Магьосницата

8. Авиаторът

Робин умееше да се придвижва при намалено притегляне без да губи равновесие. Ненапразно беше прекарала последните дванайсет години в изгнание из областите на Ковън с ниска гравитация. Но усещаше, че душевното й равновесие е доста разклатено.

Някой трябваше да я отведе до асансьора, но тя побърза да се отдалечи. Подобно на мравка сред слонове се запровира между монументите.

Пълен абсурд. Може би очакваха да я шашнат? Ако празното прахосничество е вълнуващо, да, тя беше шашната.

Катедрали. Танцьори на степ. Подпухнало, скверно същество, което се представя за Великата Майка, и то заобиколена от равнодушни подлизурковци. И като капак на всичко…

Герои.

Тя се изплю по посока на Нотр Дам.

От къде на къде тя ще става спасител за двайсет и шестима непознати? Един от тях без съмнение бе нейният баща. Гея беше изтъкнала това, но в отговор получи безразличен поглед. Бащинството бе нещо непознато за израслата в група Робин.

Нищо не се дава безплатно, бе заявила Гея. А как стои въпросът с тези двайсет и шестима, които разчитат, че Робин ще се хвърли в авантюра, заплашваща я с някаква гадна смърт? Цялото й същество се възпротиви на тази мисъл. Ако поне един от страдалците беше от Ковън, тя би обърнала небето и земята, за да му помогне. Но за чужденци?

Бяха я пратили за зелен хайвер още от самото начало и грешката нямаше как да се поправи. Изобщо и дума не можеше да става да остане сред тази жалка сган от дупелизци, за да играе по свирката на Гея. Трябваше да се върне там, където й беше мястото и да живее живота си както Великата Майка бе предначертала.

Откри асансьора и натисна копчето за повикване до вратата. Звънна звънец и Робин влезе вътре. Идиотска конструкция, помисли си, оглеждайки се наоколо в търсене на дръжки, за които да се хване. Имаше два бутона. Единият с надпис „Небе“, другият — „ДОЛУ!“. Натисна втория и вдигна ръце, за да се опре в тавана, ако асансьорът започне да се спуска прекалено бързо. В тази поза и поради очакването да се случи нещо подобно, в първия момент не се обезпокои, че не усеща пода под краката си. След миг на изумление осъзна, че таванът не се приближава към нея. Всъщност той бавно се отдалечаваше. Погледна надолу.

Видя ботушите си. На шестстотин километра под тях зърна Нокс, Среднощното море.

Времето забави рязко хода си. Робин усети адреналинът да залива крайниците й с изгаряща вълна. Образите се завъртяха: мимолетни, въпреки че все още бяха с ясно очертани детайли. Въздухът бе свеж. В крайниците й имаше първична сила, когато тя се изпъна с разперени ръце и крака. После дойде раздвоението, тъй като страхът и отчаянието заплашваха да я премажат.

Когато започна да пищи, кръстът й бе малко под нивото на пода на асансьора. Тя продължаваше да потъва, като псуваше и пищеше кански. Стените оставаха недостижими, докато не се оказаха високо горе. Асансьорът се превърна в смаляваща се кутия от светлина.

Робин не бързаше с изчисленията, запазвайки по-дълго надеждата, че резултатът от тях би могъл да я нареди отново сред живите. Смъртта я чакаше километри по-долу. Сега искаше да знае колко секунди й остават. Или минути? А може би и часове живот?

Животът й на Ковън се оказа от полза. Познаваше добре центробежното движение и по-лесно се справяше с такъв вид задачи, отколкото с гравитационни. Робин никога не бе живяла в гравитационно поле.

Започна с известната величина — една четирийсета „жи“, действащо в главината. Когато подът на асансьора се отвори под нозете й, тя беше започнала да пада със скорост четвърт метър в секунда. Но падането нямаше да се ускорява с една четирийсета „жи“. Във въртящ се обект тяло не се движи надолу по радиална права, а като че ли срещу посоката на въртене. Всъщност, траекторията й щеше да е права линия, гледано отстрани, докато колелото под нея се въртеше. Отначало ускорението щеше да е слабо. Едва когато набере значителна странична скорост, скоростта на падане ще започне да се увеличава, а тя ще го усеща като вятър, в обратна на въртенето посока.

Огледа се бързо наоколо. Вятърът вече беше силен. Робин успя да различи върховете на дърветата, растящи от едната вертикална стена. Прословутата хоризонтална гора на Гея. Ако Гея се въртеше в обратна посока, Робин щеше да е размазана след няколко секунди или минути. Тъй като падането бе започнало от близката стена, тя имаше още известно време.

Би могла да направи някои прости изчисления. Спираше я незнанието на точната плътност на въздуха на Гея. Чела бе, че е висока, около две атмосфери по периферията. Но как намаляваше с приближаването към центъра? Никъде не беше прекалено рядка, така че евентуално достигаше една атмосфера в главината.

Изпита странно удоволствие когато се потопи в изчисленията. Не й пукаше колко пъти ще греши и почва отначало, въпреки че безполезността на заниманието изглеждаше шокираща. Решена бе да упорства, завладяна от желанието да разбере кога смъртта ще я надвие. Верният резултат, дори ако носи смърт, си е нещо хубаво. Стисна здраво чантата с Назу и започна.

Получи отговор, който не й се хареса, опита втори, после трети път, тъй като отговорите не съвпадаха. Усредненият резултат бе петдесет и девет минути до удара. Като бонификация реши да пресметне скоростта, с която ще се сгромоляса. Триста километра в час.

Падаше с гръб към вятъра. Тъй като се носеше хем към периферията на колелото, хем към приближаващата се стена, значи тялото й е малко на чорчик. Главината не беше съвсем под краката й. Отдалечаващата се стена не бе съвсем перпендикулярна. Робин се огледа.

Гледката бе поразителна. За съжаление, не бе в състояние да я оцени.

Ако бяха пуснали целия Ковън от същата точката, той щеше да прилича на консерва в кюнец. Спицата на Рея представляваше разширяваща се в долния си край тръба, плътно покрита с дървета, пред които и най-огромната секвоя приличаше на джудже. Дърветата бяха забили корени в стената и растяха навътре, като и най-големите вече бяха неразличими за погледа — вътрешните стени бяха като еднообразно тъмнозелено море, което те заобикаля отвсякъде. Вътрешността се осветяваше от два вертикални реда странични илюминатори, ако можеше да се използва подобно определение за прозорци, с почти километричен диаметър.

Робин изви врат по посока на поривите на вятъра. Нокс се бе приближил. Имаше и още нещо, нещо, което се носеше извън зрителното й поле.

Това бяха вертикалните спици на Рея. Свързани с острови в Среднощното море, те се изправяха право нагоре, като постепенно се събираха, за да се срещнат при дъното на спицата и да се свържат в монументална плитка.

Това трябваше да се види. Извъртайки се във въздуха, Робин успя да се стабилизира с лице по посока на вихъра и отвори очи. Спиците бяха пред нея — и нарастваха с всяка секунда.

— О, Велика Майко, чуй ме сега — зашепна първото смъртно заклинание, неспособна да отмести поглед от онова отрпеде си, което се бе превърнало във връхлитаща тъмна стена. Поради бързината, с която премина покрай усуканите нишки, кабелът й заприлича на въртяща се емблема пред бръснарница10.

Измина цяла минута, докато прелети край кабелите. Когато се озова най-близо до единия, тя прибра десницата си до тялото. Толкова невероятно бе усещането, че ако се протегне, ще го докосне, макар да бе наясно колко е значително разстоянието. След разминаването се извъртя още веднъж във въздуха и погледна към отдалечаващия се кабел.

Един час не е много време. Сигурно някой би останал толкова дълго вцепенен от ужас. Робин се почуди дали не е превъртяла, тъй като страхът я беше напуснал. Преди приближаването на кабелите да възпламени отново уплахата й, тя се бе поуспокоила. Неусетно душевният мир се възвърна. Сладкото спокойствие, когато си осъзнал, че иде смъртта, че краят ще е бърз и безболезнен и нищо не печелиш, ако се потиш, ако се ловиш за въздуха и проклинаш съдбата.

Това нямаше как да трае вечно, но защо да не продължи още само двайсетина минути?

Робин се мяташе между фатализма и страха. Не беше достатъчно съзнанието, че не може да направи нищо.Тя искаше да живее, но нямаше начин да оцелее и й липсваха думи да изрази съжалението си по този повод.

Религията й не беше такава, че да очаква отговор на молитвите си. На Ковън въобще не се молеха, поне не по такъв начин. Те не искаха нищо. Имаше неща, към които да се стремиш, място, което евентуално да си извоюваш в живота „след това“, но всичко зависеше само от теб. Великата Майка не се бъркаше в ничия съдба, а и Робин никога не бе я молила за намеса. Но й се искаше да има нещо, към което да се обърне за помощ, някаква сила сред цялата тази шир.

Запита се дали точно това не бе искала Гея. Дали не я следеше през целия й път надолу, миг след миг, до смъртта? След срещата с нея, Робин не би се изненадала особено, ако Гея го стори. Доста добре се връзваше с лудостите, които й бе наговорила. Но сега се чудеше защо го прави и единственото, което й дойде на ум, бе заключението: за да принуди насила Робин да я признае за свой Бог.

Ако това бе истина, значи Гея може да се меси. Робин отвори уста, но не успя да издаде нито звук. Опита се отново и изкрещя. По волята на някаква неведома душевна алхимия страхът й се превърна в гняв, тъй силен, че я разтърси по-мощно от ветровете.

— Никога! — извика тя. — Никога, никога, никога! Ти си разяждащ тумор! Ти си мерзка! Ти си отвратителна, отблъскваща, перверзна! Ще те изтръгна от гроба ти, ще те изкормя и ще те удуша със собствените ти вонящи черва! Ще те натъпча с жарава, ще ти отхапя езика! Ще те пронижа с леден шиш и ще те пържа до последния миг на вечността! Проклинам те! Чуй ме сега, о Велика Майко, чуй ме и добре запомни: обричам сянката си в името на вечните мъки на тази, която се нарича Гея!

— Браво на теб!

— Аз все още не съм започнала! Аз ще…

Тя погледна в краката си. На метър под тях зърна ухилена физиономия. Поради ъгъла, под който се намираше типът, не успя да види кой знае колко — само раменете, изпъкналите гърди и крилете, прибрани зад гърба.

— Твърде спокойно приемаш съдбата си.

— А защо да не съм спокойна? — поинтересува се Робин. — Според мен съм осъзнала всичко и все още смятам, че съм била права. Заклеваш ли се, в които сили смяташ за свещени, че не те е изпратила Гея?

— Заклевам се в Ескадрона. Гея знаеше, че не те изхвърля на сигурна смърт, но тя няма пръст в това, което правя. Тук съм изцяло по свое желание.

— Смятам, че ще се фрасна в стената след около пет минути.

— Грешка. Дъното на спицата се разширява като камбана, забрави ли? Достатъчно, за да излезеш и да паднеш под ъгъл шейсет градуса над Източен Хиперион.

— Ако се опитваш да ме развеселиш… — но все пак думите му донякъде оказаха ефект. Първият й резултат от шестдесет и осем минути излезе верен. Но стойността на крайната скорост се оказа по-ниска — щеше да пада по-дълго. Чудеше се как ли би могъл да й помогне Ангелът.

— Истина е, че не мога да те нося — каза й той. — В действителност ти ме смайваш. Срещал съм най-различни реакции у хората. Болшинството ме командват какво да направя, ако въобще са със всичкия си.

— Аз съм наред. Сега ще си дойдем ли на въпроса? Времето също би трябвало да е от значение.

— Но знаеш, че не е. Искам да кажа, все още не е. Мога да ти помогна едва когато съвсем наближим повърхността, а именно — да позабавя легежа ти. Дотогава спокойно си почивай. Но едва ли е необходимо да ти го казвам.

Робин не знаеше какво да отвърне. Намираше се на границата на истерията, а съпротивителните й сили бяха отслабнали. Открила, че единственият начин да се справи с положението е да се прави на невъзмутима. Преструваш ли се достатъчно сполучливо, за да излъжеш някой друг, значи можеш да излъжеш дори и себе си.

Сега той падаше пред нея. Когато го поогледа, откри две неща: на ръст бе един от може би петимата по-ниски от нея, които бе срещала досега, и нямаше видими белези, че е мъж. Чудеше се защо е решила така. Не видя да има гениталии — между краката му се мъдреше само китка пера, преливащи се в различни нюанси на зеленото. А може би поради неговата жилавост. За краткото време, прекарано на Гея, тя бе привикнала да свързва недодялаността с мъжките екземпляри. Той като че бе изтъкан от кости и жили, покрити с кафеникава кожа и шарени пера.

— Ти дете ли си? — попита Робин.

— Не. А ти? — Той се захили. — Започваш да се държиш според моите очаквания. Следващият ти въпрос е: „Ти мъж ли си или жена?“ Аз съм стопроцентов мъж и се гордея с това нещастие. Казвам нещастие, тъй като мъжките Ангели живеят около два пъти по-малко от женските, по-дребни са и с не толкова голям обсег на полета. Но има и компенсации. Правила ли си някога любов във въздуха?

— Никога не съм правила любов в смисъла, който вероятно ти имаш предвид.

— Искаш ли да опиташ? Разполагаме с петнайсетина минути и ти гарантирам, че това ще бъде незабравимо изживяване. Какво ще кажеш?

— Не. Нямам представа защо ти е?

— Аз съм особен случай — весело отвърна Ангелът. Правя го заради тлъстините. Май не мога да им се наситя. Обикалям наоколо и чакам тлъсти човешки жени да падат покрай мен. А после — услуга за услуга. И всички са доволни.

— Значи това е таксата ти?

— Не. Не е такса. Ще те спася във всички случаи. Мразя да гледам хора, размазани долу на пихтия. Но какво говориш? Нима трябва да те моля? Повечето с желание се отблагодаряват за услугата.

— Не и аз.

— Знаеш ли, ти си странна. Никога не съм виждал човешко същество, изографисано като теб. Така ли си родена? По-различна ли си от хората? Не разбирам защо не желаеш да правим любов. Става бързо. Само за минута. Нима чак толкова много искам?

— Много питаш.

— Искам само … о-о-п! Време е да започнем обръщането или ще се удариш… внимавай!

Робин изпадна в паника. Рамото й улови връхлитащия вятър накриво и тя се запремята.

— Просто се отпусни — посъветва я Ангелът — и ще се изправиш отново. Така е по-добре. Сега виж дали можеш да се извиеш. Дръж ръцете си разперени и ги наклони назад.

Робин го послуша и завърши опита си с нещо като с гмуркане. Преминаваха през зоната на здрача толкова ниско, че земята отдолу видимо се движеше. Ангелът се измести зад нея и я обгърна с ръце, здрави и силни като въжета, като с едната я придържаше през гърдите, а с другата — над слабините. Тя усети на врата си студеното докосване на перата по бузата му, а после топлината на устните му върху мекото на ушите си.

— Толкова си мека и тъй приятно подплатена…

— В името на Великата Майка, ако ще ме изнасилваш, направи го сега и над тебе ще тегне проклятието, че си лъжлив паун! Нямаме на разположение цял ден. — Робин трепереше, страхът от падането и заплахата от повръщане се бяха съюзили, за да надвият самоконтрола й.

— Какво носиш в чантата? — запита я лаконично той.

— Демона си.

— Добре, не ми отговаряй! Но я дръж здраво. Хайде, тръгваме.

Ръцете му я стиснаха като клещи и той внимателно разпери големите си криле. Обратното ускорение я задърпа, заменяйки свободното падане с усещането, че виси. Стана невъзможно да държи краката си изпънати. Щом ги остави да се отпуснат, нестабилната двойка се залюля около точката на баланса на крилете на Ангела.

Когато той започна предпазливо да се навежда, земята се наклони. Целта му беше да насочи Робин към Офион, там, където реката минаваше под кабела, свързващ Обиталището на ветровете с главината. В този си участък реката беше дълбока, широка и бавна и течеше на югоизток. За успее, Ангелът трябваше първо да отиде малко на юг, сетне на север, за да изравни посоката на плавното им спускане с тази на реката. После да удължи падането на Робин, като притъпи ъгъла, под който се спускаха. В противен случай тя щеше да се удари доста преди да достигне водата.

Преминаха над група кратери. Робин не попита за произхода им. Едва ли се дължеше на хора — деветдесет метра в секунда не могат да придадат чак такава кинетична енергия. Но други, по-тежки обекти, пуснати от същата точка биха могли да ги изровят.

Сега Ангелът разтвори максимално крилете си. Ландшафтът отдолу бе хълмист и горист, но пред тях блестеше правата линия на реката. Като че нямаше изгледи да достигнат до нея, а нямаше как да наберат и височина, за да направят втори кръг. Ангелът можеше да носи тежест, малко по-голяма от собственото си тегло.

— Мисля, че когато се удариш, ще съм намалил скоростта ти на седемдесет или осемдесет километра в час — извика той в ухото й. — Ще се спирам на кратки тласъци, когато съм сигурен, че ще достигнеш реката. Ти ще се гмурнеш под ъгъл.

— Не умея да плувам.

— Нито пък аз. Там сама ще се оправяш.

Преживяването не беше приятно. Дърпането на ръцете му се увеличи рязко и Робин вдиша дълбоко, докато сърцето й биеше лудо. След това продължиха да се плъзгат и като че ли бяха все още достатъчно високо над кафеникавите води. Ново дръпване: тя рефлекторно протегна ръце, но засега продължаваха да се носят във въздуха. Третото придърпване бе най-силно. Дълго време Робин не можа да си поеме дъх.

И ето че очертанията на брега се приближиха, прелетяха от дясната й страна. Реката пред нея извиваше на запад.

Май цопна във водата по гръб, но всичко стана прекалено внезапно, за да е сигурна. Следващото нещо, което ясно си спомняше, беше конвулсивното измъкване от мътните дълбини нагоре към светлината.

Оказа се, че плуването изисква ожесточение. Направо да не повярваш на какво е способен човек, когато водата достигне горната му устна.

Ангелът стоеше на брега, докато тя се изкатери нагоре. Стоенето явно не беше от нещата, с което той добре се справяше — краката му не бяха пригодени за целта. Приличаха на клещи, а дългите като на скелет пръсти бяха нагодени да се хващат за клоните на дърветата. Робин пропълзя метър-два по сухата земя, после се извърна към него.

— Я ми я дай — каза Ангелът и издърпа чантата от ръката й. — Заслужавам нещо за работата си — по това спор няма. — Той я отвори, погледна вътре и побърза да я затвори, като я остави да падне и се отдръпна назад.

— Казах ти — изсъска Робин.

Ангелът изглежда се ядоса и загуби търпение.

— Добре де, какво имаш?

— Ето малко пари. Вземи ги всичките.

— Изтрябвали са ми! Могат да се харчат само в лудницата на Титанидите.

Робин седна и отметна мократа коса от лицето си.

— Говориш чудесно английски — каза тя.

— Какво знаеш ти? Умея да говоря хубави думи, стига да искаш.

— Съжалявам. Ако наранявам чувствата ти, не го правя нарочно. Просто съм страшно притеснена.

— Вече не си.

— Благодаря ти. Спаси ми живота и аз съм ти благодарна.

— Добре, добре. Научих английския от баба ми, случайно. Освен това тя ме научи, че нищо не се дава даром. Какво друго имаш, освен парите?

Имаше пръстен, подарък от майка й. Предложи го на Ангела. Той хвана дланта й и кисело го огледа.

— Ще го взема. Нещо друго?

— Това е всичко, което имам. Само дрехите, с които съм облечена.

— Ще взема и тях.

— Но останалите ми неща…

— Са в хотела. Той е натам, по този път. Денят е топъл. Наслаждавай се на разходката.

Робин изу ботушите си и изсипа водата от тях. Лесно измъкна ризата, но панталоните й бяха прилепнали към влажната кожа.

Той ги взе и се втренчи в нея.

— Да знаеш само колко ми се нравят дебели човешки жени…

— Но тази тук няма да я получиш. И какво имаш предвид под „дебели“? Аз не съм дебела. — Чувстваше се неловко под погледа му, едно особено, ново усещане. Благоприличието на Робин не превишаваше това на улична котка.

— Ти съдържаш двайсет процента мазнини, може би и повече. Покрита си с тлъстина. И то навсякъде. — Ангелът въздъхна. — А това са най-дяволските рисунки, които някога съм виждал. — Той замълча, след това полека се усмихна. — Поне те видях. Честито приземяване. — Той й подхвърли дрехите и подскочи във въздуха.

Тласъкът от крилете му разлюля Робин и вдигна облак от прах и листа. За момент могъщите му криле закриха небето, сетне той се издигна и изчезна, слабичък силует сред вихър от шарени пера.

Робин се отпусна на земята, разтреперана. Хвърли поглед на пътната си чанта, която яростно се гърчеше, докато напълно обърканата анаконда се опитваше да извоюва пак свободата си. Назу щеше да почака. Нищо нямаше да й стане.

Робин успя да се обърне, защото се боеше да не ослепее от втренченото взиране към слънцето и в следващия миг изгуби окончателно контрол върху тялото си. Безкрайният ден на Хиперион си течеше, докато тя трепереше под кехлибарената светлина, безпомощна, очакваща Ангелът да се върне и да я обладае.