Магьосницата

18. Безсъници

Габи се бе надявала да изминат целия път до Аглая преди да лагеруват, но сега видя, че е невъзможно. Чироко не беше във форма да продължи.

Всъщност не бяха се справили зле. Равномерното гребане на Титанидите ги бе довело до последния завой на север преди Офион да продължи в източна посока. Плитчина, осеяна с плавей, извиваше по течението на реката и оформяше тих пристан за акостиране на канутата. Над ниския скалист бряг се изправяха дървета и точно там Титанидите устроиха бивака с неумелата помощ на Крис и Робин.

Според Габи дъждът щеше да се сипе няколко декарота. Би могла да се обади на Гея и да провери със сигурност — дори да помоли за прекратяването му поради някаква уважителна причина. Но времето на Гея бе общо взето стандартизирано. Често бе виждала трийсет и шест часов дъжд да бъде последван след два хекторота от гореща вълна и изглежда и сега щеше да се случи същото. Облаците бяха ниски и плътни.

На северозапад се мержелееше Обиталището на ветровете, краят на наклонения кабел в Хиперион, известен като Стълбата на Чироко. Кабелът се губеше в облачния слой с размити мрачни очертания, преди да извие рязко нагоре на север от Габи. Стори й се, че съзира отблясъци зад облаците, над които бе надвиснал кабелът, отразявайки светлината в собствената си огромна сянка.

Стълбата на Чироко. Усмихна се криво, но без горчивина. Май вече никой не помнеше, че първото изкачване бе осъществено от двама души. Това не я притесняваше. Наясно бе, че като се изключи магистралата, тя не беше оставила толкова следи из този побъркан свят, колкото Чироко.

Покатери се на върха на скалата и загледа с любопитство как Крис и Робин се мъчат да бъдат полезни. Титанидите бяха прекалено възпитани, за да отхвърлят помощта им, ето защо неща, които можеха да бъдат свършени за пет минути, отнемаха петнадесет. Напълно естествено. Крис не говореше за произхода си, но беше градско чедо, въпреки няколкото екскурзии из опитомените пустини на Земята. Робин всъщност идваше от хиперград, нищо че вътрешността на Ковън представляваше пасторален пейзаж с житни поля и стада добитък. Малката никога през живота си не беше виждала дива, необлагородена, непланирана природа.

Но щом дойде време за готвене, Титанидите отпъдиха човеците. Готвеха почти толкова добре, колкото и пееха. За тази първа трапеза от пътуването изровиха от дисагите всичко, което най-лесно се разваля и трябва да бъде изядено бързо. Накладоха огъня и го оградиха с гладки камъни, измъкнаха медните съдове и направиха магиите, на които бяха способни, за да превърнат прясното месо и риба в чудеса на кулинарната импровизация.

Не след дълго се разнесе апетитен мирис. Габи се облегна назад и вкуси очакването, по-щастлива от когато и да било от доста време насам. Спомените я върнаха назад, когато двете с Чироко деляха скромната си трапеза, опърпани, целите в рани, без да знаят дали ще преживеят още един ден — и тогава бяха по-близки от всякога. Сега сладостта на тези спомени нагарчаше, но тя бе живяла достатъчно дълго, за да е наясно, че човек трябва да пази добрите спомени, за да оцелее. Нямаше желание да си блъска ума над всички неща, които се бяха объркали от онзи далечен ден досега, или да се притеснява за Чироко, която, захвърлена в палатката си, кроеше планове как да се докопа до алкохола в дисагите на Псалтерий. Вместо това предпочете да вдишва този божествен аромат на готвено, да се вслушва в успокоителния шепот на дъжда, примесен с песните на Титанидите, и да се наслаждава на повея на дългоочаквания хладен бриз от изток.

Сто и три годишна, тя се бе отправила се в пътешествие, което — както и всяко от предишните — можеше и да не завърши никога. На Гея нямаше застраховка живот, дори и за Магьосницата. Естествено нямаше и за волнонаемницата, която Гея търпеше само защото на нея можеше да разчита повече, отколкото на Чироко.

Тази мисъл не я безпокоеше. Щеше да оцелее и да просперира. Беше време, когато не можеше и да помисли за настоящата си възраст, но сега знаеше, че столетниците винаги са млади по душа — просто й се беше паднал късметът да изглежда така, както се чувства. Сега тя бе на шестнайсет, в планините Сан Бернардино, пред телескопа край огъня — и двете неща стъкмени от собствените й ръце, — в очакване небето да притъмнее и да изгреят звездите. Какво повече можеше да иска от живота?

Знаеше, че няма да порасне. Вече не го и очакваше. Възрастта, беше го открила, носи опит, знания, перспективи — а и много неща, които човек би могъл да запази завинаги, но се достигаше до едно плато на мъдростта. На двувековния си рожден ден, ако успееше да стигне дотам, едва ли щеше да е кой знае колко променена. Когато навърши осемдесет, изпита известна загриженост, но вече не се безпокоеше. Стигаха й всекидневните главоболия.

Този ден имаше само едно и то не търпеше отлагане.

Хвърли поглед към обикалящата край огъня Робин и дълбоко въздъхна.

Храната както винаги отговаряше на високите изисквания на Титанидите, но с една буквално горчива нотка. При готвенето те обикновено използваха остра подправка от счуканите семена на някакъв синкав плод с големината на пъпеш, на който бяха дали елегантно име в песните си, но човеците го наричаха хиперлимон. Няколко зърна от белите гранули на подправката бяха достатъчни за всяка рецепта.

Когато гозбата бе почти готова, Псалтерий внезапно се извърна и изплю хапката зеленчуци. За момент стиснатите му устни оставиха без отговор въпросителните погледи на останалите Титаниди. После подаде лъжицата на Валия. И на нейното лице се изписа гримаса.

Не след дълго разбраха, че в кожената торбичка с надпис „сол“, донесена от Обой, има концентрат от хиперлимон. След доста остра дискусия между четирите Титаниди се стигна до извода, че търговецът — бивш, вече излекуван текилахолик на име Китара — по някаква причина е решил да си направи груба шега с Магьосницата.

На нито една от Титанидите не й беше забавно. Габи не придаде на инцидента особено значение, въпреки че се наложи да изхвърлят цяла купа зеленчуци. Все още имаха достатъчно сол. Проверката на останалите провизии показа, че няма други подобни рокади. Но за Титанидите унищожаването на храната беше грях. Чудеха се защо Китарата им е спретнал тоя номер.

— Когато се върнем, непременно ще го попитам — мрачно се зарече Псалтерий.

— С удоволствие ще те придружа — добави Валия.

— Защо вдигате толкова шум? — поинтересува се Габи. — Това е просто безобидна шега. Понякога вие, приятели, ставате малко мрачни. Радвам се, че можете да си правите и шеги.

— Нямаме нищо против шегите — обясни Обой. — Аз ги обичам, както всеки друг. Но тази тук … имаше гаден вкус.

Въпреки че процесите на стареенето я бяха подминали, все пак у Габи имаше нещо, което се бе променило с годините. Все по-малко се нуждаеше от сън. Два часа на всеки двайсет горе-долу стигаха. Често се случваше да не мигне шейсет, дори седемдесет рота, без това да й се отрази зле.

Според Титанидите тя с всеки изминал ден все повече се доближаваше до тях и скоро щеше да се отърве напълно от този отвратителен навик.

Каквато и да бе причината, Габи беше решила, че може да мине без сън по време на това лагеруване. Усамоти се, поразходи се край реката, а когато се върна, лагерът беше потънал в тишина, ако се изключи тихото тананикане на почиващите си Титаниди. Бяха се изтегнали около огъня — четири невероятно гъвкави, комично-кошмарни фигури, с ръце, заети с маловажни неща, и почиващо съзнание. Валия лежеше на една страна, облегната на лакът. Обой се беше изтегнала по гръб и шаваше с крака във въздуха като паленце, което чака да го погалят по коремчето. От всички занимания на Титанидите, Габи намираше това за най-смешно.

Сред дърветата, недалеч от огнището, бяха опънати четири палатки. Габи подмина празното си убежище. Във втората палатка тежко спеше Чироко, в чийто стомах имаше само две чаши алкохол и океан от кафе. Габи знаеше, че не кафето е причината да се мята на сън.

Поспря пред палатката на Крис, съзнавайки, че ще бъде чисто нахалство да си пъха носа вътре. Нямаше какво да търси при Крис. Ето защо премина към следващата палатка. Изчака малко отвън, докато не чу как някой се размърда.

— Мога ли да поговоря с теб за минутка?

— Кой е? Ти ли си, Габи?

— Да.

— Така си и мислех. Влизай.

Робин бе седнала на спалния си чувал, положен върху дебелата постеля от мъх, донесена от Обой. Габи запали лампата, която висеше от напречната греда. Очите на Робин блестяха в очакване, но без злоба. Беше облечена в дрехите, в които беше прекарала целия ден.

— Безпокоя ли те?

Робин поклати глава.

— Не мога да спя — призна си тя. — За пръв път в живота нямам легло, в което да си легна.

— Обой с удоволствие би ти донесла още мъх.

— Не е там работата. Предполагам, че ще свикна.

— Сигурно няма да е зле да облечеш нещо по-свободно.

Робин вдигна богато украсената нощница, оставена й от Обой.

— Не е в стила ми — отвърна тя. — Как да се спи с това? Та то е за витрина.

Габи се подсмихна, приклекна на едно коляно и се залови с кожичките около ноктите си. Когато вдигна глава, Робин я гледаше. „Карая нататък, рече си тя, Робин знае, че не си дошла да провериш дали не й трябват чисти кърпи.“

— Май е редно първо да ти се извиня — започна тя. — Е, добре. Съжалявам за стореното, не беше справедливо, съжалявам.

— Приемам извинението ти — отвърна Робин. — Но предупреждението все още е в сила.

— Така, така. Разбирам. — Габи подбираше внимателно думите си. Явно бе необходимо нещо повече от извинение, но трябваше да е сигурна, че няма да прозвучи покровителствено.

— Постъпих неправилно, както според моите, така и според твоите разбирания. — продължи тя. — Извинението се отнася за насилието според моя собствен морален кодекс. Но ти ми беше разказвала за нещо, което вие, вещиците, притежавате, някаква система от задължения, а думата все ми се изплъзва…

— Лабра — отвърна Робин.

— Точно така. Не смятам, че разбирам смисъла й. Вероятно съм я осквернила, въпреки че не съм наясно как. А сега те моля за помощ. Има ли начин да уредим отношенията си? Има ли нещо, което мога да сторя, за да залича случилото се?

Робин се намръщи.

— Едва ли ще пожелаеш да се захванеш…

— Но аз искам. Имам огромното желание да сторя всичко възможно. Има ли начин?

— Да-а-а. Но…

— Какъв?

Робин вдигна ръце.

— Предполагам, че доста прилича на първобитен обичай. Дуел. Само аз и ти.

— Колко сериозен дуел? — запита Габи. — До смърт?

— Не, не сме чак толкова примитивни. Целта е помирение, а не убийство. Ако смятах за нужно да те убия, щях просто да го направя и вярвам, че сестрите ми щяха да ме подкрепят, когато дойдеше време за трибунала. Ще се бием с голи ръце.

Габи се замисли.

— Какво ще стане, ако аз спечеля?

Робин въздъхна раздразнено.

— Ти не разбираш. Не е важно кой ще победи, не в това е смисълът. Ние няма да си доказваме коя от двете е по-достойната. Борбата само ще потвърди коя е по-силна и по-бърза, а това няма нищо общо с честта. Но щом сме съгласни да се бием, при условието да не се убиваме, значи се признаваме взаимно за достойни, а следователно и почтени опоненти. — Замлъкна и за миг погледна лукаво. — Не се притеснявай. Ти няма да победиш.

Габи отвърна на усмивката и отново се усети, че харесва това дете. Повече от всякога я искаше твърдо на своя страна, когато започнеха проблемите.

— А какво ще стане после? Струва ли си да се бия?

Дълго време Робин не отговаряше. За много неща се беше досетила Габи, след като чу предложението за дуел. Чудеше се колко от тях сега премисля Робин. Дали да не я остави да победи? Криеше рискове, ако Робин заподозре, че тя не се бие с всички сили. Ако пък Робин загуби, дали наистина ще зарови томахавката? Габи трябваше да се сдобие с обещанието й. Смяташе, че достатъчно е опознала малката вещица и принципите й за чест — едва ли би предложила нещо, ако нямаше да се придържа към правилата. Така че борбата щеше да бъде сериозна и вероятно болезнена.

— Само ако ти искаш — отвърна накрая Робин.

Робин започна да се съблича и Габи последва примера й. Намираха се на половин километър от реката, достатъчно далеч, за да виждат лагерния огън като неясна светлинка през пороя. Бойното поле представляваше плитка падина сред надиплени хълмове. Имаше малко трева, но почвата все още бе спечена: изсъхналата от жегата земя едва-що бе започнала да се разкисва от влагата след шестчасовия непрестанен дъжд. Въпреки това терена не го биваше особено. Тук-таме вече имаше локви и кал.

Изправиха се лице в лице и Габи я огледа. Бяха почти равностойни противници. Все пак бе с няколко сантиметра по-висока и с няколко килограма по-тежка от Робин.

— Има ли някакви задължителни формалности? Някакви ритуали?

— Да, но са доста сложни и няма да означават нищо за теб, така че защо просто не ги прескочим? Дрън-дрън и ала-бала, ти ми се покланяш, аз ти се покланям — и приемаме, че сме спазили ритуалите, става ли?

— А правилата?

— Какво? О, сигурно би трябвало да има, нали? Но аз наистина съм в неведение ти какво знаеш за борбата.

— Зная как да убия някого с голи ръце — отвърна Габи.

— Нека просто се договорим да няма трайни наранявания. Загубилият трябва утре да е на крака. Всичко останало е разрешено.

— Добре. Но преди да започнем, любопитна съм да видя татуировката на стомаха ти. За какво служи? — Габи посочи пъпа й.

Можеше да бъде и по-добре — Робин да погледне себе си, а не сочещата ръка на Габи — но все пак Габи я свари неподготвена, когато ритна с крака, който бе заровила дълбоко в калта. Робин се наведе бързо, за да избегне ритника, но буцата кал я удари по лицето, като я заслепи едното й око.

Габи очакваше противничката й да отскочи назад и се бе подготвила да използва момента, но рефлексите на Робин се оказаха малко по-бързи, та успя да й отвърне с шут отстрани, като я забави достатъчно, за да прибегне до своя неочакван ход.

Кръгом и бегом марш.

Габи я подгони, но не това беше тактиката, към която беше привикнала. Продължаваше да очаква някакъв трик и не тичаше с пълна сила. Ето защо Робин скоро взе значителна преднина. Когато разстоянието помежду им нарасна на десетина метра, тя спря и се извърна, а окото й отново бе отворено. Габи смяташе, че Робин все още е заслепена, но дъждът бе измил калта. Изненадана, Габи започна изключително предпазливо да се приближава към хлапачката.

Сякаш започваха отначало. Габи се почувства измамена, защото май никога не се беше била по такъв начин. Тренирала бе преди много години и макар че не беше остаряла, с мъка би си спомнила същината на тези тренировки. Всяка от битките, в които се бе забърквала през последните осемдесет години, беше съвсем сериозна, което означаваше смъртоносна. И в никакъв случай не приличаше на тренировка. От друга страна, Робин сигурно великолепно владееше умението да води подобен вид схватки. Самата й личност го подсказваше.

Нямаше реална причина борбата да продължи повече от няколко минути, дори и да не се млатеха с пълна сила. Габи не бе предполагала подобен обрат. Продължи да се приближава, без да се подготвя за атака, предоставяйки инициативата на Робин. Чувстваше, че ще се справи, ако малката вещица реши да използва момента. Бе постигнато мълчаливо споразумение и Габи щеше да го уважи. При обявяването на правилата Робин заяви, че не иска никоя от страните да бъде наранена. Това означаваше, че Габи е почитан опонент, който не бива да пострада.

Стана мигновено. Габи разбра, че губи всичките си предимства, каквито и да са били те. Няма значение. Очакваше да загуби, но това не ще я спре да даде всичко от себе си. Робин щеше да разбере, че е участвала в истинска битка.

— Помирение! — крещеше Габи. — Чичо, лельо и всички племенници!

Робин отпусна ръката й и острата болка бавно се дръпна от рамото на Габи, която вдигна лице от калта и се изтърколи. Постепенно й се връщаше вярата, че все пак някой ден би могла отново да си служи с ръката си.

Вдигна глава и видя Робин, която седеше с отпусната между коленете глава и дишаше като парна машина.

— Две от трите се пръкнаха, а? — предположи Габи.

Робин избухна в смях. Буен смях, но без следа от високомерие.

— Ако дори и за миг бях предположила, че ти минават такива мисли — успя накрая да изрече тя, — щях да те вържа и да те затворя в клетка. Но ти сигурно би прегризала веригите.

— На два пъти почти те бях докопала, а?

— Никога няма да узнаеш колко си близо до истината.

Габи се чудеше защо се чувства толкова добре, като се има пред вид фактът, че цялото тяло я болеше. Предположи, че се дължи на еуфорията от маратона, онова чувство на лекота, което се появява след края на някакво изключително усилие. А не беше и наранена. Доста бе понатъртена, известно време щеше да усеща слабост в рамото, но страдаше повече от напрежението, отколкото от последиците от боя.

Робин бавно се изправи. Протегна ръка.

— Хайде да отидем на реката. Трябва да се измиеш.

Габи пое ръката и успя да се изправи. Робин накуцваше, а и Габи не се чувстваше твърде устойчива, така че се подкрепяха взеимно през първите мъчителни стотина метра.

— Наистина исках да те питам за татуировката — подхвана Габи, щом доближиха реката.

Робин забърса с ръце корема си, но без особена полза.

— Сега не се вижда. Адски съм кална. Ти какво мислиш за нея?

Габи бе готова да изрече нещо учтиво и необвързващо, но изведнъж намери думите.

— Мисля, че е едно от най-гадните неща, които съм виждала.

— Точно така. Източник е на мощна лабра.

— Би ли ми обяснила? Всички вещици ли се обезобразяват по такъв начин?

— Аз съм единствената. Тук вътре се крие лабрата.

Внимателно нагазиха в реката и седнаха. Дъждът намаля и се превърна във фина мъгла, а на север облаците се бяха разкъсали и пропускаха бледа светлина.

Габи вече не виждаше татуировката, но не можеше да се отърси от мисълта за нея. Беше гротескна, почти ужасяваща. С едва ли не анатомична точност изобразяваше разрязаните слоеве от тъкани, отметнати настрани, за да разкрият разположените отдолу органи. Яйчниците приличаха на развалени плодове с пъплещи личинки. Тръбите бяха покрити с възли. Но най-ужасно изглеждаше утробата. Издута, ппреливаща от „среза“, а от разкъсаната рана сълзеше кръв. Беше ясно, че нараняването е причинено отвътре, като че нещо чуждовищно се мъчеше да си проправи път навън. От съществото, скрито в утробата, не се виждаше нищо, освен две пламтящи диви очи.

Когато отново започнаха да навличат дрехите си, дъждът се усили. Габи не се обезпокои при първото спъване и падане на Робин — ходенето бе трудно, а малката все още страдаше от изкълчения си глезен. Но когато Робин падна за четвърти път, стана ясно, че нещо не е наред. Тя се клатушкаше, трепереше, лицевите й мускули бяха сковани.

— Нека да ти помогна — каза Габи, когато вече не можеше да гледа безучастно страданията й.

— Не, благодаря. И сама ще се справя.

Минута по-късно тя падна и вече не стана. Крайниците й леко потреперваха. Очите й застинаха. Габи коленичи и се помъчи да я вдигне на ръце.

— Ннне… Ннннне.

— Какво? Бъди разумна, драга. Не мога да те оставя навън под дъжда.

— Ддддддаааааааа… Ооосссстави. Оооостави мееее.

Ама че проблем. Габи я положи на земята и се изправи, почесвайки глава. Погледна към лагерния огън, който не беше далеч, после отново към Робин. Намираха се на върха на нисък хълм и покачващото се ниво на реката не беше опасно. Нито пък щеше да се удави в дъжда. В тази част на Хиперион нямаше кръвожадни хищници, въпреки че някои дребни животинки можеха да я поухапят.

Ще я послуша. Трябва да се нагоди към нея, за да не повтори отново грешката си. Обърна се и пое обратно към лагера.

Обой се надигна, обезпокоена, че Габи се връща сама. Габи знаеше, че Титанидата ги е видяла да тръгват заедно — сто на сто се досещаше какви са ги дробили навън под дъжда. Опита да я успокои, преди да си е направила прибързани изводи.

— Тя е добре. Поне според мен. Има припадък и не желае помощта ми. Можем да я вземем, когато стане време за тръгване. Къде отиваш?

— Да я прибера в палатката, разбира се.

— Не мисля, че ще се зарадва.

Обой беше ядосана. Габи никога не беше виждала толкова ядосана Титанида.

— Глупави човеци, глупави игри — изръмжа тя. — Не желая да играя по нейните правила, нито пък по твоите.

През стената от дъжд Робин видя да се задава Обой. По дяволите, Габи беше пратила кавалерията.

— Дойдох по свое желание — започна Титанидата и вдигна Робин от калта. — Каквито и човешки норми да се опитваш да спазиш с налудничавите си действия, те ще си останат ненакърнени, защото за теб ще се погрижа аз, а не някоя човешка институция.

„Остави ме, обрасло дървено конче-играчка“, опита се да заповяда Робин, но от схванатите й челюсти излезе само дрезгав грак.

— Ще се погрижа за теб — нежно промълви Обой.

Робин остана спокойна, когато Обой я положи върху спалния й чувал. „Престани да се дърпаш, примири се с положението и изчакай, за да победиш накрая. В момента си безпомощна, но по-късно ще видим.“

Обой се върна с кофа топла вода. Изкъпа Робин, изсуши я, подмятайки я като парцалена кукла и я напъха в избродираната премяна, предназначена за нощница. Робин вероятно тежеше не повече от лист хартия, тъй като Обой я вдигна с една ръка и я мушна в чувала. Зави грижливо врата й.

После запя.

Топла вълна се надигна в гърлото на Робин. Това я ужаси. Да бъде добре увита, изкъпана и облечена… каква страхотна обида за нейното достойнство. Трябваше да натрупа повече гняв, отколкото усещаше. Трябваше да съчини оскърбителните слова, с които да залее това същество веднага щом отново овладее тялото си. Вместо това усещаше само задушаващата буца от отдавна забравени чувства.

Беше немислимо да плаче. Ако веднъж се предаде, може никога да не се освободи от самосъжалението. Това бе най-големият й страх, толкова ужасен, че избягваше да мисли за него. Някога бе плакала, насаме. Но нямаше да го направи в чуждо присъствие.

Все пак, тя в известен смисъл бе сама. Обой го каза. Човешките правила, каноните на Ковън, те не бива да се прилагат тук. Тук всичко е извън правилата и Ковън не й бе повелявал никога да не плаче. Това си е нейна самоналожена дисциплина.

Чу стон и разбра, че е излязъл от нейната уста. От крайчета на очите й се стичаха сълзи. Не можеше да преглътне буцата в гърлото си.

Робин се предаде и с плач заспа в ръцете на Обой.

Крис се облакъти на спалния си чувал в прокълнатия сумрак и потрепера. От часове усещаше, че кризата е неизбежна, но тя все не започваше. Или може би вече беше под нейно влияние? Както бе казал на Габи, самият той не бе наясно има ли пристъп. Но не беше съвсем така. Нямаше да знае, ако кризата беше започнала, а действията му на машина с изпокъсани ремъци и строшена скоростна кутия му се виждаха съвсем нормални, но тогава нямаше да бъде тук и да се поти.

Реши, че е заради светлината и дъжда, ромолящ по покрива на палатката. Светлината беше не на място. Проникваше през брезентовите стени и означаваше, че или е ранна утрин и е време за ставане, или е късен следобед и е рано за лягане. Истинската нощ я нямаше никаква.

А и дъждът. Колко неща дочуваше през шума му. Тихите песни на Титанидите и пращенето на огъня. Някой се приближи до палатката му, постоя, хвърляйки сянка върху стените, и си тръгна. По-късно чу гласове и стъпки на хора, поели нанякъде. Доста по-късно някой се върна.

Но ето че сега се приближаваше някой друг. Толкова голяма сянка не можеше да хвърля дори Магьосницата.

— Чук, чук.

— Влез, Валия.

Носеше със себе си кърпа, промуши главата и торса си, за да задържи краищата на палатката отворени, а с кърпата избърса калта от предните си копита, преди да стъпи върху брезентовия под. Направи същото и със задните, като се извиваше и накланяше назад при вдигането на всеки крак, също като куче, което се чеше зад ухото, без нито за миг да изглежда непохватна.

Пременена бе с лилав дъждобран с размерите на палатка. Докато го сваляше и окачаше на куката до входа, Крис едва сдържаше любопитството си относно целта на визитата.

— Имаш ли нещо против да запаля лампата?

— Пред теб е.

Палатката бе пригодена за габаритите на Титанидите, което означаваше, че Валия можеше да стои изправена в центъра и дори да се завърти. Лампата хвърляше фантастични сенки докато я закачаше на напречната греда, за да приседне със свити крака.

— Няма да остана дълго — започна тя. — Всъщност, може би е грешка, че въобще дойдох. Но все пак, ето ме.

Ако бе имала намерение да го озадачи, не би могла да го направи по-сполучливо. Ръцете й нервно си играеха с торбичката й — една твърде изнервяща гледка за Крис. Палците й хванаха ръба на торбичката и го опънаха като ластик на бански гащета.

— Объркана съм, откакто разбрах, че ти… че ти наистина не помниш стоте рота, които прекарахме заедно след като те намерих да се скиташ под Стълбата на Чироко, след Голямото падане.

— Колко са сто рота?

— Малко повече от четири дни по вашите мерки. Един рот е шейсет и една минути.

— Не е много време. Добре ли се забавлявахме?

Тя го погледна и отново затършува из торбичката си.

— Аз се забавлявах. Ти твърдеше същото. Притеснява ме, че можеш да останеш с впечатлението, че съм те използвала само като талисман за късмет, както ти обясних първия път, щом дойде в съзнание.

Крис сви рамене.

— Дори така да е, това не ме притеснява. И бих се радвал, ако съм ти донесъл късмет.

— Не, не е това. — Тя прехапа устни и Крис с изненада забеляза сълза, която бързо беше избърсана. — Проклета да съм — простена Валия. — Не мога да се изразя точно. Дори не зная какво се опитвам да кажа, освен че ти благодаря. Дори и да не си спомняш… — Тя бръкна в торбичката си, извади нещо и го натика в ръката му. — Това е за теб — прошепна, изправи се и излезе, преди той да разбере какво става.

Разтвори пръсти и видя яйце на Титанида. Жълтеникаво като самата Валия, но с черни заврънкулки. Върху твърдата му повърхност се мъдреше изящен надпис на английски:

Валия (Еолийско соло) Мадригал: Късметлията Мейджър

26-ти Гигарот, 9 761 811 695 рот (2100 година след Христа)

„Гея не казва защо се върти.“