Магьосницата

16. Клубът на околосветските пътешественици

Въпреки помощта на силната ръка на Кларинет, Чироко се стовари на два пъти, докато товареха Титанидите, но продължи да се кълне, че може да се справи и сама.

Такъмите, закупени от Крис, ги чакаха, както бе обещано, в навеса зад „Котката“, заедно с багажа на останалите. Титанидите имаха дисаги, привързани с ремъци към гърбовете им и прикрепени отдолу. Валия се изви и притегна обемистите си кожено-брезентови чанти, висящи от двете страни на конското й туловище. Между тях имаше достатъчно място и за Крис. Той я възседна и отвори чантите, в които вече бяха сложени нещата, донесени от Валия. Тя започна да му подава неговия багаж, пакет по пакет, като му обясняваше как да балансира съдържанието. Когато приключиха, чантите бяха полупразни. Валия му обясни, че точно така трябва да бъде, защото когато напуснат реката и поемат по пътя, останалото място щяло да се запълни с провизиите, наредени сега в канутата.

Докато се занимаваше с багажа, Крис наблюдаваше Габи и Кларинет, които се опитваха да успокоят Чироко и да я качат върху Титанидата. Гледката бе патетична и леко притеснителна. Забеляза, че Робин, коленичила върху Обой на метри от него, също наблюдава спектакъла. Беше тъмно като в рог, единствената светлина идваше от газениците на Титанидите, но все пак се виждаше, че тя се мръщи.

— Да не си се разколебала за пътешествието? — подхвърли Крис.

Робин го погледна учудено. Досега не бяха разговаряли — или поне той не помнеше — и се чудеше какво ли е мнението й за него. Странна личност. Беше установил, че онова, което бе смятал за рисунки, всъщност са татуировки. Змии с многоцветни люспи бяха увили опашки около големия пръст на десния крак и кутрето на лявата й ръка, а телата им се виеха нагоре по крака и ръката, за да се плъзнат под дрехите й. Чудеше се как ли изглеждат главите им.

Тя се извърна към багажа си.

— Когато се заема с нещо, държа на думата си.

Косата падаше върху очите й — отметна я и разкри още от ексцентричната си украса. Почти цялата лявата страна на главата й беше избръсната и там се мъдреше заплетена петоъгълна фигура с център около лявото ухо. Сякаш носеше перука, която се беше килнала.

Тя отново хвърли поглед към Чироко, после се обърна към Крис с подобие на приятелска усмивка, едва различимо от татуировките.

— Все пак разбирам какво имаш предвид — отстъпи — Щом искат, нека я наричат Магьосница, но на мен повече ми мяза на пиянде.

Крис и Валия последни от осмината се измъкнаха от мрака под дървото на Титантаун. Той примигна от светлината и се усмихна. Чувстваше се добре по на път. Посоката нямаше особено значение.

Другите три двойки представляваха приятна гледка, когато изкачиха първия хълм и поеха по изпечения от слънцето прашен път между полята с избуяли жълти жита. Водеше Габи, облечена като Робин Худ в зелено и сиво, яхнала шоколадовокафявия с яркооранжева коса Псалтерий. Следваха ги Кларинет и проснатата върху гърба му Чироко. Виждаха се само босите й крака, провесени под мръсночервеното наметало. Косата на Кларинет, която в сумрака изглеждаше черна, сега, развята зад гърба му, проблясваше като обсипана с пайети. Дори кафявите и маслиненозелени кичури на Обой изглеждаха добре на слънчевата светлина, а белите й като пух на глухарче коси бяха прекрасни. Облечена в широки панталони и лека плетена блуза, Робин яздеше с изправена стойка и крака върху дисагите.

Крис се намести по-удобно върху широката гърбина на Валия. Вдиша с пълни гърди и му се стори, че усеща във въздуха онзи неуловим дъх, който често предхожда лятната буря. А тя се надигаше от запад, откъм Океан. Прииждаха облаци: плътни, мокри валма от памук. Удължаваха се на север и юг, подобни на броеници от наденички, а по-високите като че ли се развиваха, като оставяха подире си тънки бели следи. Това изглежда се дължеше на Кориолисовия ефект.14

Денят беше идеален да се емнеш нанякъде.

Крис не вярваше, че ще заспи върху гърба на Титанида, но се оказа, че е възможно. Разбуди го Валия.

Псалтерий вече бе поел по дългия кей, прострял се навътре в Офион. Валия го последва и скоро копитата й затрополиха по дъските. Към пристана бяха привързани четири големи канута, върху чийто дървен скелет бе опъната сребриста материя. Приличаха на алуминиевите си събратя, плаващи по земните езера и реки вече над два века. Дъната им бяха подсилени с дъски. В средата на всяко кану бяха струпани припасите, покрити с червен брезент и овързани с въжета.

Лодките не бяха нагазили дълбоко във водата, но когато Псалтерий стъпи на кърмата на едната, кануто забележимо потъна. Крис смаяно наблюдаваше как пъргаво се движат Титанидите по тесния пристан, как махат дисагите си и ги нареждат, привеждайки се, в канутата. Никога не беше ги приемал като раса на мореплаватели, но Псалтерий май разбираше нещичко от лодки.

— Сега се налага да слезеш — каза Валия. Главата й беше извърната на сто и осемдесет градуса — нещо, което винаги причиняваше на Крис болка, сякаш някой се опитваше да извие и неговия врат. Опита се да й помогне с каишите, но скоро разбра, че пречи. Тежките торби бяха по-скоро пухени възглавници, ако се съдеше по начина, по който ги премяташе насам-натам.

— В едно кану се сместват две Титаниди и малко багаж или всичките четирима човеци — обясни Габи. — Или пък можем да разпределим екипите от хора и Титаниди поотделно във всяка една лодка. Как предпочитате?

Седнала на ръба на пристана, Робин навъсено наблюдаваше малката флотилия. Извърна се от кръста, все още намръщена, и сви рамене. Сетне пъхна ръце в джобовете и продължи недоволно да се взира в реката.

— Не зная — каза Крис. — Мисля, че бих предпочел… — забеляза, че Валия го гледа. Тя побърза да се извърне. — Мисля, че ще остана с Валия.

— За мен няма значение — каза Габи, — стига във всяка лодка да има по някой, запознат с техниката на плаване. Ти как си?

— Плавал съм малко. Не съм профи.

— Няма значение. Валия ще ти покаже въжетата. Робин?

— Не разбирам нищо. Бих искала да…

— Тогава тръгваш с Обой. По-късно можем да правим рокади, за да се опознаем по-добре. Крис, би ли ми помогнал за Роки?

— Ще ми се нещо да предложа — обади се Робин. — Тя е в несвяст. Защо не я оставим тук? Половината от багажа й е алкохол. Сама видях. Тя е пияница, и ще бъде…

Не успя да продължи, защото Габи я тръшна на пристана, преди още Крис да осъзнае какво става. Стисна врата на Робин и заизвива назад главата й.

Бавно, потрепервайки, Габи отпусна хватката и седна. Робин се окашля, но не помръдна.

— Никога не го повтаряй — дрезгаво процеди Габи. — Не знаеш какво говориш.

Всички стояха като втрещени. Крис пристъпи и дъската на пристана пронизително проскърца в тишината…

Габи се изправи на крака. Когато се обърна, раменете й бяха хлътнали. Изглеждаше стара и уморена. Робин стана, поотупа се с ледено достойнство, прочисти гърлото си и сложи ръка върху дръжката на пистолета си.

— Спри! — извика. — Стой на място. — Габи спря. Извърна се, като че онова, което ставаше, не засягаше нея.

— Няма да те убия — промълви Робин. — Трябва да ти потърся сметка за стореното, но ти си стръвница, от която друго не може да се очаква. Но знай, че си предупредена. Невежеството ти няма да те спаси. Ако още веднъж ме докоснеш, една от нас ще умре.

Габи се взряа в оръжието на хълбока на Робин, кимна мрачно и се извърна.

Крис помогна да натоварят Чироко на носа на едно от канутата. Озадачен бе от цялата ситуация, но знаеше кога да си затваря устата. Габи пристъпи в лодката, придърпа едно одеяло върху отпуснатото тяло и пъхна възглавница под главата на Магьосницатай, но тя се разшава, изръмжа и изрита завивката настрана. Габи се измъкна от лодката.

— По-добре седни отпред — посъветва го Валия и Крис скочи в отреденото им кану. Намести се и седна, намери греблото и пробно го потопи във водата. То беше удобно, украсено като всичко изработено от Титанидите с изображения на дребни животинки, изрязани върху полираното дърво. Усети, че лодката се накланя, когато Валия се качи на борда.

— Как вашият народ намира време да прави всичко красиво? — попита Крис и посочи греблото.

— Ако не си струва да го направиш красиво, не си струва да се захващаш — отвърна Валия. — А и не майсторим толкова много излишни неща като човеците. Не правим нищо, за да го изхвърлим. Залавяме се с едно и докато не го завършим, не почваме друго. Титанидите още не са открили конвейера.

Той се извърна.

— И само затова? Заради различния ви поглед върху нещата?

Тя се усмихна.

— Не, друго няма. Това, че не спим, също има значение. Вие, човеците, губите една трета от живота си. Ние не спим.

— Сигурно е доста странно. — Знаеше, че не спят, но не се беше замислял за смисъла.

— Не и за мен. Но подозирам, че ние чувстваме времето по различен начин. За нас то не е насечено на отделни моменти, тоест дискретизирано. Разбира се, и ние го измерваме, но за нас времето е непрекъснат поток, а не последователност от дни.

— Да-а-а… но какво общо има това със занаятите?

— Разполагаме с повече време. Не спим, но около четвърт от живота си прекарваме в почивка. Седим и пеем, и работим с ръцете си. Това също е от значение.

Пътуващите по Офион често бяха отбелязвали чувството за безвремие, което реката им навяваше. Офион беше както източник, така и завършек на нещата в Гея, воден кръг, свързващ ведно началото и края. Създаваше усещането за древност, вероятно защото самата Гея се изживяваше като изкопаемо.

Офион бе стара само относително. Стара като самата Гея. Но в сравнение с големите реки на Земята тя бе невръстно отроче. А и не биваше да се забравя, че повечето хора познаваха Офион само Хиперион, където реката се разливаше тъкмо за плаване. По протежение на останалата част от общо четирите си хиляди километра, тя беше буйна и скоклива като Колорадо.

Крис се беше подготвил за бързо пътуване. Какво друго се очаква от едно кану, освен да го хвърлиш в бързея и да се устремиш сред разпенените води.

— Можеш да почиваш — прозвуча зад гърба му. — Скоро ще усетиш умора и ще заспиш. Човеците са изключително досадни когато спят. Познавам добре реката. Няма нищо за гледане чак до Аглая. Тук Офион е милостив.

Крис остави греблото си на дъното и се извърна. Валия седеше на кърмата на лодката до покрития с гумиран брезент сандък с провизии. Греблото в ръцете й беше дваж по-голямо от неговото. Изглеждаше съвсем отпусната, сякаш си почиваше с подвити крака. Крис намираше тази поза за странна и неудобна за същество, което толкова прилича на кон.

— Вие все ме смайвате — обади се той. — Когато за пръв път видях Титанида да се катери по дърво, реших, че халюцинирам. Сега се оказва, че сте и моряци.

— Вие все ме смайвате — не му остана длъжна Валия. — За мен е мистерия как балансирате на два крака. Когато тичате, падате напред, а краката ви се опитват да догонят тялото. Непрекъснато живеете на ръба на нещастието.

Крис се засмя.

— Права си, знаеш ли. Поне аз живея така. — Наблюдаваше я как гребе — за известно време не се чуваше друг звук, освен плясъка на веслото й. — Чувствам се длъжен да ти помагам. Защо не се редуваме?

— Разбира се. Аз ще греба три четвърти от рота, а ти — през останалата четвърт.

— Не е съвсем равностойно.

— Зная какво правя. Това е лесно.

— Ти движиш лодката доста бързо.

Валия му намигна и здравата се хвана за работа. Кануто почти се отдели от водата, плъзгайки се като хвърлено камъче. Титанидата още малко продължи в този дух и отново се върна към спокойния си ритъм.

— Имам сили да я карам така цял рот — заяви тя. — Налага се да приемеш факта, че съм доста по-яка от теб, дори когато си в най-добра форма. А точно сега не си. Постепенно ще свикнеш, нали?

— Така си мисля. Но все още имам чувството, че трябва да правя нещо.

— Съгласна съм. Облегни се назад и ме остави да върша работата на магарето.

Той я послуша, но би предпочел тя употреби друг израз. Улучила бе точно в целта — тъкмо това го притесняваше.

— Чувствам се неудобно — продължи той. — С две думи… ние, човеците, използваме вас, Титанидите, като… е, като товарни добичета.

— Ние носим много повече от вас.

— Добре, знам. Но аз дори нямам багаж. И… ами, някак ми е зле, когато …

— Притесняваш се да ме яздиш, така ли? — Тя му се ухили и завъртя очи. — Следващото ти предложение ще е да ходиш пешачката от време на време, за да си почивам, нали?

— Нещо такова.

— Крис, няма нищо по-отегчително от разходката с човеци.

— Дори по-отегчително от това да ги наблюдаваш, когато спят ли?

— Хвана ме натясно. Това е още по-досадно.

— Май ни намираш за досадни?

— Въобще не е така, вие сте безкрайно чаровни. Никога не знаеш какво ще ти сервира един човек или какви са мотивите му. Ако имахме университети, най-посещавани щяха да бъдат лекциите по хуманитарни науки. Но аз съм млада и нетърпелива, както подчерта Магьосницата. Ако искаш, върви пешачката, а аз ще се постарая да забавя крачка. Не зная само дали това ще се понрави на останалите.

— Забрави го — отвърна Крис. — Просто не искам да съм ти в тежест. Образно казано.

— Не си ми в тежест — увери го тя. — Когато ме яхаш, сърцето ми се разтупва и нозете ми летят като вятър. — Тя го гледаше в очите със странен израз на лицето. Прииска му се да смени темата на разговора.

— Защо си тук, Валия? В тази лодка, на това пътешествие?

— Имаш предвид само мен или и останалите Титаниди? — Тя продължи, без да дочака отговор. — Псалтерий е тук, защото не се отделя от Габи. Същото се отнася и за Кларинет. А що се касае до Обой, мисля, че е с нас, защото Магьосницата често дава правото да отгледа дете на онзи, който обиколи света по голямата река.

— Наистина ли? — засмя се Крис. — Чудя се дали ще позволи и на мен да имам дете, когато се върна? — Очакваше тя да оцени шегата, но получи отново същия поглед. — Но не ми каза защо ти идваш. Ти си… ами, ти си бременна, нали?

— Да. Крис, наистина съжалявам, че избягах и те изоставих. Можех…

— Няма значение. Вече се извини, а аз се притеснявам от гледката. Но не е ли редно да водиш по-спокоен живот?

— Има още много време, пък и бременността не ни създава големи неудобства. Тук съм, защото е голяма чест да тръгнеш с Магьосницата. А и защото ти си мой приятел.

И отново същият поглед.

— Мога ли да се присъединя към вас?

Крис стреснато вдигна очи. Нито беше заспал, нито съвсем буден. Краката му бяха изтръпнали от стоенето в една и съща поза с часове.

— Разбира се. Качвай се. — Лодката на Габи плаваше редом с тяхната. Габи скочи в кануто и седна пред Крис. Наклони глава на една страна и го погледна колебливо.

— Добре ли си?

— Ако имаш предвид дали не съм откачил в момента, ти самата би била най-верният съдник.

— Съжалявам. Не исках да кажа…

— Не, говоря сериозно. — И съм малко наранен, призна пред себе си. Трябваше да престане да се оправдава за това си състояние или щеше да загуби цялото си самоуважение. — Никога не знам дали в момента не ме е прихванало онова, дето лекарите му викат пристъп. Лично аз непрекъснато преценявам поведението си като съвсем разумно.

Тя го погледна със съчувствие.

— Май бях ужасна. Искам да кажа… — Тя вдигна очи към небето и тихо прошепна — Габи, затвори голямата си уста. — Отново погледна към Крис. — Не дойдох, за да те поставям в неудобно положение, независимо как изглежда отстрани. Можем ли да започнем отначало?

— Здравей! Хубаво е, че ни навести.

— Ще се събираме по-често! — Габи отново го стрелна с поглед. — Бих искала да ти кажа няколко неща, след което си тръгвам. — Тя май все още се чувстваше неловко, защото след това изявление няколко минути пази мълчание. Изучаваше ръцете си, краката си, вътрешността на лодката. Погледът й се отплесваше навсякъде, само не и върху Крис.

— Искам да се извиня за случилото се на пристана — каза накрая тя.

— Да се извиниш? На мен? Не мисля, че ми дължиш извинение.

— Не на теб дължа най-голямото извинение, разбира се. Но не мога да говоря с нея, докато не се успокои. След това ще пълзя по корем и ще правя всичко, което пожелае, за да залича случката. Защото е права и ти го знаеш. С нищо не е заслужила подобно отношение.

— Това е и моята преценка.

Габи смръщи чело, но успя да го погледне в очите.

— Така е. В по-широк смисъл, никой от вас не го е заслужил. Ние заедно се захванахме с това дело и вие с право очаквате от мен по-добро поведение. Искам да знаеш, че в бъдеще можеш да разчиташ.

— Вярвам ти. Смятай случката за забравена. — Той се проесегна и й стисна ръката. Когато тя не понечи да си тръгне, Крис реши, че е време да позадълбае в проблема. Но не беше лесно да повдигне въпроса.

— Чудех се… — Габи вдигна вежди и като че се отпусна. — Е, ако си говорим откровено, какво можем да очакваме от Чироко? Робин не е единствената, която не е очарована.

Габи поклати глава и прокара пръсти през късата си коса.

— Всъщност, точно за това исках да си поговорим. Разбери, видял си само едната й страна. Има и друго. Всъщност, то е доста по-съществено.

Крис не отвърна нищо.

— Добре. Какво можеш да очакваш? Честно казано, не бива да очакваш много през следващите няколко дни. Робин беше права за багажа на Роки — предимно алкохол. Изхвърлих повечето преди броени минути в реката. Трябваха ми три дни, за да може да я стегна за Карнавала, и откакто фиестата завърши, тя отново завъртя същата плоча. Когато се събуди, пак ще потърси още пиене, а аз ще й отпусна малко — по-лесно е постепенно да го намали, отколкото да го откаже рязко. Ще скътам само една-две бутилки за спешни случаи в дисагите на Псалтерий.

Тя се наведе и го погледна открито.

— Знам, че не е за вярване, но след няколко дни, когато отшуми абстиненцията и спомените от Карнавала избледнеят, тя ще се оправи. Сега я виждаш в най-лошата й светлина. Когато е добре, тя има повече кураж от всички ни, взети заедно. И повече човещина, състрадание и… няма смисъл да ти го казвам. Или сам ще го видиш, или винаги ще смяташ, че тя е просто пияница.

— Ще ми се да го видя с очите си — отбеляза Крис.

Габи изучаваше лицето му по своя изпълнен с емоционално напрежение начин. Усещаше всяка частица от огромната енергия, с която го пронизваше, за да разбере какво крие дълбоко в себе си, и това не му хареса. Струваше му се, че би могла да съзре неща, които дори самият той не знае.

— Мисля, че ще се убедиш сам — заключи тя.

Мълчанието отново легна помежду им. Крис беше сигурен, че му предстои да чуе още нещо и отново й пусна фитила.

— Не разбирам какво е значението на Карнавала — започна той. — Ти каза: „да избледнее споменът от Карнавала“. Защо е необходимо това?

Тя подпря лакти на коленете си и преплете пръсти.

— Какво видя на Карнавала? — Не дочака отговор. — Безчет песни и танци, празненства, многообразие от красиви багри, цветя, богати трапези. Туристите биха харесали Карнавала, но Титанидите не ги допускат. Защото това всъщност е едно твърде сериозно дело.

— Зная. Разбирам каква е целта му.

— Така си мислиш. Разбираш само основната му цел, уверявам те. Това е ефективен начин за контрол на населението, нещо, което никой никога не е харесвал, било то човек или Титанида, щом то засяга лично него. Добро е само за онези, за другите. — Тя вдигна вежди, а Крис поклати глава. — Каква е според теб е ролята на Магьосницата на Карнавала? — запита тя.

Крис се замисли.

— Тя уж го вземаше насериозно. Не зная по какви критерии правеше оценките, но смятам, че детайлно проучваше всяко предложение.

Габи кимна.

— Така е. Роки е по-наясно от самите Титаниди относно тяхното размножаване. По-стара е от всичките. Вече седемдесет и пет години ходи на карнавалите. В началото ги харесваше. — Габи сви рамене. — Кой не би ги харесал? Тук, на Гея, тя е страшно важна клечка, нещо, което ти и Робин все още не осъзнавате. По време на Карнавала тя издига своето „аз“. Всички се нуждаят от това. Може би леко прекали в желанието си да го постигне, но не е моя работа да съдя. — Тя отново отмести поглед и той си помисли — и с право, както се оказа впоследствие, — че тя има и по-различна оценка по този въпрос. Разбра, че Габи е от хората, които не могат да те гледат в лицето, когато лъжат. Затова я харесваше — и той беше същият.

— Скоро обаче това започна да я изтощава. В Карнавала има толкова разочарование. Не можеш да го видиш, защото Титанидите скърбят в уединение. Не казвам, че тичат да се самоубиват, ако не бъдат избрани. Не съм чула досега Титанида да се самоубие. Въпреки това, Магьосницата става причина за много мъка. Тя продължи да присъства на карнавала, след като вече не й носеше удовлетворение, разбираш ли, поради чувството си за отговорност, но преди около двайсет години реши, че е изпълнила мисията си и е време да я отстъпи другиму. Тогава отиде при Гея и помоли да бъде освободена. А Гея отказа.

Тя му отправи многозначителен поглед, очаквайки разбиране. Но той все още не беше наясно, поне не напълно. Габи се излегна на носа на кануто със скръстени на тила ръце. Взря се в облаците.

— Роки пое работата с известна резервираност — продължи тя — Бях с нея и знам. Когато започна, беше нащрек. Съмняваше се, че Гея ще удържи на думата си — подозираше изненади. Но неочаквано Гея наистина спазваше своите задължения по сделката. Имаше няколко добри години. Няколко измъквания „на косъм“, няколко действително сериозни проблема, но все пак това бе най-хубавото време от нейния живот. А също и от моя. Никоя от нас не се оплакваше, дори когато беше напечено, защото знаехме в какво се хвърляме, когато решихме да не се връщаме на Земята. Гея не ни обеща приятно прекарване. Каза само, че ще доживеем до дълбоки старини. Всичко се сбъдна. Не мислехме за старостта, защото не остарявахме. — Тя се засмя с нотка на самоосъждане. — Приличахме на герои от сериал или комикс със заглавие: „Отново ще сме заедно идната седмица…“ И ние пак сме тук, непроменени, готови за ново приключение. Аз построих път, опасващ Гея. Чироко бе отвлечена от Кинг Конг и трябваше да бъде освободена. Ние… по дяволите, затвори ми устата, моля те. Събереш ли се с бабички — и не можеш да вземеш думата.

— Не се притеснявай — заинтригувано каза Крис. Вече беше сетил за аналогията с комиксите. Животът на тези две жени беше толкова далече от реалността, която познаваше, че ги правеше не съвсем нереални. Но ето, тя стоеше тук, невероятно стара и същевременно истинска като ритник по задника.

— Но накрая Роки се натъкна на нея. На двусмислената клауза в договора, на уловката, и то каква уловка. Въпреки че трябваше да го очакваме. Гея не крие, че никога не дава нищо даром. Смятахме, че изпълняваме задълженията си по сделката, но тя искаше повече. Ето как работи капанът. Ти видя как Роки поставя яйцето на Титанидите в устата си, нали? — Крис кимна и тя продължи. — То промени цвета си. Стана прозрачно като стъкло. Проблемът е, че нито едно яйце на Титанида не е напълно оплодено преди тази промяна.

— Искаш да кажеш, докато някой не го лапне?

— Почти го схвана. Но не и Титанида. Трябва да бъде човек. Всъщност, точно определен човек.

Крис понечи да каже нещо, но се спря и се отпусна назад.

— Само тя ли?

— Единствената чудесна Магьосница на Гея.

Не искаше да слуша повече. Сега разбираше, но тя настояваше да се убеди, че е вникнал във всички тънкости.

— Докато Гея не промени желанието си — продължи неотстъпчиво Габи, — Роки ще бъде отговорна единствено и напълно за оцеляването на расата на Титанидите. Когато разбра това, тя пропусна Карнавала. Твърдеше, че не може да преживее още един Карнавал. Беше прекалено много за когото и да било. Какво би станало, ако тя умре? Гея мълчеше. Гея е напълно способна да остави расата да изчезне, ако Роки си тръгне, ако престане да ходи на Карнавала, или дори ако умре. Така че тя отново започна да посещава карнавалите. Какво друго й оставаше?

Крис се замисли за посланика на Титанидите в Сан Франциско. Дулцимер, така се казваше. Беше се почувствал неудобно, докато тя му обясняваше своето положение. Сега се почувства ще по-зле.

— Не разбирам как…

— Беше направено извънредно ловко. Когато Роки пое тази работа, току-що бе убедила Гея да спре войната между Титанидите и Ангелите. Неприязънта между двете раси, мисля, бе вградена в мозъците и в гените им. Наложи се да привика всеки поотделно и да извърши промените. А междувременно двете с Роки получихме чрез директно пренасяне огромно количество знания от мозъка на Гея. Когато това приключи, и двете пропяхме като Титанидите и на още ред други езици и знаехме дяволски много за вътрешността на Гея. Тогава слюнчените жлези на Роки са били нагодени да отделят някакъв химикал, а Титанидите така префасонирани, че същото вещество да стане жизненоважно за тяхното възпроизводство. Роки не се пропи веднага. Когато беше по-млада, смъркаше кокаин, но от години не го е правила. Закратко се върна към този си навик. Но алкохолът й действаше по-добре и продължи с него. Щом наближи Карнавала, тя прави и невъзможното, за да избяга. Но не успява.

Габи се изправи и даде знак на Псалтерий, чиято лодка се движеше успоредно с тази на Крис на десетина метра разстояние. Той изви към тях.

— Всичко това няма отношение към въпроса, разбира се — живо каза Габи. — Важно при пътуване като нашето е не защо пие, а дали ще е полезна на някого, включително и на себе си, ако нещата се усложнят. Казвам ви, че от нея ще има полза, инак нямаше да ви предложа да дойдете с нас.

— Доволен съм, че ми разказа — отвърна Крис. — И съжалявам.

Тя се усмихна криво.

— Не съжалявай. Ти имаш проблеми — ние също. Аз и Роки получихме онова, което търсехме. Грешката си е наша, ако не сме знаели какво искаме.