Магьосницата

37. Уест енд

Назу избяга още в началото на пребиваването им в пещерата. Крис не разбра кога точно — времето постепенно се бе превърнало в ирационална величина.

Робин вложи цялата си енергия в издирването, като не спря да се самобвинява. Крис не можеше да облекчи мъката й, защото знаеше, че е права. Гея не беше най-подходящото място за една анаконда. Навярно Назу бе страдала повече от всички, свита в торбата на гърба на Робин и пускана навън само за кратко. С мрачни предчувствия най-накрая Робин позволи на змията да изследва лагера. Скалите бяха топли и Робин предположи, че нейният демон няма да скита далеч от светлината на малкия лагерен огън. Крис обаче имаше своите съмнения. Усещаше, че Робин несъзнателно приписва на змията почти свръхестествена интелигентност и привързаност просто защото бе неин демон, каквото и да означаваше това. Смяташе, че е прекалено да се очаква това от една змия, и Назу доказа правотата му. Когато една сутрин се събудиха, тя бе изчезнала.

Дни наред претърсваха околността. Робин надзърташе във всяка цепнатина и викаше Назу по име. Оставяше прясно месо за да я примами. Уви. Постепенно се отказа, разбрала, че никога вече няма да я види. После започна досадно да разпитва Крис и Валия дали според тях животното ще оживее. И двамата твърдяха, че Назу няма да има проблеми, но Крис съвсем не беше убеден, че това е чистата истина.

Постепенно и търсенето, и въпросите секнаха, Робин прие загубата и инцидентът изчезна във въртопа на тяхното лишено от време битие.

Проблемът бе, че и двата часовника бяха останали у Кларинет.

Крис трудно се съгласи, че това е проблем, дори когато се натрупаха доста доказателства. Изпитвал бе дискомфорт даже на повърхността, когато светлината се променяше много повече заради километрите изминат път, отколкото заради изтеклите часове. Но за определяне на времето тогава имаха часовник, и Габи държеше на него. Сега Крис разбираше, че няма ясна представа кога точно са тръгнали от Хиперион. Като прехвърляше събитията, стигаше до извода, че оттогава да има малко повече от месец или максимум месец и половина.

Долу в пещерата чувството за безвремие се засилваше. Крис и Робин спяха, когато ги налегнеше умората, и наричаха всеки период ден, макар да бяха наясно, че единият продължава десет часа, а другият — петдесет и пет. Но с хода на дните Крис откри, че все по-трудно да си припомня реда на събитията. Нещата се дообъркаха, защото доста късно осъзнаха, че все пак отчитането на изминалите периоди на сън би било от полза. Така изминаха петнайсет или двайсет преспивания, преди да започнат да ги отбелязват върху една пръчка, поради което всичките им изчисления бяха плюс-минус неизвестен брой дни. Но дори и този календар би свършил работа, ако допуснеха, че дните им продължават средно по двадесет и четири часа, а в това Крис доста се съмняваше.

А си струваше да водят календар. Въпреки че нямаха часовник, край тях протичаше процес, който отмерваше времето също толкова сигурно, колкото и разпадането на атомното ядро: във Валия растеше бебе Титанида.

Тя смяташе, че нещастието я е сполетяло хиляда и двеста рота след забременяването, но приемаше, че може и да бърка, защото нямаше спомен от слизането по стълбата към Тетида. Не помнеше почти нищо от смъртта на Габи до собственото си освестване след безуспешния опит да прескочи пропастта, който й бе коствал два счупени крака. Крис изчисли, че хиляда и двеста рота са приблизително петдесет дни или месец и две трети, и се поуспокои. После я попита има ли представа кога ще зараснат краката й.

— Вероятно след около килорот ще мога да се движа с патерици — отвърна Валия. И добави: — Това са четирийсет и два дни.

— Тук няма да стигнеш надалеч с патериците.

— Сигурно не, ако трябва да се катеря.

— Ще има и катерене — каза Робин, която бе изследвала района на два-три километра от лагера.

— Тогава ще се наложи да изчакаме около пет килорота. Може би четири. Едва ли след три ще укрепна достатъчно.

— Седем месеца. Евентуално шест или пет. — добави Крис с леко облекчение. — Раждането ще е наближило, но май ще успеем да се измъкнем оттук по-рано.

Валия изглеждаше озадачена — после лицето й грейна.

— Разбирам грешката ти — ведро заяви тя. — Според теб са ми необходими девет ваши месеца, за да си свърша работата. При нас нещата стават доста по-бързо.

Крис разтърка очите си.

— Колко?

— Често съм се чудила защо на човешките жени им е необходимо толкова време, за да създадат нещо тъй дребно, а и съвсем незавършено — без да искам да ви обидя. Нашите деца се раждат способни да …

— Колко време трае бременността? — прекъсна я Крис.

— Пет килорота — каза Валия. — Седем месеца. Сигурно е, че ще го родя преди да мога да се измъкна оттук.

Липсата на време започваше да плаши Крис. Един ден откри, че се опитва да определи реда на събитията, последвали нещастието с Валия, но не успя. Помнеше някои случки, защото те се нижеха през един и същи период на будуване. Сто на сто бе наместил краката на Валия скоро след онзи разговор с Робин, защото си спомняше, че бе я оставил да се подготвя за операцията. Знаеше и кога бяха уловили първите светещи птици, защото това бе станало малко след първия им сън.

Малките светещи с луминесцентна светлина същества не се бояха от тях, но ги избягваха. Когато се движеха из лагера, птиците стояха надалеч, но по време на нощувката съществата долитаха и се настаняваха на метър от главите им.

Робин успя да се доближи до едно от тях през онази първа „сутрин“, дори го докосна с ръка. Наслаждаваха се на светлината от десетината птици, докато след няколко минути те не започнаха да отлитат настрана. Робин хвана последната и я завърза за едно колче, където тя пърха през целия ден, а на другата сутрин други десетина се бяха върнали. Този път тя ги хвана всичките преди да се опитат да избягат.

Представляваха пълни с въздух сферични същества с лъскави очички, сякаш без глава, с тънки като сапунен мехур криле и един-единствен крак с два пръста. Крис така и не успя да открие нищо, наподобяващо уста, и всичките му усилия да ги нахрани отидоха на вятъра. Те умираха в неволя след повече от два периода сън, така че с Робин ги използваха само за едино будуване и всяка сутрин хващаха нови. Мъртвото същество приличаше на спукан балон. При допир понякога те хващаше ток. Крис се чудеше дали не са пълни с неон — оранжевата светлина му даваше основание, — но предположението бе толкова налудничаво и невероятно, че го запази за себе си.

Двамата с Робин преместиха Валия още в началото на престоя им. Всички бяха изморени от клеченето на двадесетградусовия склон, завършващ с двайсетметрова пропаст. Крис дълго се двоуми, докато избере най-добрия начин да я преместят. За негова изненада успяха. Приготвиха носилка и я пренасяха почивки до платото над тях. При гравитация четвърт „жи“ двамата можеха да вдигнат Титанидата, но не и да я пренесат надалеч. Установиха лагера на платото и се приготвиха за дългото чакане. При пренасянето съвсем не бяха оптимистично настроени относно шансовете им за оцеляване, тъй като дори при най-строги ограничения, храната щеше да им стигне за не повече от пет-шестстотин рота. Но се заловиха да изградят подслон, като предполагаха, че ще останат там шест или седем месеца — докато зараснат краката на Валия. Издигнаха палатка и това им отне доста време, въпреки че не очакваха климатични промени и температурата се закова на двайсет и осем градуса. Просто се чувстваха по-добре, отделени от кънтящата пещера.

Валия се зае да дялка. Направи толкова предмети, че на Робин непрекъснато й се налагаше да търси оскъдни изродени дръвчета, единственият подходящ за дялкане материал наоколо. Като че ли Титанидата бе най-слабо засегната от отегчението — за нея това бе просто една по-продължителна почивка.

Намираха се в западния край на неправилна пещера с ширина около километър, простираща се на неизвестно разстояние на изток. Подът представляваше безнадежден хаос от срутени скали, камънаци, зъбери, ями и пропасти. Ако се съдеше по неясните светли точки, в които се превръщаха окичилите тавана птици, височината му бе поне километър, а може би и повече. На север и на юг имаше безброй отвори — входове към тунели, водещи в коридори като онзи, по който бяха избягали. Много от тях изглеждаха като изкуствено пробити — тук-там действително се виждаха дървени подпори. Едни отиваха нагоре, други надолу. Някои продължаваха на едно и също ниво, но всички се разклоняваха след около сто метра на още два или три тунела, които след известно разстояние се разклоняваха отново. Нещо повече, в скалата имаше пукнатини като в естествените пещери, зад които цареше такъв хаос, че май бе безсмислено да се изследват. Обещаваща пътека можеше да се превърне в проход, тесен дори за дребничката Робин, а после се разширяваше в зала с невероятни размери.

Отначало Крис придружаваше Робин в експедициите й, но на връщане винаги намираше Валия толкова отчаяна, че скоро се отказа. След това Робин ходеше сама толкова често, колкото успяваше да получи съгласието на Крис.

Той бе учуден от промяната у Робин — не коренна, но значителна за всеки, който я познаваше. Сега тя се вслушваше в нарежданията му, дори да бяха противоположни на нейните желания. Отначало Крис се изненада: никога не беше очаквал, че тя би изпълнявала заповеди, дадени от мъж. След като поразмисли, реши, че проблемът не е в пола. Робин бе действала достатъчно разумно в група, ръководена най-напред от Габи, а после от Чироко, но Крис подозираше, че ако някоя двете й беше наредила да стори нещо преко волята й, Робин би отказала да се подчини. Тя никога не би извършила нещо в ущърб на групата — освен ако нейното напускане можеше да се нарече ущърб, — но винаги бе осъзнавала възможността да продължи самостоятелно. Просто не бе създадена да живее в група.

Разбира се, сега не се беше превърнала в послушно оръдие на Крис. И все пак разликата се чувстваше. С повече желание се вслушваше в аргументите му, признаваше правотата му. Не оказваше съпротива. Донякъде нуждата от лидер не беше крещяща, защото групата им бе редуцирана до трима, но Робин рядко проявяваше инициатива, а Валия — никога, така че тази роля, колкото и да бе нищожна, остана за Крис. Робин бе прекалено егоцентрична за водач. Поради това на моменти бе ставала непоносима за околните. Сега в нея имаше още нещо, което според Крис включваше малко смирение и малко отговорност. И това смирение й позволяваше да признае неправотата си, да се вслушва в аргументите му, преди да вземе решение. А чувството на отговорност не само за себе си, а и за останалите я караше да стои с Крис и Валия ден след ден, вместо както всъщност искаше, да тръгне сама и да доведе помощ,

Излагаха се на безчет рискове. Най-много притеснения им създаваха изследователските експедиции на Робин из пещерата. Сто пъти споряха за едно и също, с почти едни и същи думи, и никой от тях сякаш не се трогваше. Отегчението нарастваше, бяха обсъдили вече всички общи неща и дори несъгласието се превръщаше в развлечение.

— Не ми се нрави, че ходиш там сама — нареждаше май за двайсети път Крис. — Чел съм това-онова за пещернячеството и ще ти кажа, че то съвсем не е за единаци, също като плуването в дълбоки води.

— Но ти не можеш да дойдеш с мен. Валия има нужда от теб тук.

— Съжалявам — каза Валия.

Робин докосна ръката на Титанидата, за да я увери, че не я обвинява, и да се извини, че засяга болен проблем. След като Валия се успокои, Робин продължи:

— Все някой трябва да излиза. Инак всички ще гладуваме.

Това беше истина и Крис го знаеше. В пещерата освен светещите птици имаше и други животни, които също нито се страхуваха, нито бяха агресивни. Те бяла лесна, но труднооткриваема плячка. Досега Робин бе срещала три вида — и трите с размерите на едра котка, бавни като костенурки, без зъби и козина. Можеше само да се предполага как прекарват живота си, но Робин винаги ги намираше закотвени до конусообразни купчини топло, гъбесто вещество, може би животно, а може би растение, прилепнало към скалата и почти сигурно живо. Робин го кръсти цица, защото приличаше на краве виме, а трите вида животни — краставица, маруля и скарида. Не поради вкуса им — общо взето имаха вкус на телешко, — а поради приликата с трите земни прототипа. Седмици наред бе подминавала краставицата, докато един ден не я бе ритнала и насреща й се бяха ококорили огромни жални зъркели.

— Добре се справяме — каза Крис. — Не виждам защо искаш да излизаш навън по-често от преди. — Въпреки че говореше така, чудесно знаеше, че не е вярно. Имаха малко месо, наистина, но то едва ли би задоволило вълчия апетит на Валия.

— Винаги можем да изядем повече — възрази Робин, показвайки с очи, че не бива да обсъждат онова, което и двамата мислят, в присъствието на Валия. Когато обсъждаха бременността й, бяха изразили пред нея част от опасенията си и се разбра, че и тя ги споделя и също се притеснява, че не се храни достатъчно, за да осигури правилното развитие на плода. — Трудно се намират тези неща — продължи Робин. — Бих предпочела да тичаха насреща ми. А сега мога да мина и на метър от тях и въобще да не ги забележа.

Спорът продължи, но и след приключването му нищо не се промени. Робин продължи да излизаше през ден, дваж по-рядко от собственото й желание и хилядократно по-често от желанието на Крис. Той непрекъснато си я представяше как лежи потрошена на дъното на някоя яма, в безсъзнание, неспособна да извика за помощ, или прекалено далеч, за да я чуят. Всеки миг, прекаран в лагера, тя се въртеше, разхождаше се, крещеше, извиняваше се, отново крещеше. Обвиняваше го, че се държи с нея като майка, а той й отвръщаше, че тя се държи като дете, при това диво и своенравно, като и двамата осъзнаваха истинността на тези твърдения, но това не им помагаше. Робин жадуваше да се измъкне на повърхността и да потърси помощ, но не можеше, защото нямаше кой да ловува, а и Крис искаше почти същото, но не можеше да го предложи заради сигурността на Валия. Ето защо и двамата ожесточено, но безплодно спореха, докато един ден Робин ядосано не заби ножа си в една от сивите цици и не бе възнаградена със струя гъста бяла течност.

— Това е млякото на Гея — щастливо обяви Валия и веднага пресуши меха, напълнен от Робин. — Не съм очаквала, че го има толкова дълбоко под земята. В моята родина се намира на два до десет метра под повърхността.

— Какво означава това: „млякото на Гея“? — запита Крис.

— Как да ви обясня… То е точно това: млякото на Гея. И означава край на притесненията ми. С него синът ми ще израсне силен. Млякото на Гея съдържа всичко необходимо за съществуването ни.

— А ние? — запита Робин. — Могат ли хо… човеците също да го пият?

— Човеците цъфтят от него. Това е универсалната храна.

— Какъв вкус има, Робин?

— Аз не зная. Не мислиш, че съм го пила, нали?

— Човеците, които са го опитвали, казват, че нагарча — обясни Валия. — И на мен леко ми горчи, но знам, че качеството му се променя с всеки изминал рот. Когато Гея е доволна, става по-сладко. В периоди на гняв се сгъстява и присяда, но пак е хранително.

— Според теб как се чувства Гея сега? — попита Робин.

Валия отново надигна меха, като остави да се стекат и последните капки. Замислено поклати глава.

— Бих казала, че е притеснена.

Робин се засмя.

— За какво пък би могла да се притеснява?

— Чироко.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Ако Магьосницата е жива и ако ние останем живи, за да й разкажем за последните думи на Габи, Гея ще затрепери.

Робин я погледна със съмнение, а Крис бе солидарен с нея. Той също не виждаше каква заплаха за Гея би могла да представлява Чироко.

Но значението на откритието си Робин схвана тутакси.

— Сега вече мога да тръгна да потърся помощ — поде тя спора, който щеше да трае три дни и който от самото начало беше ясно, че Крис ще загуби.

— Въжето. Сигурна ли си, че ще ти стигне?

— Откъде да знам колко ще е достатъчно?

— А кибрит? Взе ли кибрит?

— Ето го тук. — Робин потупа джоба на якето си, което бе вързано върху раницата, импровизирана от една от дисагите на Валия. — Крис, престани. Провизиите ще стигнат за десет човека.

Крис осъзнаваше, че е права, че суматохата в последния момент цели единствено да отсрочи заминаването. Изминали бяха четири дни от капитулацията му.

След като откриха най-близката цица, с мъка бяха пренесли там Валия. Макар по права линия разстоянието да не надвишаваше триста метра, налагаше се да избегнат две дълбоки клисури, така че я носиха на половин километър на север, докато открият удобен път, после — още половин километър на юг.

— Взе ли меха?

— Ето го — Робин го преметна през рамо и се пресегна за раницата. — Всичко е наред, Крис. — Той й помогна да намести товара на гърба си. Изглеждаше толкова дребна. Окичена с багажа, Робин неудържимо му напомняше току-що проходило дете, навлечено и готово за игра в снега. В този момент я обичаше и копнееше да се погрижи за нея. Но точно това той не можеше да направи и точно това тя не искаше, така че я загърби, преди да е видяла изражението му. Не желаеше пак да започват спора.

Но не успя да се въздържи.

— Не забравяй да маркираш пътя си — заръча.

Тя безмълвно вдигна малката кирка, сетне отново я втъкна в колана си. Чудесен колан, сръчно изработен от Валия от изсушената кожа на краставица. По план, когато Валия бъде в състояние да се движи с патерици, двамата с Крис щяха да поемат по пътя, маркиран от Робин. На Крис не му се мислеше по въпроса, защото, ако Робин не успееше да се измъкне и да се върне с помощ доста преди този момент, това би означавало, че я е сполетяло нещастие.

— Ако престанеш да откриваш цици, измини три периода на сън след като мехът се изпразни, а после, ако не намериш мляко, се връщай.

— Четири. Четири нощувки.

— Три.

— Споразумяхме се за четири. — Робин го погледна и въздъхна. — Добре де. Три, ако това ще те ощастливи. — Вгледаха се един в друг за миг, сетне Робин се доближи и го прегърна.

— Пази се — помоли го тя.

— Тъкмо мислех да ти кажа същото.

Засмяха се нервно и Крис я прегърна. Последваха няколко секунди, в които Крис се чудеше дали тя няма да отхвърли целувката. После реши, че не му пука, и я целуна. Тя се притисна към него, след което се дръпна и сведе очи. Накрая отново вдигна поглед към него, усмихна се и тръгна.

— Сбогом, Валия! — подвикна.

— Довиждане, малката — отвърна й Титанидата. — Бих казала: „Нека Гея е с теб“, но според мен би предпочела да си сама.

— Точно така — със смях каза Робин. — Нека си стои в главината и се притеснява за Магьосницата. С вас до среща след около килорот.

Крис я проследи, докато не се изгуби от погледа му. Стори му се, че спря и му махна, но не беше сигурен. Скоро се виждаха само трепкащите отблясъци на светещите птици, които тя носеше в клетка, оплетена от клони, а накрая и те изчезнаха.

Млякото на Гея наистина бе горчиво, а след тръгването на Робин се вгорчи още. Всеки ден вкусът му беше различен, но не дотолкова, че да задоволи жаждата за разнообразие, която мореше Крис. След по-малко от хекторот самозалъгване, той започна да се чуди дали не би предпочел да гладува, вместо да се задоволява с тази гадна помия.

Ходеше често да събира растения, като внимаваше да не изоставя Валия за дълго. От тези скитания домъкваше и дърва, и по някое от местните животни. Това винаги бе повод за празненство, тъй като Валия вадеше скритите запаси от подправки и всеки път готвеше по различен начин. Скоро му стана ясно, че тя почти не хапва от специалитетите си. Крис бе сигурен, че подобно злоядство не се дължи на предпочитанията й към млякото. Неведнъж възнамеряваше да настоява тя да изяжда своя дял, но така и не събра кураж да й го каже. Изяждаше своята порция като скъперник, дъвчеше с часове и никога не отказваше на поканата да вземе допълнително. Не одобряваше тези свои постъпки, но не можеше да се сдържи.

Времето отминаваше като в мъгла. За него то течеше равномерно още от първия му ден на Гея. Всъщност, дори още преди това, тъй като на космическия кораб бе започнал да се откъсва от земното време. Сетне то замръзна във вечния следобед на Хиперион, за да продължи бавно да пълзи към нощта и после това отново към деня. Сега процесът вече бе завършил.

Отново започна да полудява, след доста дълго затишие — от преди Карнавала на Крий до пристигането му в пещерата. Мислено сега го наричаше точно така — полудяване, а не „пристъп“, както превзето му викаха лекарите, — защото то си беше точно полудяване. Вече не вярваше, че Гея е способна да го изцери, дори и да иска, а и не се сещаше защо би пожелала да го стори. Явно бе обречен да прекара живота си като група маниакални, непознати за самия него личности и най-доброто, което можеше да стори, бе да се сработва с тях.

В действителност тук, в пещерата, това бе доста по-лесно, отколкото когато и да било досега. Често дори не забелязваше какво става. ПонякагоБи изваше на себе си на място, на което не си спомняше да е ходил, в неведение, дали е полудял, или просто се е заплеснал. В такива случаи притеснено се обръщаше към Валия, за да провери дали не я е наранил. Поне досега не се беше случвало. Всъщност, тя често изглеждаше по-щастлива в сравнение с предишните дни. Това също му помагаше да понася лудостта си по-леко — Валия не се интересуваше дали е умопобъркан, и май повече го харесваше в тези му състояния.

Замаян, Крис се чудеше дали пък Гея не е имала предвид подобен лек. Тук, долу, лудостта не бе от значение. Съвсем сам беше стигнал до състояние, в което се чувстваше нормален като другите.

Без да са обсъждали въпроса, Валия пое грижата да отмята календара след всеки негов сън. За него това, както и останалото, бе знак, че наистина страда от маниакални състояния. Не знаеше какво прави през тези периоди. Не попита Валия, а и тя си мълчеше.

Говореха за всичко, но не и за това. Шетнята около лагера му отнемаше не повече от „час“ на „ден“, и неизбежно им оставаха от девет до четирийсет и девет часа, през които нямаше какво да правят, освен да говорят. Най-напред говориха за себе си, така че Валия скоро се изчерпа. Той бе забравил колко невероятно млада е тя. Въпреки че беше зрял възрастен индивид, опитът й бе печално малък. Но и животът на Крис също не бе неизчерпае, ето защо преминаха на други теми. Говореха за надеждите и страховете си, за философията — на човеците и на Титанидите. Измисляха игри и истории. Валия се оказа посредствена в игрите, но съчиняваше великолепно. Въображението и представите й бяха леко изкривени в сравнение с човешките, което й позволяваше да го смайва отново и отново с безразсъдните си, обезпокоителни прозрения за неща, които не би трябвало да разбира. Започна да осъзнава както никога досега какво означава нещо толкова близко до човешкото, макар и не човешко. И да съжалява всичките тези милиони хора, живели преди контакта с Гея, защото никога не са общували с едно толкова чаровно и привлекателно същество.

Търпението на Валия го изумяваше. Той полудяваше, въпреки че свободата му на движение беше далеч по-голяма от нейната. Започна да разбира повсеместната практика да се убиват коне с наранени крака. Макар че краката на Титанидите бяха много по-гъвкави от тези на земните коне, Валия изживяваше ужасен период. Половин килорот й се наложи да лежи само на една страна. Когато костите започнаха да зарастват, сядаше, но не издържаше дълго в това положение, тъй като неподвижните, шинирани предни крака трябваше да стоят изпънати напред.

За първи път усети, че й е трудно, когато тя някак между другото спомена, че в болницата Титанидите с подобни травми стоят във висилка с провесени във въздуха крака. Крис се изненада.

— Защо не ми каза по-рано? — попита.

— Каква щеше да е ползата, понеже…

— Конски работи — прекъсна я Крис, като очакваше тя да се усмихне. Беше му станало любимо възклицание — така я взимаше леко на подбив, вместо да се оплаква от всекидневното си задължение да почиства след нея. Но този път тя не се усмихна.

— Смятам, че мога да стъкмя нещо подобно — продължи той. — Трябва стоиш на задните си крака, така ли? Значи да е нещо като люлка, която да придържа предните ти крака… Мисля, че ще стане. — Крис изчака, но тя мълчеше. Дори не го погледна. — Какво става, Валия?

— Не искам да ти създавам грижи — едва чуто отговори тя и се разплака.

За първи път я виждаше да плаче. Ама че идиот беше да смята, че щом не плаче, значи всичко е наред. Отиде при нея и усети, че тя жадува да я помилват. Отначало се почувства неловко да успокоява толкова голямо същество, а и стойката й, наложена от нараняванията, не улесняваше нещата. Въпреки това Крис скоро се отпусна и я успокои, без да го е грижа за каквото и да било. Тя бе искала тъй малко през цялото това време, а той не й бе дал почти нищо.

— Не се притеснявай — прошепна Крис в дългата й загръглена ушна мида.

— Толкова съм глупава — каза Валия и заподсмърча. — Ама че глупаво от моя страна да си счупя краката.

— Не можеш да се виниш за нещастието.

— Но го помня. Не си спомням много, но тва — да. Бях толкова уплашена. Губи ми се какво стана преди това… там, на стълбите. Спомням си само някаква ужасна болка, а после можех да само да тичам. Тичах, тичах и щом стигнах до пропастта, скочих, макар да знаех, че не ще успея да прелетя отвъд.

— Всички се държат като безумци, когато са уплашени — разсъди Крис.

— Да, но сега си вързан да седиш тук заради мен.

— И двамата сме вързани — призна той. — Би било глупаво да те убеждавам, че точно това е мястото на моите мечти. На никой не му се стои тук. Но ти си ранена и аз ще остана с теб, където и да си. И не те виня за нищо — ти просто нямаш вина.

Валия се смълча, само раменете й леко потреперваха. После подсмръкна шумно и се взря в очите му.

— А за мен това е мястото, където бих желала да бъда — каза тя.

— Какво имаш предвид? — Крис леко се поотдръпна.

— Имам предвид, че много те обичам.

— Не смятам, че наистина ме обичаш.

Тя поклати глава.

— Зная какво си мислиш и то е истина. Винаги съм те обичала: и когато си тих и спокоен, и когато си ядосан. Имаш безброй лица. Според мен единствено аз май ги познавам всичките. И ги обичам.

— Някои лекари също се клеха, че ги познават — вметна Крис. Когато Валия не отговори, той зададе въпроса, който отдавна го измъчваше. — Правя ли любов с теб, когато откачам?

— Ние правим любов във възхитителна възбуда. Ти си моят мъжествен жребец, а аз — твоят хермафродит-еротоманиак. Правим задни лудории и предно общуване, а после нещо средно. Твоят пенис…

— Престани! Не съм те питал за гадните подробности.

— Не съм казвала нищо перверзно (ру(и)парографско?) — ясно изрече Валия.

— Чудя се… какво правиш, нима ядеш речници?

— Трябва да изуча всички английски думи за експеримента — поясни Валия.

— Какво… всъщност няма значение, ще ми кажеш по-късно. Знаех, че сме правили любов веднъж. Просто ми е интересно дали продължавам в същия дух.

— Само преди двайсет или трийсет рота.

— И не те притеснява, че го правя само когато съм луд?

Тя се замисли.

— Наистина доста се затруднявам да разбера какво ти разбираш под лудост. Понякога губиш някои задръжки — още една дума, с която имам проблеми. Това ти създава ядове с човешките жени, които не искат да се съешават с теб, и със всяко човешко същество, което се възпротиви на волята ти. Аз нямам проблеми — станеш ли прекалено необуздан, просто те вдигам за косата и те държа на протегната ръка разстояние. Когато мирясаш, успявам да те убедя. Чудесно ти действа.

Крис се засмя, но дори на него смехът му прозвуча фалшиво.

— Смайваш ме. Изследваха ме най-големите лекари на Земята. В безсилието си ме тъпчеха с абсолютно безсмислени илачи. Ще се шашнат, ако чуят за твоя лек. Вдигнете го за косата с една ръка, протегнете я и го убеждавайте. О, сладко убеждение.

— Върши работа — направи опит да се защити Валия. — Но май е ефикасно само в общество, в което всеки е по-едър от теб.

— И моето поведение в такива случаи не те ли смущава? Титанидите никога не се нападат, нали? Според мен сигурно ти действа… отблъскващо, когато се държа така. Подобно поведение не е присъщо на Титанидите.

— Маниерите на човеците според мен доста се различават от тези на Титанидите — отвърна Валия. — Ти, когато „полудееш“, ставаш навярно малко по-агресивен от нормалното, но нарастват и другите ти чувства — както агресията, така и любовта.

— Аз не съм влюбен в теб, Валия.

— Влюбен си. Дори и онази част от теб, здравомислещата, ме обича с титанидска любов: неизменна, но твърде голяма, за да бъде отдадена само на една личност. Ти си ми го казвал, когато не си на себе си. Казвал си ми, че здравомислещата ти част не би допуснала подобна любов.

— Лъгал съм те.

— Не би ме лъгал.

— Но аз съм тук, за да бъда излекуван! — извика той с нарастващо безсилие.

— Зная — простена тя, отново готова да избухне в плач. — Толкова се боя, че Гея ще те изцери и ти ще забравиш за любовта си към мен!

Крис си помисли, че разговорът става съвсем налудничав. Може би той беше луд, и то постоянно. Като нищо. Но не искаше тя да плаче — харесваше я и внезапно усети, че няма смисъл да й устоява повече. Целуна я. Тя веднага откликна, разтревожи го със своята сила и плам, после поспря и доближи устни до ухото му.

— Не се притеснявай. Ще бъда нежна.

Крис се усмихна.

Не беше лесно, но Крис направи люлката. Доста време му отне докато намери три достатъчно дълги и здрави пръта сред недоразвитите храсти, които минаваха за дървета в пещерата, но най-накрая успя да стъкми триножник. Имаше достатъчно въже за изработката и дрехи, които не им бяха необходими в жегата, за подплата. След като люлката бе завършена, Валия внимателно се повдигна на ръце, Крис нагласи краката й в примките, а тя се отпусна и въздъхна блажено. И така, тя прекарваше повечето време с предни крака на сантиметри във въздуха.

Но не цялото. Люлката възпрепятстваше предните лудории, а това бързо се превърна в съществена част от живота им. Скоро Крис вече недоумяваше как толкова дълго се е лишавал от това усещане, а после осъзна, че всъщност е ощастливявал Валия постоянно. Сега се досещаше, че най-вероятно се е отдавал на отчаянието, вехнещ от глад сред предлаганото му изобилие. Дори млякото на Гея придоби по-сносен вкус и той се чудеше дали причината за промяната не се крие в собственото му настроение, а не в капризите на Нейно Величество.

Валия не бе като човешките жени. Безпредметно бе дори да се опитва да прави съпоставки — просто беше различна. Това, че чудесно му пасваше отпред, надали бе резултат от космическа случайност. Той почти чуваше хихикането на Гея. Що за шега беше погодила на човешката раса: така да нагласи нещата, че първите срещнати нехуманоиди да могат да се отдават на същите забавления като човеците, и то със същите инструменти. Валия представляваше голямо плътско игрище, от върха на широкия й нос, през акрите напръскана жълта кожа до меките части точно над копитата на задните й крака. Тя бе досущ като човек — но в уголемени мащаби — с нежността на ръцете си, с огромните си гърди, с приятния аромат на плътта си. И в същото време разликата бе невероятна. Когато я целуваше по падинката зад изразителните й магарешки уши, тя миришеше като човек.

За първи път с облекчение призна съществуването на по-голяма част от тялото й. Преди се преструваше, че го забелязва само от главата до предния чатал, и игнорираше нейния свръхсексапил. Валия нежно го напътстваше как да се възползва от учудващите възможности на останалите две-трети. Донякъде се колебаеше поради погрешното схващане, с което се бе борил у останалите, без да съзнава че и той го споделя: заради конската й половина контактът с нея се превръщаше в табу за човеците. Трябваше да отхвърли тези предразсъдъци. Откри, че е учудващо лесно. В много отношения тя доста по-малко приличаше на кон, отколкото той — на маймуна. Другото препятствие бе формулирано още в началото от самата Валия — тя бе хермафродит, макар че женско-мъжки или двуполов индивид бе по-подходящо определение. Крис бе напълно хетеросексуален. Валия му помогна да осъзнае, че това не означава нищо, когато бяха заедно. Тя беше всичко, а физиологичните подробности нямаха значение. Винаги бе знаел, че самият акт е само нищожна част от правенето на любов.

Патериците на Титанидата представляваха дълги, дебели пръти с подплата под мишниците, които почти не се отличаваха от използваните от човеците в продължение на хилядолетия. Направата им ни най-малко не затрудни Крис.

В началото Валия изминаваше само петдесетина метра, преди да си почине и да тръгне обратно към палатката. Скоро усети, че би издържала и по-дълъг преход. Крис събори палатката и спретна багажа така, че да го носи на гръб. Товарът бе сериозен, особено прътовете от триножника на люлката. Преди не би могъл даже да го вдигне, но сега му помагаше ниската гравитация. Но дори и така товарът тежеше.

Валия се придвижваше с патериците по начин, който създаваше непривично напрежение в плещите, в гръба, който бе като човешки, и в правоъгълната извивка на гръбнака. Крис нямаше представа как е устроен скелетът й, но беше сигурен, че при нея веригата от прешлени е доста по-различна, за да й позволява да извърта главата си на сто и осемдесет градуса, а и да се сгъва по най-невероятни начини. Но достатъчно си приличаха, за да получи тя болки в гърба. Всеки ден краят на пътуването я заварваше изкривена от болка. Мускулите на плещите й приличаха на вкоравени въжета, но само масаж явно не помагаше, мислеше си уморено Крис. Накрая започна да я налага с юмруци, сякаш чукаше пържоли, за да я облегчи донякъде.

Заякваха, въпреки че и двамата знаеха, че никога няма да стане леко. Лека-полека удължаваха преходите, докато не достигнаха максимума, определен от Крис, който се равняваше на около километър и половина. Всеки ден подминаваха много от знаците, оставени за тях от Робин. Нямаше как да разберат кога са оставени, нямаше и полза да обсъждат онова, което си мислеха и двамата. Каквито и сметки да правеха, Робин трябваше от време оно да се е върнала с помощ.

Продължаваха напред и с всеки изминал ден един и същи въпрос, завладяваше мислите им.

Къде е Робин?