Магьосницата

38. Бравура (Блестящо изпълнение)

Вече нямаше смисъл да отрича правотата на Крис. Робин го осъзнаваше от доста време. Не биваше да тръгва сама.

За пореден път опита да помръдне ръката си. Донякъде успя: един пръст леко потрепна и тя усети грапавината на скалата отдолу. Плахо преглътна. Един от нейните — изглежда нескончаеми — страхове сега бе да не се удави в собствената си слюнка. Можеше да се случи. Можеха да се случат и далеч по-лоши неща. Щом отново възвърнеше властта над тялото си, нищо чудно да открие, че то е натрошено. В такъв случай щеше да остане да лежи в мрака, където в крайна сметка я чакаше райското спокойствие на вечността, но първите няколко седмици обещаваха да бъдат ужасни.

А само преди година тя бе на деветнаxсет и нямаше страх от нищо. Не изглеждаше толкова отдавна, въпреки че бе самата древност за човек, който утре би могъл да се препъне и да намери смъртта си на дъното на пропастта километър по-долу.

Нямаше причина смъртта да изчаква до сутринта. Докато лежи безпомощна, Нощната Птица може да пристъпи до нея и… да стори това, което прави с безпомощните вещици.

Дъхът й спря и Робин за пореден път се помъчи да извие глава само на сантиметри, за да види, ако Нощната птица, както подозираше, наистина клечи до ръба, на няколко метра над главата й. И този път не я зърна, но капка пот се свлече от веждата и залютя в окото й.

Спомни си, че би трябвало да подсвирне. А след това… стига с тия глупости. Ти си на деветнайсет, може би вече на двайсет. Никога след шестата си година не си изпитвала страх от Нощната птица… Все пак, ако успееше да свие устни, щеше да зачурулика като канарче.

Робин бе наполовина сигурна, че далечните звуци, които започна да чува малко след раздялата с Крис и Валия, бяха екотът на собствените й стъпки, тихото шумолене на светещите птици и шумът на падаща вода. Но половинчатата убеденост оставяше доста вратички за развихряне на фантазията и образът на Нощната птица бе изникнал от детските й спомени, за да надава смразяващите си крясъци някъде отдалеч, отвъд обсега на погледа й.

Не вярваше, че това бе Нощната птица — дори и в сегашното си състояние осъзнаваше, че такова животно никога не е съществувало нито тук, нито на Земята. Това бе само приказка, която си разказваха малките момиченца, и нищо повече. Никой не бе виждал Нощната птица. Тя долитала на крилете на мрака и винаги атакувала в гръб, променяла големината и формата си, за да се свие във всяко тъмно кътче, а можела да се скрие и в сумрачната кутийка на общата спалня, под чина, в прашния ъгъл. Робин не виждаше нищо, но понякога й се причуваше звукът на сключващите се нокти или тракането на ужасния клюн.

Тя знаеше, че в пещерата, освен светещите птици, краставиците, скаридите, марулята и различните растения, има и други живи същества. Започна да среща стъклени гущерчета — някои с по два, а други с по неколкостотин крака. Изглежда обичаха топлината и колкото по на запад отиваше, толкова повече броят им нарастваше, така че първата й работа след ставане бе да изчисти спалния си чувал от пропълзелите вътре натрапници. Имаше същества, подобни на морски звезди, и охлюви с невероятни форми на черупките. Веднъж видя как една светеща птица бе уловена и отнесена от невидимо летящо същество. Друг път намери нещо, което изглежда бе част от вездесъщото тяло на Гея, оголено от скалистата му обвивка — същество, до което синият кит бе дребна рибка. Успя със сигурност да установи само, че е топло, месесто, и за щастие заспало.

Щом всички тези същества обитаваха пещера, която на пръв поглед изглеждаше безкрайна бездна от стерилни скали, защо да я няма и Нощната птица?

Робин още веднъж се опита да погледне през рамо и този път успя леко да повдигне брадичка. Размърда и краката си и усети, че са поне на метър височина над главата. После дълго остана неподвижна, за да е сигурна, че се владее изцяло, преди да събере кураж да се премести от мястото, където бе паднала.

А когато се помръдна, го направи безкрайно предпазливо. Запълзя назад на пети и лакти, докато не се увери напълно, че се намира на равно място, а после се извърна и прегърна горещата скала. Гравитацията е чудесно нещо, когато те притиска към стабилна повърхност, но става страшна, щом се опита да те събори от несигурната ти опора. Преди рядко се сещаше за гравитацията, било то като за приятел или враг.

Когато престана да трепери, тя пропълзя до ръба на пропастта, където бе лежала безпомощна дълги часове. Една от светещите птици бе смазана под тялото й при падането. Другата пърхаше с криле на крачка от смъртта, но хвърляше достатъчно светлина, за да погледне надолу и да види, че дъното е на не повече от метър и половина от мястото, където бяха краката й.

Когато пристигна на Гея, подобно разстояние би я разсмяло. Сега обаче не посмя. В края на краищата, за да се убие не са необходими сто, дори не и десет метра. Един или два стигат, ако падне и се удари зле.

Прегледа първо тялото си, после екипировката. Острата болка бе някъде в ребрата, но след грижливо опипване реши, че няма счупени. Под носа й имаше засъхнала кръв — май беше го ударила при падането, точно преди ужасяващото плъзгане с крака напред в неизвестното. Като се изключи това, няколкото драскотини и счупения нокът, тя беше наред. Проверката на екипировката показа, че нищо не липсва. Клетката на светещите птици бе строшена, но и без това вече бе излишна, а при следващото лагеруване можеше да изплете нова, от стебла и лико.

Нямаше представа колко пъти се е разминавала на косъм с нещастието, пък и не бе сигурна кое се брои за минаване на косъм. Дори ако елиминираше всички изплъзвания на въжето, моментни загуби на почва под краката, сгромолясвания на каманаци само на метър от нея, затъването в подвижните пясъци, оказали се дълбоки само до кръста, появата изневиделица на светещия порой, профучал през дерето, което тя тъкмо се канеше да пресече… дори ако вземеше предвид само моментите, когато бе усетила ледената прегръдка на смъртта да я докосва, за да остави клеймото на страха върху душата й, това пак бяха безброй много пъти. Късметлия бе, че все още е жива, и Робин го съзнаваше. Някога опасността я развеселяваше. Това време бе отминало.

Всеки нов ден идваше с нови страхове, толкова многочислени, че вече дори не се срамуваше от тях — прекалено бе сломена, съкрушена бе от колапса на личността, която смяташе, че представлява. Ако някога успее да се измъкне от тези катакомби, знаеше, че това няма да бъде тя, Робин Деветопръстата, а някоя съвсем непозната.

Не бе лесно да си Робин, личност достойна за уважение. Отново се зачуди защо продължава напред. Наистина би било по-достойно да изживее живота си тук, далеч от чужди очи. Появата на белия свят бе равносилна на срам.

Но след известно време, тласкана от сила, която не разбираше и на която би се възпротивила, стига да знаеше как, Робин ставаше и пак поемаше безкрайния си поход на изток.

На думи изглеждаше лесно. Прекосяване на пещерата, все в източна посока, докато не стигне до Тея. Разбира се, ако посоката, която те наричаха изток, наистина беше изток, но какво друго й оставаше.

Скоро обаче разбра, че трябва да се осланя по-скоро на съдбата, отколкото на това основно допускане. Бе приела, че пещерата, широка един-два километра на запад и с неизвестни размери на изток, се простира все в същата посока. А нямаше никакви причини да вярва в това. Благодарение на светещите птици можеше да определи общата посока на участъка в радиус най-много два-три километра. Като че ли бе права линия, но имаше толкова завои и чупки, че не беше съвсем сигурна.

Имаше и друг вариант. Нямаше как да определи дали пещерата се издига или слиза. Бяха започнали от ниво пет километра под повърхността — според Чироко. Знаеше също, че външната обвивка на Гея е с дебелина трийсет километра. Шансовете да пропусне пещерата на Тея бяха големи.

Би се ориентирала се с помощта на два прости инструмента. Изкачването на Гея бе съпътствано с олекване, а спускането — с частично увеличение на теглото. Чувствителна пружинна везна би измерила тези разлики. На собствените си сетива не можеше да разчита. Жироскопичният часовник ставаше за компас, защото при ориентация на оста му на север-юг той преставаше да се върти. Но нито Габи, нито Чироко бяха ползвали при пътуванията си пружинна везна, така че не я бяха включили в багажа. А часовникът бе останал у Кларинет.

Прахоса доста време в опити да определи с подръчни средства местоположението и посоката си на движение, но тотално се обърка. Теоретично бе възможно да определи посоките изток-запад с помощта на падащи предмети. Маркира дълги отвесни линии, до които пускаше какво ли не, но с незадоволителен резултат.

И така, тя се луташе слепешката, изгубена в мрака. Поне триста килорота, може би и повече. Придържаше се към северната стена. Идеята изглеждаше добра, но не бяха изминали и двайсет периода на сън, когато се озова в края на един пасаж. Пое покрай южната стена в обратна посока, докато и тя не се изви на сто и осемдесет градуса и тогава осъзна, че неусетно е навлязла в странично разклонение. Нямаше друг избор, освен да се върне при маркировките за Крис и Валия, да зачеркне едната и да издълбае нова, за да ги насочи към друг проход, от който я деляха още три нощувки.

Оттам насетне започна кошмарът на дългите преходи и на разкъсващите сърцето връщания назад, на бавното напредване с елиминиране на погрешните входове един по един, едва след като извървеше до края всеки тунел. Занимание, което бе и изнурително, и опасно. Обземаше я страх, че може би всъщност няма излаз навън, че след всичките сълзи и безсилие, след нарастващото усещане за безпътица, ще зърне лагера на Крис и Валия в далечината и ще разбере, че всичко е било напразно.

Вероятността Крис и Валия да я настигнат нарастваше. Не че имаше нещо против. Дори й бе минавало през ум да седне и да ги чака. Би било добре да има компания. Жадуваше да ги види и двамата… а може би вече и тримата. Чудеше се как ли ще изглежда бебето Титанида.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-разумно й се струваше. Тримата заедно биха се справили по-добре отколкото тя сама. А беше и по-безопасно, няма спор. Крис би поел водачеството, така че рисковете за нея намаляваха наполовина.

Но всеки път при тази мисъл се хвърляше напред още по-настървено. Ако вече бе загубила безстрашието си, то би могла поне да прояви твърдост. А щом имаше сили да се изправи лице в лице с факта, че се бои, значи би могла да се изправи и срещу самия страх — и да го преодолее.

Навлезе в сводест коридор, досущ като онзи, по който бягаха с Крис. Коридор като коридор — като един от стотиците, изследвани досега. Беше започнала да очаква толкова малко от пътешествието си, че се втрещи, когато разбра какво я чака в края му. Из въздуха се носеше остра миризма. Робин се огледа наоколо, после сведе очи към пода, където проблясваше тънък слой прозрачна течност. Кончовите на ботушите й димяха.

Отскочи назад и припряно се събу. Бе нагазила направо в течността. Можеше да падне по лице. Можеше да се нагълта…

— Спри киселината! — изкрещя, шокирана от звука на собствения си глас. Не си струваше да стои и да се притеснява за неща, които не са се случили. Наложително бе да помисли за онова, което можеше да стане.

— Тея! — извика Робин. Ами ако отпред бе Тетида или Феба? Съмняваше се дали би успяла да ги различи, дори да се намираше по-близо — а оттук, от неколкостотин метра дистанция по тъмния коридор, в чието дъно регионалният мозък представляваше само светло сияние, нямаше капка надежда. Може би е най-добре да се върне обратно, пак да обмисли всичко и евентуално по-късно да се приближи отново …

— Тея, трябва да говоря с теб!

Вслуша се внимателно, като следеше нивото на киселината, покрила пода на метри от нея. Ако нивото й започнеше да се покачва, дори с милиметри, щеше да покаже на светещите птици как се лети.

Навремето гласът на Крий бе глух и неясен през напълнените с киселина тунели — и въпреки че Тетида й се стори още по-гръмогласна, това вероятно се дължеше на уплахата на Робин, която се стряскаше от всеки звук. Нямаше основания да смята, че Тея ще говори по-високо от останалите.

Робин отново изкрещя, ослуша се — мъртва тишина. Не беше подготвена точно за това. Очакваше неприятности в милион варианти, но никога не бе помисляла, че няма да успее да уведоми Тея за присъствието си.

— Тея, аз съм Робин от Ковън, приятелка на Чироко Джоунс, Магьосницата на Гея, Императрицата на Титанидите, и… — Направи опит да си припомни титлите, които Габи бе изломотила някога в Къщата на песните, но уви. — Аз съм приятелка на Магьосницата — завърши Робин с надеждата, че твърдението й е достатъчно. — Ако ме чуваш, си наясно, че идвам по работа на Магьосницата. Трябва да говоря с теб.

Отново наостри уши, но със същия резултат.

— Ако се мъчиш да ми кажеш нещо, знай, че не те чувам — продължи Робин. — За Магьосницата е твърде важно да говоря с теб. Намалиш ли нивото на киселината, за да се приближа, ще ни бъде по-лесно да разговаряме. — Готова бе да добави, че няма да нарани Тея, но се сети как се бе държала Чироко с Крий и нещо я накара да промени решението си. Нямаше представа дали е опасно да използва подхода на Чироко. Май това бе най-лошото, което би могла да стори. Но бе доста вероятно Тея да разбира само от сила и да се опита да я унищожи и при най-малката проява на слабост.

Тази мисъл почти я разсмя, колкото и да беше уплашена. Какво друго й бе останало, освен слабостта? Можеше да изгуби контрол над себе си в присъствието на Тея и да остане да лежи безпомощна, докато огромното същество реши какво да я прави.

Всичко това нямаше значение. Ако мисли все по този начин, няма да стигне доникъде, освен до дъното на коридора, обратно при мрака и горчивината на поражението. Трябваше да направи необходимото, без да обръща внимание на треперенето на ръцете си.

— Наложително е да говоря с теб — продължи Робин твърдо. — Ето защо трябва да свалиш нивото на киселината. Повярвай, Магьосницата ще е недоволна, а поради това и Гея, ако не ме послушаш. Тъй като обичаш и уважаваш Гея, позволи ми да се доближа. Тъй като се боиш от Гея, позволи ми да се доближа!

Звучеше толкова глупаво, толкова фалшиво и за собствените й уши. Сигурно и Тея ще усети несигурността и безсилието в думите й, ще долови набъбващия зад тях страх, готов да я предаде. Но в същия миг нивото на киселината започна да спада. Робин пристъпи плахо и видя, че вместо плиткия пласт киселина е останала само хлъзгава, димяща влага.

Седна и се разрови из багажа си. Натъпка в ботушите парцали от ризата, накъсана преди безброй хекторота. Едва успя да се обуе отново. С остатъка от ризата и част от одеялото омота ботушите си отвън. После запристъпва по влажния под. Провери одеялото след няколко крачки. Май киселината не бе достатъчно концентрирана, за да унищожи материята бързо. Изглежда имаше някакъв шанс.

Тея също внимаваше. Киселината се отдръпваше болезнено бавно, докато Робин тъпчеше на място от нетърпение. Коридорът се заспуска надолу. Скоро и от стените започна да се стича киселина. Прокапа и от тавана. Робин покри главата си с парче от скъсаното одеяло и продължи по пътя си.

Най-сетне се озова на един ръб като тези в леговищата на Крий и Тетида.

— Говори — връхлетя я гласът и Робин повече от всякога бе на косъм от решението да се обърне и да си плюе на петите, защото гласът беше същият, същият като на Тетида. С усилие на волята си припомни, че и Крий говореше по аналогичен начин: безизразно, монотонно, без човешка интонация, сякаш гласът му бе създаден от синтезатор.

— Не мърдай — продължи гласът, — ако ти е мил животът. Действам доста по-бързо, отколкото подозираш, така че не разчитай на предишния си опит. В правото си съм да те унищожа, защото си в моята, дадена ми от самата Гея свещена обител, която не се осквернява единствено от присъствието на Магьосницата. Ти успя да стигнеш жива толкова надалеч само благодарение на дългото ми приятелство с Магьосницата и любовта ми към Гея. Говори и ми обясни защо би трябвало да продължиш да живееш.

Не говори предвзето, констатира Робин. А що се отнася до самите думи… ако идваха от човек, би го взела за луд. Навярно Тея бе луда, но това едва ли имаше значение. „Лудост“ бе дума, чиито допълнителни значения не можеха да обхванат и чуждия интелект.

— Ако възнамеряваш да побегнеш — продължи Тея, която очевидно ставаше подозрителна, — знай, че съм известена за случилото се при Тетида. Заварили сте я неподготвена, докато аз следя твоето приближаване от много килорота. Няма защо да наводнявам пещерата си, в рова има орган, чиято струя киселина е достатъчно мощна, за да те разполови. Така че говори — или си мъртва.

Робин сметна заплахата на Тея по-скоро за обещаващ знак, както и желанието й въобще да приказва бе неочаквано хрисимо от страна на второстепенен бог.

— Казах ти вече — отвърна Робин твърдо, доколкото можеше. — Ако си слушала, знаеш колко е важна мисията ми. Но очевидно не си слушала, затова ще повторя. Тръгнала съм с важно поръчение за Чироко Джоунс, Магьосницата на Гея. Нося новини, които тя трябва да чуе. Ако не стигна до нея с информацията, ще е твърде недоволна.

Веднага щом изрече тези думи, й идеше да отхапе езика си. Имаше си работа с верен съюзник на Гея, а информацията за Чироко гласеше, че Гея е убиецът на Габи. Това не би имало значение, ако не съществуваше възможността Тетида, също замесена в деянието, да се е похвалила на Тея. Тъй като Тея изглежда беше доста осведомена за случилото се в пещерата на Тетида, бе очевидно, че двата регоинални мозъка поддържат постоянна връзка.

— Каква е информацията?

— Тя засяга мен и Магьосницата. Ако Гея иска и ти да знаеш, сама ще те уведоми.

Последва тишина, продължила секунди. Време, достатъчно Робин да остарее с двайсет години. Но когато не я обля струя киселина, й се прииска да крещи от радост. Тя бе победила! Щом след подобни слова все още бе жива, значи Тея наистина изпитваше невероятен респект към Чироко.

Сега оставаше да удържи фронта само още няколко минути…

Започна да се движи бавно, за да не стресне Тея. На третата крачка към на стълбата, която проблясваше в южния край на пещерата, Тея заговори отново.

— Казах да не мърдаш. Има още какво да обсъдим.

— Чудя се какво още има да обсъждаме. Би ли наранила онзи, който носи вест на Магьосницата?

— Въпросът май не е коректен. Ако те унищожа — което е мое право, а и задължение, според законите на Гея, — няма да има свидетели. Магьосницата никога не ще разбере, че си минала оттук.

— Не е твое задължение — каза Робин, която шепнешком редеше молитви. — Лично съм била при Крий. Бях във вътрешната му пещера и оцелях, за да разкажа за нея. Стига да ми разреши Магьосницата. Знам това, значи и ти би трябвало да го знаеш.

— В моите покои никога не са идвали натрапници — заяви Тея. — И така е редно. Никое същество, освен Магьосницата, не е стояло на твоето място.

— А пък аз ти казвам, че видях Крий. Няма друг по-верен на Гея от Крий.

— Няма по-верен на Гея от мен — ловко се измъкна Гея.

— Тогава сториш като Крий и ме пусни да си тръгна невредима.

Дилемата изглежда затрудни Тея: настъпи дълга пауза. Робин се къпеше в пот, а носът й гореше от киселинните изпарения.

— Ако си толкова лоялна към Гея — предположи Робин, — защо тогава общуваш с Тетида? — Още веднъж се почуди дали не бърка, като й го казва. Но я гонеше манията да изиграе играта на отгатване докрай, пък да става каквото ще. Вече не биха помогнали нито унижението, нито молбите. Усещаше, че ако има шансове, те се крият в собствената й твърдост.

Тея не беше глупачка. Усети, че се е издала с факта, че знае за преминаването на Робин край Тетида. Не се опита да отрича, а отговори подобно на Крий, когато го бе притиснала Чироко.

— Не мога да не чувам, защото така съм устроена. Тетида е изменник. Тя упорства в разпространението на ереста. Но аз докладвам начаса всичко на Гея. От време на време има известна полза.

Робин заключи, че Тетида или не знае за разкритията на Габи, или не е уведомила за тях Тея. При толкова приказки за ушите и очите на Гея, Робин не беше сигурна докъде се простират сетивата на самата Тетида. Подозираше, че прагът към пещерата, намиращ се пет километра над Тетида, е прекалено отдалечен за пряко шпиониране. Но Тея със сигурност не бе осведомена, защото инак веднага да е изтропала новината на Гея, а тя пък едва ли изгаряше от желание Чироко да бъде запозната с подробностите около смъртта на Габи. И в този случай Робин щеше вече да е мъртва.

— Все още не си отговорила на въпроса ми — каза Тея. — Какво би ме спряло да те убия сега и да унищожа трупа ти?

— Учудена съм че говориш толкова нелоялно.

— Не съм казала нищо нелоялно.

— Да, но Магьосницата е представител на Гея, а ти искаш да я измамиш. Нека оставим това за момент и разгледаме само практическата страна на въпроса. Магьосницата, ако е жива, знае … — Робин се окашля, като се престори, че това се дължи на киселинните пари. „Имаш прекалено голяма уста, Робин“ — смъмри се мислено тя.

— А, значи ти дори не знаеш дали е жива? — попита Тея и на Робин й се стори, че долавя във въпроса й застрашително сладникава нотка.

— Не знаех — припряно отвърна Робин. — Но вече е очевидно, че е жива. Инак нямаше да разговаряме, нали така?

— Признавам. Жива е. — Червени искри заструиха по коничната повърхност на Тея. Робин би се притеснила, ако не бе виждала същото при Крий. Спомените на Тея явно бяха болезнени.

— Е, както казах, Магьосницата знае, че съм слязла по стълбите с моите приятели. Те са все още живи и сигурно ще оцелеят. Рано или късно Магьосницата ще дойде, ще ги намери и … — Блеснаха нови искри и Робин се зачуди какво толкова бе казала. Реши, че може би навлиза в опасна територия, после осъзна колко е странно, че Чироко още не се е появила долу, за да ги търси. Разбира се, тя като нищо се въргаляше пияна на верандата в Къщата на песните, но не си струваше да се мисли за евентуалното влияние на този факт върху сегашното положение на Робин. Очевидно Тея все още бе доста уплашена от възможността Чироко да се впусне в издирвания и продължаваше да слуша. — Магьосницата ще дойде да ни търси — заключи Робин. — Когато открие останалите, от тях ще научи, че съм тръгнала насам. Можеш да кажеш, че съм се загубила в лабиринтите на запад, но мислиш ли, че Магьосницата ще се примири, докато не открие трупа ми? И какво ще стане, ако намери обгорени от киселина останки?

Тея продължаваше да мълчи, а Робин разбра, че е изчерпала всички доводи. Като поставяше последения въпрос вече доста се съмняваше в правотата си. Дали Чироко щеше да се впусне да я издирва? Защо досега не го беше сторила? Сто на сто не би изоставила така Габи. Дали тя, Робин, не бе отишла прекалено далеч?

Тея беше на друго мнение.

— Тръгвай тогава — каза тя. — Изчезвай бързо, преди да променя решението си. Занеси своята вест на Магьосницата и нека нямаш и ден късмет заради безочливото оскверняване на моите покои. Хайде! Тръгвай веднага.

На Робин й идеше да подхвърли, че никога не би дошла тук, ако имаше друг път към повърхността, но реши да не прекалява. Киселината вече се надигаше и я обзеха опасения, че Тея все още може да инсценира правдоподобен инцидент. Втурна се по стълбите, като вземаше по пет стъпала наведнъж.

Робин не намали темпото докато не се загуби зад извивката на коридора. Нямаше никакво намерение да се бави, но изтощението надделя и тя се запрепъва, падна на колене и остана да лежи задъхана, просната върху стъпалата.

Беше се измъкнала, но този път не кипеше от радост. Вместо това усети импулса, който познаваше твърде добре: завладяващото желание да плаче.

Но този път сълзите не идваха. Нарами багажа си и започна да се изкачва.

Входът на стълбището към Тея бе затрупан със сняг. Отначало Робин не разбра какво е това и се доближи предпазливо. В книгите пишеше, че снегът е мек и пухкав, но този не беше такъв, а корав и плътен.

Спря се за да облече пуловер. Бе тъмно като в рог, тъй като дивите светещи птици си бяха отишли. Последната птица лежеше полумъртва в поправената клетка. Нямаше как да улови други при бързото си изкачване по стълбите.

Първата й работа бе да излезе на открито. При липса на облаци би трябвало да се вижда Морето на Здрача и така щеше да стане ясно накъде е запад. Опита се да си припомни картата, която бе изучавала навремето. Дали централният кабел на Тея стигаше до земята на север или на юг от Офион? Не знаеше, а това беше важно. Габи бе споменала, че би било най-лесно да се пресече Тея по замръзналата река. След като се ориентира, Робин възнамеряваше да се отправи на юг, но ако се окаже, че теренът се изкачва, трябваше да смени посоката, защото знаеше, че кабелът е съвсем близо до реката, в ниското.

Преди още да се измъкне от гората от нишки спря, за да облече всичките си дрехи. Никога не си бе представяла,че може да е толкова студено. Притеснено се питаше дали не бе сбъркала, че не послуша Крис, който настояваше да вземе със себе си дебелия кожух. Тогава смяташе, че постъпва разумно — кожухът би заел почти половината раница, която ставаше неудобна за носене, а двата пуловера, тънкото яке и всичко останало като че ли бяха достатъчно за всякакви изненади. Но Крис й каза да не оставя кожуха. И настояваше.

Както и за ботушите. Бяха удобни за тежките изкачвания, въпреки че Робин бе откъснала кожената подплата, от която краката й завираха. И те бяха доста износени, също като дрехите, но с добра изработка и все още здрави. Натърка със сняг залетите с киселина кончови, с надеждата да прекрати разяждащото й въздействие.

Вече почти бе готова да потегли отново и си спомни за нещо, което най-после можеше да влезе в работа. Разрови се из раницата и измъкна малък живачен термометър, доближи го до мъждивата светлина на птицата и примигна. Не беше за вярване. Но след като го изтръска, той пак показа двайсет градуса под нулата. Духна го и видя как тънката сребърна нишка се вдига и после отново бавно пада. Ето още един повод за страх. Щеше да замръзне до смърт, ако спреше да се движи.

„Така че вдигай си задника“, заповяда си Робин и веднага се подчини. Нямаше да е зле, ако беше малко по-свежа, но долу, на стълбището към Тея, не можа да легне да се наспи. Сега, затънала до колене в снега, се замисли. Дали да не се върне на стълбището за да се постопли и да дремне, и чак след това, отпочинала, да поеме отново на път?

Накрая се отказа от предпазливост. Нямаше гаранции, че стълбището е безопасно, щом в дъното му се крие Тея.

Вгледа се отново в умиращата светеща птица и разбра, че е най-добре да побърза. Ако скоро не се измъкне под кабела, тъмнината ще стане пълна.

Проправяше си път, като междувременно научаваше по нещо за снега и леда. Ледът бе доста по-измамен от скалата, дори когато изглеждаше твърд. А що се отнася до снега… имаше толкова много от пухкавото му разнообразие, че й стигаше за цял живот. На места бе навят по-високо от главата й. На няколко пъти й се наложи да заобикаля огромни преспи.

Когато от светещата птица вече нямаше никаква полза, съзря бледа светлина. Хвърли клетката и се отправи към нея.

Странно усещане бе да вижда отново толкова надалеч. Времето на Тея беше ясно. Въздухът — кристален и хапещ, разсичан от поривите на вятъра, който духаше с пет-десет километра в час и изсмукваше топлината от кожата при допир. Видя Морето на здрача отляво, значи се налагаше да заобиколи кабела, преди да поеме на юг.

Освен ако спомените й не я подвеждаха. Би било разумно да помисли отново, преди да тръгне да заобикаля кабела, защото ставаше лошо, ако се окажеше, че Офион се намира на север. Достатъчно се беше връщала назад, а този път нещата се утежняваха и от обстоятелството, че пръстите на краката й вече започваха да измръзват.

Спомни си, че Тея в по-голямата си част е обхваната от назъбена планинска верига, ширнала се от северните до южните хълмисти райони. Офион, който минаваше почти през средата на областта, някъде около центъра на Тея се разделяше на северен и южен ръкав. Централният кабел стигаше до земята близо до точката, където двата ръкава се сливаха. Повечето от южния ръкав протичаше под единия от двата ледника, покриващи почти цяла Тея, и бе почти невъзможно да бъде открит. Но северният ръкав не бе скован постоянно от лед. От време на време, в някои моменти от трийсетгодишния климатичен цикъл на Тея, ледената покривка се топеше и тясната долина в централната част на Тея преживяваше краткотрайна, сурова пролет. Но сега не беше пролет. Въпреки това, дори и замръзнала, реката би трябвало да е леснооткриваема.

Колкото повече разсъждаваше, толкова повече й се струваше, че първото й решение е било погрешно. Теренът се спускаше надолу. В тъмницата не се разбираше дали реката е отпред, макар че така се предполагаше. И какво, по дяволите? Шансовете бяха равни, а в този случай не трябваше да заобикаля кабела. Отправи се на север.

Преди да е изминала и половин километър, вятърът се засили. Скоро започна да издухва снега от върховете на високите преспи и да щипе бузите й. Робин още веднъж се спря, за да пренареди дрехите си, като този път уви одеялото около себе си, а си направи и качулка, която нагоди така, че можеше да предпази от вятъра всичко, освен очите.

Докато седеше, нещо се приближи. Не успя да го види ясно през навявания сняг, но беше бяло, с габарити на полярна мечка, с огромни лапи и пълна със зъби уста. Гледаха се, докато то не реши да се приближи. Може би искаше да я поздрави, но тя не изчака за да узнае. При първия изстрел то не промени изражението си, само спря и погледна надолу към разплуващото се върху кожата му червено петно. Когато продължи да се приближава, Робин изпразни целия пълнител, а то се нагъна като бял лигнин и повече не помръдна. Успя да овладее треперенето на ръцете и презареди пистолета с последните патрони, като проклинаше на ум и духаше в пръстите си, за да ги накара да се свият. След като се справи с оръжието си, видя, че съществото все още не помръдва, но не пожела да го приближи. Направи широк полукръг и пак започна изнурителното спускане надолу по хълма.

Донякъде бе хубаво, че не бе намислила какво да прави, когато стигне до реката. Инак може би все още щеше да се лута. Най-добре е да определя целите си само за крачки напред, реши Робин, застанала сред широката, равна и ветровита равнина, за която се предполагаше, че е замръзналият Офион. Погледна на изток, после на запад. Всяка от двете посоки изглеждаше еднакво невъзможна. Намираше се в самия център на Тея, предстоеше й да измине повече от двеста километра нанякъде, за да стигне до зоната на здрача.

На изток се намираше Метида, наглед топла и гостоприемна, което според Чироко бе заблуда. И Метида бе враг на Гея, макар и не тъй опасна като Тетида. На запад, разбира се, бе Тетида с пустинята. Оттук някак не изглеждаше толкова страшна. Робин си спомни за парещата жега на пясъците, после за обитаващите ги духове и се обърна на изток. Всъщност нямаше избор, но преструвката, че го има, й позволи да си даде няколко минути пълна почивка, в която да не мисли за краката си.

Ужасното бе, че цялата гореше, макар да бе измръзнала до смърт. Не усещаше пръстите на краката си, а по гърба и ръцете й се стичаше пот. Напрежението я стопляше, дори я прегряваше — но вятърът бе убийствен. Не й оставаше друго, освен да продължи да се движи.

След няколко часа залитане се улови, че почти е заспала, и си наложи да спре, за да обмисли ситуацията. Имаше вече достатъчно опит с опияняващото, безгрижно прехласване, така характерно за хората,0които се опитват да живеят на Гея без часовник, и бе наясно, че отдавна е завладяна от тази магия. Не знаеше от колко време будува, но сигурно имаше два-три дни. Вече бе капнала, когато стигна до входа на коридора към Тея. Можеше да заспи и права, знаеше го, защото й се бе случвало неведнъж докато пътешестваше из катакомбите. Трябваше да намери местенце за отдих, и то бързо.

Зачуди се как да постъпи. Помъчи се да напрегне мозъка си и внезапно се сети нещо за заравяне в снега. Не беше върхът, но спането на открито, на вятъра, изглеждаше доста по-налудничаво.

На брега на вкочанената река дълбочината на наветия сняг достигаше осем метра. Робин отиде до подветрената страна и започна да дълбае в снега. Повърхностният слой бе твърд и заледен, но скоро й стана по-леко да копае. Яростно загребваше снега с две ръце, за да изкопае достатъчно вместително убежище. Когато най-после успя, пропълзя вътре, понатрупа сняг около входа, след което се сви на кълбо и тутакси заспа.

Смятала бе израза „тракам със зъби“ за образна приумица, при това недотам сполучлива, не като „треперят ми коленете от страх“, да речем. Но после разбра, че и коленете й треперят. Цялото й тяло вибрираше неудържимо. Закашля и се задави преди да се овладее. Подгизнала бе и изгаряше от треска. Усети, че е на умирачка.

Тази мисъл я накара да изпълзи от уютното си убежище и да застане несигурно на брега на реката. Отново се закашля, като не можа да се спре, докато не изхвърли цялата горчилка от почти празния си стомах. С изненада откри, че стои на колене.

Още по-учудена бе, когато осъзна, че върви по леда. Погледна назад и не можа да открие мястото на импровизирания бивак. Вървяла бе известно време като сомнамбул.

Нещата започнаха да се замъгляват. Полезрението й се стесни, сякаш гледаше през дълга тръба, която понякога почервеняваше по краищата и тогава на Робин й се налагаше да става отново на крака. Отпечатъците от тялото й в снега изглеждаха комично, като курабийки с формата на човече. Викаха им „снежни ангели“ и тя нямаше представа откъде го знае.

Понякога редом с нея вървяха човеци. Дълго си приказва с Габи, без да осъзнава, че тя е мъртва от доста време. Стреля срещу нещо, което или бе друго снежно чудовище, или просто снежна вихрушка. Пистолетът остана няколко минути приятно топъл, докато Робин се чудеше дали да не стреля отново. Накрая се усети, че е насочен към стомаха й. Когато се опита да го върне в джоба, по металната му дръжка полепна парче от кожата й. Върху пистолета остана част от опашката на една от татуираните змии. Нещо по-лошо, миглите на едното й око замръзнаха и Робин почти не виждаше.

Проблясващата светлинка отначало я подразни. Най-вероятно защото й липсваше обяснение. Не й се нравеха паранормалните явления като духа на Габи или халюцинациите с Крис и Валия и смяташе, че и светлинката е нещо подобно. Като нищо там можеше да открие оседланата Обой, готова препуснат в галоп.

Накрая си каза, а защо не? Ако умираше, можеше да стори същото и с приятел. И какво от това, че Титанидата бе мъртва? Робин не страдаше от суеверие. Чудесно ще се позабавляват и на Обой ще й се наложи да признае, че има живот и след смъртта и че схващанията на цялата й раса са погрешни. При тази мисъл се засмя и пое към ниското възвишение, откъдето идеше светлинката.

Доста изтрезня, когато я достигна, защото бе съвсем наясно колко опасно близо е до пълния делириум. Не биваше да откачи. Светлината бе истинска и макар да нямаше представа за източника, осъзнаваше, че ако това не е нейното спасение, значи тя никога няма да се спаси.

Зрението й продължи да се влошава. Ако не се беше натъкнала на металната подпора, сигурно щеше да я подмине слепешката и да потъне в забрава. Но металът издрънча от удара на главата й, Робин пак се олюля, зашеметена, и се втренчи в тъмата. Високо горе на всеки десет или петнайсет секунди проблясваше червена светлина. Смътно различаваше постройката върху четири пилона с метални напречници, която приличаше на стражева кула с височина десетина метра. Към върха й водеше дървена стълба.

Нещо отстрани, до стълбата, привлече погледа на Робин. Кратък надпис почти на нивото на очите. Избърса снега от табелката и прочете:

Робин премигна, прочете го нееднократно, за да се убеди, че не ще се изпари като духа на Габи. Не се изпаряваше. Облиза устни и се повъртя наоколо, преди да се хване за стъпалата. Ръцете й не се подчиняваха. Габи разумно е избрала дърво за изработка на стълбата, помисли си Робин при спомена за ужасния мраз на метала на пистолета.

И така, тя се хвана за първото стъпало и се придърпа нагоре. Наложи се да погледне назад, за да види дали краката й са върху стъпалата — не ги усещаше. Три стъпала, почивка, после пет и пак почивка, после три, после две. Робин беше дотук. Не бе в състояние дори да се повдигне. Погледна надолу и видя, че е почти насред път, значи бе губила съзнание. И сметката й се губеше. Вдигна очи: със същия успех там можеше да се издига и Еверест.

Толкова бе близо.

Вратата във висините се отвори. Нечие лице се надвеси над перилата. Надяваше се да е Чироко, защото в това би могла да повярва: Магьосницата имаше работа в Тея — истинска, разумна, логична работа. Ако бе някой друг, значи насреща е мираж, фантом.

— Ти ли си, Робин?

Подуши кафе и аромат на готвено. Прекалено бе хубаво, за да е вярно… и не, това не беше Чироко. Смехорията бе толкова голяма, че нямаше смисъл дори да поглежда отново, защото лицето, което най-после разпозна, бе на Трини, нейната любовница от Титантаун отпреди милион години. В този миг разбра, че всичко е било сън — както кулата, така и Трини.

Отпусна ръце и се стовари по гръб в дълбоката снежна преспа.