Песнопение

Рае Ли Там

Рае Ли Там крачеше по пясъка и крещеше заповеди, които на свой ред бяха предавани на остатъка от бащината й армада. Семейството й се суетеше край нея, подпомагано от местните, задължени от новото родство и множеството оставени дарове.

Фамилията трябваше да замине.

Веднага.

Преди тазсутрешната птица бяха с три кораба по-малко, освен флагмана. Онези, на които Влад Ли Там бе наредил да се срещнат с неговия съд. Тя спази протокола и изпрати още два, когато дойде съобщението за злополука — един от корабите бе заседнал на риф. С тях тръгнаха и двама инженери, и голяма част от резервните части. Вече знаеше, че и тези два кораба няма да се върнат.

Започна да пресмята наум. Почти две хиляди души, загубени бог знае къде.

Надушваше предателство, но не можеше да реши чие. На някого от семейството, може би бе първородният, макар подобно нещо да бе нечувано. В клана Ли Там не бе имало разцепление през всичките поколения от създаването му. Но бележката изглеждаше съвсем истинска и не можеше да не я вземе под внимание. Още я държеше в ръце и периодично спираше, за да я прочете отново.

„Уиндвир беше измама. Предадени сме от своите. Спасявай каквото можеш.“ Нямаше как да сбърка печата и подписа. Бяха на баща й, Влад Ли Там. Но птицата бе дошла от един от последните изпратени кораби. Перата й бяха опърлени.

Рае сбърчи вежди и прехапа устни. Измама. Предадени от своите. Тя свали ръка и се загледа в суматохата при товаренето на лодките, които зареждаха високите железни кораби, бълващи пара в безоблачното небе. Двигателите им вече бяха пуснати, а товаренето бе към своя край.

Тя разрита с крака мокрия пясък, когато видя приближаването на Барик.

— Почти сме готови. Още два курса и приключваме. — Той снижи глас. — Ще зарежем ли търговските стоки?

Рае Ли Там се замисли.

— Да. Оставяме ги. Но пусни слух, че тръгваме на изток. И остави птици за тази посока с храна за шест месеца.

Барик кимна и лицето му омекна.

— Как си?

Тя се усмихна, стоплена от загрижеността му. Той беше силен партньор и бе благодарна на баща си, че одобри брака им. В съюза им имаше логика и цел.

— Добре съм. Концентрирам се върху това, което трябва да се свърши. — Но въпреки деловите си думи се боеше.

— Накъде ще тръгнем?

Рае свали ръце ниско до тялото и ги раздвижи. „Не тук. Като излезем в открито море.“

Мъжът й видя сигнала и кимна.

— Разбирам. — Обърна се към корабите и заслони очи с длан. — Тръгвам с този курс. Ще проверя въоръжението и вахтения график. — Изражението му стана мрачно. — Значи смяташ, че останалите са изгубени?

Тя преглътна, за да овладее страха, който я разтърсваше отвътре.

— Да. Мисля, че бяхме доведени на това място и татко се е усетил. Мисля, че беше подмамен в морето.

„Отстранен от Познатите земи.“ Отдалечен. И то от собствените си роднини, единствените хищници, които можеха да се мерят с лорд Влад Ли Там. Тя се замисли за вълците, които ловуваха в северните гори, и потръпна въпреки тропическата жега, която пърлеше кожата и гореше дробовете й.

„Спасявай каквото можеш.“ Осъзна, че Барик е казал нещо, но пропусна думите му.

— Извинявай, не те чух?

— Казвам, че старият е хитра птица. Може би съобщението показва, че е в безопасност.

Вътрешният глас на Рае Ли Там твърдеше, че това не е вероятно. Нашепваше й, че баща й може да е жив, но в никакъв случай не е в безопасност.

— Не можем да си позволим да мислим така. А това означава, че всичко се променя. Никакви птици без мое позволение. Искам кафезите да са заключени и под охрана.

— Ще наредя. — Барик се наведе и я целуна бързо по бузата. — Ще се видим на борда.

Той се отдалечи, подвиквайки на двамата младежи да го изчакат, преди да избутат лодката си. Рае Ли Там видя как той се качва на носа и сяда на пейката. Съпругът й кимна и тя върна уважителния жест.

После продължи да обикаля и да подвиква за това и онова, но умът й беше зает с друго.

Половината им флот бе изчезнал, макар съдовете да не бяха с пълни екипажи. Това значеше, че оставащите кораби ще са по-претъпкани.

„И по-бавни.“

Но ако срещу клана им имаше заплаха — особено вътрешна, — скоростта нямаше да ги спаси. Нужни бяха стратегия и заблуда, хитрост и коварство — все умения, които бе научила от баща си, докато му служеше четирийсет години, преди да се оттегли с Барик в град П’Шаал Тов на Външния Изумруден бряг. Естествено, и през по-спокойните години продължаваше да служи на баща си, предимно с фармацевтичните си познания. Беше учила при андрофрансините три години, преструвайки се на послушник, и това я правеше водещ световен специалист след унищожаването на ордена. Понякога баща й имаше нужда от тези умения. А и тя се бе съгласила, когато Влад одобри брака й с жреца воин и й позволи да отиде да живее в града, в който съпругът й служеше.

Баща й я бе потърсил четири пъти за тези петнайсет години. Последния път му трябваше рецепта за зачеването на сестра й от горянския крал — относително проста работа. Всяка задача пристигаше с малко информация, но тя се залавяше за работа с радост. И въпреки че бе готова да даде всичките си пари, за да зарадва баща си, Влад винаги възнаграждаваше труда й щедро.

Но миналата година пристигна тройно кодираната бележка и тя разбра, че баща й за пръв път е срещнал нещо, което го е променило. Страх, основан на уважение, го бе накарал да отстъпи. В рамките на няколко седмици след това съобщение, довело до първия скандал за целия им брак, двамата с Барик събраха каквото не можеха да изоставят, продадоха останалото и пристигнаха в имението на Там, където Желязната армада се товареше. Бяха се включили в работата, докато Влад изгаряше книгите с делата на семейството им и се готвеше да побегне от Познатите земи.

„Или да тръгне на лов?“

„Може би и двете.“

След седем месеца в морето, през които се движеха спокойно, но методично, нещо се бе случило. Армадата бе намаляла наполовина и въпреки че усещаше импулсивно желание да разбере, знаеше, че има много малки шансове да открие какво се е случило с баща й и останалите.

„Спасявай каквото можеш.“ В тези думи имаше обреченост и въпреки че таеше надежда, си даваше сметка, че някоя нощ, когато се измъкнат и заплават по курс, известен само на нея, щеше да седне на претрупаното писалище в тясната капитанска каюта на новия флагман. Щеше да си позволи миг на тъга и да съчини поема в чест на гибелта на баща си.

Докато мислите й се носеха в тази посока, краката й шляпаха по пясъка и Рае не спираше да дава заповеди. Бяха минали години, но успя да поеме с лекота командването, полагащо й се като на най-възрастното дете на Влад в отсъствието на първородния син и първия внук.

Щом брегът се разчисти, тя обиколи селото, за да е сигурна, че не са забравили никого, и тръгна към последната лодка.

Лицата на дневния бащица и хората му издаваха объркване. В очите на младата племенница личеше тъга и изненада. Хората очакваха по-дълго посещение — и по-сериозни опити за затвърждаване на родството между Влад и момичето. Въпреки дипломатичността на Рае местните не разбираха защо бързат да си заминат, а тя не желаеше да ги тревожи.

„Ако за тях има опасност, предупрежденията ми няма да им помогнат. По-добре да заминем с най-малко приказки.“

Тя застана на прибоя и топлата вода погъделичка глезените й. Вдигна ръка за сбогом и видя как вождът и семейството му сториха същото.

След това позволи на младежите да я вдигнат на борда и впери очи на североизток.

Пясъкът й казваше накъде да бягат. Единственото място, където никой не плаваше в днешно време.

„Към Познатите земи и после покрай рога.“

Тъмна птица кръжеше в небето над нея. По-голяма и по-черна от чайка, летяща в разширяващи се кръгове.

„Някакъв гарван.“ Не на място в морето, но не съвсем невъзможно да се намира там.

— Много си се отдалечил от пътя си — каза тя на птицата.

Съществото сякаш я чу, спря да кръжи и полетя бързо като стрела на юг.

„Каква плячка дебнеш?“ Знаеше, че този въпрос се отнася както за птицата, така и за баща й, също заминал на юг.

Рае въздъхна и се настани на неудобната пейка, насочвайки съзнанието си към комплекса от стратегии и заблуди, с които трябваше да ръководи семейството от името на баща си.

Уинтърс

Хранилището на Книгата на сънуващите крале беше задушаващо горещо и Уинтърс разкопча предницата на ризата си и започна да си вее с нея в пазвата.

Навън имаше прясно навалял сняг и предстоеше виелица. Как така тук бе толкова горещо?

Тя тръгна бързо по спираловидното стълбище в пещерата. Стигна до последната глава, като проследяваше отбелязаните дати по всеки том. Протегна ръка и остави мръсна следа по тях.

Не можеше да си спомни колко тома са станали. Но Книгата на сънуващите крале беше хартиено чудовище, дълго половин левга. Нишите по каменните стени съхраняваха всичките томове.

Докато Уинтърс вървеше, пещерата ставаше все по-гореща и отдолу бликаше ярка светлина. Долетя музика и тя разпозна звука на арфата. Парещият вятър навлажни очите й.

Гласът й бе приглушен от далечния рев, но се издигна над напевите.

— Ехо?

Чу подсвирване и погледна наляво, където пещерата се отваряше към среднощна пустиня. Неб стоеше под синьо-зелената луна и говореше с непознат мъж, от когото внезапно я достраша. Беше тънък като върба и облечен в парцаливо расо. Носеше трънлива пушка, макар Уинтърс да нямаше представа какво е това и за какво служи. Мъжът искаше да й отнеме Неб и да го отведе на място, където сънищата й нямаше да го достигнат.

Той сякаш знаеше това и вдигна ръка, сочейки към луната, която се превърна в студено и мъртво нещо, а на бялата й повърхност се появи знакът, който носеха убийците на Ханрик.

Уинтърс отвори уста, но видя Исаак. Той лежеше строшен, а мъжът, от когото се боеше, бе бръкнал до лактите в гърдите му и правеше нещо.

„Казва се Ренард“, долетя глас под нея. Отмести очи от съня на Неб и видя, че нейният се развива.

Стълбите продължаваха спиралата си надолу и водеха към открито пространство, отрупано със столове и възглавници. В ъгъла на трикрако столче седеше мъж с расо и свиреше на арфа.

— Кой е този?

— Някой, който ще те накара да плачеш, преди всичко да свърши — отвърна Терциус. — Но накрая отново ще се смееш.

Уинтърс влезе внимателно в помещението. Ръката й вече не докосваше томовете.

— Ти си мъртъв, Терциус.

— Да, така казват.

— Какво става с Книгата на сънуващите крале?

Терциус се усмихна.

— Светлината поглъща и свети по-ярко.

Уинтърс знаеше думите. Бяха от страничните евангелия, може би на самия Т’Ерис Уим.

Още докато говореше, по стълбите плъзна пламък и стаята започна да гори. Книжовникът Терциус сякаш се вдъхнови и пръстите му полетяха по струните.

В мига, когато сънят й се измести отново, тя разпозна песента, макар подобно на трънливата пушка, да нямаше представа как.

„Песнопение за падналата луна“ от последния от плачещите царе, Фредерико. Беше песен за любов и загуба, за голяма раздяла и събиране с любимия в края.

Песента изчезна внезапно и тя се озова сама в завивките си до загасващия огън.

По хълмовете зави вълк и Уинтърс потръпна.

— Далеч си от дома — каза някакъв глас надолу по склона. Тя усети хладните пръсти, които се спуснаха по врата и ръцете й. Посегна инстинктивно за ножа, но се успокои, когато Неб се материализира на светлината от огъня. Носеше прашна униформа, а дългата му бяла коса падаше по лицето му, така че й се прииска да я отметне.

— И ти — отвърна Уинтърс.

Той погледна през рамо към изпепелените земи, които се простираха зад него.

— Да. — Неб се приближи и пламъкът просъска. — Сънищата стават по-странни.

— Този е приятен. — Никой не спомена колко редки са станали приятните сънища. И без това не бяха много чести, а положението се бе влошило след смъртта на Ханрик. Тя потупа завивката си. Неб свали ботушите и пропълзя към нея.

— Утре ще стигна до върха и ще се провъзглася. — В съня й не се виждаше, но плетеният трон и кожената му презрамка бяха наблизо. Беше сигурна. Усещаше следите от каишките по раменете и гърба си от продължителното изкачване на северната планина.

Неб се сгуши до нея.

— Аз съм в Далечния град. Скоро трябва да застъпвам на пост.

Двамата се прегърнаха без думи и тя усети как топлината му се прехвърля към нея. Не се целуваха, макар да се бе случвало в миналото. Нито пък плъзгаха ръце по телата си, което също се случваше понякога.

Сега просто се прегръщаха, търсейки утеха.

След миг Уинтърс отново остана сама, замръзнала и схваната. Облаците покриваха звездите, а небето бе започнало да посивява с приближаването на утрото. Тя се усмихна на спомена от последния сън и стана. Усмивката й изчезна.

„Няма да го видя цял сезон.“ Не знаеше откъде е сигурна, но бе истина. Зовяха ги различни светове, но един ден щяха отново да са заедно, когато домът им се възвисеше и ги призовеше.

Уинтърс събра багажа си и засипа огъня с пръст. Снегът се бе разтопил на локвички, оставяйки дупки в червеникавата прах на Драконовия гръбнак.

Тя изстена и натика разранените си крака в окъсаните ботуши, преди да надене самара. Наведе се напред, метна плетения трон на гърба си и тръгна нагоре. Усещаше как каишките се впиват, а ходилата и коленете й пламват, докато пъхтеше нагоре.

Вече три дни мъкнеше този товар и днес най-сетне щеше да положи трона си в тънкия въздух на върха на света и да провъзгласи началото на управлението си.

Ханрик бе сторил това веднъж от нейно име — усилие, което чак сега оценяваше напълно. Благослови го в този миг и заплака, докато продължаваше да върви. Не скърбеше за загубата му. Сълзите й бяха заради предстоящата работа. Нещо в мъкненето на трона на гръб и усещането на каишите, стягащи плътта й, говореше за тежестта на ролята. „Аз съм блатната кралица.“

— Аз съм Уинтерия бат Мардик — промърмори тя под нос. — Истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на моя народ. — Беше повтаряла думите, докато не ги наизусти напълно.

Фантазираше за този ден, откакто се помнеше. Знаеше, че ще е кървав ден, но се надяваше на по-бавно изкачване, може би през пролетта, след рождения й ден. В тези момичешки мечти Ханрик крачеше до нея. Вървеше отзад и я окуражаваше. Хората й посипваха пътеката с цветя и тя се изчервяваше от тяхното обожание.

След като се запозна с Неб, мечтите се обогатиха. Вече и той се изкачваше с нея, а тя беше невястата на Водача, заемаща трона, който й се полагаше като кралица.

В реалността качването беше болезнено, студено и абсолютно самотно. Предприе го, защото бе необходимо, и щом стигна до върха, разкопча коланите и завъртя плетения трон към вятъра. Отвори манерката и изсипа киселата кръвна магия в устата си. Вкусът беше тръпчив и трябваше да се насили да го преглътне.

Зачака, като броеше наум.

Когато отвори уста, гласът й се понесе като водата, падаща от небето върху народа й. Полетя над земята и стигна като шепот до отдалечени градчета и ферми, след като бе изминал ясен и силен стотици левги.

— Аз съм Уинтерия бат Мардик. Аз съм истинският наследник на Плетения трон и Сънуваща кралица на народа ми.

Повтори го още два пъти и седна на трона.

Остана така, мълчаливо вгледана в земите си, докато слънцето не започна да се спуска на запад.

Щом то се скри, Уинтърс се обърна на запад и изчака светлината да изчезне.

След това стана и отново закопча каишите.

Въздъхна, вдигна товара си и започна да слиза в поредната студена нощ.

Неб

Неб се стресна, когато нечии здрави ръце го разбудиха, а студеният планински въздух и топлината на жената от сънищата му изчезнаха. Едрик се бе надвесил над него и изглеждаше мрачен на бледата светлина от лампата в плевнята, в която спяха.

Неб кимна, че е буден, и изпълзя от завивките, за да нахлузи меките си ботуши. Чудеше се дали водачът им се е завърнал.

Ренард удържа на думата си и ги заведе до Далечния град тъкмо преди слънцето да изчезне и да бъде заменено от пулсиращите звезди. Помогна им да спазарят нощувка в една плевня, миришеща на кози и прасета, и тръгна да събира полезна информация.

Малкото селище бе по-навътре в пустошта, отколкото Неб очакваше. Доста по-навътре, отколкото се виждаше от височината на Стената на пазителя. Беше чувал истории за Далечния град, но бяха доста мъгляви. Като дете запълваше празнините в тях с герои и описания от романтичните археологически истории. Реалността беше разочароваща. Неб намали лампата и се измъкна под звездното небе, като затвори вратата. Едрик го очакваше в по-дълбоките сенки, зад ъгъла на плевнята. До него стоеше Исаак. Очите на металния човек бяха затворени, но зад капаците прозираше светлина, а в тялото му се чуваше свистене на пара и скърцане на части.

— Изчислява — обясни тихо Едрик. — Ренард му показа карта, преди да тръгне. Търси възможни маршрути, по които може да е поел другият ни приятел.

Неб погледна към мехослугата за миг и каза това, което Едрик очевидно си мислеше.

— Не знам как бихме могли да го открием.

Капитанът кимна.

— И аз. А и честно казано, не съм сигурен, че трябва да се опитваме. — Той замълча и Неб го изчака да продължи. В гласа на младия капитан се бе появил тон, който не беше чувал никога в гласовете на горянските съгледвачи — нотка на колебание, граничещо със страх. — Изпратих три птици към стената. Всичките се върнаха с недокоснати съобщения. Две бяха ранени. Според последните вести от горите Рудолфо търси дискретно Влад Ли Там, а Пилос и Тюрам събират армии, гледайки на север. Времената не са добри да тръгваме на непосилна задача, без възможност да изпращаме вести.

Неб се замисли.

— Мислиш ли, че Ренард може да ни помогне?

Едрик сви рамене.

— Не съм сигурен, че това, което предлага всъщност, е помощ. — Той кимна към Исаак. — Тези метални хора със сигурност са истинско чудо, но в онзи има нещо смъртоносно… Не е като Исаак. Сигурен съм, че по ръцете му има кръв и не би се поколебал да пролее още.

Неб също не се съмняваше в това. Беше видял как мехослугата ги разбута в стражевия пост и как се понесе, прескачайки по три стъпала към върха на стената. Естествено, Исаак също имаше кръв по ръцете си, но съжалението и тъгата му бяха очевидни с всяка куцаща стъпка. Не излъчваше опасност за разлика от онзи, който се бе обявил за негов братовчед. Въпреки заплахата Неб изпитваше неутолимо любопитство. Реши да го изрази на глас.

— Ами Санкторум лукс?

Едрик кимна бавно.

— Да. Любопитно е. — Той въздъхна и погледна първо на запад към Стената на пазителя, после на изток, към назъбените планински вериги на хоризонта. Накрая се обърна към Неб и Исаак. — Трябва да разберем какво е. Но не мисля, че генерал Рудолфо би рискувал нещо ценно заради търсенето на отговора. Задачата идва в лош момент и ние не сме подготвени.

„Говори за нас.“ Неб не можеше да разбере защо Рудолфо би го ценил толкова. За Исаак беше ясно — металният човек носеше огромно познание в себе си и бе незаменим в работата по възстановяването на библиотеката. Отсъствието му от Деветте гори дори за месец щеше да се усети, но ако с него се случеше нещо непоправимо, това можеше да доведе до спиране на цялата работа. Той беше старши сред мехослугите и единствен разбираше достатъчно от устройството им, за да може да ги поддържа и ремонтира. А и беше… Неб се затрудни с думата, но я намери. Специален. Различен. Единствено той бе приел име и носеше андрофрансинско расо. Поне преди да се появи новият, който също носеше расо и се представяше за Чарлс, предполагаемия баща на мехослугите.

Исаак бе изрекъл думите на Ксум И’Зир и бе изсипал смърт над Уиндвир, превърнат в оръжие, което можеше да плаче за унищожението, извършено по принуда.

Беше нормално Рудолфо да не иска да рискува Исаак. Но Неб? Той беше момче, млад офицер, видял много за годините си, но също и твърде малко. Уинтърс смяташе, че съдбата го е избрала — Небиос бен Хебда, Водача. Че е легендарният герой на блатните, който щеше един ден да ги отведе до обещаната земя, отвъд най-смелото въображение. Но въпреки доверието си в блатната кралица Неб изпитваше съмнение към подобни суеверия.

Той насочи мислите си към текущия разговор и облиза устни, преди да проговори.

— Все пак, ако има убежище на светлината — и това е библиотека, както подозира Исаак…

Едрик го прекъсна.

— Тогава ще се надяваме, че който я е построил тук, в пустошта, е свършил работата си добре и тя ще остане скрита, докато се завърнем с по-сериозна екипировка и сили. — Капитанът се усмихна мрачно. — Имаме време, момко. А може и нашият водач да се завърне с добри вести.

Едрик пожела набързо лека нощ и се вмъкна в плевнята, като затвори портата. Неб приклекна и започна да наблюдава как нощта отстъпва път на утрото.

Беше настъпила неестествена тишина, нарушавана от кучешки лай някъде зад стените на града, северно от тях. Но дори кучетата звучаха странно, сякаш самият шум тук не се държеше нормално.

Докато беше в гробокопаческия лагер, обожаваше последната стража — обикновено най-тиха и най-малко искана. Но ставането преди утрото да е настъпило и виждането как денят започва носеше някаква надежда. Изминаха петнайсет минути и изведнъж от сенките се появи фигура. Преди да посегне за ножовете и да изсвири трета тревога, длъгнестият мъж вече бе до него.

— Тихо, млади Небиос — прошепна завалено Ренард. — Ще събудиш другарите си без нужда. — Миришеше на алкохол и леко се поклащаше. Изхили се и смотолеви: — Май младият ви капитан няма стомах за пустошта.

„Пиян е.“ Но Неб забеляза, че краката му стъпват сигурно. Дългата тояга бе преметната през гърба му и той приближаваше с празни ръце. Младежът не можа да устои да не попита:

— Носиш ли вести?

Ренард вдигна поглед и се усмихна, и за миг Неб вече не беше сигурен дали е опиянен. От сивите му очи струеше студена светлина.

— Нося нещо повече. Нося избор. — Той приближи лице към неговото и очите на Неб се насълзиха от миризмата. — Помниш ли какво каза баща ти за изборите?

Наистина помнеше. Устата му увисна от смайване. Хебда често му казваше, че успехите и провалите на човек се свеждат често само до направените избори. Понечи да каже нещо, но преди да успее, Ренард се плъзна край него и прошепна нещо на Исаак. Неб не можа да чуе какво, ала очите на металния човек се отвориха толкова широко, колкото позволяваха капаците. Ренард се усмихна на Неб, зъбите му бяха черни от дъвченето на корена. Остави нещо на земята, до крака на младежа, и събитията се развиха твърде бързо.

Пустинникът изсвири трета тревога и изкрещя: „Ренард ни предаде“, с глас, приличащ на този на Неб. Откъм хълма блесна ярка светлина и се чуха силни гърмежи. В сенките се раздвижиха фигури. Неб чу суматохата в плевнята, но все още не бе извадил ножовете си. Ренард хукна на юг и след няколко мига изчезна от поглед.

Исаак се обърна към Неб.

— Съжалявам — каза мехослугата.

И също хукна. Металните му крака се понесоха в спринт. Малко се клатеше от куцането, но като набра скорост, се стабилизира и изчезна след Ренард.

Горянските съгледвачи започнаха да изскачат от плевнята с ножове и торбички в ръце. Неб погледна към парчето черен корен в краката си и направи своя избор.