Магьосницата

21. Прегръдка през морето

— Добре, че те пристъпите са преходни — каза Крис.

— Съгласна съм. — Валия извърна глава, за да го погледне. — Не съм виждала по-изтощен от теб. Тези кризи сигурно те съсипват.

Крис мълчаливо се съгласи. Все още не се бе окопитил съвсем, но се опитваше да си придаде по-жизнен вид. Може би след още една нощ сън щеше да почувства, че животът все пак има някакъв смисъл.

След като напуснаха Къщата на песните, повече не се върнаха при Офион. Въпреки че Околовръстната магистрала на Гея следваше течението на реката през Горната долина на Музите, на няколко места заради свлачища бе станала непроходима. Вместо по магистралата поеха по пътеката през Астерийските планини. Да се нарече пътеката „козя“ бе аналогично на твърдението, че въжето, опънато под купола на цирка, е крайбрежен булевард. Имаше места, където се налагаше хората да слизат и да бъдат изтегляни с въже от Титанидите, които вървяха отпред, като използваха едва забележими издатини и стъпки в скалата. В това, както и в повечето неща, Титанидите бяха много по-добри от Крис. И той вече почваше да се дразни. Утешаваше го само фактът, че Чироко и Габи изглеждаха също толкова несръчни, нищо че Габи подскачаше като коза по канарите.

Налагаше им се да преодоляват дълбоки пропасти. Над големите прекарваха мостове, прехвърляйки като ласо въжета към скалата отсреща и преминаваха над бездната, като се държаха с ръце за въжетата. Най-после нещо, което Крис правеше по-добре от останалите. Титанидите се справяха с мъка. Самият той също се измъчваше, като ги гледаше как се кандилкат във въздуха.

Обаче над по-тесни от десет метра пукнатини не си струваше да се прехвърля въжен мост. Титанидите просто ги прескачаха. Първият подобен скок скъси поне с десет години живота на Крис. После вече затваряше очи.

Най-накрая започнаха да се спускат по последния склон. Под тях имаше тясна гориста ивица, след това — още по-тясна ивица черен пясък и Нокс, Среднощното море, блещукащо на сребристата светлина. Във водите му се носеха мъгляви течения, излъчващи студено синкаво луминесцентно сияние под по-ярките отражения на повърхността. Мяркаха се и доста по-мощни компактни източници на светлина, някои в топло жълто, други зеленикави.

— Мъглявите светли петна са пасажи от риби с ей такава дължина.

Крис вдигна глава и видя, че Кларинет върви редом с Валия. Възседналата го Чироко показваше с разтворени палец и показалец разстояние от няколко сантиметра.

— В действителност приличат повече на насекоми, но дишат във водата. Това са истински колонии, със семейна организация, подобно на мравките и пчелите. Но нямат царица. Очевидно разчитат на свободни избори, поне доколкото успях да ги опозная. Имат предизборни събрания, кампании и пропаганда под формата на феромони16, които изпускат във водата по време на самите избори. На победителя се разрешава да нарасне до почти метър дължина и седем килорота да има свой офис. Функциите са му главно от морално естество. Изпуска химически вещества, които поддържат колонията щастлива. Убият ли водача, колонията престава да се храни и се разтваря във водата. В края на мандата избирателите го изяждат. Най-разумната политическа система, която съм срещала.

Крис се вгледа в лицето й, но не откри и следа от ирония. Нямаше намерение да я прекъсва. Учудваше се, че тя въобще говори, и предпочете да чуе всичко, което я вълнува. През цялото време, откакто бяха напуснали Къщата на песните, тя беше изтощена и мълчалива. Въпреки многобройните доказателства за човешките й слабости, Крис изпитваше страхопочитание към нея.

— Нокс е едно от най-стерилните места на Гея — продължи Чироко. — Тук не могат да живеят много същества. Водата е прекалено чиста. Има падини с дълбочина към десет километра. Водата се изпомпва и подава към топлообменник, където ври и се дестилира. После се връща обратно кристалночиста. Би било прекрасно, ако имаше светлина — щеше да се вижда на стотици метри дълбочина.

— И сега е красиво — осмели се да каже Крис.

— Май си прав. Да, мисля, че гледката е красива. Не копнея особено да го прекося. Имам лоши спомени. — Чироко въздъхна и посочи към водата. — Кабелът сред морето се свързва с остров Минерва. Според мен трябва да го наричаме остров, въпреки че целият е зает от кабела. На практика няма брегова линия. Ще се отбием там за малко.

— Какво представляват другите светлини? Петната.

— Подводници.

Когато стигнаха на брега, Титанидите свалиха дисагите и извадиха лъскави остриета на брадви. Отскочиха до гората, издялкаха набързо дръжки и се заеха да повалят дърво след дърво. Крис ги наблюдаваше от безопасно разстояние след като им предложи помощта си и получи, както винаги, учтив отказ.

Дърветата бяха особени: с идеално прави дънери с дължина петнайсет метра и диаметър петдесет сантиметра. Нямаха клони, но на върха завършваха с китка ефирни палмови листа, които Крис оприличи на къси стрели, стърчащи от дирек.

— Тези дървета нормално ли ти изглеждат? — Габи беше застанала до него, докато той зяпаше наоколо.

— Как се наричат?

— Хвана ме натясно. Чувала съм няколко имена, но няма общоприето. Преди ги наричах телеграфни стълбове, но звучи прекалено архаично и издава колко съм стара. В горите им викат дървета-за-колиби, защото хората строят от тях колиби. По крайбрежието ги наричат мачтови дървета. И в двата случая става дума за едно и също растение. Може би най-подходящо е името дървета-трупи.

Крис се засмя.

— Всяко отсечено дърво се превръща в труп.

— Но това дърво е цар на трупите. То е пример за доброжелателството на Гея. Понякога изпипва нещата така, че да са твърде удобни и лесни. Погледни.

Тя се доближи до кичестия върхар на едно повалено дърво, извади ножа си и сръчно окастри листата. Крис забеляза, че тънката тръба е куха. Габи заби ножа си във вътрешността и я разсече. Гладката кора се сцепи и започна да се бели по цялата дължина на дънера Нави се и откри влажен жълтеникав ствол, който сякаш бе стругован.

— Впечатлен съм.

— Не си видял всичко. Валия, мога ли да взема това за минутка? — Титанидата подаде на Габи брадвата си. Крис коленичи, докато Габи изследваше идеално гладкия ствол, лъснал под обелената кора. Зърна мрежа от линии. Габи се прицели в едната и брадвата с ясен звук се впи в дървото.

— Не съм толкова сръчна като Титанидите — промърмори Габи. Изтръгна острието и пак замахна. Дървото с трясък се разцепи на десетина гладки дъски. Габи стъпи с един крак върху наръча, метна брадвата на рамо и се ухили, застанала в позата на потомствен дървар.

— Впечатлен съм.

— Това не е нищо. Всъщност, чудесата тепърва започват. Кората се цепи на ивици със здравината на стоманено въже. С тях се връзват дънерите в сал. През следващите два рота от пъновете ще сълзи епоксидна смола. Само едно на двайсет дървета се разпада на дъски. Ще използваме подходящите стволове за дъното на сала, а дъските — за палубата. Така заради някое случайно друсване това нещо няма да се превърне в наръч съчки. След четири-пет рота салът ще е готов за плаване. Край на лекцията.

— Не съвсем — отвърна Крис. — Спомена за доброжелателството на Гея. Тези дървета нови образувания ли са? Искам да кажа…

— Както са нови Титанидите? Не, не мисля. По вероятно е да са древни. По-стари и от Гея. Те са от видовете, сътворени от съществата, които са създали и предшествениците на Гея преди милиарди години. Изглежда са харесвали функционалните неща. Например растенията, които произвеждат транзистори и други подобни, са върхът на пирамидата, а в основата й са дърветата от този тип и смехурковците — супердобичетата, от който получаваме месо без да ги колим. Или създателите им са правели планове за времето, когато цивилизацията ще загине, или просто са мразели фабричния шум.

Крис се разхождаше по брега самотен и леко притеснен. Знаеше, че би трябвало да е благодарен, че е до Чироко и Габи и научава всички тези подробности, които ще влязат в работа, ако се наложи занапред да се оправя само. Вместо това бе шокиран от собствената си безполезност при тези обстоятелства. Не умееше да готви, нито да строи сал, не знаеше да гребе в кану — дори бе съмнително дали ще се справи, ако трябва да върви сам. Предполагаше се, че е тръгнал да търси приключения, за да стане герой. Засега обаче приключението мязаше на пикник. Вече не вярваше истински, че ще се натъкнат на нещо, с което Габи и Титанидите да не биха могли да се справят.

Крайбрежният пясък бе ситен като прах. Блещукаше дори в мрака на Рея. Уморително бе да се върви близо до дърветата, ето защо Крис се доближи до водната ивица, където пясъкът бе по-твърд. За такова огромно водно пространство Нокс изглеждаше прекалено спокоен. Слаби вълнички се къдреха и преплитаха в леко движение. Техният плисък приличаше повече на шепот, отколкото на рев. Пяната обливаше нозете му, за да се стопи в пясъка.

Крис бе излязъл с намерението да се изкъпе. След два дни катерене по скалите и езда по планинските пътеки целият беше в прах. Когато почти заглъхна звукът от брадвите на Титанидите, реши, че се е отдалечил достатъчно. Натъкна се на нещо почти незабележимо на фона на черния пясък. Купчинка дрехи.

— Носиш ли сапун?

Извърна се по посока на гласа и видя в огледалото на морето тъмен кръг. Робин, която бе клекнала, се привдигна и остана до кръста във водата. Около нея се разбягаха концентрични сребърни пръстени.

— Случайно нося — каза Крис и измъкна меката кръгла топка от джоба си. — Маг… Чироко каза, че водата е студена.

— Не чак толкова. Донеси ми го тук, може ли? — Тя отново приседна и над водата стърчеше само главата й.

Крис се съблече и внимателно нагази. Водата бе хладна, но историята познаваше и по-тежки случаи. Брегът постепенно се снишаваше. Не настъпваше разни хлъзгави същества, нямаше дори черупки. Само мек ситен пясък — идеален за пълнене на пясъчни часовници.

Преплува последните метри, застана до нея и й подаде калъпа. Робин започна да се сапунисва от кръста нагоре.

— Не изпускай сапуна — предупреди я той. — Никога не ще го намерим отново.

— Ще внимавам. Къде си се научил на тия неща?

— На кои? Плуването ли имаш предвид? Бях съвсем млад и не помня. Почти всички мои познати умеят да плуват. Ти не можеш ли?

— От моите познати никой не умее. Би ли ме научил?

— Разбира се. Стига да имаме време.

— Благодаря. Би ли ми натъркал гърба? — помоли тя и му подаде сапуна.

Молбата го изненада, но с готовност се съгласи. Използва ръцете си навярно по-усърдно, отколкото трябваше, и когато тя не се възпротиви, сапуниса и раменете й. Под студената кожа се усещаха твърди мускули. Тя направи същото и с него, като застана на пръсти, за да достигне раменете му. Знаеше, че дори не е започнал да я разбира, и не му се искаше да е така. С всяка друга жена би бил спокоен. Щеше да я целуне и да я остави тя да реши какво да прави после. Би приел отговора й, независимо дали ще е „да“ или „не“. С Робин не се осмеляваше дори да постави въпроса.

Но защо пък не? Нима е длъжен винаги да играе по нейните правила? Там, откъдето идваше той, бе в реда на нещата да направи предложението, още повече ако е готов да приеме отказа. Нямаше представа как стават тези неща на Ковън, освен едно: там никога не възникват такива ситуации между мъж и жена. Май и тя бе объркана като него.

И така, щом Робин престана да търка гърба му, той се извърна, сложи нежно ръка на бузата й и я целуна по устните. Когато се отдръпна,тя изглеждаше смутена.

— Защо го направи?

— Защото те харесвам. Не се ли целувате на Ковън?

— Разбира се, че се целуваме. — Тя сви рамене. — Колко странно. Досега не бях усетила, че миришеш по-различно. Не точно неприятно, но различно. — Загърби го и непохватно се гмурна по посока на брега. Размахваше ръце и пляскаше с крака, но не помръдна и крачка напред и скоро бе принудена да се изправи, за да изплюе погълнатата вода.

Крис се потопи до брадата. Никога досега не бяха го отблъсквали точно по този начин. Знаеше, че тя не разбира, че го е отхвърлила, но все пак се чувстваше разочарован.

— Тук паднах в една река — обясняваше Робин, докато цамбуркаха през плитката вода към брега. — Опитах се и успях да достигна сушата, защото знаех, че така трябва. Но сега не мога да повторя действията си.

— Вероятно разстоянието не е било голямо, или пък течението ти е помагало.

— Сега ще ми покажеш ли?

— Може би по-късно.

На брега Крис отново й подаде сапуна. Тя остана да стои във водата и изми тялото си от кръста надолу. Наблюдаваше я, като съжаляваше, че няма повече светлина, за да може най-после да разгледа както трябва татуировката й. Внезапно установи, че е най-добре да седне.

— Какво ти става?

— Нищо.

— Видях всичко. — Тя се начумери. — Не ми казвай, че си помислил, че можеш…

— Нарича се „флиртов рефлекс“, разбираш ли? — Крис се притесни и ядоса. — Рефлекс. Нямам намерение да те нападам или нещо подобно. Ти просто си много, много красива така и… кой би устоял?

— Искаш да кажеш, че само като ме гледаш… — Тя се прикри с ръка. За Крис така бе по-красива от всякога. — Чудех се какво имаше предвид майка ми и си мислех, че сигурно това е поредната й грешна представа.

— Защо да не можеш да разбереш? Изглежда смяташ, че ние сме съвсем различни. И аз съм като теб. А ти нима не се възбуждаш ако гледаш някого, когото желаеш?

— Ами да, разбира се, но и през ум не ми беше минавало, че мъжете…

— Не прави такива разлики. Ние имаме доста общи черти, независимо дали това ти харесва. И двамата получаваме ерекция, както и оргазъм…

— Ще го имам предвид — заключи Робин, подхвърли му сапуна, събра дрехите си и забърза надолу по брега.

Крис се притесни, че вероятно е попарил едно напъпващо приятелство. Наистина я харесваше, напук на себе си. Или напук на нея. Искаше да бъдат приятели.

Малко по-късно се запита дали тя не си бе тръгнала от яд. Върна се към разговора им и осъзна, че моментът, в който тя бе решила да си тръгне, може да се интерпретира и по друг начин.

Нищо чудно Робин да не желае да се примири с представата, че той е като нея. Или, обратно, че тя е като него.

Готовият сал не би спечелил награда от изложба на плавателни съдове, но от гледна точка на размерите и времето за изработка бе великолепен. Плъзна се по наклонените дъски на импровизирания док и с мощен плясък цопна във водата. Крис се присъедини към радостните възгласи на Титанидите. Робин също крещеше. И двамата бяха участвали в довършителните работи. Титанидите им показаха как се обработва смолата и им позволиха да покрият палубата с дъски, а те в това време монтираха перилата.

Имаше достатъчно място и за осмината. Близо до носа се мъдреше кабина, достатъчно голяма за да събере четирите човешки същества наведнъж, и навес, който се опъваше, за да предпазва Титанидите от дъжд. На мачтата насред сала се издуваше сребристо платно от фин полиестер с минимум такелаж. За кормило служеше извит като манивела лост. До кърмата на сала имаше купчина камъни, където бе стъкмен огънят за готвене.

Габи, Крис и Робин се събраха на мостчето, докато Титанидите пренасяха на борда дисагите, провизиите, струпаните на брега провизии и купищата цепеници. На носа вече се бе настанила Чироко, вперила поглед в нищото.

— Искат аз да го кръстя — обърна се Габи към Робин. — По неизвестна за мен причина съм добила репутацията на човек-който-дава-имена-на-нещата. Казах им, че ще използваме този сал максимум осем дни, но според тях било редно всеки кораб да си има име.

— И според мен е така — откликна Робин.

— Така ли мислиш? Тогава ти го кръсти.

Робин се замисли за момент, после каза:

— „Констанс“ или „Постоянство“. Хубаво ли е, ако един кораб се кръсти на…

— Хубаво е. Много по-добре от първата лодка, с която плавах тук.

В продължение на няколко километра успяваха да тласкат „Постоянство“ напред с дълги пръти. Това бе добре дошло, защото вятърът си беше заминал заедно с дъжда. Всички, освен Чироко, помагаха. Физическият труд доставяше удоволствие на Крис. Знаеше, че ползата от него не можеше да се сравнява с тази от Титанидите, но обичаше да се чувства полезен. Продължи да помага с ентусиазъм, докато прътите престанаха да достигат дъното.

Тогава закачиха четири весла и се превърнаха в роби на галера. Беше дори по-тежко от работата с прътите. След два часа на веслата Робин бе връхлетяна от силен пристъп и се наложи да я отнесат в кабината.

През една от почивките Крис намина край навеса и откри, че Чироко е напуснала поста си, вероятно за да поспи. Изпъна гръб и почувства протеста на мускулите си.

Дори не бе сънувал нещо подобно върху нощното небе на Рея.

В Хиперион, при ясен ден, небето бе равномерно жълтеникаво, мъгливо и неизмеримо високо. Само ако се проследеше извивката на централния вертикален кабел до мястото, където, като едва забележима нишка гиганнтската жица преминаваше през прозореца над Хиперион, можеше да се добие донякъде реална представа къде се намира небесната твърд. Дори и тогава трябваше да се има предвид, че кабелът има диаметър пет километра, а не е тънка нишка, в каквато го превръщаха ефектът на перспективата и боязливото предубеждение на окото.

Рея беше различна. Първо, Крис се намираше по-близо до централния вертикален кабел на Рея, отколкото се бе доближавал до огромната колона на Хиперион. Черната сянка, надигаща се от морето, бързо се смаляваше и продължаваше да се издига нагоре, нагоре, докато не изчезне напълно. От двете й страни бяха разположени северният и южният вертикални кабели, неправилно наричани така, защото и двата се издигаха под ъгъл към центъра, макар и не толкова голям като на жиците отзад, в посока запад. Кабелите се губеха в мрака, защото над Рея нямаше прозорец. Тези земи тънеха в сянката на огромната уста с форма на тромпет, известна като Спицата на Рея.

Ако не познаваше размера и формата й от снимките, Крис никога не би успял да си представи истинските й мащаби. Това, което виждаше високо над главата си, бе тъмен, широк овал. В действителност овалът се намираше на повече от триста километра над морето. Около краищата на това гърло имаше бленда, която се затваряше подобно на ириса на окото и така изолираше пространството над нея от пръстена. Сега блендата бе широко отворена и Крис успя да надникне в тъмния, сплеснат странично цилиндър, чийто горен край се намираше триста километра по-високо, където още една клапа отваряше достъпа до главината. Не можеше да види толкова надалеч през мрака, но това, което зърна, приличаше на дуло на оръдие, годно да изстрелва астероиди вместо гюллета. Целеше се право в него, но заплахата бе тъй величествена, че не можеше да се възприеме сериозно.

Знаеше, че между долната клапа и Прозореца на Хиперион — вертикално разстояние от около сто километра — спицата се разширява като камбана, докато не се слее с относително тънката арка на покрива, който се простира над дневните зони от двете страни на Рея. Въпреки всички усилия, не успя да види това разширение, нищо че от Хиперион то се забелязваше. Сметна го за поредна измама на перспективата.

Някъде високо в спицата проблясваха светлини. Вероятно прозорците, за които бе чел. От това разстояние те се смаляваха подобно на светлините на писта под туловището на приземяващ се самолет.

Постепенно започна да различава една по-близка светлина, вляво от него и над главата му, както си лежеше на палубата. Седна, извърна се и видя, че под повърхността на Нокс извира перленосиньо луминесцентно сияние. Първо го помисли за рояк морски насекоми от онези, за които разказваше Чироко.

— Това е подводница — чу глас отдясно. Стресна се. Чироко се беше приближила съвсем тихо. — Изпратих съобщения преди няколко часа, с надеждата да привикам поне една. Но тази май ще бъде прекалено заета, за да ни тегли. — Тя посочи на запад и Крис забеляза огромно тъмно петно в нощното небе. Не бе необходимо да му обяснява, че това е цепелин, при това огромен.

— Малко хора са видели подобно нещо — тихо каза Чироко. — На Хиперион няма подводници, защото няма морета. Цепелините ходят навсякъде, но подводниците плуват там, където са родени. Не биха се побрали в Офион.

От цепелина долетя пронизваща серия от подсвирквания, след които последва цвърчене и съскане на „Постоянство“. Крис разбра, че цепелинът е помолил да загасят огъня и Титанидите са се съгласили.

Усети дланта на Чироко върху рамото си. Тя посочи към водата.

— Ето там — бяха думите й. Той погледна, като все още чувстваше допира на ръката й, и видя нагоре да се протягат пипала, които бавно се заизвиваха над водата. От тях се оформи строен стълб.

— Това е перископът й. Само толкова може да се види от една подводница. Забеляза ли дългата издутина ето там, във водата? Това е туловището й. Никога не се показва повече.

— Но какво прави?

— Чифтосва се. Тихо, не ги притеснявай. Ще ти обясня.

Историята беше проста и ясна, макар и не очевидна. Цепелинът и подводницата бяха мъжкарят и женската на един и същи вид. И двамата произлизаха от безполовите рожби на техния съюз, които приличаха на змии и бяха почти безмозъчни, докато борбата за оцеляване не намалеше техния рояк до няколко двайсетметрови създания. В този момент те развиваха мозък и по някакъв начин придобиваха необходимите им знания. Този процес определено не се дължеше на родителски грижи, тъй като след хвърлянето на хайвера нито майките, нито бащите нямаха повече нищо общо с тях.

Но по някакъв мистериозен начин те се сдобиваха с разум и изглежда съзнателно сами си избираха пола, за да се превърнат в мъжки или в женски индивид, сиреч в цепелин или подводница. Всяко решение криеше рискове. Във водата има сума ти хищници, които изяждат невръстните подводници. Във въздуха не съществува подобен риск, но младият цепелин не може да произвежда свой собствен водород. След метаморфозата му е писано да се поклаща върху водната повърхност като празен мехур и да чака някой зрял цепелин да го надуе, така да се каже. Един възрастен не може да издигне повече от шест или седем младоци наведнъж. И ако няма сгоден случай, положението става направо неспасяемо. Решението за определяне на пола не подлежи на отмяна.

Цепелините и подводниците имат малко общи неща помежду си. Биха могли никога да не се съберат на границата между техните два свята, ако не бяха следните два факта. Има вид морска трева, която расте само надълбоко, без която цепелините са обречени на гибел. А титановите дървета — масивни разклонения на плътта на самата Гея, издигащи се на повече от шест километра височина, и то само в планините — пускат по върховете си филизи, които са жизненоважни за храненето на подводниците.

И така, приятелските отношения са взаимноизгодни и за двата пола.

Нещо падна от израстъците, които се клатушкаха под издутината в средата на огромния извит търбух на цепелина. Цопна във водата и след като пипалата на подводницата го обгърнаха, изчезна. Разнесе се дълбока въздишка поради изпускането на водород от цепелина, който се спусна в прегръдките на своята любима.

Нямаше друго за гледане. Израстъците се сплетоха, масивните тела се докоснаха на повърхността на морето и останаха така. Едва когато вълните разклатиха сала, Крис разбра колко много действие може да остане скрито поради разстоянието.

— Сега стават доста неща — потвърди Чироко. — Между другото, има начин човек да се доближи до центъра на събитията. Веднъж пътувах в търбуха на в един цепелин, когато го порази любовната тръпка. Ако ти кажа… всъщност, няма значение. Беше доста бурно пътешествие.

Чироко си тръгна също така неусетно, както беше дошла. Крис продължи наблюденията си. Не след дълго по палубата изтрополиха копита и при кабината се озова Валия. Той седеше на ръба на сала и клатеше крака, като докосваше водата. Валия седна по същия начин, и за миг играта на сенките направи конската част на тялото й невидима. Превърна се в жена с изпружени нозе, провесила дяволските си копита във водата. Образът го разстрои и Крис отмести поглед.

— Красиво е, нали? — запита Валия на английски, но толкова напевно че за момент му се стори, че го е изтананикала на езика на Титанидите.

— Интересно е. — Честно казано, започваше да се отегчава. Тъкмо се бе наканил да става, когато тя взе ръката му, вдигна я към устните си и я целуна.

— О-о.

— М-м-м? — Тя го погледна, но той не успя да измисли какво да каже. Очевидно това нямаше значение. Валия го целуна по бузата, по врата, по устните. Едва можа да си поеме дъх.

— Почакай, Валия. Почакай. — Тя се спря и го погледна с големите си невинни очи. — Не мисля, че съм готов за това. Имам предвид… Не зная какво да кажа. Просто не смятам, че ще мога. Не сега.

Тя продължаваше да търси погледа му. Чудеше се дали не търси следи от лудостта му, решила че, той говори за собствените си страхове. После внезапно притисна дланта му между своите, кимна и се изправи.

— Ще ми кажеш, когато си готов, нали? — попита и бързо си тръгна.

Почувства се зле. Помъчи се да анализира причините за отказа си, но без успех. Валия му напомняше за нещо, което е сторил, докато не е бил с всичкия си. В такива моменти той биваше или доста по-смел, или безкрайно свенлив. Изглежда тогава го е връхлетял пристъп на смелост, защото колкото и да се опитваше, все не успяваше да получи задоволителен отговор на един въпрос: какво правят човек и Титанида? И още един въпрос: дали му бе необходима застраховка „живот“, преди да опита?

Валия беше огромна. И го плашеше до смърт.

Сигурно бяха изминали петнайсет минути, когато Габи заобиколи кабината и дойде при него на носа. Щеше му се да остане насаме с мислите си, но закътаното му местенце изглежда се бе превърнало в площад за манифестации.

Новодошлата се облегна на перилата, свирукайки, и го побутна с лакът.

— Нещо си тъжен, приятелче.

Той сви рамене и каза:

— Това бяха необикновени осем часа. Мислиш ли, че има нещо във въздуха?

— Какво например?

— Не зная. Всички са влюбени. Ето там небето се люби с морската шир. А на брега аз самият постъпих глупаво с Робин.

Габи подсвирна.

— Горкото момче.

— Да-а. А само преди минути Валия жадуваше да разбере дали моето побъркано променено „аз“ ме е оставило да чукам камъни, както те му викат. — Той въздъхна. — Сигурно има нещо във въздуха.

— Е, знаеш онази приказка. Тя върти Земята. Любовта, де. А Гея се върти доста по-бързо от Земята.

Крис я погледна подозрително.

— Нали ти не искаш нищо…

Тя вдигна ръце и поклати глава.

— Не и аз, приятелю. Няма да те безпокоя.При мен се случва от дъжд на вятър, и то с девойки. А освен това не съм по краткотрайните увлечения. Исках всичките ми връзки да продължат. Всичките седемнадесет, които съм имала. — Тя направи гримаса.

— Мислех, че гледаш на тези неща по различен начин — осмели се да каже Крис. — След като си толкова стара.

— Така смяташ, нали? Но не е истина. Винаги боли. Искам нещо да продължи безкрайно, а никога не се получава. И грешката е моя. Винаги накрая ги сравнявам с Чироко, а те никога не съвпадат с мярката. — Габи нервно се окашля. — Е, слушай сега. Не искам да ти се бъркам. Не се домъкнах тук, за да вра нос в твоите работи. Но не бива да се страхуваш от Валия. Не и емоционално, ако това те притеснява. Тя няма да те ревнува, нито ще е те обсебва, нито ще очаква историята да трае вечно. Титанидите не притежават чувство за изключителност.

— Валия ли те помоли да ми кажеш това?

— Ще се разгневи, ако разбере. Титанидите сами се справят с делата си и не искат никой да им се меси. Говори ти само Габи-която-знае-всичко и се меси навсякъде. Ще ти кажа още нещо и повече няма да се бъркам. Ако твоите опасения са от морално естество и се боиш да не те обвинят в содомия — опомни се, приятелче. Не знаеш ли? Дори католическата църква го признава. И Папата е съгласен, че Титанидите имат душа, макар да са езичници.

— А ако моите притеснения са от физическо естество?

Габи весело се засмя и го потупа по бузата.

— О-о, момче, нямаш ли още някоя приятна изненада?