Магьосницата

4. Малкият гигант

Робин крачеше леко по извиващия се надолу коридор. Намалената гравитация в центъра маскираше изтощението, но тя го усещаше в гърба и раменете си. Дори по-долу, където гравитацията нарастваше, тя не би го показала, както не би показала и тежестта на депресията, която я налягаше винаги след наряд.

Беше облечена в бял, водоохлаждаем стар скафандър, а ръкавиците и ботушите й стърчаха от шлема, който носеше под мишница. Костюмът бе напукан и кърпен, металните му части — потъмнели. На колана й се мъдреха автоматичен колт четирийсет и пети калибър в кобур ръчна изработка и издялан от дърво амулет, украсен с пера и птичи нокът. Босонога, с дълги, вишневи от лака нокти на ръцете и краката, рошава и русокоса, с начервени морави устни и увиснали от продупчените й уши и ноздри звънчета, тя мязаше на типичен плячкаджия от варварска шайка. Но външността често лъже.

Дясната й ръка затрепера. Робин спря и я погледна, без да промени изражението си, но по татуираното насред челото смарагдово Око изби пот, а в сърцето й се пробуди старата омраза. Ръката не бе нейна, не можеше да бъде нейна, защото инак и слабостта също би била нейна, а не нещо, което я връхлита отвън. Очите й се присвиха.

— Спри — прошепна — или ще те отрежа. — Тя не се шегуваше и впи нокътя на палеца в розовото чуканче, където някога се бе намирало кутрето, за да си докаже, че говори сериозно. За нейно голямо учудване тогава се оказа най-трудно да достигне точното място с разтърсваната от конвулсии ръка. Болеше, но пристъпът се прекрати поради шока от страданието.

Треперенето спря. Понякога стигаше само заплахата.

Носеше се слух, че била отхапала пръста си. Не го отхвърли никога. Притежаваше едно качество, наречено „лабра“, което вещиците особено ценяха. То обхващаше до голяма степен честта, упоритостта и стоицизма, и се родееше с източните разбирания за дълг. Можеше да означава смърт в името на определена цел, с достойнство, както и изплащане на дълг на всяка цена, било то към отделен човек, или към обществото. Твърдата решимост да стои на пост, дори с нейните тремор и конвулсии, бе свидетелство за могъща „лабра“. Отрязването на пръст, за да се спре пристъпът, беше израз на нещо по-голямо. Сред вещиците се мълвеше, че Робин има достатъчно „лабра“ за утробите на десет обикновени жени.

Но да стои на пост с ясното съзнание, че така застрашава общността — това не беше никаква „лабра“. Робин го разбираше, както го разбираха го и повечето здравомислещи жители на Ковън, тези, които не бяха заслепени от легендата за нея. Тя стоеше на пост, защото никой от Съвета не успяваше да проникне в дълбините на нейния поглед и да й откаже. Третото Око, безстрастно и всевиждащо, придаваше допълнителна тежест на твърдението й, че е способна да предотврати евентуално нападение само с усилие на волята. Дванайсет вещици си бяха извоювали правото да носят трето Око. Всички те — поне двойно по-възрастни от нея — не биха посмели да се изпречат на пътя на Робин, Деветопръстата.

Предполагаше се, че Окото е знак за непогрешимост. В известни граници — и всеки мълчаливо го разбираше. Но беше и полезно. Някои от притежателките му го изкористяваха, за да поддържат абсурдни твърдения или да присвояват каквото им скимне, като просто заявяваха, че то им принадлежи. Такива си спечелваха само негодувание. Робин винаги говореше чистата истина за малките неща, като пазеше Окото за Голямата Лъжа. Това й носеше уважението, от което се нуждаеше най-много. Тя беше само на деветнайсет, а можеше всеки момент да се строполи безпомощно на земята с пяна на уста. В такива мигове се нуждаеше от почит.

По време на пристъпите си Робин никога не бе изпадала в несвяст, никога не беше се затруднявала да се сети какво се е случило. Само губеше контрол над волевите движения на мускулите си за периоди от двайсет минути до три дни. Пристъпите бяха непредсказуеми, освен в едно отношение: зачестяваха с увеличаването на гравитацията. Ето защо Робин повечето стоеше близо до главината и никога не слизаше до местата с пълна гравитация край стените на Ковън. Това ограничи действията й и я превърна в изгнаник, чийто дом бе вечно на показ. Краищата на цилиндъра, наречен Ковън, представляваха серия от терасирани концентрични кръгове. Жилищата се намираха в долните пръстени с повишена гравитация, където хората се чувстваха по-удобно. Дъното на Ковън бе отредено за растениевъдство, животновъдство и паркове. По-нависоко, при понижената гравитация, бе инсталирана апаратурата. Робин никога не слезе под ниво една трета „жи“.

Нейното страдание не бе обикновената лечима епилепсия. Лекарите на Ковън не падаха по-долу от кой да е земен лекар, но за тях неврологичната картина при Робин се оказа непозната. Заболяването й бе описано само в най-новите медицински списания. На Земята го бяха нарекли Комплекс на високо „жи“. Дължеше се на генетични увреждания, нова мутация, която водеше до циклични нарушения на обвивките на невроните, усложнени от състава на кръвта при условията на гравитация. В безтегловност изменените химични параметри на кръвта действаха потискащо на пристъпите. Механизмът на болестта бе неясен, а лекарствата — неефикасни. Децата на Робин можеха да страдат от нея или да я унаследят в скрита форма.

Причината за всичко това бе известна. Тя бе последица от каруцарската шега на незнаен лаборант. В продължение на много, неизвестно колко години, заявките за човешка сперма били изпълнявани от мъж, който знаел за кого са предназначени и недолюбвал лесбийките. Въпреки старателните проверки на доставките за болести и обикновени генетични дефекти, се оказало невъзможно да бъде предотвратен синдромът, за чието съществуване не подозирали медиците на Ковън. В резултат се появили Робин и още няколко като нея. Всички вече бяха покойници — с изключение на Робин.

На намесата се дължеше и едно странично явление, за което още никой не подозираше. Жените бяха получавали сперма от ниски мъже с родители дребосъци. При липса на друг стандарт, освен техния собствен, те не съзнаваха, че децата им стават все по-ситни.

Робин се вмъкна през летящата врата в помещението с душовете, като пътьом сваляше дрехите си. Една жена бе седнала на дървената пейка между двете редици от шкафчета и подсушаваше косите си. Друга стоеше неподвижно в далечния край на стаята, а водата се разпръскваше от дланите, събрани под брадичката й. Робин прибра доспехите си в шкафа и извади Назу от чекмеджето на дъното. Назу бе нейният демон, нейният зъл дух: анаконда, дълга метър и десет. Змията се нави около ръката й и стрелна с езиче; тя одобряваше влажната жега на банята.

— И на мен ми харесва — каза Робин. Тя отиде до душа, без да обръща внимание на жената, която изгледа татуировките й. Двете изрисувани змии бяха нещо обичайно на Ковън, където татуирането се ширеше повсеместно. Но рисунката върху корема й си беше съвсем лична.

Веднага щом завъртя крана и усети студената струя вода, тръбите задрънчаха в оглушителна агония и душовете се задавиха. Жената до нея изскимтя. Робин скочи към чучура, сграбчи го в смъртна хватка и го заизвива като врат на пиле. После го пусна и закрещя. Съседката й се присъедини към нея, а миг по-късно им заприглася и третата жена. Робин впрегна цялата си воля, като се мъчеше, както правеше винаги и с всяко нещо, да надвика останалите. Скоро писъците преминаха в кикот и кашлица и Робин чу, че някой произнася високо името й.

— Да, какво има? — На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която Робин слабо познаваше и която май се казваше Зинда.

— От Совалката току-що дойде писмо за теб.

Деветопръстата замръзна с увиснала устна и недоумяващ поглед. Пощата беше нещо рядко на Ковън, чиито жители, взети заедно, да познаваха максимум стотина души от външния свят. Повечето пощенски пратки бяха доставки на поръчани по каталог продукти, и почти всички пристигаха от Луната. Това би могло да е само едно-единствено нещо.

Робин се втурна към вратата.

Ръцете й трепереха докато отваряше лекия плик, този път от нетърпение, а не от болестта. Надписът върху пощенското клеймо беше Сидни, а писмото бе адресирано до „Робин, Деветопръстата, Ковън, Лагранж две“. Обратният адрес, отпечатан върху плика, гласеше: „Посолство на Гея, Олд Опера Хаус, Сидней, Нови Южен Уелс, Австралия, AS109-348, Индо-Пасифик“. Писано бе преди повече от година.

Успя да го отвори, разгъна листа и зачете:

— Билия ми се оплака, че Назу изяла демона й.

— Все още не й беше демон, мамо. Беше просто котенце. И тя не го изяде. Само го стисна. Твърде бе голямо, за да го яде.

Робин бързаше. Брезентовият й сак стоеше полупълен върху леглото — тя вадеше едно след друго чекмеджетата от гардероба и хвърляше наляво и надясно непотребните неща. А необходимите трупаше на купчина до майка си.

— Каквото и да говориш, котенцето е мъртво. Билия иска компенсация.

— Ще кажа, че котенцето е било мое.

— Дете! — Робин познаваше този тон. Констанс бе единствената, която все още си го позволяваше.

— Имах друго предвид — отстъпи Робин. — Ти ще се оправиш с нея, нали? Подари й нещо мое.

— Стой, дай да видя. Нима смяташ да вземеш и тази дреха?

— Това ли? — Робин се извърна и сложи блузата пред гърдите си.

— Това е само половин блуза, дете. Върни я обратно.

— Е, разбира се, че е половин. Всъщност всичко, което имам, е наполовина, мамо. Нима забрави церемониалния си подарък? — Робин протегна лявата си ръка, с виещата се от кутрето до рамото татуирана змия. — Смяташ ли, че ще отида на Гея и няма да се поперча с това?

— Тая дрешка не покрива гърдите ти, дете. Ела тук. Имаме да си поговорим за някои неща.

— Но, мамо. Аз съм в …

— Седни — майка й потупа леглото. Робин се затътри, но все пак седна. Констанс изчака докато се увери, че ще бъде изслушана внимателно, и прегърна дъщеря си. Констанс бе висока мургава жена, а Робин се смяташе за дребна, дори според стандартите на Ковън. Боса достигаше метър и четирийсет и пет сантиметра височина и тежеше трийсет и пет килограма. Почти не приличаше на майка си. Чертите на лицето и цвета на косата бе унаследила от неизвестния баща.

— Робин — подхвана Констанс, — никога досега не е ставало нужда да ти обяснявам, но сега вече е наложително. Заминаваш за свят, доста по-различен от нашия. Там, навън, има същества, известни като мъже. Те са … не са като нас. Те имат между краката си…

— Мамо, това вече го знам. — Робин се завъртя нетърпеливо, за да се измъкне от прегръдката на майка си. Констанс инстинктивно я стисна за рамото.

— Сигурна ли си? — попита тя и изгледа любопитно дъщеря си.

— Видях една снимка. Но не разбирам, как могат да ти го вкарат, ако ти самата не искаш.

— И аз самата често се чудя — кимна Констанс. Извърна глава и нервно се окашля. — Няма значение. Истината е, че животът навън се основава на желанието на тези мъже. Те не мислят за нищо друго, освен как да ти го натикат. Това нещо се подува и става дълго колкото ръката до лакътя и дваж по-дебело от нея. И тогава те халосват по главата и те замъкват в някоя тясна уличка… или, да речем, в някоя празна стая, или нещо подобно. — Констанс се намръщи и бързо продължи. — Не бива никога да им обръщаш гръб, инак те отвличат. Способни са да ти причинят непоправима вреда. Просто помни, че не си вкъщи, а навън, в един стръвен свят. Там всички са зажаднели — и мъжете, и жените.

— Ще го запомня, мамо.

— Обещай ми на публични места винаги да скриваш гърдите си и да носиш панталони.

— Добре, ще гледам да съм с панталон, когато съм сред непознати. — Робин се намръщи. Понятието „непознати“ не й беше съвсем ясно. Въпреки че не се знаеха по име, всички на Ковън се смятаха за сестри. Очаквала бе да срещне на Гея мъже, но не и стръвни жени. Ама че странна мисъл.

— Обещай ми.

— Обещавам, мамо. — Робин се стресна от силата на майчината прегръдка. Целунаха се и Констанс побърза да напусне стаята.

Робин погледна за миг към вратата. После се обърна, за да довърши опаковането на багажа.