Магьосницата

17. Опознаването

Дъждът, който Габи очакваше, най-накрая заваля. Бяха изминали пет часа откакто пътуваха по реката.Тя извади дъждобраните и подаде единия на Псалтерий. Останалите направиха същото, с изключение на Чироко, която все още спеше в кануто на Кларинет. Габи възнамеряваше да помоли Псалтерий да приближи лодката така, че да прикрие Магьосницата от дъжда, но се отказа. Импулсивно угаждаше на Роки винаги когато тя бе в подобно окаяно състояние. Но си спомни какво бе казала на Крис. Чироко трябваше сама да се грижи за себе си.

След малко Магьосницата надигна глава и се взря в дъжда, сякаш никога не бе виждала нещо тъй необясниво като вода, падаща от небето. Поседна, после се наведе през борда на лодката и заповръща в кафявата вода. Много шум за нищо.

Когато окончателно се освести, пропълзя към средата на кануто, отметна червения брезент и започна да тършува из провизиите. Ровенето ставаше все по-фанатично. Зад гърба й Кларинет продължаваше равномерно да гребе без да казва нищо. Накрая Магьосницата се отпусна назад и потърка с длан челото си.

Внезапно вдигна поглед.

— Гааабииииии! — изкрещя. Откри, че Габи е на двайсетина метра от нея и престъпи през борда на лодката в самата вода.

За момент изглеждаше като че ли ще сполучи. Вероятно се дължеше на ниската гравитация, но при втората си стъпка тя падна на колене и преди да стори третата, водата се затвори над учуденото й лице.

— Може да е Магьосница — злорадстваше Крис, — но не е Исус.

— Кой е Исус?

За момент Робин се заслуша в обясненията, достатъчно дълго, за да разбере, че това не я интересува. Исус бил християнска митична личност, очевидно тази, която основала цялата секта. Умрял преди повече от две хилядолетия — което направи добро впечатление на Робин. Слушаше внимателно, докато успя да попита Крис дали самият той вярва в нещо от това, и когато отрече, тя счете въпроса за приключен.

Двамата седяха на един дънер, поотдалечени от останалите, които бяха наобиколили Чироко, увита в одеало и трепереща до пращящия огън. Голяма съдина с кафе висеше от метална пиростия и бавно потъмняваше над пламъците.

Робин се беше вкиснала. Чудеше се какво в името на Великата майка търси на това пътуване за зелен хайвер, водено от Магьосница, на която не би поверила дори да й върже връзките на обувките. И Габи. Колкото по-малко се говори за нея, толкова по-добре. Четири Титаниди… всъщност, тя дори ги харесваше. Обой се изяви като добра разказвачка. Първата част от пътуването Робин прекара заслушана в лакърдиите й, като от време на време подхвърляше и някоя своя история, за да провери колко е лековерна. Обой би се справила на Ковън — не беше лесно да я измамиш.

Оставаше Крис.

Бе отлагала сближаването си с него, чувствайки се неловко от факта, че се налага да има социални контакти с мъж, макар вече да знаеше, че повечето от онова, което й е било втълпявано за мъжете, не е истина. Не можеше да си представи, че някога ще се чувства комфортно в негово присъствие, но щом се налагаше да пътуват заедно, редно бе да се опита да го разбере по-добре.

Оказа се трудна работа и Робин упрекваше за това себе си. Вината не беше в него — изглеждаше достатъчно контактен. Тя просто не можеше да се застави да разговаря с него. Много по-леко й беше с Титанидите — те не изглеждаха толкова чужди.

И ето, вместо да беседва, тя зяпаше към водата, стичаща се от платнището, разпънато между две дървета. Нямаше и следа от вятър. Дъждът се изсипваше отвесно надолу, силен и равномерен, но недодяланото прикритие бе достатъчно, за да ги предпази. Огънят бе запален заради кафето и Магьосницата — беше твърде топло, но не и неприятно.

— На Хиперион през облачните дни притъмнява доста повече, отколкото в Калифорния — забеляза Крис.

— Наистина ли? Не бях се замисляла.

Той се усмихна, без следа от превъзходство. Като че и на него му се искаше да разговарят.

— Светлината тук е лъжовна — продължи той. — Изглежда по-ярка, но това е защото зениците се отварят повече, за да се приспособят. До Сатурн достига около една стотна от светлината, падаща на Земята. Когато нещо ограничи по-голямата част от нея, разликата е забележима.

— Не знаех. Ние на Ковън постъпваме другояче. Държим прозорците отворени със седмици, когато това е необходимо за доброто на посевите.

— Не се ли шегуваш? Бих искал да науча повече за вашия живот.

И тъй, тя му разправи за живота на Ковън и откри още една прилика между мъжете и жените: лесно е да говориш на някого, ако той или тя е добър слушател. Робин се знаеше, че не е от тия, и не се срамуваше от този факт, но почиташе хората, които — като Крис — умееха да попиват всяка твоя дума и да ти покажат колко високо оценяват разказа ти. В началото уважението му я изнервяше. Това е мъж, проклет да е. Вече не очакваше да я изнасилва по два пъти на ден, но се чувстваше объркана, защото — като изключим наболата брада и ширината на раменете — той й приличаше и правеше всичко като че й беше сестра.

Разбираше, че Крис намира доста от нещата около Ковън за странни, въпреки че избягва да го показва. Отначало се дразнеше — как може някой си от едно дивашко общество да намира нейния свят за странен? — но ако сложеше ръка на сърцето, бе принудена да признае, че всички обичаи могат да изглеждат странни на някой, който не им е свикнал.

— А тези… татуировки? И всички на Ковън имат такива татуировки?

— Точно така. Някои повече от мен, някои — по-малко. Но всички имат Пентазъма. — Тя тръсна глава, за да покаже рисунката около ухото си. — Обикновено в центъра му се намира знакът на майката, но моята утроба е омърсена и …

Той се намръщи неразбиращо.

— Това де … как го нарече Габи? — пъпът.

Тя се засмя.

— Що за глупаво име! Ние го наричаме първи прозорец на душата, защото бележи най-святата връзка — между майка и дъщеря. Тези на главата са прозорци на разума. Бях обвинена в ерес, когато поставих Пентазъма на пост пред моето съзнание, а не пред душата си, но успешно защитих позицията си пред Трибунала поради това, че съм омърсена. Прозорците на душата водят към моята утроба, тук и тук. — Тя постави ръце върху корема и чатала си, но побърза да ги отдръпне, когато си припомни за разликата между нея и мъжа.

— Боя се, че не разбирам от какво си омърсена.

— Не мога да имам деца. Те ще наследят страданието ми — или поне така твърдят докторите.

— Съжалявам.

Робин се намръщи.

— Имате странен обичай да се извинявате за нещо, което не сте направили. Нали никога не си работил в Банката за сперма Семенито в Атланта, Дж-я?

— Това е Джорджия — обясни й с усмивка. — Дж-я означава Джорджия. Не, не съм работил там.

— Някой ден може да срещна мъжа, сторил това. И смъртта му ще бъде необикновена.

— Аз не се извинявах в действителност — отвърна той. — Не в този смисъл. Често казваме „съжалявам“ просто за да изразим състрадание.

— Ние не се нуждаем от състрадание.

— Тогава оттеглям думите си. — Усмивката му беше заразителна и тя също се присъедини към нея. — Един Господ знае дали и аз самият не получавам прекалено много състрадание. Обикновено не го забелязвам, освен ако не се чувствам зле.

Робин се удиви на безгрижието, с което си го призна. Стръвните хора са съвсем различни. Някои от тях въобще не разбират какво значи чест. Други пък са твърде докачливи. При пристигането си бе понесла такива унижения, каквито никога не би приела от своите посестрими, само и само защото смяташе, че тези хора не умеят да се държат по-свястно. Отначало допусна, че нямат чувство за собствено достойнство, но усещаше, че Крис притежава известно самоуважение — макар и не прекомерно — и ако приема съчувствието безропотно, то значи не винаги го намира за посегателство върху достойнството си.

— Упреквали са ме, че съм прекалено зла — призна си тя. — Сестрите ми. Има моменти, когато можем да приемем съчувствие, без да накърним честта си, стига обаче това да не е придружено със снизходително отношение.

— Тогава имаш моето съчувствие — рече Крис. — Като на един страдалец към друг.

— Прието.

— А какво означава „стръвен“?

— Идва от наша дума за вашето… по-добре да не говорим за това.

— Хубаво. Тогава защо ще убиваш онзи мъж от Джорджия?

И тя се впусна в обяснения какво са й сторили, а това доведе до разясняване на стръвната силова структура и начина й на действие. Сети се, че говори пред предполагаем член на подобна силова структура. Странно, но се смути. Беше изрекла доста ужасни неща, а в края на краищата, лично той не й беше сторил нищо лошо. Имаше ли значение? Тя вече не бе сигурна.

— Поне вече мисля, че знам какво означава „стръвен“ — рече Крис.

— Не искам да те обвинявам в нищо — продължи Робин. — Сигурна съм, че виждаш нещата другояче, защото си възпитан по-различно, така че…

— Не бъди толкова сигурна. Не смятам, че съществува някаква голяма тайна организация, нали разбираш. И да я има, досега не са ме канили на срещите им. А според мен вие … на вашия Ковън имате някак остаряла представа за света. Ако правилно съм те разбрал, ти самата си съгласна с това, поне донякъде.

Робин уклончиво сви рамене. Отчасти бе прав.

— Когато вашата група се е отцепила от останалото човечество, всичко може да е било толкова зле, колкото твърдиш. Не съм присъствал и ако бях там, сигурно щях да съм част от потисническата класа и според мен така би било редно. Но доколкото знам, сега ситуацията е далеч по-благоприятна. Е, не е идеална. Никога нищо не е идеално. Но повечето от жените, които познавам, са щастливи. Те не смятат, че са останали чак за толкова много неща, за които да се борят.

— Я спри дотук — предупреди го Робин. — Повечето жени винаги са били доволни от живота си, или поне така казват. Това важи и за времето преди стръвното общество да разреши на жените да гласуват. Само защото ние от Ковън вярваме в някои неща, които, както сега разбирам, са преувеличени или неверни, не бива да си правиш извода, че ние изобщо сме глупави. Знаем, че мнозинството винаги желае да остави нещата непроменени, докато не му бъде поднесено нещо по-добро. Макар и да не е щастлив от съдбата си, робът не прави нищо за да я облекчи. Повечето въобще не вярват, че могат да я облекчат.

Той разпери ръце и сви рамене.

— Тук ме хвана. Не бих могъл да усетя има ли потисничество, щом аз самият се облагодетелствам от него. Как мислиш? Зле ли ти изглежда това, като на един вид посетител от друга планета?

— Често казано, доста по-приемливо, отколкото очаквах. Поне на пръв поглед. Ще трябва да се откажа от голяма цаст от предубежденията си.

— Отлично! Повечето биха предпочели да умрат, но не и да се откажат от предразсъдъците си. Когато Габи ми каза откъде си, последното нещо, което очаквах да открия у теб, бе едно непредубедено съзнание. Но какво мислите… мислят стръвните жени?

Странна смесица от чувства завладя Робин. Най-изнервящ бе фактът, че се почувства поласкана, че той я намира за непредубедена. И то независимо от начина, по-който го бе формулирал, тъй като можеше да се тълкува като обида за Ковън. Би могло да се очаква малката изолирана група, която Габи вероятно му беше описала, да се придържа фанатично към своите идеи. Това не важеше за Ковън, но трудно би му го обяснила. Робин бе научена да приема Вселената такава, каквато я вижда, без да въвежда корекционни коефициенти, за да я приведе във формата, описвана от уравненията на учените.

Лесно бе да се откаже от предубежденията си, че мъжете имат еднометрови пениси и че прекарват по-голяма част от живота си в изнасилване или покупко-продажба на жени. (Това, последното, все още не бе отпаднало от подозренията й, но ако го имаше, представляваше вид приет от обществото бизнес, с какъвто все още не се беше сблъсквала.) Робин се изправи пред обезпокояващото понятие: мъжът-като-човек.

Човешко същество, което не е изцяло под влиянието на тестостерона си, което не е само агресивен пенис, а личност — да може да разговаря с тебе, нещо повече — дори да те разбира. Тези размишления я изведоха до почти немислимата възможност: мъжът-като-сестра.

Осъзна, че прекалено дълго е мълчала.

— Стръвни жени? О, все още не зная. Срещнах жена, която продава тялото си, въпреки че според нея не било точно така. Не разбирам значението на парите, тъй че не съм наясно дали е права. Габи и Чироко са повече от безполезни в това отношение. Те имат много по-малко от мен имат нещо общо с човешкото общество — такова, каквото ти го познаваш. Трябва да си призная, че не познавам достатъчно вашата култура, за да разбера ролята на жените в нея.

Той отново кимна с глава.

— Какво имаш в чантата си? — запита.

— Моят демон.

— Мога ли да го видя?

— Май това не е… — но той вече беше отворил чантата. Е, нека си изпати, рече си тя. Ухапването на Назу беше болезнено, но не и опасно.

— Змия! — извика Крис. Изглеждаше доволен и бръкна в чантата. — Пи… не — анаконда. И една от най-красивите, които съм виждал. Как е неговото… нейното име?

— Назу. — Сега съжаляваше, че не каза нищо, и желаеше Назу да го ухапе и да се приключи. Сетне Робин щеше да се извини, защото все пак си беше кофти номер. Как би могъл да знае, че Назу не позволява никому, освен на Робин, да я докосва?

Но той се справяше съвсем грамотно, с нужното уважение, и дявол да я вземе, ако Назу не беше започнала да се увива около ръката му.

— Ти познаваш змиите.

— Имал съм няколко. Работих една година в зоопарк, отдавна, когато все още бях читав. Чудесно се разбирахме със змиите.

Когато изминаха пет минути без Крис да е ухапан, Робин се принуди да признае истинността на думите му. И това я направи още по-неспокойна — да го гледа как седи, а нейният демон се увива около раменете му. Какво трябваше да направи? Главната функция на демона е да плаши враговете. Една част от нея разбираше, че в това има не повече смисъл, отколкото в непробудността, гарантирана от третото й Око. Това беше традиция, нищо повече. Та тя не живееше в каменната ера.

Но част от нея, нейде в самите дълбини, бе вперила поглед в Крис и не знаеше какво да прави.