Императрицата на слънцето

8.

Отново на лов. Не за месо. Шарки не би допуснал тази грешка за втори път. Беше прекарал цялата нощ на крак в пъшкане и повръщане. Бяха на лов за метал. За двигатели. Шарки разсичаше пътека през бодливи лиани и пухкава папрат, която се накъдряше надалеч от острието на мачетето му. Еверет беше на три крачки зад него. Следваха линията, по която Евърнес се бе приземил, надалеч от реката, където Сен скри дрехите на Еверет, и гората беше гъста и объркваща. Еверет не виждаше на по-далеч от пет метра във всяка посока. Нямаше структура, очертания, нищо, по което да се ориентираш; единствено растителни пластове след растителни пластове. И звуци. Свирукане, писукане, музикално чуруликане и дълбоки подвикващи звуци, които се надигаха до високи писъци; щракане, тупкане, стържене, драскане, пъхтене, бръмчене. Навсякъде наоколо, но без да успеят дори да зърнат нещата, които ги издаваха. Имаше раздвижване сред короните на дърветата или потрепване с криле на неща, които приличаха на пеперуди с размерите на куче, или пък помръдване на сянка на фона на дървета и листа, но зърнато само с крайчето на окото. Всеки път, когато Еверет поглеждаше, нямаше нищо.

Компасите бяха безполезни. В Света на Диска нямаше северни и южни магнитни полюси, каквито би имало на една сферична планета. Иглата на компаса се въртеше по цялата скала. На дисковете на Андерсън имаше две посоки: към и откъм слънцето.

— Човек би си помислил, че нещо толкова голямо ще остави също толкова голяма дупка — обади се Шарки, като присви очи към замайващите слънчеви лъчи, които нахлуваха през листата.

— Мисля, че тук нещата растат доста бързо — каза Еверет.

Той се покатери през хребета на един разкрит корен и се спусна в сянката. Нещо се хвърли към него, нещо бледо, безоко, сребристо, което надигна яката си от прозрачна плът и се изплю. Еверет се наведе под зелената струя. Тя удари едно листо, което незабавно започна да пожълтява и да се съсухря. Шарки завъртя приклада на едната пушка и удари здраво нещото. То издаде съскащ писък и се скри в тъмнината.

— Имам една идея. Хайде да се държим настрана от сенките — каза той. — Пази се, мистър Синг. — Шарки подхвърли другата пушка на Еверет. — Знаеш как да я използваш.

Продължиха нататък, като внимателно заобикаляха сенките, които никога не се променяха. Кожата на Еверет настръхна. Имаше чувството, че го наблюдават, не един чифт очи, а цялата гора.

— Кажи ми, мистър Синг, наистина ли вярваш, че този свят е направен от гущерохора? — попита Шарки.

— Еволюирали динозаври. Може да не са изглеждали много по-различно от теб и мен… ходели са на два крака, очите им са гледали напред, имали са си ръце, палци и всичко останало. Вероятно са били малко по-люспести.

— Звучат ми като гущерохора. И не че вярвам много на такива неща, но ми се върти из главата, че гущерохора или не, ако е имало достатъчно умен народ, способен да построи нещо като Света на Диска, ами, не мислиш ли, че вече щяхме да сме се натъкнали на доказателства за него?

— Мястото е огромно — отговори Еверет. — На този свят лесно можеш да пропуснеш цели цивилизации.

— Възможно е — призна Шарки.

— Като казваш, че не вярваш много на такива неща, какво означава това? — попита Еверет.

— Когато Той го е построил, този свят е имал съвършен дизайн, но гущерохората са сметнали за уместно да въведат свой собствен дизайн, не само на този свят, но и на всички останали светове около слънцето. Това аз наричам високомерие… сатанинска гордост. — Еверет знаеше много добре, че не трябва да спори с хора по въпросите на личната им вяра. — Само че съм виждал и неща, за които думите Му не говорят — продължаваше Шарки, — и вярвам, че там, където няма директни насоки от писанията, хората са свободни да интерпретират съгласно собствената си мъдрост. — Шарки вдигна ръка: — Тихо. — Еверет замръзна. Шарки се завъртя бавно. — Между нас и зоната на изхвърляне има нещо.

— Какво? — прошепна Еверет. Ръцете му стиснаха по-здраво пушката.

— Нямам абсолютно никаква идея — отвърна Шарки. Той престана да се върти бавно. — А! „Търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори.“ — той посочи с пушката.

Изпопадали клони, бяла, нацепена дървесина. Дупка в гората.

Витловият двигател лежеше странично, по-висок дори от върха на перото на шапката на Шарки. Клоните бяха забавили падането му, но обшивката изглеждаше подбита и нащърбена. Шарки надникна в отворения му край.

— Витлата изглеждат запазени — каза той. — Макхинлит може да прецени най-добре. — Той отвори сервизния панел.

Някъде из гората започнаха да пукат клони. Еверет откъсна очи от падналия двигател. Звукът от смачкана растителност ги приближаваше. По-високо. По-близо. Всички сетива на Еверет бяха нащрек. Нещо се движеше, нещо, което не изчезваше, щом го погледнеш. Нещо голямо.

— Шарки, онова нещо…

Еверет го зърна в частта от секундата, преди да изригне през паравана от листа и пълзящи растения. Беше голямо и синьо. Много голямо. Истински, голям карнозавър като от Джурасик парк.

Шарки погледна нагоре.

— Бягай! — извика той.

Еверет беше с три крачки пред него. Хвърли поглед назад и видя как животното прегазва малката поляна в експлозия от клонки и листа. Този един-единствен поглед му беше достатъчен. Голямо като къща. Издължена шия, малки очички. Два силни крака. Нокти като ками на късите ръце. Зъби. Твърде много зъби. Блещукащо електриково синьо. И идваше бързо.

— Накъде? — извика Еверет.

— Накъдето и да е!

Еверет погледна към пушката в ръцете си.

— Мислиш ли, че…?

— Само ще го раздразниш — произнесе задъхано Шарки.

— Вече ми се струва достатъчно раздразнено… Уо!

Кракът на Еверет се закачи за един открит корен. Претърколи се и падна, здравата. Надигна се, само за да види как една глава с размерите на семейно комби се навежда към него. Челюстите се разтвориха. В цялата вселена нямаше начин да има толкова много зъби. В лицето го блъсна воня на гниеща, наполовина сдъвкана, несмляна плът. След това Еверет видя как над главата на карнозавъра се появи ореол като от златни тръни. Ореолът се завъртя и заблещука в слънчевите лъчи, които пронизваха въздуха през покрова от листа. Очите на карнозавъра оглупяха. Главата се оттегли. Животното се изправи в цял ръст, завъртя глава, сякаш опитваше да изтърси муха от ухото си, след което се обърна и закрачи обратно през дълбоката гора, без да престава да върти глава.

Ореолът се вдигна от главата на карнозавъра и изчезна.

Едно лице над Еверет се взираше в него. Широки очи с широки златисти зеници и ириси като черни цепнатини. През всяко от очите мигна прозрачна мембрана. Две цепки на мястото на носа. Устата — широка паст почти без устни. Уши като малки запетаи, разположени ниско на продълговатия, скосен назад череп. Сребриста кожа с прахообразната текстура на малки крилца на молци. Косата растеше нарядко, на ивица само по горната част на темето, от малко над очите чак до врата. Дългите, дебели косми бяха пригладени. Очите мигнаха отново с мембраните си, а космите се надигнаха и Еверет видя, че всъщност са много фини пера. По гребена преминаха цветовете на дъгата и той отново се слегна. Ноздрите се разшириха. Нечовешко лице. В никакъв случай човешко. Но оглеждаше Еверет от горе до долу преднамерено и интелигентно. Устните се поместиха. От тях излезе музика като птича песен.

Нещото повтори откъса от птичата песен.

— Опитваш се да ми говориш ли? — попита Еверет.

Гребенът на създанието отново се наежи. Въздухът около черепа му заблещука: същият ореол, който се бе появил около главата на карнозавъра, сега се появи зад главата на това създание като корона от живо злато.

— Еверет, когато ти кажа, се претърколи настрани. Хванал съм го на мушка — извика Шарки.

С крайчеца на окото си Еверет виждаше, че Шарки е насочил пушката си. В същия миг и създанието го забеляза. То посочи. Златистата аура потрепна, нещо блесна в светлината и Шарки се оказа пред двайсетсантиметрово острие, увиснало във въздуха пред гърлото му.

— Добре — произнесе той, но не свали пушката.

Създанието рязко насочи вниманието си към Еверет.

Изпя няколко поредици от вибриращи ноти.

— Казвам се Еверет Синг, от Земя 10 — произнесе Еверет.

Създанието подсвирна фраза, която можеше и да е думите на Еверет, но изпълнени на флейта, избълбука ниско и отново мигна с прозрачните си клепачи. Външните зони на златния ореол се разплетоха, протекоха по ръката на създанието и оформиха въртящ се пръстен пред лицето на момчето.

— Какво, по…? — изкрещя Шарки.

Създанието подметна към него един от дългите си тънки пръсти. Увисналото острие на ножа се премести с част от сантиметъра. През малката резка, която направи на гърлото на Шарки, се процеди кръв.

— Всичко е наред — повика Еверет. — То е… мисля, че е… Еха!

— Добре ли си, Еверет?

В главата си чуваше гласове. Гласове, които бяха един глас. Неговият глас. Еверет на четиринайсет години; Еверет като прохождащо дете, което казва първата си дума — Тотнъм, твърдеше баща му, макар че майка му твърдеше, че в действителност е казал „Теди има око“; Еверет като развълнувано деветгодишно момче, след като е посетил шоу в Лондонския планетариум; Еверет — умното хлапе, което винаги дава правилен отговор в шести клас; Еверет, докато говори палари; няколкото думи на пенджабски в речника на Еверет. Хиляда гласа, които говореха едновременно, като един. Създанието вдигна друг пръст и златният ореол се отдалечи от лицето на Еверет, протече по пръста, нагоре по дългата ръка, и се присъедини към бавно въртящото се хало зад главата му. Еверет си помисли, че създанието прилича на Ганеш или Шива Натараджа, с техните ореоли, които горяха като златни пламъци.

Създанието издаде звук, който прозвуча така, все едно папагал произнасяше Еверет Синг. Отново издаде същия звук, вече по-ясен.

— Еверет Синг. Земя 10.

Гласът му беше като на птица и повече музика, отколкото език, но Еверет разбра всяка дума.

— Божичко — каза той.

Създанието наведе отсечено глава наляво, а после надясно.

— Божичко — каза то. — Ти си Еверет Синг от Земя 10 — после погледна Шарки, сви пръст. Ножът излезе от шията му, проблесна обратно към блещукащия ореол и се изпари в искряща прах.

— Да не би току-що да научи целия ми език?

Отново поглеждането отляво и отдясно. Птиците правят така, помисли си Еверет. Гаргите и свраките. Умни птици.

— Да — отвърна създанието. Гласът му все повече губеше птичата песен в себе си и с всяка следваща дума придобиваше акцент от Стоук Нюингтън. Гребенът му се надигна и стана електриково син. — Казвам се Какакакакса.

— Шарки — обърна се към него Еверет. — Сега повярва ли в гущерохората?