Магьосницата

31. Блясъкът на светкавицата

— Колко умни са тези същества? — запита Крис, загледан в самотната бръмчаща бомба, която пикираше, за да започне нов кръг над главите им.

Габи я погледна намръщено.

— Не е видял добро онзи, който е подценил интелигентността на нещо, срещнато на Гея. Добро емпирично правило е да приемеш, че то е интелигентно поне колкото теб и е поне два пъти по-подло.

— Тогава какво прави онази там горе?

Габи потупа кобура на взетото назаем оръжие.

— Може би вече е чула за свалената от Робин бръмчаща бомба. — Още веднъж погледна към небето и поклати глава. — Но едва ли това е единствената причина. Не ми харесва тази работа. Хич не ми харесва — каза тя и изгледа Чироко.

— Е, права си. На мен също не ми харесва.

Крис гледаше ту Габи, ту Чироко, но никоя от тях не каза нищо повече.

Бръмчащата бомба все така кръжеше над тях. Сякаш чакаше нещо, но какво? Стрелите на духовете периодично валяха на залпове от по три-четири дузини. Изстреляни почти право нагоре, щом достигнеха земята, те вече бяха загубили смъртоносната си скорост. Една улучи Кларинет в задния крак. Беше проникнала на пет-шест сантиметра в мускула: болезнено, но можеше лесно да се извади, тъй като върхът не бе назъбен. Залповете като че бяха предназначени да ги задържат на мястото, където се бяха окопали. Крис бе чел някъде, че по време на война подобна тактика е била нещо обичайно

Но ако духовете искаха да ги задържат тук, вероятно имаха някаква причина. Или готвеха изненада, или очакваха подкрепление. И в двата случая според Крис най-логично бе да предприемат бърз преход до кабела. Сигурно биха постъпили точно така, ако не беше заплашителното присъствие на бръмчащата бомба високо над главите им.

— Мислиш ли, че духовете и бомбата координират действията си? — попита той.

Габи го изгледа, но не отговори веднага.

— Съмнявам се — каза накрая тя. — Доколкото зная, духовете никога не са сътрудничили с когото и да било, освен с духове, и то неуспешно. — Но когато отново извърна поглед към небето, май се замисли. Погали дръжката на пистолета и го насочи към далечната мишена, която се рееше над тях, прикотквайки я с тих, мамещ шепот.

— Стрелите секнаха — отбеляза Валия.

Крис го бе осъзнал преди минути, но си мълчеше от суеверен страх да не би стрелбата да започне отново. Беше истина: в продължение на половин час, откакто бяха изкопали своята обща лисича дупка, стрелите пристигаха на интервал от минута-две, а сега ги нямаше.

— Може да съм песимист — отвърна Габи, — но не бих казала, че и това ми харесва.

— Вероятно са си отишли — осмели се да предположи Кларинет.

— Тогава ще стана трамвай.

Крис не можеше да се сдържа повече. Нямаше смисъл да си повтаря, че Габи и Чироко са далеч по-възрастни, по-умни и с по-голям опит в тези неща.

— Мисля, че трябва да побегнем към кабела — каза той. — Кларинет вече е ранен. Ако чакаме да започнат отново стрелбата, ще стане много по-лошо. — Изчака, но макар всички погледи да бяха отправени към него, никой не каза нищо. Той продължи. — Това е само предчувствие, но ми се струва, че бръмчащата бомба очаква нещо. Може би подкрепление.

Очакваше Магьосницата да обори това предположение. То се основаваше единствено на факта, че бръмчащите бомби веднъж вече бяха действали организирано при атаката, по време на която бе убит Псалтерий.

За негова изненада Чироко и Габи се спогледаха разтревожено. Разбра, че отвъд границите на познатото дори за самата Магьосница бе непосилно да разбере какво би хвърлила срещу тях Гея. Имаше толкова възможности. И дори нещата, които минаваха за познати, можеха да се променят за една нощ, защото Гея създава нови същества и сменя правилата, на които се подчиняват старите.

— Това го казва човек, който е голям късметлия — отбеляза Габи.

— Зная, зная. Не отричам това усещане. Аз самата нямам представа какво да предприемем. Но може би онова изчадие горе очаква точно това от нас. Независимо колко бързо се движим, то ще има време поне за една атака, а теренът пред нас е гладък като тепсия.

— Не мисля, че ще намаля много скоростта си — каза Кларинет.

— Аз ще се погрижа за Робин — допълни Обой.

— По дяволите, точно вие, Титанидите, сте най-застрашени там! — извика Чироко. — Мисля, че аз за секунди мога да се окопая в пясъка, но когато вие легнете, задниците ви стърчат на метър и половина.

— И все пак си струва да опитаме — вметна Кларинет. — Не ми се лежи тук, за да се превърна в игленик.

Крис вече смяташе, че няма да стигнат до никакво решение. Изправена пред два неразумни изхода, Чироко внезапно бе загубила увереността си, придобита по време на пътуването. Изглежда лидерството под каквато и да било форма — като изключим налагането на морални принципи — не беше силната й страна. Габи се нуждаеше от време, за да се настрои за тази роля, която по принцип не обичаше. Робин бе парализирана, а Титанидите никога не бяха показвали склонност да оспорват заповедите, издавани първо от Габи, а след това от Чироко.

Що се отнася до Крис, той никога не бе заставал в детството си начело на спортен отбор, нито пък бе решавал къде да ходят с приятелите му и какво да правят. Вече като възрастен, никой не му бе предлагал да поеме каквото и да било водачество. Но сега у него се надигаше желанието да поеме контрола. Струваше му се, че ако останалите продължат да се колебаят, може би ще се окаже, че е дошъл неговият час.

И тогава, внезапно, всичко се промени. Оглуши ги експлозия, като че мълния бе ударила на десетина метра от тях, последвана от глухия, отдалечаващ се тътнеж на бръмчащата бомба.

Рефлекторно всички се изравниха със земята. Когато Крис се осмели да погледне, видя тихо да се приближат още три бръмчащи бомби, плъзгащи се над върховете на дюните, трептящи и нереални сред маранята. Притиснал буза до пясъка, продължи да следи как нарастват и от точки, разделени от линии, се превръщат в лакоми усти и огромни криле. Върху крилете личаха малки изпъкналости, така че, гледани отпред, приличаха на вкочанени черни прилепи.

Минаха на петдесетина метра над главите им. Крис видя нещо да се откъсва от едната от тях. Цилиндричен обект, който с клатушкане изчезна зад дюната от лявата им страна. Оттам избликна огнен фонтан и Крис усети топлината му върху бузата си.

— Бомбардират ни! — изкрещя Чироко. Беше се надигнала. Габи се опита да я притисне към земята, но тя сочеше към трета ескадрила бръмчащи бомби, появила се от североизток. Бяха прекалено високо, за да атакуват успешно, но точно преди да достигнат над тях, леко се вдигнаха, като разкриха белите си кореми и плътно прибраните крака, които използваха за приземяване, и пуснаха смъртоносните си яйца. Кларинет помогна на Габи да притисне Чироко към земята точно в мига, в който експлозията засипа с пясък проснатите им тела.

— Прав беше! — викна Габи през рамо, скачайки на крака, но от това на Крис не му стана по-леко. Той се озърна за Валия, но преди да разбере какво става, нещо го вдигна във въздуха.

— Към кабела! — викаше Валия. Крис едва не изпусна водния си пистолет, когато тя се втурна се напред, понесла го на гърба си. Хвърли поглед през рамо и видя от дюната зад тях да се спуска огнена река, а от нея да изплуват всички духове на ада.

Бяха стотици, обвити в пламъци. Представляваха безформени купчини от пипала, объркани кълбетаа, които не приличаха на нищо, познато на Крис. Имаха размерите на големи кучета. Разбягваха се като раци, точно толкова бързо, всички вкупом, един през друг. Бяха прозрачни като пламъците и обвити в тях, се превръщаха във вихри бушуваща светлина, която не хвърляше сенки. Ушите на Крис заглъхнаха от свръхзвуковия писък и свистене, като от изстиващ нажежен до червено метал.

— Това си беше истинска бомбардировка — извика Габи, която изневиделица се появи вдясно, яхнала Обой. Титанидата бе взела Робин на ръце. — Трудно е да се повярва, че бръмчащите бомби си сътрудничат с духовете.

— Въпреки това не бих казал, че са на наша страна — отвърна Крис.

— Нито пък аз. Имаш ли идея какво да правим сега? — Габи посочи към небето, където Крис видя две ескадрили от по три бръмчащи бомби, които кръжаха и се подготвяха за друга атака.

— Предложила да продължим да тичаме — отвърна Валия преди Крис да измисли нещо. — Според мен още не ги бива да хвърлят бомби. Имаха две възможности, при които ние бяхме безпомощни, а пропуснаха и двете.

Кларинет и Магьосницата бяха настигнали другите две Титаниди и сега галопираха редом с тях.

— Добре. Но те могат да променят тактиката. Ако ви се стори, че се снижават, лягайте веднага. А ако ще тичаме, не бягайте по права линия. И малко ускорете крачката. Наличието на повече мишени ще ги обърка.

Титанидите веднага се подчиниха на заповедите. Валия хукна в зиг-заг към кабела по начин, доста по-различен от обикновения й плавен и лек галоп. Крис трябваше да се държи здраво, за да остане на гърба й. Когато бръмчащите бомби се престроиха за нова атака, тя удвои усилията си, изхвърляйки фонтани от пясък на завоите.

— Все още летят високо — съобщи й Крис.

— Добре. Аз продължавам…

— Завий срещу тях! — извика той. Валия веднага се подчини, а Крис се притисна към гърба й. Над главата му изсвистяха три бомби и избухнаха на петдесетина метра от тях. Крис разбра, че е бил прав. Най-близката експлозия можеше да ги залее с пламъци. Ушите му пищяха, но основната мощ на бомбите явно отиваше за възпламеняване, а не за детонация.

— Това е напалм — извика Чироко, когато за момент Кларинет и Валия се доближиха при хаотичното си движение. — Ако ви облее, прилепва към тялото и изгаря.

Крис нямаше желание да го опитва, независимо дали полепваше или не. Понечи да го каже и в този миг Валия изпищя, и залитна.

Изхвърлен напред към гърба й, той удари брадичката си и си прехапа езика. Изправи се, изплю кръв и хвърли поглед през рамо. Около левия крак на Валия се бяха увили стъклени израстъци. Изглеждаха твърде ефемерни, за да имат силата, с която разкъсваха месата и я дърпаха надолу. Въпреки това го правеха. Коленете й вече бяха зарити в пясъците.

Без да усеща ръцете си, Крис се прицели и изстреля струя вода към духа. Онова пусна Валия, върна се половин метър и затрепера. Крис си помисли, че умира.

— Водата не го наранява! — извика Валия и стреля с прашката си по съществото. Два израстъка се откъснаха и се загърчиха преди да замрат в пясъка. — Тя се плъзга по него!.

Макар и наранено, съществото отново се устреми към Валия. Приличаше на кълбо от стъклени змии. Някъде близо до центъра, но не в точно определена точка, се намираше голям розов кристал, който вероятно представляваше око. Приличаше повече на безгръбначна морска химера, отколкото на сухоземно същество, въпреки че притежаваше гъвкавата сила на камшик.

Валия се изправи на задни крака, а Крис вкопчи пръсти в косите й. Тя като че не го усещаше. Скочи върху съществото с предните си копита, изправи се и отново го стъпка, после скочи върху мърдащите остатъци и ги срита толкова силно със задните си крака, че парчетата все още се въртяха във въздуха, когато тя отново се втурна напред.

Крис вдигна поглед и видя изпълненото с бръмчащи бомби небе.

Всъщност бяха не повече от двайсет или трийсет, но дори една бе достатъчна.

Когато отново дойде в съзнание, Валия бе коленичила до него и го разтърсваше за раменете. Ушите му бучаха. Забеляза, че косата на Валия бе обгорена от едната страна, а лявата ръка и лявата половина на лицето й кървяха. Жълтата й кожа не се виждаше под полепналия върху нея пясък.

— Не кървиш много лошо — каза тя и това го накара да сведе поглед към разкъсаните си дрехи и червенината отдолу. Панталоните му бяха раздрани и Крис бързо откъсна парчето. — Разбираш ли ме? Чуваш ли ме?

Крис кимна, въпреки че беше съвсем замаян. Валия отново го вдигна и той затърси с крака стремената, опитвайки се да се закрепи на гърба й. Когато се намести, тръгнаха отново.

Намираха се само на стотина метра от първата нишка на кабела. Точно преди да пристигнат, Крис усети лека промяна в звука от копитата на Валия. Вместо глухия тропот в дълбокия пясък сега се чуваше звънко „чат-чат“ като по твърда скала. Скоро стигнаха толкова близо, че можеха да докоснат масивната нишка. Валия започна да обикаля оглеждайки огромната празнота на пустинята. Нямаше и следа от Чироко и Кларинет, Габи, Обой или Робин. Въпреки че се чуваше далечен рев на реактивни двигатели, по небето не се виждаха бръмчащи бомби.

— Ето там — каза Валия. — На изток.

В пясъка се забелязваше някакво вълнение. Множество духове образуваха жив облак над нещо, което лежеше неподвижно.

— Това е Обой — тихо рече Валия.

— Не. Не може да бъде.

— Но е така. А ето там, вдясно от останалите… Боя се, че това е нашата приятелка Робин.

Дребната фигурка се бе появила зад една от нишките на кабела. Намираше се на триста-четиристотин метра от тях двамата. Крис я видя да спира близо до касапницата. Клекна и закри с длани устата си, после се изправи и Крис беше сигурен, че знае какво се готви да стори.

— Робин! Робин, недей! — изкрещя той. Видя я да спира и да се оглежда.

— Много е късно! — викна Валия. — Вече е мъртва. Ела при нас. — След това се обърна към Крис. — Отивам да я прибера.

Той стисна здраво китката й.

— Недей. Почакай я тук. — Прозвуча отвратително негероично, но не можа да се сдържи. Продължаваше да вижда израстъците на духа, които дърпат Валия към пясъка. Погледна към краката й и въздъхна.

— Това…

— Не е толкова зле, колкото изглежда — успокои го Валия. — Раните не са толкова дълбоки. Повечето.

Изглеждаше ужасно. Левият й крак бе покрит със засъхваща кръв и поне един от дълбоките прорези беше откъснал парчета кожа. Крис отмести безпомощен поглед към Робин, която тичаше към тях. Не бягаше равномерно, ръцете и краката й се мятаха насам-натам. Крис изтича да я пресрещне и се върна, като я подкрепяше под мишница. Робин се срина на скалата, останала без дъх, неспособна да пророни нито дума, но обгърнала камъка като стар приятел. Крис я обърна и я хвана за ръката. За тази без кутрето.

— Ние бяхме тук — успя накрая да промълви Робин. — Тук… под кабела. Тогава Габи видя бръмчащата бомба и… тя се снижаваше. Първата бомба. И я свали! А от бомбата падна нещо с парашут… и тръгна след нея. Водата не ги убива! Появиха се точно пред нас и… и…

— Зная — вметна Крис. — Аз също видях.

— И тогава Обой се върна за търси Габи, и… не ме взе със себе си. Не можех да помръдна! Но успях да се раздвижа, станах и тръгнах… след нея. Беше ето там, и тогава ти ме повика… и Габи е някъде навън. Трябва да я намеря, ние…

— Чироко и Кларинет също ги няма — каза Крис. — Но може да са някъде под кабела. Вие трябва да сте пристигнали доста по на запад от нас. Чироко може да е в другата посока. Ние… Валия, колко дълго бях в безсъзнание?

Валия се намръщи.

— И ние бяхме под кабела — каза тя. — Изглеждаше съвсем безопасно. Видяхме Габи да тича сама и тръгнахме да й помогнем — тогава едва не ни улучиха. Аз самата за кратко бях в безсъзнание.

— Нямам спомен.

— Вероятно са минали четири или пет децирота… може би половин час от началото на бомбардировката.

— Значи Чироко е имала време да се добере до кабела. Да претърсим първо около външните нишки. — Но не добави, че е сигурен, че никой, останал навън сред пясъците, няма как да е оцелял.

Опитваха да бързат, въпреки че не им се искаше да напуснат така трудно достигнатото убежище. Отделиха известно време за да се погрижат за раните си. Робин бе най-леко наранена, а Крис се нуждаеше от една-две превръзки. Повече време им отне Валия. Когато разкъсаният крак бе превързан, тя като че не изпитваше особено желание да го натоварва.

— Какво да правим? — попита Крис. — Някой от тях сега може да е от другата страна на тази нишка и да оглежда внимателно пясъците, за да ни открие.

— Да се разделим — предложи Робин. — Те ще са някъде около ръба. Ще търсим и в двете посоки.

Крис прехапа устни.

— Не зная. Във всички филми, които съм гледал, разделянето винаги е предвещавало голямо нещастие.

— Ти градиш тактиката си на филми?

— Какво друго ми остава? А ти ще предложиш ли нещо по-добро?

— Едва ли — призна си Робин. — Тренирали сме различни видове нападения, но не зная кои биха свършили работа тук.

— Не се разделяйте — твърдо каза Валия. — Това ви прави уязвими.

Не но им остана време да вземат решение. Робин, която оглеждаше пустинята, видя Габи да се появява на върха на дюната. Тя тичаше с леките скокове, характерни за ниската гравитация, които вече не изглеждаха толкова странни на Крис. Личеше, че е уморена. Леко се бе привела, сякаш нещо й тежеше.

Постепенно скъси разстоянието. Все още на половин километър от тях, махна с ръка и изкрещя, но никой не разбра какво.

А и Габи не чу истеричните викове, с които се опитваха да я предупредят за опасността, която я преследваше в гръб.

Първа се втурна Валия. Крис я последва, но Титанидата бързо се откъсна напред. Все още я деляха триста метра от Габи, когато бръмчащата бомба вирна нос и изхвърли смъртоносния си товар. Докато краката му потъваха в пясъка, Крис, забравил какво може да се крие отдолу, гледаше как нещото се премята във въздуха. То падна точно пред Габи и тя вдигна ръце, когато на пътя й се издигна стена от огън.

Премина я за миг. Почти летеше.

Цялата обгърната в пламъци.

Видя я как размахва горящи ръце, дочу стенанията й. Тя вече не знаеше накъде отива. Валия се опита да я хване, но не успя. Крис не се поколеба. Усети мириса на изгоряла коса и опърлено месо, когато я удари с рамото и я просна на земята. Валия се опитваше да я задържи, докато тя се тръшкаше и крещеше, а Крис хвърляше върху й пясък, който гребеше с две шепи. Търкаляха я и я засипваха с пясък, като нехаеха за болката в собствените си опърлени ръце.

— Ще я задушим! — запротестира Крис, когато Валия легна с цялата си тежест върху Габи.

— Трябва да загасим огъня — отвърна Титанидата.

Когато Габи престана да се бори, Валия я прегърна и дръпна Крис, като едва не извади ръката му от рамото. Той се метна на гърба й, а Валия полетя към кабела, като държеше Габи — мъртва или в безсъзнание — в ръцете си. Съвсем близо до кабела, откъдето бяха наблюдавали началото на драмата, настигнаха Робин, която вече се връщаше назад. Крис я хвана за ръката и я изтегли зад гърба си. Валия не забави крачка докато не стъпи на твърда скала.

Вече се канеше да остави Габи на земята, когато хвърли поглед назад и видя връхлитащата бръмчаща бомба. Тя се бе насочила с висока скорост към кабела, като при този си курс щеше да стовари огнения си товар точно на мястото, където се намираше Валия. Когато вдигна носа си, а двигателят й изрева с пълна сила, за да успее да се издигне достатъчно бързо, Валия се втурна в сумрачния лабиринт между нишките на кабела.

Зад гърба им проехтя експлозия. Не стана ясно дали тя известява за гибелта на бръмчащата бомба. Валия не забави крачка. Тичаше навътре в гората от нишки и се спря едва когато здрачът премина в мрак.

— Продължават да идват — каза Крис. Никога не се бе чувствал тъй безпомощен. Зад тях, на фона на едва виждащите се зад нишките късове небе, връхлитаха издутите сенки на бръмчащите бомби. Изброи пет, но знаеше, че са повече. Едната се наклони надясно, после наляво, за да си проправи път през нишките със самоубийствена скорост. Далеч зад гърба им проехтя експлозия, после друга — по-близка, и съществото изрева над главите им. Отново просветна в мрака синкавият пламък от двигателя му.

Отпред избухна чудовищна експлозия и обля вътрешността на кабела в оранжева светлина. Сенките на нишките затанцуваха в унисон с невидимите пламъци, сетне за миг Крис видя да пада разкъсаното тяло на бръмчащата бомба. Валия не спираше да тича.

В гръб се появи второ същество и чуха как трето се блъсна в кабела от ляво. Горящ напалм потече по нишката и пръсна на стотина метра от тях, подобно на восък от свещ. Пред тях избухваха още бомби.

Сътресението срина огромни камъни и масивни късове от стесняващите се процепи между неоплетените нишки високо над главите им. Заоблен каменен блок, по-голям от Валия, се разби сред град от искри на двайсетина метра пред тях. Валия го заобиколи, а над главите им прокънтя ударът на друг нападател, последван след малко от още два, накъсани от по-слабите взривове от падащите бомби.

Валия продължи в галоп докато не видя каменната сграда, която маркираше входа към регионалния мозък на Тетида. Тогава спря — не желаеше да влезе вътре. Само заплахата на бръмчащите бомби я бе довела толкова близо до място, обикновено избягвано от нейния род.

— Трябва да влезем — насърчи я Крис. — Всичко наоколо се разпада. Някое от тези същества ще ни докопа, ако преди това не ни смаже падаща скала.

— Да, но…

— Валия, прави каквото ти заповядвам! Аз, Късметлията, ти го казвам. Нима смяташ, че ще те карам да правиш нещо, в което не съм сигурен?

Валия се поколеба още миг, после изтрополи през прага по каменния под до началото на петкилометровото стълбище.

И се пое надолу.