Императрицата на слънцето

7.

— Плосък? — произнесе капитан Анастейзия.

— Намираме се на повърхността на диск — отвърна Еверет. — Може да е на горната или долната му част. Ще знам повече, когато огледам разположението на звездите. Ако трябва да бъда напълно честен обаче, не е от голямо значение.

Макхинлит изостави затягането на подемните въжета към совалката на витловия двигател — понастоящем все още на земята. Обърна се невярващо към Еверет и извади един роторен диск от джоба си. Пъхна пръст в дупката в центъра му:

— И твърдиш, че кутрето ми е слънцето?

— Е, дупката трябва да е доста по-голяма, а слънцето доста по-малко, но да, точно това твърдя — каза Еверет. — Намираме се върху Диск на Андерсън.

— Разяснете, моля, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — Бавно и ясно, ако обичате.

Еверет огледа лицата около совалката на витловия двигател. Сен опитваше да изглежда заинтересована, за да угоди на Еверет. Макхинлит беше начумерен и недоверчив; всичко, което казваше Еверет, за него бе предизвикателство. Шарки все още беше някъде на лов. Но изражението на капитан Анастейзия изискваше най-много от него: това ще помогне ли, или ще навреди на кораба и семейството ми?

— Дискът на Андерсън е мегаструктура — започна Еверет. — Плътен диск от материал, който заобикаля слънцето, предполагам от вътрешната орбита на Венера и малко отвъд орбитата на Марс. Ако тези планети изобщо съществуваха в тази вселена. Да кажем, сто и петдесет милиона километра от вътрешния до външния му ръб и външна обиколка от осемстотин милиона километра. Това е огромна повърхностна площ.

— И се обзалагам, че всичко си пресметнал — обади се Макхинлит.

Подигравай се колкото щеш, но сега ми обръщаш внимание, помисли си Еверет.

— Направих някои бързи изчисления наум — призна той. — Става дума за около милиард земи. И двете страни на диска са обитаеми, нали разбирате. Един Диск на Андерсън може да поддържа популация от хиляда трилиона души. С дебелина от три хиляди и двеста километра, би имал около две трети от нормалната земна гравитация… може би сте забелязали, че не се чувствате толкова добре прилепнали към земята, както обикновено.

— Но слънцето е в центъра, нали? — попита капитан Анастейзия. — Как тогава има ден и нощ? Светът се върти… искам да кажа, нашият свят… към и от слънцето. Но ако слънцето винаги е в центъра…

— Започвате да местите слънцето — отвърна Еверет. Това беше прозрението, което го накара да изскочи от вира. На този свят нещата трябваше да са по този начин, защото това бе и единственият начин да се открие някакъв смисъл в онова, което се наблюдаваше. Думите… идеята… звучеше откачено, но числата твърдяха, че няма друг начин. Бяха извършили принудително кацане на огромен изкуствен диск, като гигантско дивиди, който обграждаше собственото си слънце. И слънцето се движеше. — В действителност е по-лесно да местите звездата, отколкото диска. Всъщност отговорът ми хрумна точно заради слънцето. Видях, че сенките се удължават, но слънцето не се движи през небето. Слънцето залязваше, но се движеше вертикално. Право нагоре и надолу. А единственият начин да се получи нещо подобно е, ако слънцето се движи. Математически е доста праволинейно; вид просто хармонично движение, като на махало. Слънцето подскача нагоре-надолу. Масата на диска…

— Мисля, че умовете ни бяха достатъчно объркани, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Така че денят тук продължава около трийсет часа. И веднъж щом си дадете сметка, че се намираме на диск, а слънцето е в центъра му, започвате да забелязвате и други неща. Дърветата, клоните им са насочени изключително по посока на слънцето. Всички листа са наклонени под един и същи ъгъл. И вече зная защо катастрофирахме. Защото преминахме от въртяща се сфера към стационарен плосък диск.

— Има ли вероятност този… Диск на Андерсън… да е с естествен произход? — попита капитан Анастейзия.

— Никаква — отговори Еверет.

— Боях се, че ще го кажеш. Как би се построило нещо подобно?

— Изисква се технология на милиони години след нашата. Може би десетки милиона години.

— Е, тогава ще могат да дадат едно рамо с нашия ужасно старомоден, тотално прецакан въздушен кораб — каза Макхинлит.

— Десетки милиона години — произнесе капитан Анастейзия. — Значи: не сме били ние. Не са… хора.

— Не. Човечеството не е съществувало достатъчно дълго — каза Еверет.

— Хората… нещата… които могат да построят нещо подобно — попита капитан Анастейзия, — иска ли ни се да се запознаем с тях?

Вик откъм края на поляната:

— Скарпирайте! Размърдайте си лалите и скарпирайте! — Шарки изригна от дърветата.

Пушките му бяха в кобурите на гърба. Провесено през гърдите му — мъртво създание, плячката му от лова. Еверет само успя да го зърне, защото Шарки бягаше за живота си: дълго, жилаво, гущероподобно, с цветовете на дъгата, с малки и остри нокти. Зад него, протичащи, стрелкащи се и прескачащи корени, дънери и клони, като живо цунами се задаваха други създания, същите като провесеното на врата му. Много, живи. Много, много ядосани.

— По въжетата! — извика капитан Анастейзия. — Изпълнително по войнишки, съобразително по моряшки!

Сен и Макхинлит се закопчаха и в миг се озоваха горе сред клоните. Еверет още се бореше с алпинистката си екипировка.

— Мистър Шарки! — изрева капитан Анастейзия.

И тя, и Еверет виждаха по изражението му, че Шарки знае, че никога няма да успее. Да се добере до празния колан, да се подсигури: невъзможно.

— Шарки! — изкрещя Еверет.

Той протегна ръка. Шарки сграбчи ръката му, изтегли се напред и улови с юмруци екипировката на Еверет. Гората изригна в безреден тътен от тичащи тела, дълги шии, стрелкащи се глави, разноцветни кожи, гребящи, ноктести крака. После Еверет удари по бутона. Високо горе лебедката запищя и внезапно подръпна него и Шарки във въздуха. Капитан Анастейзия беше на част от секундата след тях. Гущероподобните неща подскачаха и щракаха със зъби към краката на Шарки, докато въжето не ги изтегли далеч от обсега им. Стадото се пръсна из импровизирания лагер, като хапеше и се хвърляше към витловия двигател.

— Двигателчето ми! — извика от високо горе Макхинлит.

Капитан Анастейзия почука по управлението на китката си. Гущероподобните неща се запързаляха по гладката обшивка на совалката и започнаха да падат в пълчището от стрелкащи се тела, когато лебедките захапаха и издигнаха витловия двигател във въздуха.

Шарки се държеше не на шега за хамута на Еверет. Въртяха се бавно, докато лебедката ги издигаше все по-високо. Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго.

— Задължен съм ти, мистър Синг — каза Шарки.

Еверет направи физиономия, защото тялото на мъртвото създание бе притиснато плътно към него. Животното беше с дължината на ръката му, четирикрако, дългоопашато, с жълти очи на влечуго с вертикални зеници. Жилаво като невестулка. Ушите му бяха малки дупки в далечната задна част на издължения, закривен череп. Острите му зъби бяха голи. Предните му лапи имаха пет пръста, а бледата му кожа бе мека и набръчкана като бебешка ръка. Пръстите бяха дълги. Кожата му наистина беше гладка, но през нея минаваха дъгоцветни арки, подобни на масло по повърхността на вода. Щом я огледа по-отблизо, Еверет откри, че гладкостта ѝ е илюзия. Създанието беше покрито с люспи, по-малки и по-плавни дори от тези на змийска кожа. Спектралните цветове се появяваха заради играта на светлината по ръбовете им. В тази кожа имаше нещо, което отблъскваше Еверет и му внушаваше нежелание да я докосне. И някаква отсянка в отвореното око, което не му се понрави, нещо прекалено съзнателно.

— Какво е това нещо? — попита той.

— Вечеря — отговори Шарки. — „Защото огладнях и Ме нахранихте.“

— Без да ми се обиждате — рече Макхинлит, — но аз ще избера вегетарианския вариант.

Той подаде блюдото на капитан Анастейзия. Екипажът се беше натъпкал лакът до лакът на малката маса в тясната корабна кухня. Мирисът на лук, чесън, кумин, чили, къри и кокосово мляко не успяваха напълно да прикрият мириса на месото. Капитан Анастейзия погледна в купата и я подаде на Сен. Сен видимо преглътна повдигането си. Еверет подаде блюдото право на Шарки. Шарки беше одрал, изкормил и изчистил създанието, беше му отрязал главата и опашката, но остави на Еверет задачата да го превърне във вечеря. Еверет едва се бе насилил да докосне плътта му. Тънките му кости се трошаха и цепеха под ножа. Изсипа месото в пастата от масала за пържене, заля го с кокосово мляко и го захлупи с капака. Дори след час се оказа, че все още е гумено, когато го набоде изпитателно с вилицата.

Всички очи гледаха Шарки. Той си гребна голяма лъжица и напълни уста. Задъвка. Дъвка дълго време.

— Бона манджари. Нищо му няма. Малко жилаво. Има вкус на алигатор.

— Това наан ли е? — попита Макхинлит. — Дай да го пробваме.

Еверет му подаде хляба, все още топъл от фурната.

— Нанизах го на клечка и го държах над горещото ядене, за да бухне малко — обясни момчето.

— Баба ми го правеше с огън от въглища — каза Макхинлит. — Само малко да го огрее горещото. Да вървят по дяволите всички тандури пещи в Гован2. Ще се възползвам и от малко дал, мистър Синг.

Еверет му подаде купата със супа от леща и къри. Беше му простено. Не напълно, не незабавно, но процесът започваше. Всички бяха заедно на катастрофирал кораб, на свят, по-чуждоземен, отколкото можеха да си представят, а смъртта и опасностите се спотайваха под самите им крака. Бяха семейство.

— Баба ми даде рецептата си за халва — каза той. — При всяка специална ситуация я правеше.

— О, да, същата работа, когато и аз бях малчуган — отвърна Макхинлит. — Светата Коледа, добри оценки от контролно, кучето си има кутрета, внукът на трети братовчед се сгодява; забъркай халвата. Нейната беше различна от твоята; правеше я от грахово брашно, така че беше по-скоро като дъвка, имаше зелен цвят и някак си тревен вкус. Едва след като почина, открих, че я е правила с индийски коноп… за присъстващите бледолики обяснявам, че говоря за канабис. Нищо чудно, че всички онези хлапета се търкаляха наоколо с усмивки до ушите… надрусани до козирката.

— Не знаех, че семейството ти е от Гован — обади се капитан Анастейзия.

— Ами има разни работи, които ти казвам, и други, за които никога не питаш — отвърна Макхинлит. — Трябва да бях единственият деси3 бой в Гован, който не умееше да готви. Винаги малко съм съжалявал.

Еверет си помисли: мога да те науча, но не го каза. Макхинлит си имаше свой собствен свят от двигатели и електричество, където беше пълен господар. Не би направил крачка назад, за да се превърне в чирак в нечий друг свят.

— Мистър Макхинлит, забелязах, че си носиш мешката — каза капитан Анастейзия. — Някакъв шанс за малко бижу звуци?

Макхинлит разкопча сложните месингови закопчалки на напукания кожен куфар и извади гайдата. Кухничката се оказа твърде тясна, за да разгърне както трябва всички ручила, и излезе на пътеката отвън, наду меха и преметна ручилата през рамо. След това засвири здравата „Шотландийо храбра“, така че звукът разтърси чиниите по рафтовете и чашите по куките. Продължи с „Гиздавите брегове на Лох Ломонд“ и „Пътят към островите“. Капитан Анастейзия отмерваше ритъма с юмрук по масата.

— Звукът си е звук, сър! — оповести тя.

— Навремето при официални вечери свирех за господаря и командир на Кралски дъб — обясни Макхинлит на Еверет. — И никакви там „О, да, сега“ от разните му мюзикхоли: истинска музика за гайда, само военни и погребални маршове.

— Благодаря, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия. — Сен, сцената е твоя.

Сен се наведе през масата към Еверет:

— Наблюдаваш ли хубавичко? — попита тя.

Тя разпери пръстите на дясната си ръка пред лицето му и щракна. Появи се карта таро „Евърнес“: човек в цирков костюм на райета върху едноколка, който жонглира с планети. Момичето му показа един пръст на лявата си ръка. Когато Еверет отново погледна дясната, картата беше изчезнала от нея.

— Сега ще я накараш да се появи отново — каза той. — Само половината номер е да я накараш да изчезне. Хитростта е да я върнеш. В това е престижът. Гледал съм филма. Разбра ли сега. Наблюдавам те хубавичко.

Сен щракна с дясната ръка. В нея се появи не картата, а телефонът на Еверет.

— Не достатъчно хубавичко, Еверет Синг. — Останалите от екипажа избухнаха в аплодисменти. Шарки изглеждаше пребледнял и измъчен. — Но си прав. Трябва да я върнем. Провери си джоба.

Еверет се усмихна широко — Сен го беше заблудила напълно и по блестящ начин. В джоба на корабните му шорти имаше карта. Всички аплодираха. Сен направи реверанс.

— Това е заради влака в Хакни — прошепна му, докато сядаше обратно на мястото си. — Ако наистина исках, щях да ти прибера кукленския комптатор, без изобщо да се усетиш. За престиж.

— Мистър Синг? — обяви капитан Анастейзия. — Сцената е ваша. Забавлявайте ни.

Еверет се изправи. Страхуваше се от този момент от мига, когато Макхинлит извади гайдата си. И най-смешният виц, разказан от него, звучеше като докладна. Уменията му в танците караха хората да поглеждат през пръсти. В помещението нямаше да остане жива душа, ако запееше. Но строгият поглед на капитан Анастейзия заявяваше, че на Евърнес се очаква Всеки Оми И Всяка Полони да се жужират и да настъпят бона времена. Беше част от прошката. Капитан Анастейзия бе оркестрирала цялата вечеря, включително изпълненията им, за да сплоти всички, за да изплете наново цялото. Разединението убива. Но какво да изпълни? Като се изключеше готвенето, имаше едно нещо, две неща, в които го биваше. И току-що му бе хрумнала идея.

Двамата с Макхинлит си размениха местата в коридора. Свали тениската, която Сен беше осакатила. Завърза я на мека, здрава топка, подобна на онези, с които беше виждал децата да си играят в индийското село на баща му.

— Добре — каза след това. — Бройте заедно с мен. — И подхвърли топката от тениска във въздуха, улови я с коляно, накара я да отскочи отново във въздуха, подритна я с крак нагоре, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане, улавяне, подмятане. Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет… Не ѝ давай да падне. Двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет. — А сега някой да ме накара да умножа две числа. Големи числа.

— Двайсет и четири и петдесет и три! — извика Сен.

— Големи числа. Например три хиляди двеста двайсет и седем. — Улови топката върху дясната страна на главата си, подметна я на лявата.

— Пет хиляди и три! — каза Сен.

— Шестнайсет милиона, сто и четиридесет и четири хиляди, шестстотин осемдесет и едно — отговори Еверет.

— Просто си измисляш — обвини го тя.

— Не, това е верният отговор.

Подметна топката на врата си, улови я там, пусна я в ръка. Макхинлит драскаше яростно в един малък бележник.

— Само минутка… Ами да. Прав е.

— Как го направи? — попита Сен.

— Има разни номера — отвърна Еверет. — Като например да закръгляш нагоре и надолу. Пет хиляди се умножава далеч по-лесно от пет хиляди и едно… после просто добавям три пъти първата цифра от края. А три хиляди двеста двайсет и седем е малко над три хиляди двеста двайсет и пет. Петиците лесно се умножават. Доста номера. Но в голямата част ме бива с числата.

— Впечатлена съм, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — Мистър Шарки, бунтовна песен, ако обичате. Надигнете ни. От всички тези въглехидрати сме пипнали летаргия.

Шарки се изправи. Очите му изскочиха. Лицето му посивя. Посегна към ръба на масата, за да се задържи по-сигурно. Преглътна здраво, за да не повърне. Лицето му се разкриви и се преви на две, пронизан от стомашни болки.

— Разрешете… да бъда… извинен, мадам — каза и избяга от кухнята.

— Мистър Макхинлит, може би сега е удобен момент за някой от онези шотландски маршове — произнесе капитан Анастейзия. — И свирете по-високо.

Макхинлит наистина засвири високо, но пак не беше достатъчно, за да прикрие стенанията и звука от повръщане и други течни шумове откъм корабния нужник. Шарки се върна пребледнял и потънал в пот. Еверет опита да овладее смеха си.

— От двата края — произнесе Шарки. — „Залъка, който си изял, ще повърнеш и ще изгубиш добрите си думи“, „Притчи“, 23:8. Месото определено отпада от менюто.

Еверет се пробуди в своята лати; с широко отворени очи, всяко негово сетиво наелектризирано, тялото му — бдително, пълно с енергия и готово за действие. Черна като катран тъмнина. Погледна часовника си. Седем и половина — половин час след обичайното му време за ставане. На този плосък свят денят беше с шест часа по-дълъг в сравнение с този на кръглите светове. Слънцето нямаше да изгрее още два и половина часа.

Светът на Диска, помисли си в хамака и се разсмя добродушно на хубавата шега. Еверет беше голям фен на Тери Пратчет. Баща му често се навърташе нетърпеливо наоколо в очакване Еверет да довърши всяка книга, за да може на свой ред да скочи и да я грабне, да я отнесе тичешком в кабинета си и да я прочете за една вечер, без да престава да се киска. Никой друг на кораба нямаше да схване шегата. Без значение. Оставаше си като нещо само между него и Теджендра. Където и да беше той, някъде там из световете.

Едва не беше повърнал от облекчение, когато откри, че трупът, на който се натъкна в гората, не е на баща му. Беше едновременно доволен и натъжен, че е на ’Лучайния Ед, някой, когото бе виждал, едва ли не познавал. Разочарован, но изпълнен с надежда, защото претърсването щеше да продължи. Изплашен и изморен, защото когато се натъкна на останките от ’Лучайния Ед, това му напомни, че няма гаранции баща му да е жив. Легнал в хамака си, в скърцащия мрак, Еверет отново видя как баща му изчезва, прогонен от вселената със скоковия пистолет на Шарлът Вилие. Последното, което помнеше от него, бе изненаданото му изражение.

Видя онзи, другия Теджендра Синг от Земя 1, който заради Наан беше изгубил всичко обичано някога от него. Видя изражението на лицето му, докато Наан го овладяваха, само на няколко къси стъпки от върха на камбанарията в Импириъл колидж и безопасността. Умиротворението.

Видя майка си, в онзи ден, сякаш толкова отдавна, но едва преди месец, когато излезе за училище, само че зави в друга посока, която го отведе до Шарлът Вилие и Портала на Хайзенберг и всички светове отвъд него. Онази уморена, но силна усмивка. Грижи се за себе си, миличък.

Видя лицето, което не беше собственото му лице, а на неговото копие, на онзи, другия Еверет Синг, когото Шарлът Вилие бе взела и превърнала в неговата противоположност. Видя го в снега и вечерната светлина на Гробищния парк „Абни“, вгледан право в Еверет, докато оръжията се разгъваха от ръцете му. Но най-лошото виждаше във въображението си: майка си, която се усмихваше със същата силна, но уморена усмивка Грижи се за себе си, но на анти-Еверет, докато той тръгва към „Борн Грийн“. Видя как анти-Еверет поглежда назад и отвръща на усмивката, но не на майка му, а на него, на Еверет. И тази усмивка казваше: Напълно ли си сигурен, че героят в този случай си ти?

Еверет скочи от хамака. Стоеше задъхано. Вече беше невъзможно да заспи. Навлече някакви дрехи и излезе да се поразходи по коридорите и пътеките на Евърнес, осветени в мекото призрачнозелено на аварийното осветление. Шумове и стенания откъм нужника — Шарки все още страдаше. Еверет пое нагоре по стълбището за офицерската столова. Красивото помещение беше в развалини след катастрофата. Прозорците бяха натрошени, корабното покритие — разкъсано от клони. Голямата маса за дивано беше преобърната.

Едно светло петно огряваше разкъсана секция от корпуса. Петното се помести и обърна към Еверет. Той заслони очи. Светлината изгасна.

— Еверет? — гласът на капитан Анастейзия.

Зрението му започваше да се възвръща през заслепяващите бели петна: капитанът, с челник и нож в ръка. Нож, който можеше както да лекува, така и да разрязва. Изкормвач: скалпел за нановъглеродната кожа на въздушните кораби. Беше ремонтирала кораба си. В Еверет се надигна вина, горчива и надмогваща, толкова силна, че го накара да потрепери.

— Капитане… Ани. — Ани, беше казала капитанът, в същото това помещение, преди битката срещу Наан. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. — Корабът… твоят кораб… съжалявам.

Думите не бяха правилните. Думите бяха глупави. Думите никога нямаше да стигнат. Но бяха единственото, което имаше.

В помещението беше тъмно, но видя как капитан Анастейзия се присви, сякаш я е докоснал с ледена игла.

— Ще я поправим бонару — произнесе тя. — Ще го направим.

— Отдавна ли си тук?

— Достатъчно дълго. Не мога да заспя. А трябва да поспя… един Господ знае, че по светло ще ме чака предостатъчно работа… но не мога, не и докато е в такова състояние.

— Не вярвам, че някога ще стана истински ветровик, за да почувствам същото, което ти изпитваш към кораба си.

— Не е чувство на ветровик — посочи капитан Анастейзия. — Какво изпитваш, когато се замислиш за баща си?

Еверет отново видя баща си, с протегнати ръце, за да го изблъска встрани от фокуса на скоковия пистолет. Отново си припомни изражението по лицето на Теджендра. Изненада, но сега Еверет си припомни и друго изражение: триумф. Беше спасил сина си.

— Същото е — продължи капитанът и Еверет разбра, че собственото му лице е казало онова, което сам не успява да произнесе. — Идва от сърцето ти. Еверет, приготви ми от онова горещо какао. От специалното.

— Да, мадам.

— Еверет — тонът на капитан Анастейзия подсказваше, че все още не му е простено напълно. Но щеше да му бъде простено, щом раните зараснеха и целостта бъдеше възвърната. Със семейството ѝ се бе случило; същото предстоеше и на кораба. — Няма нужда да бързаш. Няма нужда да бързаш за никъде. Тук съм от часове. Слушай — тя вдигна пръст към устните си.

Еверет затаи дъх. Нощта се разкри за ушите му звук по звук. Подвиквания, свирукане, чуруликане, металическо стържене, продължително съскане, които се преобразяваха в писукане, хълцане и оригване, и лай, и звуци като човешки хленч. Нарастваше, глас след глас. И не бяха само звуците. Крилати създания се стрелкаха и подминаваха разбития прозорец. Шумоляха листа, пулсираха светулки с размерите на футболни топки. Рояци от искри като ята от скорци в нощното януарско небе, завихряне и танц от мънички светлинки. Някъде от много далече се разнесе дълго стенание като вика на мигриращ кит.

— Вгледай се в тъмнината — каза капитан Анастейзия. — Няма луна. Звездите са красиви и познавам всяка от тях, както познавам собствената си кожа, но луната, тя е част от мен. Липсва ми.

— Нямало е начин да сложат такава — произнесе Еверет. — Мисля, че за да построят това нещо, са използвали всяка една планета и луна в Слънчевата система. Дори и тогава, сигурно не са им стигнали. Защото си мислех, че който и да е построил диска, трябва да е бил наоколо много дълго време… доста по-дълго, отколкото човечеството е живяло на нашия свят… нашите светове. А животните, които нападнаха лагера. Искам да кажа, видях ги само за момент, но много ми заприличаха на динозаври. А това пък ме наведе на мисълта: ами ако динозаврите не са изчезнали? Ами ако онзи астероид не е ударил земята, или каквото е било там… не ми се вярва, че е била само една голяма катастрофа, но както и да е, ами ако динозаврите не са изчезнали като вид, а просто са продължили да еволюират? И един от тях е имал голям мозък, можел е да използва ръцете си, изобретил е оръдия на труда и език, открил е огъня и е станал наистина, ама наистина умен. Умни динозаври. Те биха построили нещо подобно. Биха разполагали с шейсет и пет милиона години преднина пред нас.

— Еверет, не е необходимо да опитваш да обясняваш всичко — каза капитан Анастейзия. — Понякога да си там е предостатъчно. Мисля, че вече не бих ти отказала едно горещо какао.

— Да, мадам.

— Пригответе го, мистър Синг. И бона закуска за всички. Включително за мистър Шарки. Според мен ще е доста гладен.