Магьосницата

45. Щастие и слава

Валия беше заменила патериците си за инвалиден стол титанидски модел. Съоръжението имаше две гумирани колела с радиус около метър, прикрепени към достатъчно широка дървена рамка. Тази част на тялото й, която бе човешка, се мъдреше между две дебели греди отпред и отзад, а между тях бе провесена брезентова седалка с отвори за предните й крака и колани, които придържаха здраво цялата конструкция. Крис я намираше за странна, но скоро свикна, защото видя, че е твърде практична. Валия нямаше да ползва дълго съоръжението — макар счупванията да бяха зараснали, лечителите-Титаниди все още се опасяваха да няма усложнения заради раните по краката.

Със стола Валия се придвижваше доста по-скоростно от Крис. Единственият й проблем бяха завоите, заради които й се налагаше да забавя. И подобно на инвалидните колички навсякъде по света, за тази стълбите също бяха препъни-камък. Валия се взря в широкото дървено стълбище, слизащо от зеления балдахин на дървото на Титантаун, присви устни и рече:

— Мисля, че мога да се изкача по него.

— Аз пък съвсем ясно виждам как се премяташ надолу — отвърна Крис. — Ще се кача само за минутка, за да извикам Робин. Серпент, къде е кошницата за пикник?

Детето се огледа изненадано, а после се сконфузи.

— Май я забравих.

— Тогава тичай веднага вкъщи, вземи я и не се заплесвай никъде.

— Добре. До скоро. — И изчезна в облак прах.

Крис се заизкачва по стълбището. Беше семпло, в унисон с дървения интериор наоколо — няколкото направени от пръчки и овързани с въжета букви — досущ надпис над входа на скаутски лагер — гласяха: „Хотел Титантаун“. Изкачи се до четвъртото ниво и почука на стая номер три. Чу вика на Робин, че е отворено, влезе и я завари да тъпче дрехите си в сака.

— Така и не свикнах да си събирам багажа — обясни тя и забърса потта от челото си с опакото на ръката. Още един горещ хиперионски ден. — Забелязвам у себе си още една промяна. Сега май не мога нищо да изхвърля. Защо не седнеш? Ще ти освободя място… — И се зае да премества купища ризи и панталони, повечето изработени от Титаниди.

— Ще ти призная, че съм изненадан от гледката — сядайки обясни Крис. — Смятах, че ще останеш поне докато не разберем дали Чироко е успяла…

Робин хвърли безформено парче метал върху леглото до него. Това беше семейната реликва — нейният колт.

— Донесоха ми го преди няколко часа — каза Робин. — Не си ли чул? Мислех, че целият град повтаря новината. Признаците отпреди няколко дни са сочели правилно, че на небесата е имало огромна битка, а Магьосницата се е измъкнала. Но Гея не се е примирила с положението и шпионите й са плъзнали навсякъде. Карнавалът се отменял завинаги, а расата оставала обречена. Или — Карнавалът ще се проведе, но по-късно. Чироко била зле ранена. Сега е в кома. Или пък — била добре и е наранила зле Гея. Това са слуховете, които чух, а дори не съм напускала хотела.

Крис беше изненадан, че е пропуснал новината. Беше прекарал деня вкъщи с Валия и Серпент и идваше направо в хотела веднага след като опаковаха храната за обяд. Бяха говорили за сътресението отпреди няколко декарота, когато бе забелязано леко поклащане на кабела в Обиталището на ветровете, а от Рея долиташе звукът на нескончаеми гръмотевици.

— Какво знаеш със сигурност?

Робин се пресегна и потупа пистолета.

— Това е. Това е тук, значи Чироко е стигнала до външната част на пръстена. Надявам се добре да й е послужил. Какво е станало по-нататък с нея не мога дори да си помисля.

— Може би не смее да се покаже тук? — предположи Крис.

— Носи се и такъв слух. Надявах се… о, да… когато тя тръгна, все още не й бях благодарила както подобава. Може би вече никога няма да имам възможност да го сторя. За това, че бе изпратила Трини да ме чака.

— Съмнявам се, че ще намериш подходящите думи. Аз не успях.

— Сигурно си прав.

— А последния път, когато я видях, тя продължаваше да ми се извинява, че ми е навлякла толкова беди.

— Също и на мене. Мисля, че очакваше да умре. Но как да я упреквам? Нямаше как да знае какво щеше… да… — Тя притисна стомаха си с ръка и за момент погледна несигурно.

— Внимавай — предупреди я Крис.

— С теб би трябвало да мога да говоря за това, нали?

— Не се ли чувстваш добре?

— Не зная, наистина. Според мен по-скоро се уплаших, че ще ми прилошее. Няма да лесно да се живее с това.

Крис знаеше какво имаше пред вид тя, но предполагаше, че след няколко месеца те едва ли ще забелязват шегата на Гея.

Загадката бе решена, но същността на решението изключваше възможността то да бъде разкрито пред други. И двамата намираха за странно — когато въобще им оставаше време да мислят за това, — че въпреки всички изследвания, проведени на Гея, и при хилядите пилигрими, дохождали при нея за лек, досега нито в една книга не бе спомената нито думица за Голямото падане. Причината бе проста. Гея не би позволила никому да говори за него. Нито пък те имаха право да обсъждат своите молби или молбите на останалите: те не можеха да разкрият, че пилигримите, стигнали до Гея, ще бъдат принудени да направят нещо, за да получат изцеление.

Крис бе убеден, че това е най-свято пазената тайна на века. Подобно на останалите няколко хиляди посветени, той не се изненадваше, че никой никога не бе я издал. Скоро след като се завърнаха в Титантаун, двамата с Робин изпитаха на гърба си действието на системата за сигурност, за която дотогава само бяха чували.

Никой от тях не би повторил.

Крис не се гордееше с този факт, но знаеше, че той е реалност. Гея бе вградила в тях психологична блокировка, която бе донякъде гъвкава — Крис можеше свободно да разговаря с Робин или с някой друг от посветените. Но ако се опиташе да говори с други за Голямото падане, за приключенията си из Гея или за чудотворното изцеление, щеше да изпита такава болка, че да изгуби и ума, и дума. Тя щеше да изпълзи от стомаха и да се впие в мускулите му, подобно на разкъсващи плътта нажежени змии.

Нямаше измъкване, или поне така му бе казано. Той знаеше, че никога няма да тръгне да проверява дали е истина. Ако се опиташе да опише преживяванията си, резултатът щеше да е аналогичен. Ако му бъдеха зададени въпроси, навлизащи в забранената зона, нямаше право да отговаря дори с „да“ или „не“ — „без коментар“ бе единственият позволен отговор, а „гледай си работата“ беше дори по-подходящ. Най-безопасно бе да си прови оглушки и въобще да не отговаря.

Системата притежаваше известна прелест, стига да не си нейна жертва. Доколкото можа да разбере Крис, тя беше безпогрешна. Всички посетители на Гея трябваше да се качат в асансьорна капсула — дори само за да достигнат от външния пръстен до доковете — и през това време те биваха приспивани, изследвани, а съзнанието им промито. Никой от обладаващите забраненото познание не можеше да напусне Гея, без да е получил блокировката.

Крис разбра, че е най-хубаво да бъде изключително предпазлив с всички, с изключение на Робин, Валия или останалите Титаниди. На Гея имаше и други човешки същества, които знаеха онова, което знаеше и той, но не можеше да бъде сигурен кои са те. Получаваше предупреждение, подобно на зъбобол, само щом отвореше уста, за да заговори за пътешествието. Това му стигаше. Нямаше желание да получи нови дози от отровата, която блокировката на Гея бе готова да влее в жилите му.

Робин бе напълнила единия сак и започваше втори. Крис я видя как взе малкия термометър, как го погледна и го хвърли в торбата. Разбираше я. Голяма част от екипировката им бе придобила сантиментално значение. Като капак на всичко, откакто се бяха върнали, всяка Титанида в града жадуваше да ги спре и да им направи подарък — някаква приятна дрънкулка. Вече нямаше място по рафтовете в дома на Валия, за да редят всичките му придобивки.

— Все още не разбирам докрай — каза Робин, като грижливо увиваше в хартия изящно инкрустиран комплект от дървени ножове, вилици и лъжици. — Не се оплаквам — освен че не зная как ще успея да опаковам всичко — но дали сме го заслужили? Ние не сме направили нищичко за тях.

— Валия откри някакво обяснение — отвърна Крис. — Ние сме известни. Е, не като Чироко, но все пак… Били сме пилигрими, върнали сме се изцерени, значи Гея ни е оценила като герои. Ето защо заслужаваме подаръци. Освен това Титанидите непрекъснато твърдят, че не са суеверни, но според тях сме големи късметлии, за да преживеем това, което преживяхме. Надяват се, че ако се държат приятелски с нас, ще им се предаде част от нашия късмет, а нали се задава следващият Карнавал. — Той заби поглед в ръцете си. — При мен има друга причина. Наречи го „за добре дошъл“ или пък „за щастие на младоженеца“. Ще бъда част от това общество. Те искат да се чувствам като у дома си.

Робин го погледна, отвори уста да каже нещо, после отново я затвори. Привършваше със стягането на багажа.

— Смяташ, че правя грешка — отбеляза Крис.

— Не съм казала подобно нещо. Никога не бих го казала, дори и да го мислех, а пък и не смятам, че грешиш. Зная какво означава Валия за теб. Поне си мисля, че зная, макар аз самата никога да не съм изпитвала такова чувство към когото и да било.

— А според мен ти правиш грешка — каза Крис.

Робин протегна ръце, извърна се и му кресна.

— Слушай! Оказва се, аз съм дипломатичната, а ти говориш всичко, което ти дойде на ум. По дяволите! Аз се опитвах да бъда мила, а можех да кажа, че зная, че ти самият не си сигурен в това, което правиш. Не си напълно сигурен! Ти ще представляваш заплаха за Гея през целия си живот, едно, и второ, все още не знаеш как ще се чувстваш, когато Валия започне да води вкъщи другите си любовници. Ти мислиш, че можеш да живееш така, но не си убеден.

— Мога ли да се извиня?

— Само за момент, още не съм те навикала добре. — Робин сви рамене, седна на леглото до него и продължи с тих глас.

— Не съм сигурна дали и аз не бъркам. Трини… — Тя поклати глава. — Тук прогледнах за доста неща, и при това не всичките лоши. Боя се, че промяната в мен ще направи трудно връщането ми у дома. А като си говорим за вкъщи, понякога ми е трудно да си представя как беше там. Сякаш съм тук от милион години. Научих, че някои истини, в които моите сестри вярват, са просто илюзия, а едва ли ще успея да им обясня това.

— Кои истини?

Тя отмести поглед, присвила устни.

— Жадуваш за окончателния доклад на една марсианка, а? Добре. Вече със сигурност знам, че човешкият пенис не е дълъг колкото ръка до лакетя, независимо какво им се иска на мъжете. Тук майка ми бе в тотална заблуда. Тя изтъкваше, че всички мъже искали да изнасилват всички жени, и то непрекъснато. А също, че всички мъже били еднакво зли.

Тези дни доста си говорихме с Трини. Това бе първата ми възможност да прекарам известно време с жена, която познава обществото на Земята. Открих че има известни преувеличения. Системата на репресии и експлоатация не е нито толкова лоша, нито толкова всеобхватна, колкото си мислех, но въпреки това съществува, дори и век след като сестрите ми са се измъкнали оттам. Запитах се дали бих могла да препоръчам някакви промени на Ковън и си отговорих, че не. Ако бях открила общество в което цари равенство, отговорът ми вероятно би бил различен, но дори и тогава няма да съм сигурна. А и защо да го правя? Ние си живеем добре. При нас няма нищо ненормално. Много, много малко от нас могат въобще някога да се доверят на мъж, а още по-малко да го обикнат, така че какво бихме правили обратно на Земята?

— Не мога да си представя — отвърна Крис. Реши, че отговорът му звучи доста обезсърчително и добави: — Аз нямам никакви претенции към Ковън. Не съм искал да защитаваш своя начин на живот пред мен. Той не се нуждае от защита.

Робин отново сви рамене.

— Може би част от него има нужда, иначе не бих се хвърлила толкова яростно да го правя. Това не ме притеснява толкова. В началото ще ми бъде трудно да държа затворена устата си за онова, което съм научила, но това сигурно ще свикна, той като има и други неща, за които трябва да мълча.

Останаха един до друг безмълвни, всеки зает със собствените си мисли. Крис размишляваше за това, което усещаше, че почти бе се случило между тях — или за вратата, която почти се беше отворила, за да направи нещо възможно. Беше изпитвал уважение и любов към буйната млада жена, такава каквато я бе срещнал. Сега я виждаше поуморена, но не й сломена, а любовта му оставаше непроменена.

Сети се нещо и реши да рискува:

— Не се притеснявам за успеха при твоето завръщане в комуната — подхвърли.

— Какво искаш да кажеш?

— Новият ти пръст. Трябва да имаш изключителна лабра, щом си го накарала да израсте отново.

Тя за момент се втренчи в ръката си, после лукаво се усмихна.

— Знаеш ли, май си прав.

Той отиде до единствения прозорец на стаята и потърси с очи Валия, която търпеливо чакаше долу до стълбището.

— Кога тръгва корабът ти?

Робин погледна ръчния си часовник и Крис се усмихна. Той също носеше такъв. Двамата споделяха желанието винаги да знаят колко е часът.

— Все още имам дека… десет часа.

— Валия е подготвила пикник. Знае едно чудесно прохладно местенце надолу по реката. Щяхме да те поканим във всички случаи, но сега тази разходка може да се превърне в прощално парти. Ще дойдеш ли?

Тя му се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Само да опаковам това.

Той й помогна и скоро трите обемисти пакета бяха подредени на пода. Робин вдигна два и се помъчи да вземе и третия.

— Да ти помогна ли?

— Не, мога и… какво говоря? Ще взема тези двата, а ти вземи другия. Ще ги оставим на рецепцията, за да ги закарат на кораба.

Крис я последва през вратата, надолу по стълбището, помогна й да провери багажа. Тръгнаха заедно с Валия и Серпент. Четиримата с бавна стъпка излязоха под дървото на Титантаун и се озоваха под титаничната арка на прозореца на Гея над Хиперион. Денят бе жарък, от Океан долиташе слаб ветрец, обещаващ застудяване на времето. Във въздуха се носеше тънка ивица пушек. Източникът му се намираше далеч в хълмистата област, където въздушната армия на Чироко бе открила съществото, произвеждащо гориво — родител и база на бръмчащите бомби. Гореше вече половин килорот.

Въпреки това въздухът бе сладък, изпълнен с дъха на зряло титанидско зърно, свободен засега от всякаква заплаха. Оставяха прашна диря между хълмовете. Могъщата крива на Гея се издигаше от двете им страни подобно на майчина прегръдка.

Разстлаха постелките на брега на Офион. Докато се хранеха, Крис наблюдаваше реката, чудеше се колко ли пъти водите са минавали покрай тази точка и колко ли още пъти ще се преминат по кръговрата на реката, преди дните на Гея да стигнат своя завършек. Когато Титанидите запяха, той се присъедини към тях. Не след дълго и Робин започна да им приглася. Смяха се, пиха, малко поплакаха и пяха, докато не настана време да тръгват.