Магьосницата

40. Поколение за чудо и приказ

Сигурно съществуваха и по-лесни неща от това да се грижиш за бременна, обездвижена Титанида и да я водиш в мрака по терен, от който би се ужасила дори планинска коза. От друга страна, Крис бе наясно, че вероятно има и по-тежки, а и далеч по-неприятни неща. Компанията й бе известна компенсация, а им помагаше и фактът, че пътят бе вече маркиран.

В крайна сметка, май така и трябваше да бъде. Ръцете на Валия заякваха, но това не им помогна да ускорят крачка, защото Титанидата междувременно натежаваше. Ставаше все по-тромава и трябваше да внимават повече от всякога да не се подхлъзне и да не нарани все още незарасналите предни крака. С наближаването на термина новите удоволствия от задните лудории постепенно намаляха и секнаха. Но с подобряването на състоянието на краката й предната игра стана дори по-приятна. Крис постепенно загуби вълнуващото чувство за екзотичност, което изпитваше навремето, и понякога дори се чудеше как е могла да му изглежда странна. С взаимното им опознаване нарастваше и близостта им.

Валия се надуваше като презряла тиква. Красотата й ставаше по-ярка и учудващо — множаха се кафявите й петна.

Не ги чакаха особени изненади. Отначало Крис бе в пълно неведение относно раждането на Титанидите, но когато дойде времето да се роди Серпент-едно, вече знаеше не по-малко от Валия. Всичките му опасения се оказаха безпочвени.

Знаеше, например, че Валия именува нероденото си дете „той“, а не с някакво обобщаващо местоимение. Всичко е било планирано с другите двама родители. Знаеше — но все още не му се вярваше, — че Валия общува с плода по начин, който тя никога не успя да обясни задоволително. Твърдеше, че заедно са избирали името, въпреки че се е съобразявала и с обстоятелства, намиращи се извън нейния контрол. Ставаше дума за обичая на Титанидите да кръщават децата по името на първия инструмент, който те притежават. Обичаят вече не беше универсален, но Валия спазваше традициите и известно време се труди върху първия инструмент за своя син — серпент: извита дървена тръба, чийто звук бе като на меден рог. В пещерата изборът на материал бе доста семпъл.

Крис знаеше, че раждането нито ще е болезнено, нито ще трае дълго и че още щом се роди, Серпент ще умее да говори и да ходи. Но когато Валия му каза, че се надява детето да говори и английски, реши, че е полудяла. Не го каза, но изрази съмнението си.

— Зная — отвърна Валия. — Магьосницата също се съмнява. Не за първи път се правят опити новороденото да владее перфектно два матерни езика. Въпреки това дори Магьосницата не би го обявила за невъзможно. Нашата генетика се различава от вашата. При нас много неща стават по друг начин.

— Като например?

— Не разбирам нищо от наука. Но трябва да признаеш, че сме различни. В лабораторни условия Магьосницата е правила успешни кръстоски между яйце на Титанида и генетичен материал на жаби, риби, кучета и маймуни.

— Това противоречи на всичко, което аз поназнайвам за генетиката — призна Крис. Не че е много. Но какво общо има това с познанията на Серпент по английски? Дори и да има човешки родители — което според теб не е вярно, — ние като бебета можем да само да ревем.

— Магьосницата нарича това ефект на Лисенко — обясни Валия. — За свое удовлетворение тя доказа, че Титанидите могат да унаследяват придобити черти. Ние — тези, които настояваме, че английският трябва да се предава на поколенията — смятаме, че това е осъществимо. Веднъж ти ме попита дали не съм изяла речника с кориците. Точно така е. За експеримента е необходимо всички родители да знаят всички английски думи. Целта изглежда непостижима, но ние имаме добра памет.

— Мога да свидетелствам за това. — Нещо в обяснението го смути и доста си блъска главата, докато разбра какво точно. И пак не бе съвсем сигурен кое всъщност го е разтревожило.

— Искам да знам защо — доста по-късно попита Крис. — Защо английски, след като собственият ви език е толкова мелодичен? Не че го разбирам, въпреки че би ми се искало. Но доколкото знам, освен Чироко и Габи, сдобили се свише с тази способност, няма други човеци, преминали отвъд етапа на неправилното, опростено пеене на езика на Титанидите.

— Вярно е. Ние знаем езика си по инстинкт, а хората търпят неуспех при изучаването му, независимо от големите си интелектуални възможности. Нашите песни не се поддават на разбор, а и рядко са еднакви, дори когато се изразява една и съща мисъл. Според Магьосницата съществува и телепатичен елемент.

— Както и да е. Аз смятам — или по-точно питам: защо упорствате толкова? Какво им е лошото на Титанидите? Цяло чудо е, че по рождение въобще владеете някакъв език. Защо ви е английският?

— Май не си ме разбрал — каза Валия. — Серпент ще знае да пее. Това е сигурно. Не съм и помислила да го лиша от тази способност. По-скоро бих предпочела да се роди с два крака като… о, скъпи. Моля те…

Крис се засмя и я увери, че всичко е наред.

— Това ме подсеща за израза: „С два крака, и то леви“. Така наричаме някой, който е много вързан.

— Сигурно е така.

— Обещавам ти, че… но ти пак ме взимаш на подбив. Може би все някой ден ще свикна.

— Не и ако ти попреча. Но още не си ми казала защо го правиш?

— Мислех, че е очевидно.

— Не и за мен.

Тя въздъхна.

— Добре. Английски — защото го говореха първите човеци на Гея и е разбираем. А защо въобще трябва да се учи човешки език… от времето на първите контакти броят на хората тук постоянно нараства. Не идвате по много, но непрекъснато. И смятам за наистина добра идеята да знаем колкото се може повече за вас.

— Досадните съседи, които изглежда се канят да останат, а?

Валия се замисли.

— Не искам да звучи пренебрежително по отношение на хората. Като индивиди някои от тях са толкова добри, колкото би ни се искало…

— Но като раса сме трън в петата.

— Не бих правила преценки.

— Защо не? Това е твое право. А и аз съм съгласен с теб. Ние сме доста неприятни, когато обединим интелекта си и започнем да измисляме разни атомни бомби и други подобни. А що се отнася до повечето от индивидите… по дяволите. — Изпитваше известен шовинизъм, който не му се нравеше, но не можеше да го преодолее. Това го накара да се замисли, за да открие нещо в защита. Но не можеше. — Знаеш ли — каза той накрая, — едва сега разбирам, че никога не съм срещал Титанида, която да не харесвам.

— Аз пък съм срещала много — отвърна Валия. — Познавам доста повече Титаниди от теб. Но няма Титанида, с която да не мога да се разбера. Не съм чувала за Титанида, която да е убила себеподобна. И никога не съм срещала Титанида, която да мразя.

— Тук е разковничето, нали? Вие се разбирате много по-добре от нас.

— Май трябва да отговоря с да.

— Кажи ми. Кажи ми истината. Само за момент забрави, че аз съм човек, и…

— Аз го забравям непрекъснато.

Тя се опитваше да омекоти нещата, но Крис не разбираше.

— Просто ми кажи какво мислиш за присъствието на хората на Гея. Твоето мнение и на Титанидите като общност. Или при тях има различия?

— Разбира се, има, но съм съгласна с мнозинството, че е необходим повече контрол. Не сме единствената интелигентна раса на Гея и аз говоря само от наше име, но ние искаме да имаме думата кой може да влиза в Хиперион, Крий и Метида, земите, които обитаваме. Сигурно бихме върнали около деветдесет процента.

— Толкова много?

— Е, може и по-малко. Помоли ме да бъда откровена, нали? Човеците донесоха алкохолизма на Гея. Винаги сме харесвали виното, но питието което вие наричате текила, а ние — тя изпя една кратка мелодия — или смърт-с-щипка-сол-и-изстискано-лимонче на ваш език, за нас се превръща в наркотик. Човеците донесоха и венерическите болести: единствените от земен произход, което и ние прихващаме. А също така садизма, изнасилването и убийството.

— Всичко това ми напомня за индианците в Америка.

— Има прилика, но се надявам да е измамна. Неведнъж на Земята една мощна технология в сблъсък с друга, по-слаба, е побеждавала. На Гея човеците носят само онова, което им се позволява да вземат, затова то не е от особено значение. Нещо повече, ние не сме примитивно общество. Но сме безсилни да се преборим, защото хората са протежирани.

— Какво искаш да кажеш?

— Гея обича човеците. В смисъл, че се интересува от тях и обича да ги наблюдава. Докато не й писне, сме длъжни да приемаме всичко.

Валия видя лицето му и внезапно цялата му тревога се предаде и на нея.

— Зная какво си мислиш — продължи тя.

— Какво?

— Смяташ, че ако се наложат стандарти, ти няма да се класираш.

Крис бе принуден да признае, че е права.

— Грешиш. Как да ти обясня по-добре… Притесняваш се от твоите пристъпи на буйство. Май се налага да съм по-обстоятелствена. И така, лесно е като праведници да произнасяме филипики срещу чуждите недостатъци. Има много човеци, които моите събратя безусловно не биха допуснали: човеците с предразсъдъци, дребнавите, вероломните, заблудените. Простаците, на които им липсват първите седем години. Вярвам, че всички неприятности на човеците се крият във факта, че сте длъжни да бъдете учени, че се раждате свирепи и ненаситни и в повечето случаи тези ваши качества се засилват с годините.

Въпреки това между нашите две раси съществува връзката любов-омраза. Ние се възхищаваме, а понякога мразим огъня на вашите емоции. Всички вие притежавате насилническа жилка и ние приемаме тази даденост. Не ни е трудно, защото сме доста по-едри от вас — шансовете ви да ни нараните без оръжие е нищожен. Бихме искали да забраним оръжията, които ни изравняват. И понеже ни липсва агресивност, не можем да ви позволим да се изравните по физическа сила с нас.

А сред вас има и индивиди, чиято искра на живота е толкова ярка, че ни заслепява. Най-добрите човеци стоят по-високо от най-добрите сред нас. Знаем това и го приемаме. Никой от вас не може да се сравни по красота с нас, но ние осъзнаваме, че хубостта не е всичко. Бихме могли да предложим на човешкия род доста неща. Досега демонстрирате само повърхностен интерес, но ние не губим надежда. А ние можем и да се учим от вас. Дълго се опитвахме да вземем от вашия огън, като ви опознаем. И тъй като на Гея Лисенко е прав, ние правим опити да ви култивираме в себе си. Ето защо учим английски.

Крис за пръв път я виждаше толкова словоохотлива и разпалена. Смятал бе, че знае за нея всичко, и сега се питаше от къде на къде е бил толкова сигурен — а уж се изживяваше за голям умник, — че може да знае за някого всичко. Наясно бе, макар никога да не го беше споменавал пред Валия, че от първата им среща насам тя се изразяваше все по-богато. Сега нейният речник често го смайваше. При нужда тя боравеше с матерния му език десет пъти по-добре от самия него. Това не го притесняваше — то бе в реда на нещата, защото тя все повече се разкриваше пред него, колкото по-голямо доверие му имаше. Тревожеше го друго.

— Нека не прозвучи грубо, но трябва да те попитам. Заради Лисенко ли беше цялата тази история с яйцето?

— И аз не желая да прозвучи грубо, но не искам и да те лъжа. Да, и това беше от значение. Но никога не бих го направила с теб, ако нямаше нещо по-силно. Говоря за любовта — доколкото знам тя е единственото чувство, еднакво присъщо и на хората, и на Титанидите.

— Чироко не смяташе така.

— Тя греши. Да, в общия случай, любовта е съпътствана от ревност, лакомия, борба за периметър, но при човеците, а не при Титанидите. Но това не прави самото чувство различно. Просто малцина са хората, които изпитват непокварена любов. Повярвай ми: това е едно от нещата, в които, както споменах, сме по-вещи от човеците. Векове наред хората описват и възпяват любовта, но и досега не са успели да я дефинират. За нас тя не е мистерия. Ние я разбираме напълно. Човеците се докосват до нея най-вече в своите песни и стихове. Обичта е едно от нещата, на които можем да ви научим.

Крис би искал да й повярва, но все още го тормозеше нещо, което не можеше да проумее. Ставаше дума за нейната снизходителност към изблиците му на лудост. Може би точно в това, някъде дълбоко в себе си, той се съмняваше.

— Крис, би ли ме докоснал? — помоли Валия. — Май те разстроих и това ме тревожи.

Изглежда забеляза колебанието му, защото в очите й се появиха сълзи. Седяха само на метър разстояние, а Крис имаше чувството, че помежду им е зейнала пропаст. Това го плашеше, защото съвсем доскоро я бе чувствал съвсем близка.

— Ужасно се боя. Боя се, че на края ще бъдем толкова далечни. Ти никога няма да ме разбереш, както и аз тебе. А трябва да се разбираме взаимно! — Тя спря и продължи по-бавно. — Нека опитам отново. Аз никога няма да се предам. Казах, че най-добрите от вас ни превъзхождат. И ние всички го усещаме. Серпент, едно новородено, ще го види още щом те погледне за първи път. Виждам го и аз, но не мога да го опиша, нищо че съм прочела хиляди речници. Когато се появи един от тези избраници, ние веднага го разпознаваме. Но ако събера неколцина от тях, едва ли ще определя какво им е общото. Не притежават някаква характерна особеност, а и не винаги качествата им си приличат. Мнозина са смели, но има и страхливци. Някои са срамежливи, други — отракани. Интелигентните са доста, но други далеч не са гениални. Много от тях са външно темпераментни; те имат по-добър вкус към живота; те горят с по-ярък пламък, отколкото ние някога сме виждали. Други, според човешките усещания, са покорни, като теб понякога, но в нашите очи светлината струи от тях. Ние не знаем какво представлява тя, но искаме част от нея, стига да можем да я получим без подтика към самоунищожение, който е проклятието на вашия род. Вероятно дори и заедно с него, защото топлината й е тъй сладка.

Имаме песен за тази светлина. Тя е — Валия запя, след това премина на английски, като че ли чувстваше, че времето не работи в нейна полза и тя отново не ще успее да докосне душата му. — В буквален превод това звучи като „Тези-които-един-ден-може-да-се-научат-да-пеят“, а по-свободно преведено — „Тези-които-разбират-Титанидите“. Ако искат. Боя се, че започвам да се изразявам тромаво.

Чироко е точно такава. Ти не си усетил и стотна от нейната топлина. Същата бе и Габи. Робин. Шепа човеци в Титантаун. Обитателите на онова селище в Крий. И ти. Ако не беше такъв, щях да те обичам не повече от камък, а аз те обичам безумно.

Странен начин за изясняване на чувствата, помисли си Крис. И що за съвпадение: и четиримата да притежаваме това неуловимо качество. И отново: срамно е, защото тя е тъй величествена, но как да й кажа…?

Но всичко това бе пометено от усещането, което Крис би могъл да опише като мигновената картина на целия живот пред очите на давещия се или като прословутата искра на гения — като стигна до заключението „Как съм могъл толкова време да се държа като идиот?“ — и, в края на краищата, реши, че е най-точно да се формулира като внезапно озарение, че и той я обича безумно.

Валия видя изблика на чувства — ако той се нуждаеше от доказателство, то този изблик бе точно това, но вече без значение — и докато Крис се опитваше да измисли нещо по-интелигентно от семплото „Аз също те обичам“, го целуна.

— Казвах ти, че ме обичаш — промълви тя, и той кимна, чудейки се дали някога ще престане да се усмихва.

Това, че знаеш как се раждат Титанидите, не означава, че разбираш връзката между съзнанието на майката и детето. Крис не проумяваше същността на тази връзка. Той отрупваше Валия с въпроси и накрая установи, че да — тя може да пита за нещо Серпент, а той да й отговори, и не — Серпент не може да й каже дали говори английски.

— Той мисли образно и мелодично — обясни Валия. — Песента е непреводима, освен емоционално — в известен смисъл песента на Титанидите е невъзможно да се преведе, ето защо човеците не са успели да създадат титанидски речник. Аз само чувам и виждам неговите мисли.

— Тогава как го попита как иска да се казва?

— Обрисувах инструментите, които могат да се направят тук и посвирих на тях в съзнанието си. Когато духът му изрази удоволствие, разбрах, че избира е серпент.

— Той знае ли за мен?

— Познава те чудесно. Не знае името ти. Ще те попита как се казваш много скоро след като се роди. Знае, че аз те обичам.

— Знае ли, че съм човек?

— Знае го добре.

— Какво мисли за това? Ще бъде ли проблем?

Валия му се усмихна.

— Той ще се роди без предразсъдъци. От тук нататък зависи само от теб.

Тя лежеше на една страна в уютното леговище, подготвено от Крис. Раждането наближаваше, Валия беше спокойна, доволна, не усещаше болка. Крис съзнаваше, че прилича на всеки бъдещ, крачещ пред родилното отделение, но не можеше да стори нищо.

— Мисля, че все още не разбирам много неща — призна той. — Дали ще излезе, ще седне и обсъждаме заедно цената на кафето в Крий, или ще мине през етапа на „гу-гу“ и „га-га?“ (гукането?)?

Валия се засмя, позамисли се, докато мускулите на корема й си вършеха работата като ръка, стискаща пълен с течност балон, после отпи глътка вода.

— Ще бъде слаб и объркан — обясни тя. — Ще вижда много, но ще мълчи. Сега наистина не е интелигентен. Мозъчните му гънки сякаш са били гресирани и опаковани за доставката и сега, след пристигането, трябва да се разопаковат и почистят преди употреба. Но после… — Направи пауза, вслушвайки се в нещо, което Крис не можеше да чуе, след това се усмихна.

— Ще трябва да изтърпиш това очакване. Той е почти тук, а има и задължителен ритуал, който се предава на поколенията от моя акорд.

— Добре, хайде — нетърпеливо я подкани той.

— Моля те, направи нещо за мен. Бих се справила прекрасно с моята песен, но тъй като детето ще говори английски, реших да скъсам с традицията и да пея на този език… а също и защото ти си тук. Но не съм сигурна дали ще успея го изразя красиво на английски, така че моята проза може да звучи ужасно на …

— Не се извинявай, за Бога. Хайде, започвай. Може да няма много време.

— Добре. Първата част е неизменна и аз просто я цитирам. Добавям своите собствени думи накрая. — Тя облиза устните си и се взря в празното пространство. — „Жълти като небесата са Мадригалите“ — подхвана Валия песента си. „В началото биде Бог, и Бог беше колело, а колелото бе Гея. Гея отвзе от своята плът и сътвори от нея първите Титаниди, като ги дари с познанието, че Гея е Бог. Титанидите не се възпротивиха. Те заговориха на Гея и я попитаха «Какво би искала да правим?» А Гея им отвърна: «Нямайте друг Бог, освен мен. Плодете се и множете се, но знайте, че пространството е ограничено. Правете на другите така, както бихте искали те да ви правят. Знайте, че след смъртта си ще превърнете отново в прах. И не дохождайте при мен с вашите проблеми. Няма да ви помагам.» И така Титанидите се сдобиха с бремето на свободната воля.

Сред първите Титаниди имаше една на име Саранджи от Жълтата кожа. Той отиде ведно с множество други при голямото дърво и го хареса. И така той положи началото на акорда Мадригал. Опознал бе света и знаеше, че животът е хубав, но при все това един ден ще умре. Тъжна мисъл бе това, ала Саранджи си спомни словата на Гея и се запита дали да не си поживее още. Той обикна и позна Дамбак, Цигулката и Валдхорната. Четиримата изпяха Диез Миксолидийски Квартет и Саранджи стана задна-майка на Пиколото. Дамбак бе предният-баща, Цигулката — предна-майка, а Валдхорната — заден-баща.“

Песента продължаваше в същия дух. Крис възприемаше повече мелодията, отколкото думите, защото списъкът от имена не му говореше почти нищо. Поколенията бяха проследени изключително чрез задните-майки, въпреки че винаги се споменаваха и останалите родители.

Крис не би могъл да проследи родословното си дърво десет поколения назад като Валия, макар да знаеше, че прадедите му преди хиляди и милиони поколения стигаха до или до маймуните, или до Адам и Ева. При Валия десетте поколения опираха в края на историята. Серпент щеше да е единайсетото. Едва сега проумя с невероятна яснота какво е да си Титанида, представител на раса, която знае, че е била сътворена. Макар да не бе сигурен в достоверността на встъпителните й слова, те като нищо можеха да са самата истина. Титанидите бяха сътворени около хилядя деветстотин трийсет и пета. и дори устните предания бяха меродавни за такъв период от време, а Титанидите бяха техни забележителни пазители.

Но песента бе нещо повече от регистър на нейните задни-майки и ансамблите за създадаването на бъдните поколения. Валия пееше песни за всяка Титанида, като понякога минаваше на кристалния титанидски, но по-често на използваше английския. Изреждаше доблестните и добри деяния, но не изпускаше и неудачите. Крис чу разкази за страданията от годините на войната между Титанидите и Ангелите. После пристигнала Магьосницата и повечето песни бяха посветени на хитроумните техники, благодарение на които са спечелили на благосклонното й внимание към своите предложения по време на Карнавалите.

— „… и Табла била удостоена от Магьосницата. Като пееше еолийско соло, тя дари живот на Валия, за която досега почти не се е пяло и която ще остави песента на своя син за бъдните поколения. Валия обикна и позна Хикирики, роден от Фригийски Квартет в друг клон на Мадригалския Акорд, и Цимбал, Лидийско трио от Акорда Прелюдия. Те дадоха живот на Серпент (Двудиезно Миксолидийско Трио) Мадригал, който ще запее своя собствена песен.“

Валия спря, окашля се и се втренчи в ръцете си.

— Казах ти, че ще звучи грубо. Може би Серпент ще се справи по-добре, когато му дойде времето. На езика на Титанидите песента тече като река, но на английски…

— Ти го направи чудесно — каза Крис. — А нима това е най-доброто начало? — Той посочи с ръка към мрака и голите скали. — Хикирики и Цимбал, и всичките ти приятели трябваше сега да са тук.

— Да. — Тя се замисли. — Бих те помолила да попееш.

— Скоро ще съжаляваш.

Тя се засмя.

— Аха. Крис, той е тук.

Той наистина бе там. Нещо лъскаво се придваше бавно, но неумолимо. Крис изпита силно желание да направи нещо: да кипне вода, да повика лекар, да я облекчи, да му помогне… каквото и да е. Но ако навлезеше в света малко по-бързо, той щеше да се плъзне по земята като динена семка. Валия беше подпряла главата си с ръка и тихо тържествуваше. Ако беше необходим лекар, то той бе за Крис, не за нея.

— Сигурна ли си, че нищо не трябва да правя?

— Вярвай ми. — Тя се засмя. — Сега. Можеш да го вдигнеш… внимавай да не настъпиш пъпната връв, още малко ще му трябва. Донеси ми го. Вдигни го с две ръце, като го придържаш под корема. Гледай да не си удари главата, но без да се притесняваш особено.

Беше му обяснила всичко, но не би било излишно да го повтори. Не се чувстваше компетентен да избърше носа си, какво остава да носи новородена Титанида. Все пак отиде, коленичи и се вгледа в младенеца.

— Той не диша!

— Бъди спокоен. Ще започне да диша, когато му дойде времето. Донеси ми го.

Серпент представляваше безформена купчина от кокали и мокра кожа. За миг Крис буквално не различи главата от опашката — после всичко си дойде на мястото и той видя малко момиченце със сладко личице, с матова розова коса, полепнала към спящата муцунка. Не, не беше дете… тя имаше съвсем оформен бюст. И не беше момиче. Това бе просто заблудата, която създаваха всички Титаниди у човеците, които все ги оприличаваха на жени, независимо какъв бе действителният им пол. Предният пенис си беше там, между предните му крака, и завършваше с розов кичур.

Крис искаше да пипа нежно. След няколко опита се отказа и приложи цялата си сила. Серпент тежеше почти колкото самия Крис. Представляваше хлъзгав вързоп, но без капка кръв върху него. Приличаше на изтощено от глад хлапе, чиито крака, кибритени клечки, бяха по-дълги от тези на Крис. Имаше тесен таз, късо тяло и дълго туловище, което политна напред, когато Крис го повдигна. Докато Крис внимаваше да не оплете пъпната връв при носенето, Серпент се извъртя и ритна Крис по пищяла с един от задните си крака. Не беше твърде болезнено, но хлапето започна да се мята като пощръкляло. Валия пропя нещо и то миряса.

Крис подаде Серпент на Валия, която го нагласи до себе си. Главата му се клатушкаше. Крис забеляза, че всичко съвпада с описанията на Валия: пъпната му връв излизаше от долния вагинален отвор, а другият край висеше от Валия.

Крис бе в недоумение. Беше виждал млади, но не и новородени Титаниди. Дали ще го обикне? Засега смяташе, че Серпент е … не чак грозноват, но… Смешен бе най-точната дума. Но винаги бе намирал за смешни и новородените човечета, в най-добрия случай, а на всичкото отгоре те бяха и целите оплескани в кръв. Срамуваше се от гнусливостта — тя не се вместваше в характеристиката „здрав, жизнерадостен човек“, дадена му от Валия, най-ласкавата, която бе получавал досега, — но въпреки всичко се гнусеше. Серпент наподобяваше изпосталяла четиринайсетгодишна удавница, току-що извадена от езерно дъно. Май имаше нужда от изкуствено дишане.

Серпент изхърка силно, изкашля се и си пое дъх. Първите няколко вдишвания бяха шумни, после успя да нацели ритъма. След секунди отвори очи и ги впери право в Крис. Или гледката му дойде твърде много, или недовиждаше — примигна и зарови лице в гърдите на майка си.

— Може би за кратко ще има странен вид — обясни Валия.

— И аз също.

— Какво мислиш за него?

„Ето, дойдохме си на приказката“, помисли си Крис.

— Красив е, Валия.

Тя се намръщи и отново погледна Серпент, сякаш се чудеше дали не е пропуснала нещо.

— Не говориш сериозно. Та ти се изразяваш на английски много по-прецизно от мен.

Крис се окашля и каза, изпълнен с чувството, че скача право в дълбокото:

— Смешен е.

— Точно това е думата. Бързо ще се разхубави. Многообещаващ е. Видя ли очите му?

Заеха се с почистването. Валия го среса, а Крис го изкъпа и избърса. Валия бе права: сега изглеждаше по-добре. Изсушена, кожата му бе топла и мека, образът на удавения дрипльо бързо се стопи. Пъпната връв скоро изсъхна и изчезна от само себе си. Щеше да мине доста време, докато заглади косъма, но вече не приличаше на умиращ от глад. Дори напротив — с подобряване мускулния тонуса създаваше все повече усещане за гъвкавост и за цветущо здраве. Не след дълго вече държеше тялото си изправено без чужда помощ. Гледаше ги с блестящи кафяви очи, докато те се щураха около младото му тяло, но не каза нито дума. Валия също го наблюдаваше. Крис никога не я бе виждал толкова възбудена.

— Де да можех да ти обясня, Крис. Това е най-чудесното… Как ясно си го спомням… Да се осъзнаеш внезапно, да усетиш как се пробуждаш и след състоянието на елементарните желания да почувстваш как един по-голям свят наоколо придобива форма, свят, пълен с други същества. И това нарастващо желание да говориш — почти като нарастването на оргазма. Първото оформяне на представата, че можеш да общуваш с другите около теб. Думите са налице, но без наличието на опит, който да вложи в тях смисъл, те са само една загадка. Ще има безброй с въпроси, но рядко ще пита. Ще види камък и ще си помисли: „Значи това е камък!“ Ще го вземе и ще си помисли: „Значи това е да вдигнеш камък!“ Ще се пита непрекъснато и сам ще си отговаря, а усещането за откривателство е тъй прекрасно, че най-заветната мечта при Титанидите е прераждането, желанието да се изживее отново това усещане. Ще има много въпроси и към нас. Уви, за повечето от тях нямаме отговори, но това е то бремето на живота. Длъжни сме да дадем всичко от себе си и през цялото време да се опитваме да бъдем добри. Вярвам, че ще проявиш търпение и ще му позволиш да развие своя собствена броня от фатализъм със своя собствена скорост, без подканяния от наша страна, защото може да…

— Ще го направя, Валия, обещавам. Сигурен съм, че само от един поглед ще схващам намеците ти и ще гледам по възможност да стоя настрана. Но големият въпрос в съзнанието ми все още е същността на този ваш налудничав експеримент. Ще може ли, или няма да …

— Ти си човешко същество — доста ясно изрече Серпент.

Крис се втренчи в раздалечените очи, които го гледаха безхитростно, осъзна, че устата му е все още отворена и я затвори. На устните на Серпент се появи намек за усмивка, неуловима като тази на Мона Лиза. Сега топката бе в ръцете на Крис, а да остане на заден план бе всичко, което бе искал.

— Аз едно много учудено човешко същество. Аз… — каза той и млъкна, когато Валия едва забележимо поклати глава.

Крис се замисли над думите си. Добре, тук разумът нямаше да му помогне. Наложително бе да открие златната среда между бебешкото гугукане и Гетисбъргското обръщение17, и много би искал да знае къде да го търси.

— Как се казваш? — запита Серпент.

— Крис.

— Аз се казвам Серпент.

— Радвам се, че се запознахме.

Усмивката разцъфна изцяло и Крис усети как тя го сгрява.

— Аз също се радвам, че се запознахме. — Той се обърна към майка си. — Валия, къде е моят серпент?

Тя се пресегна назад и му подаде чудесно украсен рог-серпент в калъф от мека кожа. Взе го, очите му искряха, докато го въртеше и оглеждаше. Доближи мундщука до устните си и духна, във въздуха се понесе басов звук.

— Гладен съм — съобщи той. — Валия му предложи гърдата си. Любопитството така го глождеше, че не успя да й обърне необходимото внимание. Очите му шареха, главата му се въртеше и той едва успяваше да задържи зърното в устата си. Гледаше ту Крис, ту инструмента си, който все още здраво стискаше в ръка, и Крис видя изражение на благоговейно учудване да изпълва очите на Титанидата. Крис знаеше, че в този момент и двамата със Серпент си мислят едно и също, въпреки че значението, което всеки влага, е различно.

Значи това е Серпент.

Детето оправда всички прогнози на Валия.

Думата „палав“ като че бе измислена специално за него. Той беше върлинест, непохватен, нетърпелив и пъргав. Когато дойде моментът да потеглят, той вървя полека всичко на всичко десетина минути, след което загуби интерес към всякакъв друг ход, освен галопа. Деветдесет процента от него се падаха на краката, а коленете заемаха по-голямата част от тях. Неговата ъгловатост нямаше нищо общо с грацията на по-възрастните индивиди от тази раса, въпреки това тя бе скрита в него. Когато се усмихваше, присъствието на светещите птици ставаше излишно.

Имаше огромна нужда от любов, а те не я скъпяха. Копнееше да бъде докосван. Приемаше целувката на Крис със същото желание като тази на майка си и със същата готовност й отвръщаше. Обичаше да го потупват и галят. Валия се опитваше да го кърми легнала, но той не желаеше. Тя стоеше изправена, подпряна на патериците си, докато той я прегръщаше. Често заспиваше прав, още докато сучеше. Едва тогава Валия можеше да се отмести и да го остави с клюмнала на гърдите брадичка. Спа от дъжд на вятър в продължение на три килорота, след което приключи с това завинаги.

Дълго време Крис тръпнеше, че всеки момент ще му се случи нещастие. Стигаха му грижите с Валия, която подкрепяше на трудните участъци. Липсваше му само едно палаво хлапе, което да го състари преждевременно, а Серпент бе направо роден за тази роля. Нопредсказанията на Валия се сбъдваха — не се случваше нищо. Накрая Крис престана да се притеснява. Серпент бе наясно с възможностите си и въпреки че непрекъснато търсеше начини да ги обогати, никога не ги надхвърли. В децата-Титаниди има вградени гувернантки — не можеше да ги предпазиш напълно, но беди им се случваха не по-често, отколкото на възрастните. Това учудваше Крис — занимаваше го мисълта, че разликата между човеците и Титанидите може да се изразява в липсата на безразсъдна смелост.

Серпент толкова успешно запълваше ежедневието им, че доста време Крис почти не се сети за източника на безбройните си тревоги в началото на пътешествието. Но притеснението го връхлетя с нова сила, когато намериха тежката шуба на Робин и купчина багаж до една от маркировките.

— Казах й да я задържи на всяка цена — терзаеше се Крис, като сочеше шубата на Валия. — По дяволите, тя дори не е помирисвала студ, нали?

— Как мирише студът? — поиска да узнае Серпент.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, дете — каза Валия. — Ще трябва да почакаш и сам да го помиришеш. Тя има и други дрехи, Крис. Ако ги облече всичките…

— Коя е Робин, Крис?

— Добра приятелка и спътница, която, боя се, ще се окаже в страшна беда, ако не я настигнем.

— Мога ли да облека това?

— Може да го пробваш, но ще ти стане горещо. След това не е лошо ти да го поносиш, както и другите неща. Става ли?

— Да, Крис. Ако ме настигнеш.

— Не сме се договаряли така, приятелче. И престани да ми се надсмиваш. Какво да направя, като съм толкова бавен. А ти можеш ли така? — И той застана на палци — не беше трудно при ниската гравитация, — направи пирует, докосна с крак тила си и завърши с поклон. Валия изръкопляска, а Серпент го зяпаше смаяно.

— Какво, само на един крак? Не мога…

— Ха! Видя ли! А сега ела и…

Крис се закова на място и се обърна. Зад него блесна светлина, по-ярка от тази която бе виждал от … вече не знаеше откога. Проехтя глух тътен, на границата на чуваемостта, последван от далечна експлозия.

— Какво е това? Дали е…

— Тихо. Никакви въпроси. Аз… Валия, заведи го долу зад тази скала. Стойте ниско приведени, докато…

Внезапно проехтя глас от високоговорител. Ехото го изкривяваше и го правеше неузнаваем, но Крис чу името си и това на Валия. Избухнаха нови сигнални ракети, светлина обля стените, които една по една се свличаха, а тътнежът се превърна в познатия звук на летящи хеликоптери. Гласът принадлежеше на Чироко.

Най после бе дошла за тях.