Магьосницата

22. Окото на идола

Подводницата нямаше желание да прекъсва блаженството си след съвкуплението, за да влачи сала до Минерва. Застанала на носа, Чироко крещеше нещо на език, съставен сякаш от най-противните звуци на магарешката кашлица, но светлината от огромното създание ставаше все по-бледа и се стопяваше в бездната. Оказа се, че цепелинът, който за кратко също би могъл да им бъде от помощ, имал някаква работа на запад. Цепелините бяха готови винаги да пренесат някого безвъзмездно, но само ако посоката съвпадаше с тяхната.

Вече нямаше значение. Часове по-късно отново подухна западният бриз и скоро се озоваха при основата на централния вертикален кабел в Рея.

Когато се доближиха, Робин се зае да го изучава с любопитство. Чироко не преувеличаваше. Минерва не беше истински остров — приличаше повече на подводен риф, формиран в продължение на хилядолетия от малки ракообразни, псевдомиди, коралоподобни и други гея-еквиваленти на мекотели и ракообразни. Проблемът бе в ниското ниво на водата — всъщност то спадаше постепенно от милиони години, поради изопването на кабела и бавното разширяване на Гея с възрастта. Това допълваше редуващите се отливи със седемнайсетдневен къс и трийсетгодишен дълъг цикъл. Точно сега имаше минимум, ето защо фундаментът на „острова“ се издигаше около кабела на петдесет метра над водата. Дебелината на този риф бе различна. На места стърчеше на повече от сто метра, а другаде масата от черупки и пясък бе разтрошена от ударите на вълните или смазана от собствената си тежест и там се извисяваше само кабелът, покрит с някаква кора. На два километра нагоре бе облепен с черупките на организми, живели през земния плиоцен.

Чудеше се как ще акостират, щом най-близкият пристан се издига на около петдесет метра височина. Отговорът стана ясен след като заобиколиха кабела от южната страна. Една от стотиците нишки се бе скъсала досами водната повърхност. Горният край се беше извил високо горе и встрани от кабела. Ракообразните строители бяха превърнали долния край в скалисто заливче, оградено от равен пръстен с височина само пет метра.

Привързаха „Постоянство“ и Робин последва Габи и Псалтерий през назъбена пукнатина, като стъпваше по еднометровите черупки, все още обитавани от живи същества. Излязоха на равния откъснат край на нишката с диаметър двеста метра.

Това бе странен бряг, опрян в безкрайната вертикална стена на кабела. От пясъчните наноси растяха скелетоподобни дървета, а близо до центъра имаше бистро, спокойно вирче, покрито с бял като кости плавей.

— Ще останем тук ден-два — каза на минаване покрай Робин Обой, натоварена с платнищата на палатките. — По-добре ли си?

— Да, благодаря. — Робин се усмихна на Титанидата, но трябваше да си признае, че все още е съсипана от последния пристъп на паралитичен тремор. Обой се беше грижила добре за нея. Ако не беше я обуздавала, нямаше начин да не се нарани.

Робин дръпна за ръката минаващата покрай нея Габи.

— Защо спираме тук?

— Това е градината на Рея, — отвърна Габи, като обгърна с широк жест околността. Но шегата изглеждаше пресилена. — Всъщност, Роки има работа тук. Ако имаме късмет, ще се забавим само два дни. Или три. Писна ли ти вече?

— Не. Просто съм любопитна. Забранено ли е?

— За предпочитане е. Роки има работа, за която трябва да си мълча. За твое собствено добро, независимо дали ми вярваш. — Габи побърза да се отдалечи по посока на сала.

Робин приседна на един пън и се заглева в Титанидите и Крис, как вдигат лагера. Преди месец би си наложила да стане и да помогне. Заради собствената й чест, защото бездействието й бе равносилно на признание, че е слаба. Е, по дяволите, тя беше слаба.

Трябваше да е благодарна на Обой, че вече е способна да си го признае. Титанидата й пя през цялото време на последния пристъп, на английски и на езика на Титанидите. Не позволи на Робин да извърне поглед от своята безпомощност, я принуди я да търси начини как да се справя, и то не само с кураж. Когато Робин започна да си възвръща самоконтрола, откри че думите на Титанидата не са я наранили. Научи, че Обой е била лечител. Това понятие обхващаше и лекар, и психиатър, и съветник, и утешител, и вероятно доста други неща. Робин имаше чувството, че Обой с желание би правила любов с нея в уединение, фронтално, стига това бе от полза за пациентката. Каквото и да правеше, Обой бе донесла на Робин повече душевно спокойствие, отколкото тя бе усещала откакто… вече не се сещаше откога. Помисли си, че сигурно е напуснала утробата на майка си, готова да се бие с целия свят.

Назу напираше да излезе навън. Робин отвори сака и я остави да се извива в пясъка, убедена, че няма да отиде далеч. Порови в джоба си и измъкна увит в листо твърд сладкиш, обели го и го засмука. Пясъкът се оказа прекалено студен за Назу и тя се уви около глезена на Робин.

Чироко бе застанала сама близо до стената, неподвижна, загледана в извисяващия се нагоре процеп. Робин проследи погледа й и разбра, че това всъщност е пролука между две нишки на кабела. Три такива нишки опираха в острова, бил някога най-външната от тях, и оформяха малка полукръгла ниша. Подобен процеп имаше и между централната жица и тази вляво. Под нивото на морето нишките се скосяваха. Сети се за коничната планина и нейната гора от нишки в Хиперион. Тук пролуките между жиците бяха широки не повече от десет метра и отчасти бяха запълнени от ракообразните.

Видя Габи да се връща от сала, понесла газова лампа. Забърза към Чироко и й я подаде. Нещо си приказваха, но шумът на морето заличаваше думите, преди да достигнат до Робин. Чироко почти не говореше — повечето Габи, доста възбудена. Не изглеждаше щастлива. Чироко не преставаше да клати глава.

Най-накрая Габи се предаде, обърна се с лице към Чироко и двете се прегърнаха — Габи бе застанала на пръсти, за да целуне старата си приятелка. Чироко я прегърна пак, след това влезе в пукнатината между нишките. Светлината от лампата й проблесна за миг,сетне изчезна.

Габи отиде до края на кръглата вдлъбнатина, за да е колкото се може по-далеч от останалите. Седна, закри лице с длани и остана неподвижна през следващите два часа.

Отсъствието на Чироко премина в почивка и игри. Титанидите нехаеха, също и Крис. През повечето време Габи бе неспокойна. Робин се отегчаваше.

Захвана се да дялка, както я бяха учили Титанидите, но й липсваше търпение. Насмалко да помоли Крис да я научи да плува, но усети, че не може да застане отново гола пред него. Габи реши проблема, като й предложи да облече бански. Набързо импровизираха един костюм. Идеята за бански костюм бе неочаквана за Робин — все едно да се къпеш с обувки под душа, — но все пак свърши работа. Взе три урока в централния воден басейн, който погрешно бе нарекла приливен — на Гея нямаше приливи. За благодарност показа на Крис някои хватки от борбата, нещо, в което той бе съвсем бос. Наложи се обаче временно да прекратят уроците, когато тя научи, че тестисите са учудващо уязвими и могат да причинят много болка на притежателя си. Робин изчерпа запаса си от извинения и искрено съжаляваше, но откъде би могла да знае?

Само два инцидента оживиха инак монотонните два дни. Единият стана скоро след заминаването на Чироко, когато Габи реши да пообиколят наоколо и ги поведе по тясната пътека, която водеше от лагера към високия ръб, опасващ кабела. И седмината прекараха следващия час в предпазливо ситнене по неравната повърхност, която се спускаше към петдесетметровия склон до морето. Бяха изминали почти половината път, когато стигнаха до място, където ръбът прекъсваше. Наблизо, между двете нишки на кабела, имаше заливче, сред което стърчеше тумбест каменен постамент пиластър, а отгоре му — златна статуя на непознато същество.

Робин го оприличи на Принцесата-жаба от детските приказки. Очевидно бе водно животно — имаше шест крака, завършващи с широки плавници. Клечеше загледано към морето, разплеснато и изгърбено. По него нямаше никаква друга растителност, освен изсъхнало водорасли. Единственото му око бе зейнала празна дупка.

— Тук е поне от десет хилядолетия — обясни Габи. — Навремето в дупката имаше око. Диамант колкото главата ми. Веднъж го зърнах, грееше като слънце. — Тя ритна в пясъка и Робин стреснато забеляза същество с размерите на голямо куче да се промъква край тях на шестте си крака-плавници. То бе жълто и доста грозновато. Твърде бе изпосталяло и не приличаше особено на статуята, въпреки известното сходство. Обърна се, отвори пастта с безброй дълги жълтеникави зъби, изсъска и продължи да се тътри.

— Навремето тия създания бяха толкова подли, че росомахът би инфарктясал само при вида им. И толкова бързи, че още преди да ги зърнете, червата ви щяха да се влачат по земята. Криеха се в пясъка, също като този сега. С появата на някой го връхлитаха от всички страни. Виждала съм как едно получи седем смъртоносни куршума от пушка и продължи да живее, за да убие стрелеца.

— Какво се е случило с тях? — запита Крис.

Габи взе голяма раковина и я изфраска в статуята. Над пясъка незабавно изникнаха десетина глави със зяпнали усти. Робин се пресегна към оръжието си, но не беше необходимо. Съществата объркано се спогледаха и пак се шмугнаха в скривалищата си.

— Бяха поставени тук да пазят окото на идола — обясни Габи. — Расата, сътворила идола, отдавна е изчезнала. За тях знае нещо само Гея. Бъдете сигурни, че не виждате истински идол, защото тук никой и никога не е боготворил нищо друго, освен самата Гея. Според мен това е паметник. Поне от хилядолетие никой не се бе интересувал от него, нито пък го посещаваше. Но така бе допреди половин век, докато не заприиждаха пилигримите, и Гея създаде съществата-пазачи като изопачени копия на оригинала. И им вмени една-единствена цел в живота — да бранят окото на всяка цена. Те дяволски добре си вършеха работата. Допреди петнайсет години окото не бе откраднато. Лично аз познавам петима, които загинаха на същото място, на което сме застанали, а те със сигурност са били много повече. Но след изчезването на камъка пазачите станаха излишни. Гея не ги бе програмирала да умрат, така че сега ядат по малко и полека стареят. Не им остава друго, освен да очакват смъртта си.

— Значи всичко е било заради предизвикателството? — попита Робин. — Стражите дори не са съществували преди Гея да започне да подкукуросва хората да… тръгнат да се самодоказват… — Неспособна бе да довърши мисълта си. Гневът отново я бе завладял с пълна сила.

— Точно така. Но вие не знаете, че на Гея има безброй подобни местенца. Сигурна съм, че ви е натъпкала с истории за сто и един дракона и скъпоценности колкото лайно от цепелин. Въпросът е, че тук от цели петдесет години са прихождали пилигрими, като всички до един са търсели каква глупост да извършат. Мнозина са измрели при тези опити, но проблемът с хората е, че продължат ли да идват, вероятно ще се справят почти с всичко. Драконите са най-зле. Броят се на пръсти, а хората са безчет. Гея може да пръкне дракон когато си поиска, но тя вече умира. Остарява и не смогва да се справя с всичко. Нещата се рушат и дълго остават в плачевно състояние, ако въобще бъдат поправени. Съмнявам се да са останали над дузина дракони или ной-много двайсет неоплячкосани монумента.

— Обектите за завоюване определено недостигат — каза Валия и не можа да разбере, защо Робин се смя толкова силно.

На връщане Крис изглеждаше сломен. Робин знаеше за мечтите му да стори нещо, с което да се прочуе. В края на краищата, беше мъж и бе израснал със „стръвните“ игри на войници. На Робин не би й пукало, дори да не останеше нито един дракон.

Вторият инцидент обаче бе по-интересен. След втората почивка Габи, която по време на първата не спа, още сънена излезе от палатката си и откри в пясъка пред входа й огромни следи. Тя извика Титанидите, които препуснаха в галоп от сала. Когато пристигнаха, Крис и Робин също бяха будни.

— Къде, по дяволите, бяхте? — поинтересува се Габи, като сочеше еднометровите отпечатъци.

— Бях долу, при „Постоянство“ — отвърна Кларинет. — Обой откри, че вълните са повредили единия край, и аз…

— А какво ще кажете за това? Вие трябваше да…

— Почакай малко — благо отвърна Кларинет. — Нали сама ми каза, че тук няма защо да се притесняваме. Нито по суша, нито…

— Добре, добре, съжалявам. Нека не се караме. — Робин не беше учудена, че Габи толкова бързо се успокои. Титанидите се гневят толкова рядко, че в техния гняв има нещо отрезвяващо. — Я да погледнем следите по-отблизо.

Подробно изследваха една стъпка и проследиха следите, за да разберат откъде е дошло и къде е отишло съществото. Резултатите бяха обезпокояващи. Следите се появяваха в единия край на скалата, насочваха се право към лагера, зобикаляха в кръг палатката на Габи, за да изчезнат пак във водата.

— Според теб какво е? — запита Валия коленичилата Габи, която изучаваше следата на светлината на газеника.

— И аз бих искала да зная, по дяволите. Прилича на птичи крак. Птици с такива размери има на Феба, но те не умеят нито да плуват, нито да летят, пък и какво биха търсили тук? Изглежда Гея пак е пръкнала нещо ново. Дявол да ме вземе, ако не мяза на гигантско пиле.

— Не мисля, че бих искала да го срещна — каза Робин.

— Аз също — изправи се Габи, все още намръщена. — Не докосвайте следата. Роки трябва да я види, щом се върне. Може би тя знае нещо.

Чироко се върна след осем рота. Уморена, гладна и още по-потайна от преди. Робин забеляза, че сега е по-склонна да се усмихва. Каквото и да се беше случило, то бе надминало очакванията й.

Робин искаше да попита нещо, но на ум й идваха дамо банални въпроси от рода на: „Как мина?“ или „Какво прави там?“ Предупредена бе от Габи да стои настрана. Поне за момента нямаше да се меси.

— Май си права, Габи — каза Чироко, когато поеха към лагера. — Сигурна съм, че не исках…

— По-късно, Роки. Сега има нещо, което трябва да видиш.

И я заведе до мистериозната следа, вече не толкова ясна, като в началото, но все още различима. Чироко коленичи на светлината на газеника и огледа една по една дълбоките резки. Изглеждаше раздразнена от самата мисъл за съществото.

— Хвана ме на тясно — промълви тя накрая. — Такова чудо виждам за пръв път, а съм обикаляла доста проклетото колело. — Чироко изпя нещо на Титанидите. Робин се взря в Обой, която се намръщи.

— В свободен превод тя каза: „Гея харесва шегите точно толкова, колкото и следващото божество.“ Това, разбира се, е азбучна истина.

— Гигантско пиле? — недоумяващо каза Чироко.

Робин не издържаше повече.

— Извинете ме, не съм добре — каза тя и отпраши в тъмното. Щом достигна брега, заслиза към водата по една издатина, подобна на тази, до която бяха акостирали. Когато реши, че достатъчно се е отдалечила от останалите, избухна в смях. Мъчеше се да не вдига шум, но не спря да се смее докато не я заболя челюстта и по бузите й не потекоха сълзи. Не мислеше, че е способна да се смее по-силно, докато не чу вика на Габи.

— Хей, Роки, ела тук! Намерихме перо!

Смехът й стана неудържим.

Когато най-накрая се овладя, Робин бръкна в пукнатината между коралите и измъкна две приспособления, изработени от пръчки, плавей и черупки. Имаха върви, за да се прикрепят към краката.

— Габи и Чироко — произнесе тя. — Големите експерти по фауната на Гея. — Тя целуна едното от приспособленията и го хвърли навътре във водата.

— По-добре побързай. Габи идва да те види как си. — Вдигна глава и съзря Обой. Замахна и запрати второто приспособление след първото.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма нищо — отвърна Обой. — Валия има подозрения, но ще си мълчи. — И с широка усмивка добав: — Мисля, че пътуването започва да ме забавлява. Но без повече солени шеги, нали?