Императрицата на слънцето

33.

Скорците се въртяха като безкрайно променящ се облак над „Грийн парк“. Ниското зимно слънце се отразяваше в прозорците на превозните средства на „Пикадили“. Шарлът Вилие вдигна късата си воалетка и се наслади на приятните слънчеви лъчи по лицето си. Хората се вторачваха в старомодния ѝ костюм. Погледнете втори път, мърлячи. Вижте какво е някой да се облича гордо и дисциплинирано.

Тя се обърна към черната врата с излющена боя в стената от убито червени плочки, свали едната си ръкавица и докосна вратата с длан. Ключалките щракнаха; вратата се отвори беззвучно навътре. Шарлът Вилие пристъпи през нея, а вратата се затвори и запечата зад гърба ѝ. Отваряше се само от докосването на не повече от дузина различни ръце от всичките Десет свята на Целостта.

Шапката ѝ се оказа заплашена от повея на застоялия въздух с мирис на мухъл. Някъде далеч долу прогърмя влак и звукът от преминаването му отекна усилено из тунели и шахти. Ежечасно по маршрута между „Грийн парк“ и „Хайд парк корнър“ преминаваха хиляди пътници, без да осъзнават, че прекосяват цяла изоставена метростанция, зазидана, заключена и забравена. „Даун стрийт стейшън“, затворена през 1932 година. Отворена осем десетилетия по-късно, за да помести в себе си втория Портал на Хайзенберг в притежание на З₁₀.

На асансьора му трябваше цяла вечност, за да се появи. Беше тесен, разнебитен строителен повдигач — на старата „Даун стрийт“ кипеше работа. Британското правителство бе устроило база тук по време на Втората глобална война от двадесетия век на този свят. Шарлът Вилие се спускаше по старата ѝ асансьорна шахта. Защо жителите на тази Земя бяха толкова привързани към тунелите и влаковете? Но все пак беше далеч по-удобно от онази влажна дупка под Английския канал. И толкова практично за „Фортнъм & Мейсън“.

Асансьорът звънна, обезопасителната бариера се отключи. Управлението на портала беше разположено на по-долното ниво на шахтата. Шарлът Вилие бе реквизирала порталния екип, надзиравал катастрофалната мисия до Световното колело на Джиджу. Пазиш ли една тайна, пазиш хиляда тайни. Скоковият контрольор Ангхарад Прайс (Шарлът Вилие специално си бе отбелязала да не забравя името ѝ) носеше небесносинята си униформа от Порталната команда на Земя 3 и войнишко кепе. Косата ѝ бе прибрана назад, а лицето и ноктите ѝ бяха безукорни. Външният ѝ вид се струваше практичен и професионален на Шарлът Вилие.

— Тъкмо се канехме да изпратим Еббен Хеер Дауде обратно на Земя 7 — каза Ангхарад Прайс. — Ще се присъедините ли към него?

— Не, искам да се отбия за известно време до моя Лондон — отговори Шарлът Вилие. — От този отпадам духом. Толкова е одърпан и озлобен.

— Ще задам координатите — каза портален контрольор Прайс.

— Бяхте неоценима помощ за мен, Хеер — каза Шарлът Вилие. Агентите близнаци се поклониха. — Насладете се на времето в компанията си.

— Липсвахме си… — започна Еббен Хеер. — … ужасно, ужасно — каза Хеер Дауде.

Гласовете, ръцете, лицата им бяха отслабнали и бледи. От прекалено дългото време, прекарано разделени. Разделени от цели светове. Може ли самотата да ви убие? — помисли си Шарлът Вилие и за пръв път се зачуди: Какво се случва, когато единият от вас умре преди другия?

Контролната зала се изпълни със светлина. Порталът на Хайзенберг заемаше цялата ширина на стар сервизен тунел, който водеше от асансьорната шахта до бившите перони.

— Имате разрешение за скок, Еббен Хеер Дауде — каза портален контрольор Прайс.

Светлините помръкнаха. Порталът на Хайзенберг се отвори към скоковата зала в щаба на Президиума. Близнаците тръгнаха към портала — и с всяка стъпка походката им ставаше по-лека, твърда, изпълнена с нетърпение. Порталът се отвори, порталът се затвори.

— Прихващаме координатите на Земя 3 — обяви Ангхарад Прайс.

Сиянието от екраните караше лицето ѝ да изглежда строго и неземно. Ти си неземна, помисли си Шарлът Вилие. Буквално. Виждала ли си нещо от тази Земя, отвъд черната врата и червената стена? Иронията е, че за теб всекидневните пътувания от работата до дома са по-бързи от тези на кой да е от онези глупци по „Пикадили“. По-бързи, но не по-къси.

Старата метростанция призрак отново се разтърси от ударната вълна на преминаващия влак.

— На три, две, едно… — Ангхарад Прайс натисна лоста напред.

Порталът на Хайзенберг светна.

И премигна.

И изгасна.

И отново светна.

И премигна. Танцуващата светлина хвърляше полудели сенки през контролната зала.

— Какво става? — попита Шарлът Вилие. Страхът я беше смразил. Никога не беше виждала портал да прави така.

Очите на Ангхарад Прайс се стрелкаха от екран на екран. Тя удари по няколко светещи бутона:

— Нещо причинява интерференция в квантово-резонантното поле — каза. — Това е невъзможно. Масивно е. — Порталът на Хайзенберг потъмня. Екраните мигаха лудо от протичаща информация. — Засичам масивно квантово изместване — продължи Ангхарад Прайс. — Нещо идва. Извън скалата е. — Тя погледна Шарлът Вилие с разширени очи. — Точно над нас е!

Между Шарлът Вилие и „Пикадили“ се простираха десетки метри, но тя вдигна глава, сякаш можеше да види какво се разгръща над Лондон.

— Това е невъзможно — повтори Ангхарад Прайс. — Множествени събития на Хайзенберг. Десет. Петдесет… — на екран след екран мигаха предупреждения в червено. — Хиляди. Хиляди. Не е само тук. На всеки един свят от Целостта. Двайсет хиляди… Милион… Мис Вилие: току-що бяха отворени два и половина милиарда портала.