Песнопение

Неб

Пещерата на Руфело се намираше сред обраслите със сиви храсталаци каменни хълмове, отвъд стъклената гора, останала от Ам. От мястото на Неб приличаше на пукнатина в гранита.

Прекосяването беше по-тежко, отколкото предполагаше, за трудността му свидетелстваха окъсаната униформи и десетината рани по тялото му. Ренард му бе показал как да се движи покрай острите повърхности, без да закача солените стъкла, но очевидно си трябваше практика.

— Аз се порязвах дълги години — засмя се Ренард, когато превързваше една особено неприятна драскотина на бедрото на Неб.

След този случай продължиха по-бавно. Водачът мълчеше, ала Неб усещаше неизказаното притеснение. „Изоставаме все повече.“

Поне Исаак оставяше достатъчно ясни следи.

Сега бяха стигнали до нова спирка.

Пещерата на Руфело.

Разбира се, това не беше домът на Руфело. Той бе живял много преди преселението, даже преди епохата на плачещите царе. Учен и поет, прекарал живота си в изучаване на съкровищата, играчките и инструментите на Младите богове, създал „Книгата със спецификации“, от която бяха останали само фрагменти. Според уроците по история книгата беше рядка и имаше съвсем малко копия след Годината на падналата луна. Кралете магове я бяха забранили след установяването на властта им на земята.

Според Ренард пещерата бе кръстена на Руфело заради множеството рисунки, намерени в скритата библиотека.

— Аз бях малък, но баща ми беше с тях, когато ги откриха — каза му Ренард.

Направиха лагер близо до пукнатината и щом слънцето изгря, тръгнаха към нея.

Неб се изненада, когато видя следите от колела по твърдата земя. Простираха се на север и изток, но не и на запад. Свършваха точно пред входа на пещерата.

— Не крият ли следите си?

Ренард се засмя.

— Няма нужда. Сега ще видиш.

Прекосиха каменистия терен и проследиха коловозите до края. Колкото по̀ наближаваха, толкова повече се смайваше Неб. Пукнатината бе много по-голяма, отколкото изглеждаше. Десет стъпки навътре в нея имаше здрава каменна стена и масивни врати. Масивни железни резета на Руфело държаха портата затворена.

Или поне трябваше да я държат.

Ренард явно ги зърна по същото време и затаи дъх. Вратата беше отворена. Не много, просто открехната, но резетата бяха спуснати, така че не можеше да се затвори без верните кодове. Ренард спря и Неб стори същото. Длъгнестият мъж смъкна трънливата пушка.

— Какво, в името на Третия ад, става тук?

Неб посегна за ножа и очите му се плъзнаха по земята в търсене на следи, както го бе учил Едрик по време на съгледваческото обучение. Усети тръпка от страх по гръбнака и си наложи да диша.

Ренард тръгна бавно напред, а очите му не спираха да шават. Неб го последва.

Стигнаха до портата и водачът се наведе да надникне в тъмната паст. Вдигна десница и направи жест на уимски език, който не беше познат на Неб. Все пак младежът схвана посланието и зачака.

Ренард се вмъкна в масивната пещера, а Неб започна да разглежда заключващия механизъм. Единствените по-големи резета бяха на Портата на пазителя — почти колкото бали слама. Тези бяха по-малки, но поне колкото човешка глава. Ръчките и циферблатите им бяха остарели през времето, но когато докосна колебливо един от тях, той се завъртя лесно и безшумно.

Този, който бе оставил вратата отворена, го бе сторил нарочно и разполагаше с необходимите кодове.

Ренард подсвирна отвътре.

— Мръдни се.

Голямата порта се отвори бавно и пропусна светлината в тунела.

Видимата част от пещерата беше празна.

— Няма никой. Дори лампите са изчезнали — каза Ренард. — Ще ни трябва светлина.

Приготвиха си факли от храсталаците, растящи отвън, и навлязоха в пещерата на Руфело. Спираха често и се ослушваха, а на два пъти Ренард оставяше Неб с факлите и се промъкваше да разузнае в мрака. Коридорът водеше в обширно подземно помещение.

Празно. Абсолютно празно.

Ренард се почеса по главата.

— Не разбирам. Нямаше кервани. Не е възможно да съм ги пропуснал.

Неб видя втрещеното му лице.

— Кой знаеше кодовете?

— Аз. — Ренард отново метна пушката на гръб. — Баща ми. Шепа други… най-вероятно загинали с Уиндвир.

Неб се замисли.

— Може ли да са дошли от друга посока?

— Ако някой, знаещ кодовете, е оцелял ли? — Ренард изви глава. — Сигурно, но защо? Пустошта се простира във всички посоки. Морето е на десет дена тичане с корен южно оттук, но солените дюни не са лесни за прекосяване. — Той разпери ръце. — За да изнесат всичко, ще им трябват каруци, а те не могат да минат през дюните. По дяволите! Тук имаше и фургони, макар и не достатъчно, че да се изнесе всичко складирано.

Неб се сети нещо.

— Какво друго имаше тук?

Ренард сви рамене и взе да изрежда.

— Всичко. Дрехи. Консервирана храна. Инструменти. Оръжия. Карти.

„Всичко необходимо за една експедиция.“ Някой бе влязъл и се бе възползвал от припасите. И не само отчасти, а направо бе изпразнил хранилището. Преди няколко дена Ренард бе казал, че хората са най-опасните хищници в пустошта. Неб се зачуди дали това е дело на обикновени крадци, макар да не можеше да си обясни как са се справили с ключалките. Механизмите на Руфело бяха почти непробиваеми. Извършителят или разполагаше с кодовете, или знаеше метод за отгатването им — нещо, което младежът не можеше да си представи. Сигурно можеше да се нацели комбинацията на една от ключалките при достатъчно време. Но за пет или шест щеше да е нужен цял живот.

Ренард се бе превил замислено, но се надигна.

— Искам да огледам по-подробно.

Запалиха нова факла и се насочиха към дъното на пещерата. Оттам започнаха да обикалят бавно и да осветяват пода. Пещерата не беше толкова празна, както изглеждаше на пръв поглед. Неб видя разпилени пирони, строшени летви от изчезналите сандъци и дори едно раздрано расо, което беше захвърлено. Но нямаше нищо полезно.

Движеха се бавно и методично, покривайки целия периметър, и когато стигнаха до най-тъмната част на пещерата, Неб се натъкна на чувала с брашно.

Беше изтърван и очевидно скъсан, защото подът до него бе покрит с половин сантиметър бял прашещ. Младежът почти щеше да стъпи на него, но се спря. Намръщи се и приклекна.

В брашното имаше отпечатък. Наведе се да го огледа по-добре.

— Открих нещо.

Чу приближаването на Ренард и прокле трепкащата светлина на факлата, която си играеше с очите му. Танцуващите пламъци придаваха на отпечатъка нечовешки вид — форма, каквато никога не бе виждал. Освен…

Неб сбърчи вежди.

— Тук е влизал мехослуга.

Ренард приклекна до него и огледа отпечатъка.

— Уимците не водят металните си играчки в пустошта.

Но следата беше очевидна и Неб се замисли за Исаак и събратята му, с които бе прекарал последните седем-осем месеца. Проблясващите очи, съскането на излишната пара, писалките, летящи по хартията, водени от метални ръце.

— Мехослуга би могъл да отгатне кодовете на ключалките.

Ренард се засмя.

— А за какво са му припаси?

Добър въпрос.

— Колко подобни хранилища има?

— Поне десет — отвърна водачът. — Разположени са стратегически. Всички са заключени под земята.

Неб кимна, обзет от нарастващо подозрение. Можеше да се обзаложи, че и останалите са изпразнени от всичко полезно. Замисли се за металния човек, преследван от Исаак. Беше хукнал към пустошта с цел, сякаш в определена посока. Движеше се твърде бързо за хората, но не и за собствения си вид.

— Тук имаше твърде много припаси, за да ги изнесе един мехослуга — отбеляза Ренард. — Щяха да са му нужни години.

— Значи не е бил сам. — Умът му се отплесваше в най-различни предположения, но не можеше да открие правдоподобна причина.

Ренард протегна факлата. Металният отпечатък потъна в по-дълбоки сенки.

— Ще трябва да са били цяла дружина. — Той се надигна. — Тук имаше провизии за множество експедиции. Пък и за какво са му на мехослугата храна и инструменти?

Неб не беше сигурен, че припасите са взети, за да бъдат ползвани. Хрумна му нова идея и той я изказа тихо.

— Може да не са му трябвали припаси. Просто е искал ние да не ги намерим.

„Не специално ние.“ По-скоро андрофрансините и всеки друг, появил се в пустошта, който разчита на тези провизии за оцеляване и работа.

В пещерата на Руфело нямаше нито отговори, нито нещо полезно.

Неб подозираше, че отговорът търчеше из опустошения пейзаж със свистящи духала, някъде на два дена пред тях.

— Да тръгваме — подкани той Ренард. — Имаме да наваксваме.

Водачът се усмихна и на трептящата светлина на факлите очите и зъбите му заприличаха на родствен вълк.

— Да тръгваме — кимна Ренард.

Двамата се затичаха.

Влад Ли Там

Усещаше само страдание, бяло и нажежено. Дори не беше сигурен за името си, преди тя да го повика.

— Влад, затваряш си очите.

Рия се надвеси над него с нож в ръка и той ги отвори. Изпищя и се разлетяха слюнки и сополи. Брадата му беше мокра от сълзите.

Тя се дръпна назад с усмивка.

— Няма значение. Засега приключихме. — Жената погледна надолу през перилата, но след като бе свалила ножа, Влад извърна очи. Не можеше да понесе гледката. Гласът й беше пълен с гордост. — Осем за днес, Влад.

Жертвите ставаха все по-малки. Днешните тъкмо бяха излезли от детството.

Изпита желание да пищи, но някаква част от него се намеси и го потисна.

— И децата ли? — изхриптя той.

Рия се засмя.

— Не, Влад. Да не ни мислиш за чудовища? Тези под определената възраст ще приемат белега на И’Зир, като всички нас. — Тя разтвори робата и показа гърдите си. Над сърцето й имаше знак, който му бе познат от предишния живот, преди острова, стаята и кръвопускането.

„Аз съм твоят родствен лечител.“

— Ти също ще приемеш знака, преди да свършим — продължи тя. Наведе се и го целуна по бузата. — Скъпи Влад, ще бележим децата и ще ги разпратим.

Очите му се завъртяха към нея и животът започна да се завръща.

— Къде? — чу се как задава дрезгаво въпроса.

Жената поглади косата му.

— Някъде, където ще научат нови методи.

„По-скоро съвсем стари.“ Влад Ли Там се завърна за момент, колкото да съхрани тази информация.

След това увисна безсилно на каишите. Силни ръце го вдигнаха и освободиха оковите. Мъже с роби го пренесоха през седемдесет и трите стъпки до стаята му и го оставиха на пода.

Рия пристъпи вътре, докато вратата се затваряше и заключваше. Приближи се до малката масичка, обсипана с екзотични ястия, и седна. Влад не помнеше откога тя започна да се храни в неговата стая — дните му се сливаха сред алена мъгла. Затвори очи, опита да вдъхне аромата откъм масата, но усещаше само всепоглъщащата миризма на кръв. Започна да се люлее, свит на пода, опитвайки да открие опора.

— Мисля, че утре ще си готов за първото мъчение — каза Рия.

Долови надигащия се стон и осъзна, че е предизвикан от копнеж. „Ако остриетата им режат мен, няма да мъчат останалите.“ Но това бе фалшива надежда. Знаеше, че децата, внуците и правнуците му ще минат под острието, рано или късно. Някои до смърт, други, за да получат знака на кралете магове над сърцата си.

Чу я как налива вино, разрязва месото и трака с чиниите.

— Готвачите са надминали себе си. Влад, сигурен ли си, че няма да се включиш?

Не помнеше кога за последно е изпитвал глад. Нито кога за последно е ял. Знаеше, че не може да задържи храна. Онази част от него, която чакаше и наблюдаваше, заровена под повърхността, бе наясно, че това трябва да се промени. Влад не каза нищо.

Рия се хранеше бавно и продължаваше да говори.

— Днес мина много добре, макар да съм изненадана. Мислех, че малките ще са по-издръжливи.

Той затвори очи при поредния пристъп на гадене. Миризмата на кръвта им бе навсякъде. Ако тя не беше тук и не го разсейваше с гласа и присъствието си, писъците им щяха да го подгонят до някое мрачно, мъгливо място, от което не бе сигурен, че ще се измъкне.

Влад отново не каза нищо и тя продължи да яде.

— Мал скоро ще се завърне с още. Родственият ни гарван ги следи и в момента.

Той се изви на пода, така че да я погледне в очите.

— Още колко? — изхриптя.

Смехът й беше като мрачна музика.

— Всички.

„Всички.“

— Освен Великата майка и Обещаното дете, разбира се. — Вилицата й беше застинала между чинията и устата. — Накрая това развалено родство ще бъде излекувано.

„Велика майка. Обещано дете.“ Искаше да попита, но не го направи. Отдели информацията настрана, заедно с останалите късчета.

Рия продължи да яде мълчаливо и когато свърши, се наведе да го целуне по челото.

— Ще се видим на сутринта, Влад. Почини си. Опитай да хапнеш. Утре ще ти пусна кръв.

Сви се от докосването й, но нямаше сила да я удари въпреки желанието си. Тя се изправи намръщено и тръгна към вратата. Почука и изчака стражите да я пуснат.

Щом жената излезе, Влад Ли Там се завърна. Той пристъпи в себе си и събра парчетата от разрушения човек, както старица увива раменете си с шал. Изпробва ръцете и краката си, раздвижи уста и очи. След това пропълзя бавно до масата. Подмина храната и виното и посегна към каната с вода, която беше твърде тежка за него.

Седна на пода, подпрян на стената, загледан към вратата. Отпи от каната, държейки я с две ръце.

Сега съкрушеният баща и дядо беше захвърлен като зле скроени дрехи. На негово място имаше хладнокръвен мъж, следващ единствена цел — да отмъсти на мъчителите и убийците на семейството му.

За да го стори, трябваше да избяга. В момента не бе в състояние да предприеме нищо. Почти не можеше да ходи. От известно време бе зарязал надеждата, че ще може да спаси семейството си от лапите на и’зиритската лудост. С темпото, с което действаха, всички щяха да са мъртви, а децата белязани и отпратени, преди да събере достатъчно сила, за да стори нещо.

Знаеше, че никой няма да му дойде на помощ. Остатъкът от фамилията сигурно бе задействал аварийните протоколи и се бе оттеглил на безопасно място, за да оцени ситуацията. Освен ако Рия не казваше истината и първият внук не се готвеше да плени останалите.

Влад Ли Там можеше само да се държи и да чака. Щеше да си отмъсти. Стократно.

— Всеки има слабост, Влад — казваше баща му. — Ако няма, можеш да му създадеш, ако си находчив и търпелив.

Напоследък често мислеше за баща си. Източникът на неговата омраза и гняв. В тези редки моменти на осъзнаване, които си позволяваше, откриваше, че много от бащините му думи са улики в този уимски лабиринт.

„Семейството ми е моята слабост.“ Влад го разбираше. Знаеше, че това е слабост, създадена от баща му, специално за това време.

Дълбочината на това предателство го бе отчаяла в началото. Но сега изпитваше гняв и черпеше сили от него, за да прогонва замъгляването и тъгата.

Замисли се за тънкото черно томче, което Мал Ли Там му бе показал.

„Собственият ти баща те предаде.“

„Не само мен.“ Виждаше опустошението на Уиндвир зад затворените си очи, докато горещи сълзи от гняв се стичаха по бузите му, и знаеше, че това е дело на баща му.

„Той предаде всички ни.“

Влад Ли Там сдържа гнева си и отпи нова глътка вода.

Утре, когато здравите ръце го вдигнеха, щеше да е изчезнал отново. На негово място щеше да е съкрушеното, смазано животно. Но сега имаше нужда от почивка.

Когато потъна в сън, мъртвите му деца го наобиколиха и задвижиха устни, съчиниха последните си думи под погледа му и под ножовете на мъчителя.

Тяхната поезия го караше да плаче, дори насън.

Рудолфо

Рудолфо остави последната страница от пакета на Петронус и разтърка очи. Беше прочел каквото можеше. Бележките на бившия папа бяха неразгадаеми, но останалите документи бяха съвсем ясни.

„Богове, какво са направили?“ Като генерал, който знаеше от личен опит на какво е способно заклинанието на Ксум И’Зир, виждаше ясно по картите и изчисленията, че това е продиктуван от уплаха и прибързан план за защита на Новия свят.

Сетберт беше дал на един от мехослугите възможност да развихри унищожителното заклинание. Андрофрансините възнамеряваха да подготвят десетина и да ги разположат на стратегически точки по крайбрежието на Познатите земи.

Имаше само една причина да се извърши нещо такова — заплаха от нашествие.

Все пак не беше трудно да се види логиката на откачения надзорник — картите показваха, че заклинанието ще се приложи в три от градовете в делтата.

„Защото тя е на пътя към Уиндвир.“

Рудолфо разтърси глава и отново прегледа страниците. Спря на заповедта, носеща подписа и печата на Петронус, и въздъхна. Старецът в никакъв случай не би разрешил проучването на заклинанието. Рудолфо не можеше да го повярва.

Но пък Влад Ли Там бе посветил живота си на Рудолфо, бе го превърнал в пастир на светлината, за да премести библиотеката в Деветте гори, дълбоко в закътания север. Още една защитна маневра.

„Искали са да ни защитят.“ Това беше единствената бележка, която разчиташе и на която разпознаваше разкривения почерк.

Знаеше, че Влад Ли Там е посетил Деветте гори за процеса, преди да напусне Познатите земи. Джин Ли Там му го бе казала, когато дойде време за откровения, месец по-късно. След процеса Петронус бе заминал за залива Калдус, съсипан от стореното.

Може би двамата продължаваха да работят заедно. Петронус събираше сведения по съобщителната си мрежа, а Влад кръстосваше моретата, търсейки външната заплаха.

С оглед на последните събития за тях беше логично да действат в съгласие с подозренията си.

Осъзна, че Уиндвир е само началото. Всичко в Познатите земи зависеше от ордена. Магиите, машините, познанията и достъпът до чудесата на миналото правеха андрофрансините жизненоважни за икономическия и социалния живот на Новия свят. С пречупването им и с унищожаването на Уиндвир портите бяха разтворени и овцете се озъртаха нервно.

А хаосът продължаваше. Делтата беше разединена и тъкмо навлизаше в крехкия мир, който можеше да коства живота на Петронус, ако Есаров грешеше и процесът не се развиеше, както трябва. Най-силната нация в Познатите земи беше осакатена. Проблемите в блатата — убийствата, извършени от бунтовни съгледвачи от народа на Уинтърс — сочеха към ново назряващо насилие. Вече бе изпратил Скитащата армия да пресрещне Пилос и Тюрам с надеждата, че ще предотврати новата война.

Война, която щеше да задържи взора на Познатите земи върху вътрешните крамоли.

Някъде по света имаше майстор на войната на кралицата, който местеше нациите като пешки и ги тласкаше към задънения ъгъл.

„Дори моето внимание е отвлечено.“ Болестта на сина му бе надделяла над очевидната заплаха. Но ако трябваше да е честен, това беше най-лесното решение. Може би защото вярваше напълно на съпругата си въпреки произхода й. Трябваше да се напъне здраво, за да не изпълни клетвата си да убие Влад Ли Там при следващата им среща. Участието на Влад в убийството на брат му, родителите му и най-добрия му приятел го глождеше непрекъснато и вкарваше сърцето му в уимски лабиринт, когато станеше дума за любовта към нея. Но можеше да й повери напълно Деветте гори.

По отношение на Иаков, плода на техния съюз, нямаше никакви лабиринти. Щеше да рискува благополучието на Познатите земи, за да спаси сина си, и не изпитваше никакъв срам. Бащинството бе пренаписало понятието за любов по начин, който не смяташе за възможен.

Рудолфо прерови документите за последно и стегна канапа, който ги държеше заедно. Стана, протегна се и взе пакета.

Нагласи зеления си тюрбан пред малкото огледало и се спусна две врати надолу по коридора, почуквайки леко по дървената повърхност. Чу изскърцването на койката и приближаващите стъпки.

Вратата се открехна полека и Чарлс надникна навън.

— Лорд Рудолфо.

Рудолфо се усмихна.

— Почина ли си? Надявах се, че ще можем да поговорим малко.

Старецът отвори вратата и се дръпна, за да му позволи да влезе.

Каютата беше като останалите на „Родствената акула“ — малка, но подредена. Етажерка, черга от Изумрудения бряг, малко писалище и тясна койка.

— Моля, седнете — покани го Чарлс и затвори вратата.

Рудолфо придърпа дървения стол от писалището и се настани. Старецът изглеждаше изтерзан, което бе нормално след толкова време в плен на Ерлунд, а и на Сетберт преди това. Кралят му подаде документите.

— Тези са от скрития ти папа. Има доста изненади.

Архиинженерът развърза канапа и прегледа първите страници. Лицето му пребледня и той набързо разрови купа чак до дъното.

— Кодирани са — каза Рудолфо. — Когато се върнем в Деветте гори, ще накарам някой от мехослугите да ги разшифрова. — Присви очи и се наведе напред. — Но те питам сега: Вярно ли е?

Чарлс се върна в началото и започна отново. Този пък караше по-бавно. Прелисти напред, спря и се върна обратно. Когато вдигна поглед, изражението му беше мрачно.

— Така изглежда, макар че ми е трудно да го повярвам.

— Знаеше ли, че възнамеряват да използват мехослугите ти като оръжие?

Чарлс поклати глава.

— Не, в никакъв случай. Вярно, Ксум И’Зир ги е ползвал, но дори неговите мехослуги са имали по-висши предназначения.

Рудолфо се надвеси още по-напред.

— Докато служеше на папа Интроспект, имахте ли сведения за някаква външна заплаха, която да изисква чак такава защита?

Чарлс преглътна и клепачите му трепнаха. Рудолфо забеляза колебанието му и продължи.

— Сега аз командвам ордена. Голяма част от оцелелите андрофрансини работят с мен по възстановяването на библиотеката. Последният папа предаде богатствата на мен, преди да се дисквалифицира, без да е определил приемник. — Той понижи глас. — Остави ми всичко, дори мехослугите. — „И заклинанието.“ — Аз съм защитникът на Уиндвир и се ползвам с доверието на Петронус.

— Имаше слухове — призна накрая Чарлс. — Секретни проекти по висшите етажи. Безпрецедентно финансиране за защитни и нападателни оръжия — магически и механични.

„Включително металните хора.“

— Като архиинженер, трябва да си знаел за това.

Чарлс се изсмя.

— Ще бъдете изненадан. В ордена има множество дребни разклонения. — Лицето му помръкна. — Тоест имаше. Работата често се делеше на части. Когато започнаха да използват метални хора за превод на заклинанието, аз се грижех да трия информацията от паметта им.

Думите му жегнаха Рудолфо. „Паметта им.“

— Хората ми при Портата на пазителя срещнаха мехослуга, представящ се с твоето име, който носеше съобщение на Петронус. Ти ли си го програмирал?

Очите на Чарлс се светнаха.

— Значи е успял. Продължи ли в пустошта?

Рудолфо кимна.

— Да. Моите хора го преследваха, но им възложих други задачи.

— Добре. За тях ще е опасно да го следват.

Нещо в тона му накара Рудолфо да прехапе устна.

— Защо? И откъде намери метален човек в плен на Ерлунд. — Спомни си първата вечер, в която бе срещнал Джин Ли Там в шатрата на Сетберт, и металния човек, който пееше по време на първия им танц. Сигурно беше същият, когото преследваха Едрик и останалите.

— Този модел няма ограничаващите записи от поколението на Исаак. — Чарлс се намръщи. „Колебае се как да ми отговори.“ Старецът продължи: — Първото поколение се състоеше от тринайсет мехослуги и бе най-доброто, което бе възможно да постигнем тогава. Още не разполагахме с достатъчно от чертежите на Руфело. След като започнахме да усъвършенстваме първия модел, успяхме да докараме следващите по-близо до оригиналните спецификации. Не съм сигурен как Сетберт се е добрал до този — предполагам, че е свързано с предателството на асистента ми. Всички бяха инструктирани да се завръщат от задачата си периодично за поддръжка.

— Задача? — намръщи се Рудолфо. — Какво стана с другите, след като създадохте поколението на Исаак?

Чарлс въздъхна и отклони поглед за миг.

— Преминаха към един от тайните проекти. Трябва да подчертая, против волята ми. Планът беше да им бъде дадена огромна свобода в поведението и да бъдат пуснати без надзор в Изпепелената пустош.

Внезапно всичко придоби смисъл. Този план не се различаваше много от неговия проект на север.

— Изпратили сте ги да копират Великата библиотека от паметта си.

— Да — потвърди тихо Чарлс.

Рудолфо поглади брадата си и се замисли за миг.

— Санкторум лукс.

— Да — кимна отново Чарлс.

Идеята го зашемети. Идеята библиотеката да бъде възпроизведена на още по-отдалечено, тайно място не беше лоша. Особено ако имаше вражеска заплаха. Но мащабът на подобно начинание беше огромен. Мехослугите в Деветте гори движеха ръце като крила на врабчета и преписваха книга за по-малко от час. Управлението и подсигуряването на материалите беше изтощаващо. Да не говорим за армията от зидари, дърводелци, работници и слуги, които се трудеха безспирно, за да върнат светлината.

— Това е непосилна задача за тринайсет мехослуги.

Чарлс сви рамене.

— Нищо не е невъзможно, ако се вложат достатъчно усилия.

Мисълта се стовари отгоре му като камък, падащ в кладенец. Момент на празнота и плясъкът от осъзнаването.

— Цялата библиотека ли? — попита той невярващо.

Откровеността на Чарлс граничеше със свирепост.

— Трябва да бъде защитена.

Рудолфо гледаше пакета с документите и знаеше, че Чарлс казва истината. Нямаше нужда да разшифрова бележките на Петронус, за да разбере, че старият папа вярва в някаква външна заплаха. Влад Ли Там бе изтеглил мрежата си, за да ги защити и да разследва външните развития.

Някой искаше андрофрансините извън картинката, по свои си мрачни причини.

„И тяхната библиотека.“

Каквото и да бе скрито в Изпепелената пустош от металните пастири, трябваше да бъде открито и опазено. Рудолфо се втренчи в очите на Чарлс.

— И си сигурен, че става въпрос за цялата библиотека?

— Да — заяви Чарлс.

Рудолфо затвори очи. Плачеше му се, без да знае защо. От седмици се бореше с непосилната задача да намери следа от Желязната армада на Влад Ли Там. Малка капка в огромното езеро. Всеки ден, в който отсъстваше, съседите му се приближаваха към война с родствениците от блатата. Петронус беше затворник, а андрофрансините в летния дворец нападнати и може би убити. Невръстният му син лежеше някъде далеч и умираше бавно.

„Цяла библиотека.“

Рудолфо усети, че е затаил дъх, и го изпусна. Знаеше отговора, още преди да зададе въпроса си.

— Включително всички фармацевтични науки и магии?

Чарлс кимна и Рудолф не каза нищо. Просто стана и погледна към стареца за миг, преди да тръгне към вратата.

След това излезе и се насочи с треперещи нозе да съобщи новия курс на Рейф Мерикю.