Магьосницата

9. На свободна практика

Габи Плъджет бе застанала на скалистия бряг в очакване шумът от грандиозното всмукване да отслабне. Обикновено процесът на всмукване на Аглая б придружен с грохот, който те подсещаше за Ниагарския водопад. Днес звукът по-скоро приличаше на бълбукане от потопена под водата бутилка. Всмукателната клапа, запушена от запречило се вътре Титаново дърво, вече почти изцяло се намираше под повърхността.

Местността се наричаше „Трите грации“. Габи сама й беше дала това име преди доста години. Тогава шепата хора, живеещи на Гея, все още кръщаваха всичко със земни имена, като по традиция прибягваха до гръцката митология. Габи не бе избрала случайно наименованието: чела бе, че Грациите са помагали на Афродита по време на тоалета й. Тя си мислеше за Офион, кръговата река, като за тоалета на Гея, а себе си оприличаваше на водопроводчик. Всичко в този свят рано или късно се изливаше в реката. Запушеше ли се, Габи бе тази, която я отпушваше.

„Дайте ми тръбен ключ с размерите на Питсбъргската катедрала и опорна точка“ — бе заявила веднъж на любопитен зяпач — „и аз ще отводня света.“ Лишена от подобен инструмент, Габи се задоволяваше с недотам директни, но не по-малко грандиозни методи.

Наблюдателната й точка се намираше по средата на пътя по северния скат на каньона в Западна Рея. Доскоро каньонът бе притежавал следната особеност: реката Офион изтичаше от него не към равнинните земи на запад, а в обратна посока. Това бе възможно благодарение на Аглая. Сега, след запушването на могъщата всмукателна клапа, Гея-графските приумици бяха отстъпили пред естествения ход на нещата. Водата, като нямаше къде да отиде, превърна Офион в кристално синьо езеро, което преля от каньона и потече към равнините на Хиперион. В продължение на много километри, чак до извития хоризонт на Гея, спокойните води бяха залели всичко, с изключение на най-високите дървета.

Аглая приличаше на пурпурно гроздово зърно с дължина три километра, разположено в стесняващото се гърло на каньона, като долният й край опираше в езерото, а горният се простираше до платото на височина седемстотин метра. Тя и нейните сестри, Талия и Ефросина, представляваха едноклетъчни организми с мозъци колкото детско юмруче. От три милиона години те с тъпа упоритост пиеха Офион, като издигаха водите му над билото на Западна Рея. Хранеха се с плавея, които непрстанно попадаше във внушителните им търбуси, и бяха достатъчно обемисти, за да погълнат всичко на Гея, с изключение на Титановите дървета, които като част от живата плът на Гея не би трябвало да се откъсват от нея.

Но времената се бяха променили. Вече всичко можеше да се случи, и то обикновено се случваше. „Точно това е причината, помисли си Габи, същество с размерите на Гея, да се нуждае от авариен монтьор с моя ръст.“

Фазата на всмукването приключи. Аглая се беше издула до максимума. Щяха да изминат няколко минути преди клапата да започне да се затваря, сякаш Аглая задържаше дъха си преди да изригне. В златистия здрач се възцари тишина и хиляди погледи се устремиха към Габи в очакване.

Тя се отпусна на колене и надникна зад ръба. Май всичко беше готово. Изборът кога да започне операцията беше труден. От една страна, свитата клапа щеше да държи дървото заклещено по-здраво от всякога по време на фазата на изпускане. От друга страна, погълнатата от Аглая вода, щеше да избие с огромна сила и да помете пречката. В операцията нямаше нищо деликатно. Габи планираше да подложи дървото на най-силния тласък, който можеше да осигури, и се надяваше на най-доброто.

Екипът й очакваше сигнала. Тя се изправи, вдигна над главата си червен флаг и рязко го свали.

От северната и южната страни на каньона прозвучаха роговете на Титанидите. Габи се обърна и пъргаво изкатери десетметровата скала отзад. Метна се върху гърба на Псалтерий, шефа на нейния екип Титаниди, който пъхна медния си рог в торбата и препусна надолу по виещата към радиостанцията следа. Габи яздеше изправена, стъпила с боси нозе върху конския гръб, а с ръце се бе вкопчила в раменете му. Помагаше й характерният бяг на Титанидата, при който човешкият торс се накланяше напред, а ръцете се извиваха назад като на дете, което имитира боен самолет. Ако се подхлъзнеше, можеше да се хване за ръцете му, но от години не й се бе случвало.

Когато пристигнаха в станцията, систоличното обратно течение бе започнало. Нивото на водата беше на десетина метра под тях, а блокираната всмукателна клапа — на половин километър нагоре по каньона. Независимо от това, когато буйният поток закипя в новото езеро и нивото на водата започна да се вдига, Титанидите запристъпяха нервно.

Тътенът отново нарастваше, този път придружен и от нещо ново. От върха на платото на Аглая, откъдето обикновено изходната клапа изхвърляше стометровата водна струя във въздуха, не излизаше нищо друго, освен газове. Пресъхналата клапа издаваше звук, достоен за преял боб контрабас.

— Гея — промърмори Габи. — Пръдливият бог.

— Какво каза? — пропя Псалтерий.

— Нищо. Имаш ли връзка с бомбата, Мондоро?

Титанидата, отговаряща за връзките в ефира, вдигна глава и кимна.

— Да я накарам ли да смръкне, водителю? — пропя Мондоро.

— Още не. И престани да ме наричаш така. „Шефе“ е напълно достатъчно. — Габи погледна към водата, откъдето се издигаха трите кабела. Проследи ги с поглед, търсейки разплетени нишки, които биха могли да доведат до скъсване, после вдигна очи към импровизираната флота, рееща се над главата й. След толкова години гледката продължаваше да я очарова.

Това бяха трите най-големи цепелина, които бе успяла да привика за няколко дни. Наричаха се Безстрашния, Бомбастичния и Водача. Дълги повече от сто метра, и тримата бяха стари приятели на Габи. Дошли бяха тук да й помогнат в името на приятелството. По-големите дирижабли рядко плават заедно, а предпочитат при пътуванията да бъдат придружавани от ескадрон на седем-осем по-дребни цепелина.

Но сега в един впряг беше събрана тройка, каквато рядко се среща на Гея. Полупрозрачните им ефирни опашни плоскости — всяка с големината на футболно поле — цепеха въздуха с тромаво величие. Елипсовидните седефеносини тела се блъскаха, триеха се едно в друго и проскърцваха като гроздове карнавални балони.

Мондоро вдигна палец.

— Издухай го — заповяда Габи.

Мондоро се наведе над шушулка с размерите на пъпеш, разположена в кълбо от лози и клонки между предните й крака. Заговори й тихичко, а Габи се обърна очаквателно към Аглая.

След няколко секунди Мондоро се окашля извинително под смръщения поглед на Габи.

— Ядосана ни е, защото сме я оставили толкова дълго на тъмно — изпя Мондоро.

Габи изсвири пронизително и тропна с крак — този предавател й беше необходим.

— Пей й тогава за светлината — изпя Габи. — Ти си този, който я убеждава — ти трябва да знаеш как да се оправяш с тези същества.

— Може би химн за огъня… — размишляваше на глас Титанидата.

— Все ми е едно какви ще ги пееш! — извика Габи на английски. — Само накарай онази гадория да гръмне — каза тя и се извърна ядосано.

Бомбата бе заредена в дънера на Титановото дърво. Там я поставиха, с голям риск, Ангелите, влетели в помпата по време на вдишването, диастоличната фаза от цикъла, когато над изсипващата се вътре вода имаше въздух. На Габи й се щеше да разполага с армейски взривни материали, които да предостави на Ангелите. Вместо това им връчи някаква измишльотина от плодове и зеленчуци от Гея. За експлозив служеше китка свръхчувствителни нитрокорени. За детонатор използва растение, което даваше искри, а друго, с магнезиева сърцевина, бе свързано към силициев чип, получен след фино престъргване на листо от интегрална схема. Чипът беше програмиран да приема сигнали от радиозърно, най-капризното растение на Гея. Имаше радиопредаватели, които излъчваха съобщения само ако бяха красиво фразирани, и функционираха само ако мелодиите, които чуваха, си струваше да бъдат повторени.

Титанидите, чиито език беше песен и за които музиката имаше същото значение като храната, не виждаха нищо странно в това. Габи пееше фалшиво и нямаше капка афинитет към музиката, ето защо тя не харесваше този метод на работа. Мечтаеше за кибрит и няколко километра водоустойчив, бърз бикфордов детонаторен шнур. Над нея цепелините опъваха въжетата, но нямаше да издържат дълго. Те не се славеха с особена жилавост. Въпреки размерите си, те се нареждаха сред най-кекавите същества на Гея.

Около предавателя се бяха събрали четири Титаниди и пееха канон. Всеки няколко такта образуваха код, който мозъкът на детонатора можеше да възприеме. В един момент префърцуненото зърно се успокои и започна да излъчва. Прокънтя глуха експлозия, Аглая се разтресе и изпускателната й клапа блъвна черен дим. Опънатите нишки се отхлабиха.

Габи се беше изправила на пръсти, уплашена да не би взривът да е скъсал кабелите. Отломки, с размерите на вековни борове, изригнаха от отвора. А когато стволът на Титановото дърво се показа, премятайки се като ранен кит, зад гърба й проехтя възторженият вик на Титанидите.

— Уверете се, че е поне на пет-десет километра от мястото на всмукване, когато го привържете — изпя Габи на Клавиатурата, определената да извърши прочистването Титанида. — Ще мине известно време, докато всичката тази вода бъде изпомпана, но ако докараш сега дънера до ръба, той ще остане на високо и на сухо няколко рота.

— Не се притеснявай, шефе — пропя Клавиатурата.

Габи наблюдаваше екипа си, който събираше оборудването, наето от Титантаун, докато Псалтерий се отправи да вземе личния й багаж. Не работеше за първи път с тези Титаниди. Знаеха какво правят. Нищо чудно въобще да нямаха нужда от нея, но едва ли някоя би повдигнала въпроса, освен по божествено нареждане. Поради една причина — липсваха им връзките на Габи с цепелините.

А на самата Габи никой нищо не й нареждаше. Тя работеше по договор, за който й се плащаше предварително. В свят, в който всяко същество имаше предварително определено място, тя сама беше предопределила своето.

Обърна се по посока на тропота. Псалтерий се връщаше с такъмите й. Не бяха много: нещата, от които Габи се нуждаеше или обичаше дотолкова, че да ги носи непрекъснато със себе си, се побираха в туристическа раница. Нещата, които ценеше най-много, бяха свободата и приятелите й. Псалтерий (Диез Лидийско Трио) Фанфари бе един от най-добрите. Двамата с Габи странстваха заедно от десет години.

— Шефе, телефонът ти звъни.

Ушите на останалите Титаниди се наостриха и дори Псалтерий, който бе привикнал към звъна, изглеждаше разстроен. Той подаде на Габи радиозърно, почти като останалите. Разликата беше там, че то я свързваше с Гея.

Габи пое зърното и се отдели от групата. Разговорът трая кратко. Титанидите не изгаряха от нетърпение да узнаят какво има да казва Гея — рядко новините за божествените дела бяха добри новини, — но нямаше как да не забележат, че Габи остана безмълвна за момент, след като разговорът бе очевидно приключен.

— Готова ли си за пътуване до Музикалното заведение? — попита тя Псалтерий.

— Разбира се. Бързаме ли?

— Не много. Никой не бил виждал Роки повече от килорот. Нейна светлост иска да проверим и да я поставим в известност до началото на Карнавала.

Псалтерий се намръщи.

— Каза ли Гея какъв вероятно е проблемът?

Габи въздъхна.

— Да-а. Трябва да я накараме да изтрезнее.