Магьосницата

28. Траяна

Върху картите на Гея шестте нощни района често се щриховаха, за да се подчертае, че там слънцето не огрява никога. Така зоните с безкраен ден изглеждаха по-ярки. Тетида обикновено биваше оцветявана в жълто или светлокафяво, за да се покаже, че е пустинен район. Картата понякога за заблуждаваше пътешествениците, че пустинята започва в зоната на здрача между Феба и Тетида. Това не беше така. Твърдата гола скала и подвижните пясъци обгръщаха централното блато на Феба, като протягаха съсухрените си ръце северно и южно от него и на запад до централните кабели.

Офион течеше, както следваше да се очаква, на изток, през центъра на източната част на Феба, в стокилометрово дефиле, известно като Каньона на хаоса. Но както личеше от името му, самата Гея не бе съвсем наясно с геологията. Каньонът се намираше там, защото такова бе желанието на богинята. Нейните три милиона години не бяха достатъчни, за да успее водата да проникне толкова надълбоко. Независимо от това, каньонът бе сполучлива имитация, нищо че имаше по-тясно родство с утаечните формирования на Титониус Лакус на Марс, отколкото с хидроложки образувания Гранд Каньон в Аризона. Никой не бе наясно защо Гея бе избрала да имитира подобен геологически феномен.

Ако следваше течението на реката, Робин можеше да се окаже на върха на каньона и да погледне надолу, там, където вече е била. И тук, както и на Рея, вината бе на речните помпи. Те създаваха два трудни прехода, където се налагаше да пренасят лодките по суша. Там Робин бе усъвършенствала своите катерачески дарби. Бръмчащите бомби правеха магистралата прекалено опасна, тъй като на север пътят минаваше през равнина, прекалено открита и удобна за атака. Пътешествениците бяха благодарни на предпазващите ги отвесните скали, дори когато трябваше да ги катерят.

След три хекторота успяха да се измъкнат от каньона. Това бе най-бавният преход досега. Вече не намираха пресни плодове — най-апетитната част от менюто им. Заместиха ги със суха храна от запасите. Изненадите предстояха тепърва. Откриха плато, пренаселено с люспести десетокраки животинки. Титанидите убиха над стотина и прекараха три дни в опушването и консервирането им с отвари от листа и корени.

Робин никога не се беше чувствала по-силна. За своя изненада откри, че суровият живот й се отразява добре. Бързо се събуждаше, ядеше много и спеше добре в края на деня. Ако не беше смъртта на Псалтерий, сигурно щеше да е щастлива. Не се беше чувствала така от памтивека.

Странна и объркваща гледка бе Офион, който спираше на границата на деня, но бе точно така. В източния край водите му се събираха в малко кафеникаво езеро, известно като Траяна, но не изтичаха от другата му страна. Досега реката представляваше неизменен елемент от пътешествието им — бяха я напускали само за да преминат през помпите. Дори Нокс и Морето на здрача можеха да се приемат за уширения на самата река. Робин го възприе като лоша поличба.

Но предзнаменованието бе нищо пред разкрилата се пред тях картина, когато оредялата им флотилия наближи брега на Траяна. Това беше гробище. Скелетите на милиарди същества задръстваха белия пясък на плажа, образуваха големи застинали вълни и дюни, трупаха се в нестабилни гробници. На брега се озоваха в сянката на една-единствена осемметрова кост, а под краката им хрускаха ребрата на същества, по-дребни от мишки.

Същински Апокалипсис. Робин, която не се смяташе за суеверна, не успя да се отърве от лошите предчувствия. Рядко забелязваше бледата дневна светлина на Гея. Всички говореха за „вечния следобед“, който преобладаваше на колелото — Робин често си го бе представяла като сутрин. Но не и тук. Бреговете на Траяна бяха застинали в мига преди края на Времето. Натрупаните кости приличаха на некрополен хоризонт на смъртта, очертан в кафявата пустиня на Тетида.

Припомни си думите на Габи, която оприличаваше Офион на клоака. Точно така изглеждаше от Траяна. Всичката смърт от огромното колело се бе събрала да потърси покой по бреговете на езерото. Робин отвори уста да каже нещо на Габи, но се спря точно навреме. Вероятно и Псалтерий щеше да свърши тук.

— Зле ли се чувстваш, Робин?

Вдигна очи и видя пред себе си Магьосницата. Тръсна глава, за да се освободи от обзелата я меланхолия. Не й помогна много. Чироко я прегърна и я поведе надолу по брега. Само преди седмици Робин би отхвърлила жеста, но сега бе доволна. Финият като пудра пясък приятно топлеше пръстите на нозете й.

— Не се оставяй да те обезсърчи — каза й Чироко. — Не е това, на което прилича.

— Не съм сигурна, че зная на какво прилича.

— Това не е сметището на Гея. Това е гробище. Но не е краят на Офион. Реката тече под земята и излиза в другия край на Тетида. Костите тук ги носят мършоядите, които са дълги около половин метър. Едните обитават пясъка, а другите — езерото. Сложна история, но същността й се свежда до факта, че двата вида не могат да живеят един без друг. Те се срещат тук, на брега, за да обменят подаръци, да се чифтосват и хвърлят хайвера си. Нещо обичайно за Гея.

— Просто ми действа потискащо — обясни Робин.

— Титанидите харесват това място. Малцина са успели да стигнат тук, но те пък правят много снимки и ги показват на връщане у дома. Мястото е приятно място, стига да привикнеш.

— Едва ли. — Робин обърса чело, после свали ризата си и пристъпи към водата, където я намокри, и след като я изстиска, отново я облече. — Защо е такава жега?

— Топлината извира от недрата. Всички райони се нагряват и охлаждат от движещите се под земята флуиди. Те се изпомпват до огромните ребра в космоса, където се подгряват от слънчевата или се охлаждат от тъмната страна.

Робин се вгледа в матовото лице на Чироко, в потъмнялата кожа на ръцете и краката й. Припомни си, че тялото под червеното пончо — очевидно единствената дреха, която притежаваше — бе също така кафяво. Но, по дяволите, приличаше на тен, и това я безпокоеше от седмици. Нейната собствена кожа си оставаше млечнобяла — каквато бе в деня на пристигането й.

— По рождение ли сте мургави с Габи? Ти май не си, но не ми се вярва, че си почерняла тук.

— Аз съм малко по-тъмна от Габи, чиято кожа е бяла като твоята. Може би ще ти разкажа за това някой ден. — Чироко се спря и погледна на изток. Сред високата грамада от кости имаше пролука, през която се съзираше верига от ниски хълмове на километри от езерото. Чироко се обърна и повика групата, която, за учудване на Робин, се намираше на двеста метра надолу по брега.

— Когато разглобите лодките — извика Чироко, — елате при нас.

След няколко минути се скупчиха около Роки, която клекна на пясъка и започна да чертае с пръст нещо като карта.

— Феба, Тетида, Тея — започна тя. — Траяна. — Очерта малка окръжност, след това на изток от нея нарисува низ от върхове. — Еуфоничната верига. На север, ето тук, е Веригата на Северния вятър. А това е самотното La Orjea de Oro. — Тя погледна Крис. — Това означава „Ухо от злато“ — подходящо място за търсене на подвизи, ако се интересуваш. В противен случай го заобикаляме.

— Не се интересувам — с весела усмивка отвърна Крис.

— Добре. На изток…

— Няма ли да чуем историята? — попита Робин, противно на принципите си.

— Не, няма нужда — отвърна Чироко. — „Златното ухо“ не ни касае, освен ако ние не отидем там. Не е движеща се заплаха, като Конг. — Докато Робин се чудеше дали не се будалкат с нея, Чироко нарисува дълга поредица от върхове в посока север-юг, прорязващи напречно по ширина Тетида. — Кралската синя лента. Някой е имал поетичен изблик като ги е кръщавал. Планините наистина са синкави, когато когато въздухът е чист, но в по-голямата си част са доста скучни. Няколко скалисти зъбера, но ако човек се изкачи ей тук, по южния склон, може да се придвижва от връх на връх без особени проблеми. Пътят започва от езерото, от север на юг, и преминава между веригата на Северните ветрове и Еуфоничната верига през обширно пространство, наречено Дефилето на Тетида. — Магьосницата вдигна лице, на което не се четеше нищо, — или както понякога му казват, Прохода на зъболекарите.

— Освен ако не се разберем да забравим тази шега — подхвърли Габи.

— Моите извинения — усмихна се Чироко. — И така, през дефилето пътят върви на изток през безброй полегати хълмове, минава през централния кабел, Кралската синя лента и така — до оранжевото езеро, в чийто център завършва един полегат кабел. Наричат го Валенсия.

— Това е дълга история — намеси се Габи.

— Точно така. Е, не е едно от моите имена. — Чироко се изправи и отърсипясъка от ръцете си. — Често казано, не зная как ще е най-добре да продължим пътуването си. Първо смятахме да следваме пътя и да не се притесняваме много за пясъчните духове, но сега, когато…

— Пясъчни духове? — запита Крис.

— По-късно ще ви разкажа повече за тях. Както споменах, в момента повече ме притесняват бръмчащите бомби. Досега не бяхме чували за организирана атака като тази във Феба. Преди винаги са се движели поединично. Възможно е да сме попаднали на място за гнездене, но нищо чудно те да изграждат и нов начин на поведение. На Гея това е твърде вероятно.

Габи скръсти ръце пред гърдите си. Гледаше право в Чироко, която избягваше погледа й.

— Може атаката да е била и преднамерена — намеси се Габи.

Робин погледна ту едната, ту другата и попита Габи:

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение — побърза да отвърне Чироко. — Едва ли е така, а дори да е вярно, те не преследват никой от вас двамата.

Робин допусна, че Габи и Чироко се съмняват дали атаката няма нещо общо със скорошната визита при Феба. Вероятно Феба има известно влияние върху бръмчащите бомби и може като нищо да ги е насъскала срещу Магьосницата.

— Другата възможност е да тръгнем през планините — обобщи Чироко. — Те ще ни защитят донякъде от бръмчащите бомби, въпреки че пак трябва да сме нащрек. Аз предлагам да слезем към Еуфоничната верига тук. — Тя коленичи още веднъж, за да трасира пътя, докато обяснява. — Оттук до хълмовете отсечката е кратка, не повече от двайсет километра. От края на Еуфоничните планини до южните склонове на Кралската синя лента са близо трийсет километра. За колко време ще да ги изминем, Кларинет?

Титанидата се замисли.

— Заради Габи една от нас ще се движи по-бавно. За да ни поязди и трите, по време на пътуването ще направим две смени. Бихме могли да вземем разстоянието за един рот, ако се движим с равен ход. По вероятно е за втория преход да ни трябват два, два и половина рота, защото ще сме уморени.

— Добре. Откъдето и да го вземеш, този преход ще ни забави.

— Може би съм пропуснала нещо — каза Робин. — Да не би да имаме уговорена среща?

Чироко се усмихна.

— Хвана ме натясно. По-добре в безопасност, отколкото да бързаме. Аз самата не съм сигурна. Мисля, че можем да се отправим право към централния кабел и ако срещнем дотогава бръмчащи бомби, да решим дали отново да се придържаме към магистралата. Но бих искала да чуя вашето мнение. — И тя изгледа всички, един по един.

До този момент Робин не бе разбрала, че Чироко е поела водачеството. Начинът беше странен — да иска съвет от останалите шестима преди да вземе решение — но фактът си беше факт, преди седмица въпросите щеше да задава Габи. Погледна към нея, но не откри негодувание. Всъщност Габи изглеждаше щастлива, за разлика от дните след смъртта на Псалтерий.

Решено бе да следват планинския път, защото той изглежда бе предпочитан от Магьосницата. Яхнаха Титанидите, Габи седна зад Чироко и отново поеха под притъмняващите от запад небеса.