, наслади се на топлината в дланите.

— Тези въпроси нямат нищо общо със задържането ми. Ще бъда съден за екзекуцията на Сетберт. Личните дела на андрофрансинския орден не интересуват Ентролузия и нейния надзорник.

— Напротив, щом металните хора още функционират. И щом заклинанието е на свобода по света.

Петронус се разгневи. Космите на темето му настръхнаха и той тръсна чашата на масата, разливайки горещия чай.

— Не забравяйте, че точно Ентролузианската делта използва заклинанието. То беше надеждно пазено, преди вашият надзорник да се сдобие с него чрез коварство и измама. Той погуби десетки хиляди невинни в този акт на геноцид. — Осъзна, че гласът му се е повишил значително.

— Вашите хора го изкопаха. И Сетберт вярваше, че смятате да го използвате в Познатите земи.

Петронус прехапа език. Нямаше никакво намерение да споделя откритията си с този мъж или с когото и да е друг преди процеса. Дори уверението на Исаак, че заклинанието е било унищожено при задействането му, смяташе да запази в тайна. Вместо това си наложи да отговори спокойно.

— Отказвам да отговарям като действащ крал на Уиндвир и се позовавам на привилегиите на властта, които ми се полагат по Правилата за родство.

Игнацио кимна.

— Разбира се. — Той се изправи. — Смятам, че приключихме. Ще изпратя някого да ви придружи до покоите.

Петронус го изчака да излезе и отпи от чая. Беше портокалов — може би от Външния Изумруден бряг — с лек дъх на мед.

Захапа кифличката и задъвка бавно. Поне имаше някои предимства да е затворен в ловното имение. Храната беше превъзходна.

Докато ядеше, се замисли за въпросите на Игнацио. Мъжът имаше списък и го следваше съвестно. Дори зачеркваше въпросите, докато не стигна до края.

„Колко ли време му е трябвало да състави списъка?“

Вероятно дни.

Посегна към втората кифличка и чу, че вратата се отваря. Ерлунд беше малък, когато го видя за последно — някъде на осем-девет. Нямаше да го познае, ако не бяха телохранителите и начина, по който се движеше.

„Ходи като човек с власт.“ Петронус се надигна, макар да не искаше.

Ерлунд му махна да седне и се настани. След това кимна към чайника.

— Топъл ли е?

Петронус потвърди.

Изненада се, че Ерлунд си сипва сам. Самото му присъствие също го изненадваше. Надзорникът отпи от чая, след което остави чашата и скръсти ръце на масата.

— Старче, ако си стоеше мирно в колибата си, още щеше да си там. Щеше да си управляваш съобщителната мрежа и да се опитваш да заглушиш вината си.

Петронус го погледна. Беше по-млад от Рудолфо, но вече имаше бръчки. „Този не е като вуйчо си.“ Явно го беше грижа и гражданската война го бе състарила. Петронус се замисли за колибата и си спомни за кръвно омагьосания съгледвач.

— Беше невъзможно да остана. Но определено не влизаше в първоначалните ми планове да се предам на вас.

Ерлунд го изгледа за миг. Отпи нова глътка и махна на хората си да ги оставят. Охраната се изнесе бързо, затваряйки вратата. Надзорникът се наведе напред.

— Въпреки това, ето че си тук. Оплетен във вътрешните ни борби и положил глава на дръвника. — Той се засмя. — Аз бях съвсем наясно, че Сетберт е откачен. Андрофрансините бяха замислили нещо, но той отиде твърде далеч и конспирацията му е добре документирана. Никога нямаше да те преследвам заради така наречения му процес. Но сега съм задължен заради ентролузианския закон. Ти уби нашия надзорник, без да се интересуваш от нашето правосъдие. — Очите му бяха уморени. — Нещо повече. Знам, че гражданската война ни държи тук, докато съседите ни се плъзгат към война с блатните. Невръстната кралица Уинтерия не е достатъчно силна, за да удържи поводите. — Мъжът се намръщи. — Интересно, най-силната армия в Познатите земи е потънала във вътрешни раздори, докато кръвно омагьосани блатни съгледвачи убиват деца в леглата им. — Ерлунд отново отпи от чая. — Знам, че Есаров извива ръцете ми, като те ползва за лост. Той ще получи легитимност за градовете си. Аз ще си получа армията. Всички печелят… засега.

Петронус кимна.

— Вярвам, че и Есаров вижда така нещата. Но щом е така, защо бях държан цяла нощ от твоя човек, Игнацио?

Ерлунд остави чашата.

— Мислех, че свободният обмен на информация помежду ни ще е от взаимна полза.

Петронус се намръщи.

— Това си беше разпит. Основно за мехослугите и другите активи, които прехвърлих на Рудолфо.

Надзорникът се усмихна.

— Може и така да се каже. — Усмивката му изчезна бързо и той се наведе отново напред. — Не ти ли е интересно, че единственото владение, което не пострада изобщо и дори директно спечели от цялата работа, е Деветте гори?

„Естествено.“ Беше наистина така, а и по отношение на андрофрансинските владения това бе единственият логичен избор. Но под повърхността имаше и друго. Знаеше, че както Влад бе посветил живота си за изграждането на Рудолфо, така неговият баща бе сторил същото със самия него. Майсторството им си личеше от случилото се. За външния наблюдател всяка крачка, която правеха с Рудолфо, изглеждаше логична, разумна и съвсем правомерна.

Беше приложение на франсинските разбирания за поведение, което надхвърляше дори схващанията на Петронус.

— Виждам го, но също така знам, че горяните са в мир и опитват да възстановят това, което вуйчо ти ни отне.

— Имам подозрения — промълви тихо Ерлунд. — И си зададох въпросите. Ти се позова на правото си да не отговаряш. Може би с времето ще започнеш да ми вярваш и връзките, разрушени от вуйчо ми, ще бъдат възстановени.

Петронус се съмняваше, но не каза нищо.

Ерлунд смени темата.

— Обмислил ли си защитата си?

— Да. Съгласно вашите закони, мога да призова всеки нормален мъж или жена от делтата да ме защитава, нали?

Ерлунд кимна.

— Изготвили сме списък. Ако имаш затруднения, ще ти осигурим адвокат.

Петронус се усмихна.

— Аз вече си имам. — По лицето на Ерлунд премина облак. „Досеща се.“ Въпреки това го каза на глас: — Есаров ще говори от мое име.

В гласа на Ерлунд се промъкна гняв, макар и контролиран.

— Гнусният актьор е престъпник и заплаха за делтата.

— Той е нормален човек, запознат с правото — напомни му Петронус. — И няма да е престъпник, ако спазиш думата, която даде, съгласявайки се с тази уговорка.

Ерлунд запази спокойствие, но очите му проблясваха опасно. Когато се надигна, изглеждаше по-сдържан и официален. Петронус го забеляза и осъзна, че се е доближил до нещо, което надзорникът искаше да избегне.

— Ще изпратя вест. Сега ме извинете, имам други дела.

Той излезе и Петронус зачака. Седя два часа сам с мислите си, преди да се сетят за него. Когато пазачите се появиха, те го отведоха в пълно мълчание.

Щом го заключиха в покоите, Петронус се насочи право към голямото кръгло легло и се отпусна в него.

Мислеше, че ще заспи мигновено. Ала въпросите от вечерта продължаваха да го мъчат и той потърси някаква схема в тях. Рудолфо беше единственият незасегнат от последните атаки, единственият, спечелил от падането на Уиндвир, и съседите му започваха да забелязват това.

Петронус не вярваше и за миг, че горянският крал е замесен в така наречената си сполука. Беше очевидно, че това е работа на клана Ли Там.

Замисли се за детството си и за лятото, през което учеше Влад на скромния рибарски живот като част от обучението му да поеме контрол над семейството. Осъзна, че дори тази схема е била част от плана на бащата на Влад.

— А може и настоящият момент да е част от този план — промърмори той.

„Но с каква цел?“ Замисли се за документите, които бе оставил на Рудолфо с желанието той да продължи работата му.

След това заспа и за няколко часа въпросите се изплъзнаха от треперещите му пръсти.

Уинтърс

Зимният въздух над папския дворец беше натежал от пушек. Уинтърс стоеше до овъглената купчина кости и се мъчеше да не повърне. Все още не можеше да повярва какво се случва.

„Не са погребали убитите.“ Вместо това бяха нанесли ужасна обида, струпвайки и изгаряйки ги на клада.

Войниците й се бореха със замръзналата земя и копаеха с кирки гробове за останките. Бяха започнали сутринта и ако продължаха цял ден, можеха да извършат бдение през нощта. След това трябваше да приготви следващата си военна проповед. Никога не си беше представяла, че ще е срещу част от собствения й народ. Но гневът, който изпитваше, докато яздеше насам, бледнееше в сравнение с яростта, обхванала я, щом помириса дима от изгорелите тела.

Чу стъпки зад себе си и как Шеймъс се прокашля.

— Пристигна птица от горяните.

Уинтърс погледна през рамо. Съобщение от Джин Ли Там. Беше научила, че лейди Там е потеглила с армията. Беше изненадващо — толкова скоро след раждането на Иаков. „Цената на това да си кралица.“ Тя съсредоточи мислите си в настоящето.

— Какво гласи съобщението?

— Яздят към южната ни граница, за да преговарят с рейнджърите на Мейров. — Той се засмя, макар смехът да звучеше повече като сумтене. — Иска да тръгнете на юг и да се присъедините към тях… без армията.

— Ще го сторя. Нека армията патрулира по земите ни и да търси източника на това насилие сред нашия народ. Така ще е в готовност, ако я призова на юг.

По лицето на Шеймъс се изредиха няколко емоции. Накрая той заговори внимателно.

— Има само един начин да открием източника. Нали го съзнавате?

Не беше се досетила досега. Мисълта я порази и сърцето й потръпна.

— Да. Трябва да претърсим за белега. Започнете с армията.

Той кимна и в гласа му прозвуча тъга.

— Какво да сторим със заловените, кралице?

„Знае отговора ми.“

Уинтърс го погледна за миг и отмести очи.

— Аз ще се разправя с тях, Шеймъс. Както щеше да стори баща ми и неговият баща. — „С брадвата.“ Думите горчаха в устата й, но бяха истина. Щеше да открие необходимото насилие в себе си. Може би това й е било писано от самото начало. Напоследък сънуваше само кървави сънища. Белокосото момче Неб и кратките гледки от дома, който бе призвана да открие, бяха изчезнали. Сега ги изпълваше дрезгавият глас на Езра, отекващ в пещерата с извора. Вятър от кръв да пречисти студените железни остриета за подкастряне.

„И така греховете на П’Андро Уим ще се стоварят върху чедата му.“

Отърси студеното ехо на гласа и се обърна към Шеймъс.

— Изпрати птица на горяните. Кажи им, че приемам учтивата покана.

Шеймъс кимна. Виждаше нещастието по лицето му, но може и да беше просто тревога.

— Вие ли ще водите бдението тази нощ?

Тя погледна към овъглените кости. Чуваше дрънченето на кирките по замръзналата земя. Над нея кръжеше едра черна птица, ясно очертана в небето, което обещаваше още сняг.

— Да. Това е мое задължение.

— Някой от дванайсетимата може да го стори, ако се наложи.

Уинтърс го погледна отново. Беше загрижен. За нея той бе като дядо, откакто се помнеше. Беше приближен на баща й, дори бе партньор на една от лелите й, преди жената да почине от треска.

— Трябва да го сторя, Шеймъс. Искам армията да ме види как го правя.

В погледа му блесна гордост.

— Ще станете силна кралица!

Уинтърс въздъхна и погледна към телата.

— Напоследък не се чувствам силна.

Гласът му прозвуча като този на баща й — или пък на Ханрик, и тя усети как кожата й настръхва.

— Не е нужно да го чувствате, за да е вярно.

Тя кимна.

— Благодаря, Шеймъс.

Той отвърна с поклон, изгледа я за последно и се оттегли. Уинтърс продължи да оглежда андрофрансинските трупове.

Усети полъх по тила си и вдъхна нов мирис. Съвсем лек дъх на пот и смола от вечнозелени дървета.

Долови чуждото присъствие и се обърна към очите, които се взираха в гърба й.

— Кой е там?

Гласът беше едва доловим шепот.

— Лейтенант Едрис от Деветте гори. Водя ви рота съгледвачи по заповед на лейди Там. Тук сме дискретно, разбира се.

Тя примижа. В следите на Шеймъс бе приклекнала едва видима, сенчеста фигура.

— Ще предупредя капитаните си. Не искам да възникне някой инцидент, щом съгледвачите ви са толкова наблизо.

Мъжът се засмя.

— Простете, лейди Уинтърс, но хората ми няма да бъдат открити, освен ако не пожелаят. Смятаме, че стратегически е по-добре да останем скрити за хората ви, предвид… — той замълча, търсейки подходяща дума — вътрешното естество на заплахата.

Тя прехапа устни. Беше прав, макар да не искаше да позволява на тези горянски шпиони да обикалят омагьосани сред народа й.

— Всичко, което научите, ще е високо оценено. — Уинтърс се поколеба дали да му каже от какво се боеше. Знанието, което бродеше в покрайнините на съзнанието й от деня, в който Шеймъс й показа знака върху гърдите на внука си. Тя се насили да го изговори гласно. — Убедена съм, че това е някакъв и’зиритски култ.

Съгледвачът се сепна.

— Сигурна ли сте?

През вековете имаше само няколко подобни случая. Всички свършваха зле — под ботушите на андрофрансините или някое от стражевите им кучета, но оставяха тежки рани, преди да потънат в историята, на която принадлежаха. Терциус й ги бе описал подробно по време на обучението. Но изрязването на знаците беше ново.

— Да. Сигурна съм. Носят знака на дома И’Зир.

Той затаи дъх от изненада.

— Ще предам вестта на лейди Там. Междувременно търсим тези, отговорни за сегашната атака. Хората ми ще ви съобщят, ако открием нещо.

Уинтърс кимна.

— Благодаря, лейтенант. — Изчака, чудейки се как да зададе въпроса, който не й даваше мира. Усети лекия ветрец от обръщането на сянката и се провикна с повече вълнение, отколкото й се искаше да показва.

— Има ли някакви вести от експедицията в пустошта?

Долови колебанието на съгледвача.

— Лейди Уинтърс, това е военна операция на Деветте гори и не съм упълномощен да я дискутирам.

Тя затвори очи.

— Абсолютно сте прав. Извинявам се, лейтенант.

Гласът му се смекчи.

— Според слуховете между вас и Неб има чувства.

Уинтърс се изчерви и не отговори.

— Правим всичко възможно да го открием. Едрик се е заел лично.

Тя усети как стомахът й се свива и светът се завърта, щом осъзна думите му. „Да го открием.“

— Нима се е загубил? — Тежкото предчувствие я караше да шепти.

Но съгледвачът беше изчезнал, хвърлил семето на ужаса, което покълваше мрачно и ледено в тялото й.

Черната птица, която бе забелязала по-рано, изпищя, писъкът й прозвуча като смях в буреносното небе.

Джин Ли Там

Джин Ли Там се бореше с прилошаването и се привеждаше ниско на седлото. Беше подценила сериозно влиянието на лекарствата върху чувството й за равновесие. Друсането на коня заплашваше да я накара да изхвърли лекия обяд, изяден преди час.

Някъде отзад Линей едва ли се чувстваше по-добре. Тя се возеше в карета заедно с Иаков, охранявана от най-способните съгледвачи на Рудолфо. Беше неин ред с бебето, но в последно време караше по-дълги смени, за да позволява на Джин да се среща с капитаните на Скитащата армия.

Въпреки неразположението й беше приятно да язди отново, да усеща вятъра в лицето си и здравото животно под себе си. Звуците и миризмите на армията изпълваха ушите и носа й, откакто се бяха събрали в подножието на хълмовете, бележещи границата на Деветте гори. Нощем спеше в каретата с Иаков и Линей, за да им е по-топло. Това събуждаше у нея нещо, заспало от доста отдавна.

От колко време? Може би от времето, когато двамата с Рудолфо бяха обиколили другите осем имения, за да бъде представена на стюардите и жителите на основните селища. Преди това пък беше войната.

Чу пърхане и тупване вдясно от себе си. Обърна се и видя малката кафява птичка в мрежата на втория капитан. Филемус посегна и я извади, дръпна навързания на възли конец от крачето й. Свали ръкавицата си, за да почувства възлите, и подаде нишката на Джин. Тя разчете съобщението с пръсти.

„Започна се.“ Присви очи към сивата дневна светлина. Някъде пред тях сраженията бяха започнали. Предните съгледвачи следяха армиите на Пилос и Тюрам, които напредваха към земите на блатните. Вчера рейнджърите на Пилос бяха навлезли в пущинаците, които бележеха неназованата граница на блатните територии.

„Но с кого се сражават?“ Блатната армия беше в далечния север и се опитваше да разнищи унищожаването на летния папски дворец и избиването на тамошните андрофрансини.

Преди Филемус да отпрати птицата, се появи нова, този път бяла. Джин знаеше, че това е знак да се спре, и вдигна ръка, а през това време капитанът четеше по възлите.

— Някой наближава. Един блатен, на кон. Иска да преговаря с вас. — Офицерът я погледна разтревожено. — Насаме.

Тя продължи да оглежда околния пейзаж. Преди два дена бяха прекосили Втората река, далече на север от руините на Уиндвир. Ако продължаваха със силното темпо, след три-четири дена щяха да прекосят и Третата и да бъдат в близост до целта си. Възнамеряваше да разположи армията си по южната граница на блатните. Също така таеше ирационалната надежда, че може да спре стълкновението. Че може да апелира за разум, ако Скитащата армия успее да блокира пътя на Пилос и Тюрам.

Но като се замислеше за загиналото дете на Мейров и убития престолонаследник на Тюрам, не беше сигурна, че е останал някакъв разум. Яростта от подлите убийства със сигурност беше по-силна от възможността за трезва преценка.

Армията спря бавно, а Джин зачака. Конят й пристъпяше нетърпеливо по замръзналата земя. В падналата мъгла отпред започна да се очертава фигура. Тя присви очи и различи конника — възрастен мъж на стар кон.

— Разположи съгледвачи по периметъра — нареди тя по-остро, отколкото й се искаше.

— Да ви придружа ли?…

— Не. — Джин пришпори коня си напред.

Препусна в тръс, докато не започна да вижда по-добре стареца. Носеше парцалива роба от кожа — вълча, на пръв поглед. В грижливо сплетените му коса и брада имаше кости и клончета, а украсата по лицето му го оприличаваше на блатен, макар че бе по-сложна от обичайните. Земните тонове бяха изрисувани в сплетена мрежа от черно, синьо, зелено и кафяво.

Стоеше изправен на седлото и въртеше глава наляво-надясно, сякаш се ослушваше и душеше за нещо. Когато я наближи, обърна глава към нея и Джин видя очите му с цвят на мляко.

„Изпратили са слепец да преговаря.“

Мъжът кимна.

— Велика майко, не бива да си тук.

Помнеше загадъчното съобщение, което носеше същото обръщение. Беше мислила над него с часове и дори го носеше в торбичката си. Нима този мъж знаеше нещо за баща й? Джин присви очи.

— Защо ме наричаш така? Кой си ти?

Старецът се усмихна.

— Аз съм Езра. Вестител на пристигащата кралица на избраните и пророк на Пурпурната императрица.

„Още загадки.“ Беше чувала за Пурпурната императрица и преди. Но къде?

— Уинтърс не ми е казвала за теб.

Той се засмя.

— И тя не знаеше до скоро. — Мъжът вдигна поглед и изви глава. — Идваш с армията си, но какво се навяваш да постигнеш? Чувстваш се зле от грижите за сина си. Още си слаба от раждането. Трябва да си почиваш, а не да водиш война срещу невидим враг. — Изражението му омекна и на устните се появи усмивка. — Не се надявах, че ще доживея този ден. Искам да те помоля за огромна услуга.

Джин присви очи. Не виждаше нищо, но знаеше, че съгледвачите са ги обградили. Едно изсвирване и мъжът щеше да падне пронизан от десетина стрели и два пъти повече ножове.

— Каква услуга искаш, старче?

От млечните му очи закапаха сълзи.

— Искам да прегърна Обещаното дете с ръце и да изрека благословията си.

Джин Ли Там се изненада от отговора. Усети, че космите й настръхват и стомахът й се свива.

— Явно си добре запознат с живота на семейството ми. Тогава знаеш, че синът ми е болен.

— Може би благословията ще му се отрази добре.

Джин поклати глава.

— Не те познавам, Езра. Няма да се доближаваш до сина ми. — Усети топлината от справедливия си гняв.

Мъжът въздъхна.

— Мога да подсвирна и да ми го донесат за миг. Но няма да го направя, а ще се моля за следващ случай.

„Мога да подсвирна.“ Остави скритата заплаха за по-нататъшен размисъл.

— Значи не си сам?

Смехът му отекна остро.

— Аз съм стар и сляп. Не би било разумно да яздя сам.

Джин огледа земята край коня му. Беше отъпкал снега добре, така че не се виждаха следи от омагьосания ескорт. Но не бе нужно да вижда, за да знае, че блатните са под влиянието на кръвна магия. Замисли се за съгледвачите, които ги бяха обградили, и за другите, които охраняваха Иаков някъде в средата на спрялата армия. Тя заговори нарочно с нисък глас.

— За какво искаш да преговаряме, освен за сина ми и моето здраве?

— Само за едно. Смятаме да спазим родството си с горянския крал. Нашите домове имат много обща работа, за да подготвят Познатите земи за предстоящата епоха.

Джин опита да отдели и да категоризира информацията от думите му, но се загуби в морето от въпроси, за които нямаше време.

— Нашето родство е с кралица Уинтерия — каза бавно тя… — Не с теб.

— Родството е много по-дълбоко и широко, отколкото виждаш, велика майко.

— И заради това искаш да върна армията си обратно?

Той кимна.

— Да. Но се съмнявам, че ще го сториш.

Тя се намръщи.

— Прав си. Смятам да спазя родството си с кралицата ви и южните съседи. Отивам да ги помиря.

Езра се усмихна.

— И дори можеш да успееш донякъде, но не трайно. Това са родилни болки от създаването на нещо. — Той я погледна и Джин можеше да се закълне, че я вижда. Погледът му направо проникваше. — Ти си част от това велико създаване. Както и съпругът ти. И Иаков — най-ценен сред хората.

Джин се намръщи при тези думи. Ритъмът им извикваше нещо познато, скътано дълбоко в нея, и тя внезапно осъзна откъде са.

„Сънищата.“ Гласът беше различен, но тактът бе същият и тя се огледа трескаво, за да потвърди внезапните си подозрения.

На едно вечнозелено дърво бе кацнала огромна черна птица — родствен гарван — и ги гледаше с единственото си черно око.

— Стъпвай предпазливо, велика майко — каза Езра и завъртя коня си. — Родството с дома И’Зир и слугите му не е шега работа. — Той присви очи и Джин отново се убеди, че я вижда, без значение дали е сляп. — И не трябва да отхвърляш благословията толкова безразсъдно, защото един ден тя ще спаси сина ти, а той на свой ред ще спаси всички ни.

Джин остана стъписана. Отдавна хранеше подозрения. Беше видяла докладите за мъртвите нападатели; беше учила история и знаеше, че култовете се появяват упорито, особено във времена на тежка криза и разрушения в Познатите земи. Сега определено беше такъв момент.

Но думите, че семейството й е толкова плътно оплетено във вярванията на този старец, добавиха нова, различна доза страх към тази, която кипеше в гърдите й. Искаше да се развика, да настоява за отговори. Да подсвирне на съгледвачите си и да го тикне във фургона за разпити, при мъчителя, когото бе спасила от преждевременно пенсиониране, в случай че потрябва.

В същото време искаше да обърне коня и да препусне до каретата, за да прегърне сина си. Да го предпази някак си от лудостта, вихреща се в света, който щеше да наследи.

Но Джин Ли Там не стори нищо. Остана на коня и изгледа как Езра, блатният пророк, изчезва в мъглата.

Когато се обърна към родствения гарван, видя, че и той е изчезнал.

Ако изобщо съществуваше.

Джин Ли Там призова куража си и заповяда на Скитащата армия да възобнови похода. През остатъка от деня тя яздеше мълчаливо и се чудеше какво ли я очаква в блатата.