Магьосницата

15. „Омагьосаната котка“

Титантаун се беше подслонил под огромно дърво, образувано от множество по-малки, обединени в един организъм-колония. Въпреки че Титанидите никога не се бяха занимавали с планирането на града, техните собствени предпочитания налагаха определена структура на селището. Те не обичаха да живеят на повече от петстотин метра от светлината, така че жилищата им образуваха пръстен под външната периферия на дървото. Някои бяха изградени право върху земята. Други бяха накацали по гигантските хоризонтални израстъци на ствола, поддържани от дънери с размерите на секвоя.

Из пръстена с жилищата, но малко по-навътре, бяха пръснати работилниците, ковачниците и рафинериите. По-навън, в посока на слънчевата светлина, а понякога и на открито, се бяха приютили пазарите и магазините. Из целия град имаше обществени сгради и съоръжения: пожарни, библиотеки, складове и цистерни. Общественото водоснабдяване се осъществяваше от кладенци и от събраната дъждовна вода, но кладенчовата беше мътна като мляко и нагарчаше.

Напоследък Робин прекара доста време във външния пръстен, използвайки медальона, който й бе дала Чироко, за да купува припаси за пътешествието. Намираше занаятчиите-Титаниди за любезни и услужливи. Те неизменно я насочваха към по-висококачествени стоки, въпреки че тя би се задоволила и с по-обикновена изработка. Така тя вече притежаваше бакърена манерка, чиито сложни филигранни гравюри я правеха достойна и за царска трапеза. Дръжката на ножа сякаш лепваше за ръката й. Украсяваше я червен рубин, наподобяващ голямо стъклено око. Спалният й чувал бе толкова богато избродиран, че сърце не й даваше да го сложи на земята.

Кларинет, Титанидата, с която се бе запознала в палатката на Чироко, й беше водач и превеждаше, пеейки, на търговците, които не знаеха английски.

— Не се притеснявай — каза й той. — Забележи, че никой не плаща с пари. Ние не ги използваме.

— Каква е тогава вашата система?

— Габи я нарича ненасилствен комунизъм. Според нея подобна система не би могла да съществува при човеците. Прекалено са алчни и егоцентрични. Прощавай, но повтарям думите й.

— Няма нищо. Навярно е права.

— Откъде да знам. Истина е, че нямаме човешките проблеми, свързани с борбата за превъзходство. Нямаме вождове и не се избиваме помежду си. Нашата икономика разчита на акордите и придобитите права. Всеки работи, както в свободната търговия, така и в обществени начинания. Изгражда си положение — можете да го наречете богатство, доверие или кредит — в съответствие с постиженията, възрастта или нуждите си. Никой не е лишен от най-необходимото — повечето разполагат с известен разкош.

— Не бих го нарекла богатство — отбеляза Робин. — На Ковън също не използваме пари.

— О, така ли? А каква е тогава вашата система?

Робин разсъди възможно най-безпристрастно, припомняйки си дейността на комуната, разчитаща на система от наказания, включително и смърт.

— Наречи го насилствен комунизъм. Съпътстван от размяна на стока срещу стока — сиреч, бартер.

Заведението „Омагьосаната котка“ се намираше близо до дънера на огромното дърво. Робин веднъж се бе отбивала там, но тъмнината в Титантаун беше вечна, а нямаше и карта на улиците. Нямаше и улици. За да намери човек нещо, имаше нужда от фенер и повечко късмет.

Робин възприемаше най-вътрешната част на града като квартал на развлеченията. Точно така си беше, въпреки че и там, както навсякъде из Титантаун, имаше магазини и дори жилищни постройки, нацвъкани сред танцувалните зали, театрите и кръчмите. Между външния пръстен и дънера имаше и една зле застроена зона. Това бе най-унилия квартал на Титантаун с множество избуяващи в горещата, влажна тъма градинки. По-голямата част от града се осветяваше от големи книжни фенери, но тук те се брояха на пръсти.

Това бе мястото, което най-много й приличаше на парк. Майка й я беше предупредила за парковете. В тях се крият мъжете, които изскачат и изнасилват жени. Разбира се, малко човеци се забиваха толкова навътре в Титантаун, но пък и нищо не би могло да ги спре да не идват насам. Мислеше, че е преодоляла притесненията си относно изнасилването, но това не й помагаше особено. Имаше места, където светлинка хвърляше единствено собственият й фенер.

Свистенето я накара да подскочи. Спря се да потърси причината и откри ластари от ниски, месести растения, които изпускаха фини пръски. Никое от тях не се отглеждаше на Ковън. От пухтящите редици на пръскачките, пресичащи надиплената нива, можеше и да не успее да види причината за мъглата. Тя се усмихна и пое дълбоко дъх. Мирисът на влажна пръст я върна обратно към детството, към обикновените дни, прекарани в игри из полята с узрели ягоди.

Кръчмата представляваше ниска дървена постройка с широка според обичая врата. Отвън висеше знак: два кръга, горният по-малък с две точки на върха, полегати очи и зъбата усмивка.

Зачуди се — защо точно котка? И защо на табелата пише на испански? Ако Титанидите изобщо учеха човешки език, то той неизменно биваше английски, но ето че над вратата беше изписано: „La Gata Encantada“. И то дори не с обичайните за Титанидите рунически знаци. Робин реши, че са странна раса. Толкова приличаха на хората по толкова много неща. Повечето от уменията им бяха като човешките. Повечето от заниманията им бяха чисто човешки. Също и изкуството — с изключение на тяхната невероятна музика. Странната им система за възпроизводство бе единственото нещо, което определено си беше лично тяхно.

Но не съвсем, помисли си тя, когато на влизане в „Омагьосаната Котка“ премина през водния праг, задължителен за всяко тукашно обществено заведение. Подът бе пясък, покрит със слама. В интерес на истината, Титанидите се справяха с проблема за съвместяването на урбанизацията и своята неспособност да сдържат естествените си нужди по-добре, отколкото, да речем, общината на Ню Йорк по времето на конете и четириколките. Градът гъмжеше от подобни на броненосци същества, чиято единствена храна бяха повсеместно разпръснатите купчини от оранжеви топки. В частните домове с проблема се справяха кой както може, с лопати и кошове за отпадъци. Но това беше невъзможно за места, където се събираха повечко Титаниди. Те зарязваха добрите маниери и просто не се притесняваха. Но имаха водните прагове, за да мият краката си, преди да се приберат вкъщи.

С изключение на това, „Омагьосаната котка“ си беше почти чиста проба човешка кръчма, но с повечко разстояние между масите. Имаше дори дълъг дървен бар с месингово перило. Помещението бе тъпкано с Титаниди, които се блъскаха наоколо, но тя вече не береше грижа дали няма да я настъпят. В подобна човешка навалица имаше доста повече шансове да го отнесе.

— Хей, човешкото момиче! — Робин се огледа и видя бармана да й маха. Той й подхвърли възглавница. — Приятелите ти са отзад. Искаш ли коренова бира?

— Да, моля. Благодаря. — Знаеше от първото си посещение, че тази бира е тъмно, пенливо алкохолно питие от ферментирали корени. Имаше познатия вкус на бирата, но беше по-силна — и по-тъмна. Харесваше й.

Групата се беше събрала около голяма кръгла маса в далечния ъгъл: Чироко, Габи, Крис, Псалтерий, Валия, Кларинет и Четвърта титанида, която не познаваше. Питието на Робин я бе изпреварило, налято в чудовищна петлитрова халба. Седна на възглавницата, като масата остана на нивото на гърдите й.

— Има ли котки на Гея? — запита тя.

Габи погледна Чироко и двете вдигнаха рамене.

— Май не съм виждала тук нито една — отвърна Габи. — Заведението е кръстено на един марш. Титанидите обичат маршовете. Смятат Джон Филип Суса за най-великия живял някога композитор.

— Не е съвсем точно — възпротиви се Псалтерий. — Той стои редом с Йохан Себастиян Бах. — Отпи глътка и като забеляза, че Робин и Крис го гледат, продължи с обясненията си. — Без да ги подценявам излишно, длъжен съм да заявя, че и двамата са основополагащи и първични. Бах — с геометрията от повтарящи се звукови форми, с висшата математика, внушаваща хармония. Суса — с чистия бравурен блясък. Те създават музиката си все едно че редят тухлите на вавилонски зикурат, един храм с пирамидална структура: Суса го изгражда от месинг, а Бах — от дърво. Всички човеци го правят по сходен начин. Дори на хартия вашата музика прилича на тухлена зидария.

— Никога не ни е идвало на ум нещо подобно — допълни Валия. — Да отпразнуваш една песен и после да я консервираш така, че да можеш да я изпълнениш по абсолютно същия начин, е една нова идея. Записана, музиката на Бах и Суса е прекрасна, без излишни усложнения. Тя е свръхчовешка.

Чироко въртеше глуповато очи напред-назад между двете Титаниди, сетне отмести поглед към Робин и Крис. Срещна известна трудност да ги открие.

— А сега знаете точно толкова, колкото и в началото — каза тя. — Лично аз никога не съм си падала по Суса. Що се отнася до Бах — мога да го приема, мога и да не го приема. — Тя примигна, поглеждайки ту един, ту друг, сякаш очакваше да й противоречат. Но всички мълчаха и тя яко си гаврътна от халбата. Част от бирата потече по брадичката й.

— Скоро ще те изгонят от бара, капитане — деликатно я подсети Габи, като сложи ръка на рамото й.

— Кой казва, че съм пияна? — изръмжа Чироко. Чашата й се прекатури и златисто-кафява пенлива вълна заля масата. За миг се възцари гробна тишина, после пак настана глъчка, тъй като Титанидите се постараха да се направят на ударени. Някой дойде и избърса с парцал масата, а пред Чироко се появи нова халба.

— Никой не е казал нищо подобно, Роки — тихо продължи Габи.

Чироко като че вече беше забравила.

— Робин, ти, мисля, не познаваш Обой. Обой (Диез Миксолидийско трио) Болеро, представям ти Робин Деветопръстата, от Ковън. Робин, това е Обой. Тя е от добър акорд и ще те топли, когато задухат студените ветрове.

Титанидата се надигна и стори дълбок поклон с предните си крака.

— Нека Свещеният Поток ни свърже — промърмори Робин и направи лека чупка в кръста, докато изучаваше с поглед компаньонката си за из път. Обой сякаш бе покрита с плюшен килим, дебел седем-осем сантиметра. Само по дланите, по малки области около зърната на гърдите и част от лицето лъсваше гола кожа с наситен маслиненозелен цвят. Същия цвят имаше и козината й, но тя бе изпъстрена с кафяви петна, като отпечатъци от пръсти. Кичурите по главата и опашката й бяха снежнобели. Приличаше на голяма плюшена играчка с големи, кафяви очи като копчета.

— С Кларинет се познавате, нали? — продължи Чироко. — Старият Клари е … да го наречем, внук на първата дяволска Титанида, която срещнахме тук. Неговата задна-майка беше първата Миксо-оеи… на Кралинет. — Тя замлъкна, преплитайки език. — Миксо-е-ай-нийски. Миксойонийски. Тя е първият Миксойонийски на Кралинет. После се размножила със своя заден-баща. Не звучи най-прелестно от човешка гледна точка, ама е отличен начин за подобряване на породата. Кларинет е Лидийски дует. — Тя се оригна и стана по-сериозна. — Като всички нас.

— Какво искаш да кажеш? — запита Крис.

— Че всички хора са Лидийски дуети — отвърна Чироко. Извади писалка и за почна да драска по масата.

Ж М Ж

Ж М М

— Погледнете тук — рече тя. — Това е Лидийски дует. Горната линия е женска, долната — мъжка. Звездата е полуоплоденото яйце. Горната стрелка сочи пътя на яйцето, а долните стрелки — кой кого чука, първично и вторично. При Лидийския дует: предната-майка и задната-майка са женски; предният-баща и задният-баща са мъжки. Също както при хората. Единствената разлика е, че Титанидите трябва да го правят два пъти. — Тя цинично се захили към Крис. — Двойно удоволствие, а?

— Роки, не е ли по-добре…

— Това е единственият лад, при който Титанидите се свързват като хората — каза Чироко и удари с юмрук по масата. — Това е единственият начин от двайсет и девет възможни. Има дуети, които са изцяло женски — три вида. Еолийски дуети. При Лидийските дуети се включва и мъжки, но в повечето случаи той е задна-майка. — Тя се намръщи и започна да брои на пръсти. — В повечето случаи. Четири от седем възможни. При Хиполидийския лад женската се опложда фронтално, а при Ликролийдиския го прави предно. — Прее-ее-дно.

— Роки…

— Наистина ли може да се съешава сама със себе си? — запита Крис. Габи му хвърли възмутен поглед, но той едва ли беше от значение, тъй като Чироко едва ли бе чула въпроса му. Тя клюмаше над масата, втренчила поглед в знаците, които бе нарисувала.

— Не по начина, по който си мислите — намеси се Обой. — Това е физически невъзможно. Извършва се мануално. Спермата се събира и после се имплантира. Спермата от задния пенис може да оплоди предната вулва, но само при един и същи индивид, а не между…

— Приятели, приятели, оставете ме да отдъхна, моля ви. Какво ще кажете? — Габи ги изгледа един по един, накрая се спря на Чироко. На лицето й се появи гримаса и тя се надигна — Дами и господа, и Титаниди, надявах се да започнем това пътешествие с малко повече организация. Мисля, че Роки имаше да каже някои неща, но това, по дяволите, може да почака.

— Може да почака — измърмори Чироко.

— Добре. Между другото, първата част от пътешествието е изключително лесна. Ще плаваме надолу по реката без да ни е грижа за света наоколо. Трябва само да натоварим всичко на лодките и да ги отблъснем от брега. Така че какво бихте казали да станем и да потеглим?

— Да потеглим! — откликна Чироко. — Тост! За пътя! Нека ни преведе през приключенията и ни върне по живо по здраво вкъщи. — Тя се изправи и вдигна чаша. На Робин й трябваха и двете ръце, за да вдигне своята халба, и да я доближи към другите сред звън и разплискана бира. Отпи дълга глътка и чу трясък. Магьосницата се беше сгромолясала от стола си.

Обаче не бе изгубила съзнание. Робин така и не можа да реши дали това е добре или напротив.

— Момент, момент — започна Чироко и размаха ръце. — Знаете как е с бирата. Трябва да смръкна малко прах. Веднага се връщам, а? — Тя се закандилка към изхода.

Проехтя писък. Докато Робин все още се чудеше чий е, Габи се изправи, прескочи масата, като успя по някакъв начин да си проправи път през тълпата Титаниди.

— Ето го! Ето го! Той е!

Сега разпознае гласа на Чироко и се зачуди какво ли я е стреснало толкова. Робин питаеше съмнения по отношение на характера на Магьосницата, но не я смяташе за страхливка.

В единия край на бара, близо до вратата, се бе образувала навалица. Нямаше изгледи с нейния ръст да успее да надзърне над високите конски задници, така че скочи върху бара и успя да се придвижи почти до центъра на суматохата.

Видя Чироко, успокоявана от непозната за Робин Титанида. Габи стоеше малко встрани. В едната си ръка държеше нож, а другата размахваше срещу треперещия на пода пред нея мъж. На трепкащата светлина от фенерите зъбите й проблясваха диво.

— Ставай, ставай — съскаше тя. — Ти си като лайната по пода, отвратително същество. Време е някой да те очисти, и аз съм тази, която ще го направи.

— Не съм сторил нищо — стенеше мъжът. — Кълна се, попитай Роки. Не бих направил нищо, аз съм добър. Познаваш ме, Габи.

— Познавам те прекалено добре, Джен. Имала съм на два пъти възможност да те убия и бях глупачка, че ги пропуснах. Изправи се и ме погледни в лицето, поне това можеш да сториш. Ставай, или ще те изкормя като шопар.

— Не, не, ще ме нараниш — той се преви на две с ръце върху чатала си и захлипа. Представляваше сърцераздирателна гледка. Лицето и ръцете му — всъщност цялата видима кожа — бяха насечени с белези от стари рани. Краката му бяха боси и кирливи, а дрехите — същински дрипи. Черно парче плат закриваше лявото му око като на пират, а по-голяма част от едното му ухо липсваше.

— Ставай! — заповяда Габи.

Гласът на Чироко, за изненада на Робин, прозвуча почти трезво.

— Той е прав, Габи — тихо изрече тя. — Нищо не е направил. По дяволите, дори се опита да избяга веднага щом ме видя. Толкова се изненадах да го срещна отново.

Габи леко се надигна. Пламъците в очите и се затаиха.

— Нима настояваш да не го убивам? — глухо запита тя.

— За Бога, Габи — промълви Чироко, вече поуспокоена. — Не можеш току-така да го накълцаш като бифтек.

— Да-а. Зная. И преди съм го чувала. — Тя коленичи на един крак до него и обърна главата му с тъпото на ножа.

— Какво търсиш тук, Джен? Какво си замислил?

Той се усмихна насила и запелтечи неразбрано.

— Само едно питие, това е всичко. Гърлото на човек пресъхва в тия горещини.

— Нямаш приятели тук. Трябва да има причина, за да дойдеш в Титантаун. Не би приел шанса да срещнеш мен, освен ако имаш сериозна причина да рискуваш.

— Така е, така е, Габи, страхувам се от теб, правилно. Да, сър, Джен чудесно, знае че не бива да се мярка на пътя ви. — Той се замисли за момент, но реши да не усложнява нещата и бързо смени курса. — Забравих, това е всичко. По дяволите, Габи, не знаех, че ще бъдете тук, наистина.

Робин усещаше, че този мъж е толкова привикнал към лъжите, че вероятно и сам вече не знае кое е истина. Беше очевидно и това, че изпитва неподправен ужас от Габи. Да беше два пъти по-висок от нея, но даже не помисли да се бие.

Габи стана и посочи с ножа си.

— Вдигай се, Джен. Не ме карай да повтарям.

— Нали няма да ме нараниш?

— Ако някога те видя отново, ще те заколя. Разбрахме ли се? Казвам, че няма да те убия. Но ако някога те видя отново, някъде, някога, ще те изкормя. От сега нататък ти ще се грижиш пътищата ни да не се кръстосат.

— Ще го направя. Обещавам.

— Когато отново се срещнем, Джен — каза Габи и посочи с ножа си, — ще ти отрежа и другото.

Жестът не беше по посока на здравото му око, а значително по-ниско.