Императрицата на слънцето

13.

Еверет никога нямаше да разбере хората. Истинско, стопроцентово извънземно — жив динозавър, — и нито един от членовете на екипажа не беше развълнуван.

Макхинлит проявяваше презрителност по въпроса:

— Колко „Ка“, каза? — той поклати глава, когато Еверет повтори името. Какакакакса беше приклекнало на един от клоните, който витлов двигател номер две бе повалил по време на падането си през горския покров. Вдигна глава, когато чу името си. Много човешка реакция. После мигна с мембраните на очите си. Много нечовешка реакция. — Бугарело на това. Какс.

Макхинлит се върна обратно към огледа на двигателя си, като ту съскаше ужасено, ту гукаше влюбено. Какакакакса — Какс — го огледа, като килна глава първо на една страна, а после на другата.

Капитан Анастейзия беше подозрителна:

— Какво ни е известно за това създание… този индивид? Как е научило езика ни? Какво е онова нещо на главата му? Какво търси тук? Откъде е дошло?

Не оставяше никакво място за отговори, за което Еверет изпитваше облекчение, защото осъзна, че за времето, което бе прекарал в очакване екипажът да се появи с подемната екипировка, Какс — името вече му се бе прилепило — е открило много за него, а той почти нищо за Какс, освен това, че народът му наричаше себе си Джиджу, произнесено с двутонално птиче подсвиркване. А нещото около главата на Какс — името му на езика Джиджу се състоеше от три спадащи трели — е някакъв вид рояк от микророботи, който приема такава форма, каквато пожелае Какс. И можеше да влияе на умове, включително на тези на карнозаврите, както и да чете мисли — включително неговите собствени. Жегата на горската поляна бе невероятна, но Еверет почувства как стомахът му се вледенява пронизващо. Какво друго освен езиците беше усвоило Какс от ума му?

Сен беше враждебна.

— Момче ли е, или момиче?

Какс преобрази едната перка на ореола си в малка муха робот и я изпрати да бръмчи около главата на Сен.

— Какво? Откъде да знам? Има ли значение? — каза Еверет. — Благодарение на него някакъв вид тиранозавър не ме отхапа наполовина. Ето това е важното.

— Има доста повече важни неща — заяви Сен. Тя отпъди с ръка мухата робот.

— Бона асок — каза Какс. Не само, че бе абсорбирало езика палари, но и говореше с акцент от Стоук Нюингтън.

— Най-добре да внимава да не е момиче, това е всичко — заяви намусено Сен.

Какс носеше здрави ботуши до коленете, както и няколко колана, накичени с торбички и джобове. Нищо повече. Еверет не беше достатъчно добре запознат с половете при гущерите, за да е наясно дори откъде да започне да гледа, какво остава да знае за кое да гледа — стига да се допуснеше, че гущеромъжете (или гущерожените) имаха такива видими органи. Ако се допуснеше, че след шейсет и пет милиона години еволюция дори се размножаваха като гущерите в лабораторния терариум в часа по биология. На свой ред Какс беше силно заинтригувано от човешката полова физиология, поне по отношение на онова, което създанието можеше да забележи под пластовете облекло.

Мухата робот избръмча и кацна върху гърдите на капитан Анастейзия. Макхинлит и Шарки се наежиха. Сен закъсня с един удар на сърцето.

— Какви са тези физиологични черти? — попита Какс.

Ореолът му се въртеше. Еверет имаше теория, че това значи възприемане на информация от ореола, който на свой ред я захранваше в Какс.

— Свободно, омита. И полони — произнесе капитан Анастейзия. — Това са човешки женски полови белези. Позволяват ни да храним бебетата си с мляко. На езика палари ги наричаме ненки. На кралски английски: гърди. Съществуват множество жаргонни наименования за тях. Повечето са изнамерени от мъжете, които през историята ни винаги са ги намирали за привлекателни и увлекателни.

— Ненки — произнесе Какс. — Нен. Ки.

— Пипне ли моите ненки, получава нож в каквото там си има — изсъска Сен.

Сега мухата забръмча в лицето на Макхинлит. Той я отпъди и тя се отдалечи с бръмчене, след което затанцува по-близо. Макхинлит се хвърли с разярен рев, улови мухата в ръкавица и я смачка. Внезапен вик и гованска ругатня. Макхинлит разтвори юмрук. От разрязаната длан на тежката му работна ръкавица се стичаше кръв. От разтворената му ръка изпадна златно острие, което проряза пътя си през поляната и се присъедини обратно към ореола около главата на Какс.

Какс изсвирука поредица от бързи и яростни ноти по адрес на Макхинлит.

— Аха, чурулик-чурулик, дяволице недна, да ти се връща — погледна я страховито Макхинлит.

Какс наежи гребена си от фини пера и се отви от клона, на който стоеше. Ореолът се нагъна. Еверет бързо застана с вдигнати ръце между Макхинлит и Какс. Отстъпете, хора.

— Назад, мистър Синг — заповяда капитан Анастейзия. Тя блъсна остро Еверет от пътя си и зае мястото му. — Не позволявам побоища тук. Мистър Макхинлит, да върнем това чудо на кораба. Какс… направи нещо полезно с тези твои остриета. Можеш ли да ни разчистиш пътека през растителността?

Джиджу създанието разшири ноздри, мембраните мигнаха над жълтите му очи:

— Ще го сторя.

Планът на Макхинлит беше прост. Окачваме совалката на въжета. Връзваме всяко въже около дънера на дърво. Започваме да се набираме на храповия механизъм. Витловият двигател се придвижва с пет метра. Повтаряме сто пъти.

Бицепсите на Еверет горяха. Раменете го боляха. Гърдите му протестираха при всяка извивка и всяко завъртане. Дори стомашните му мускули потръпваха болезнено. Но точно тогава Макхинлит отново надаваше вик: Набирай! И Еверет се набираше на храповия механизъм. Набираше се с цялата си сила. Докато ръцете му не започнаха да се израняват. Докато пред очите му не се появяха рояци червени точки.

— Почивка!

Еверет рухна, обърна се по гръб задъхано и се вторачи през червения листак към облачетата по небето.

Оставаха само шейсет.

Той отново се изправи на крака.

Какс наклони глава на едната и другата страна с онзи любопитен птичи поглед.

— Но ти си изморен, Еверет Синг — каза то. — Трябва да възстановиш силите си.

Трябва да се реванширам, помисли си Еверет. Докато разкачваше храповия механизъм от дървото, мяташе го през рамо заедно с въжето и го завличаше до следващото дърво. Трябва да се реванширам повече от всички. Трябва да бъда десет пъти по-добър член на екипажа от всеки друг на Евърнес и чак тогава може би ще успея да заживея със себе си.

Заметна въжето около масивния дънер и го закопча. Изсъска от болка, когато храповият механизъм одраска разранената кожа на дланите му.

— Почивка за ча, Еверет — капитан Анастейзия стоеше над рамото му. Черната ѝ кожа лъщеше от пот. Еверет задърпа механизма. — Това беше заповед, мистър Синг. — Тя отдели внимателно Еверет от храповия механизъм. — Няма нужда да доказваш каквото и да е — прошепна в ухото му, така че само той да я чуе. А сетне добави на висок глас: — Сен, ти също излизаш в почивка.

— Мамо…

— Почивай. Какс! — Създанието Джиджу се отви от клона си и разшири ноздри при заповедния тон на гласа ѝ. — Залавяй се с разчистване.

— Каква е вълшебната думичка? — попита Какс.

Очите на капитан Анастейзия се разтвориха широко от гняв. И нейните ноздри се разшириха:

— Залавяй се с разчистване, моля.

— В този ми ти гущер има прекалено много Еверет за моя вкус — измърмори Макхинлит.

Не са само акцентът и речниковият запас, започва и да звучи като мен, помисли си момчето. Капитан Анастейзия беше права: колко му беше известно на Какс?

Струваше си да погледаш как Какс разчиства обраслата растителност. Само с едно помисляне превърна ореола си в диск от въртящи се ножове, които кълцаха всичко пред себе си, прорязваха като с коса чиста пътека между дърветата. Листа, стебла, шипки и тръни, дори цели клони се превръщаха във вихър от стърготини и червен сок. Около Еверет и Сен като червен сняг се сипеха парченца от листа. Шарки, Макхинлит и капитан Анастейзия се захванаха с храповите механизми.

— Защо не може да построи двигател и не ни отмени с тегленето? — обади се Сен. Изобщо не правеше опит да прикрие своята неприязън към Какс. — Поне ще свърши нещо полезно.

— Тя и така върши нещо полезно.

— Тя?

— Искам да кажа „то“.

— Каза „тя“ — изсъска Сен. — Какво си разбрал? Какво си разбрал? Какво ти е казала?

Еверет нямаше представа защо е нарекъл Какс „тя“, но имаше някакво смътно усещане в главата, може би насадено там от самата Какс, докато сканираше мозъка му, за да се сдобие със знанията му по английски и палари, че точно това създание Джиджу е от женски пол. И че е млада. Стряскащо млада. Не искаше да се оставя на някоя от поредните игри на ревност на Сен. Бяха му познати още от момичешките клики в училището „Борн Грийн“. Съществуваха правила, които трябва да отгатнеш и хора, с които можеш или не можеш да разговаряш, но и това се налагаше да отгатнеш, и в крайна сметка всичко опираше до това на чия страна си, а не дали си прав, или не.

— Остави ги тези — каза той. — Онова, което искам да знам, е откъде черпи енергия. Нищо не се движи от нищото. Това не е никаква физика.

Лошата наука съсипваше научнофантастичните филми за Еверет. Междузвездни кораби, които могат да достигнат някое място за по-малко от шест парсека. Парсекът е мерна единица за разстояние, а не за време. И инерцията се запазваше. Защо този междузвезден кораб издаваше профучаващ звук, щом в космоса няма въздух, през който звукът да се предава? Когато Люк Скайуокър завиваше и правеше лупинги със своя екс-уинг изтребител, защо ускорението не изтръгваше гръбнака от гърба му? А другите стрелкащи се космически изтребители? С какво се задвижваха? Космическите изтребители и нанороботите не се задвижваха от невидима вълшебна енергия. Вълшебства не съществуваха.

Все пак — още не разбираше как работи Порталът на Хайзенберг.

Сен разсъждаваше практично по въпроса:

— Има ли значение?

— Има, защото единственият начин, по който мога да ги накарам да работят, без да нарушавам законите на физиката, е ако улавят електричество. Сякаш нещо го излъчва в тях. И си мисля, че ако могат да се захранват по този начин навсякъде, тогава и електричеството трябва да е навсякъде. Като например точно под краката ни. Ако ще строиш цял Диск на Андерсън, нищо не ти пречи заедно с това и да го окабелиш.

— И? Божичко, Еверет Синг, какви работи само ти се въртят из главата.

— Ако Джиджу могат да се захранват от тази енергия, и ние можем.

— О — произнесе Сен. И добави — Аа.

Викове. Шарки се зададе тичешком по разчистената пътека между дърветата, следван по петите от Макхинлит и капитан Анастейзия.

— Върнаха се! — изкрещя Шарки. — Sauve qui peut!5

Какс разтревожено нададе продължително, надигащо се подсвирване. Изправи се в цял ръст. Гребенът ѝ се наежи и от това започна да изглежда още по-висока. Ореолът прекрати кълцането като комбайн и прелетя, за да оформи корона около главата ѝ. Тя подметна палци нагоре. На върха на всеки от тях се появи закривено острие. А после Еверет видя от какво бяга екипажът. Връщаха се — пълчищата от гущери, които бяха погнали Шарки и бяха принудили екипажа бързо да се изкатери до кораба обратно по въжетата. Бързи, на една крачка, наближаваха все повече и бяха многобройни. Доста по-многобройни. Внезапен порой от тела, който се раздели при сблъсъка си с витловия двигател подобно на вълна и се разклони по дължините на въжетата.

— О, Боже! — извика Сен, след което се просна на земята, щом Какс си проправи път покрай нея.

Еверет вдигна Сен на крака, но масираната инвазия вече ги беше връхлетяла. Видя зъби, неизброимо много мънички, остри зъби. И нокти.

Какс застана пред вълната от създания. Вдигна ръце, прибра ноктите на палците си. Издаде продължително, мелодично подсвирване. Сякаш цялата червена гора направи пауза и се вслуша в песента ѝ. Роякът от гущери беше замръзнал на място. Всяко гущероподобно създание се изправи на задни крака, уви дълга опашка около тях и вдигна предни лапи. Еверет едва не се разсмя. Приличаха на мангусти. Извънземно разноцветни гущероподобни мангусти — хиляди. Гората заехтя от песен — песента на Какс, на гущеровия рояк. След което, след едно потрепване в цветовете на дъгата, бяха изчезнали.

— Имахте късмет — каза Какс. — Бяха мои сестри.

— Не виждам фамилни прилики — обади се Шарки.

— Сестрите ми по излюпване — обясни Какс. — От различно люпило сме, но всички идваме от яйцата на Императрицата на слънцето.

— Знаех си, че е момиче! — пламна Сен. — На теб ти е напълно абсолютно тотално и завинаги забранено да вършиш каквото и да е с нея, когато и да е, Еверет Синг.

— Значи са… като твои по-млади версии? — попита Еверет. Не обърна внимание на Сен.

Какс премигна и разроши гребен. По перата ѝ протекоха червени отсенки, които изчезнаха.

— Уф. Всички тези… секс неща. Не. Противно — за момент Какс скри лице в ръцете си.

— Откъде е научила за…? — запита капитан Анастейзия.

— От мен — отговори Еверет. Той докосна главата си с пръст. — И какво правите тогава? — попита на висок глас.

— Много яйца и сестри, но само една оцеляла — каза Какс. Еверет намираше за тревожно да слуша собствените си акцент и интонация от тънките устни на създанието Джиджу. — Преобразяваме се през много стадии, но има едно правило: правилото на силния. Разбили сте кукленския си кораб в средата на горските ясли. От моето люпило сме останали само две. Трябва да намеря тази своя сестра, след което ще я предизвикам на единоборство. После ще я убия и така ще се превърна в Наследница на Слънчевия трон на Господарите на Слънцето.

— Знаех си — изсъска Сен. — И принцеса на всичко отгоре.

— Някои стават принцеси, а не се раждат такива — прошепна Еверет.

Сен разшири яростно ноздри:

— Да не казваш, че съм принцеса? — тя се врътна и се отдалечи.

Останалият екипаж я гледаше по начин, който заявяваше: държиш се като принцеса.

— Сега сте в безопасност — каза Какс. — Сведенията са предадени сред люпилата на Господарите на Слънцето. Не са толкова интелигентни като мен или дори като вас, но щом веднъж нещо влезе в малките им главици, остава там. Има един проблем…

— Не сте единствените в тези… горски ясли — направи заключението Еверет.

— Всички големи подвидове си имат люпилни в горските ясли — обясни Какс. — И ако сте приятели на Господарите на Слънцето…

— Сме врагове на всички останали — довърши Еверет.

— Такъв е начинът на Джиджу.

— Тогава решено — прекъсна ги капитан Анастейзия. — Нищо не ни задържа на този свят, така че ще се изнесем от него завчас. Благодарим ти за гостоприемството, Какс, но трябва да сме на други места и да вършим други неща. Искам до залез този витлов двигател да е готов за издигане. Всички на храповите механизми. Това се отнася и за вас, мистър Синг и мис Сикссмит. Какс, кълцай.

— Ето една идея — прошепна Сен, когато с Еверет се върнаха към механизмите. — Да не споменаваме пред нея, че изядохме една от сестрите ѝ.

— Ами всъщност аз не ядох от нея.

— Не, но я приготви с къри — намеси се Макхинлит, дочул разговора им. — Ето, сложи си тези. — Той подхвърли на Еверет резервен чифт тежки работни ръкавици.

На Еверет му се стори, че зърна мимолетна усмивка. Опрощаването беше започнало. Момчето нахлузи ръкавици и улови дръжката на механизма. Оставаха петдесет и девет.

Цикади? Онези неща, които бръмчат и щракат нощем из топлите страни по света? Големи са. По-големи, отколкото си мисли човек. Фамилна почивна вила в Турция, съвсем близо до Кушадасъ. Една голяма спалня за Лора и Теджендра, импровизирано легло в една ниша до открития огън за Еверет. Беше си паднал по него. Малко гнездо, скрито в каменните стени. И Виктъри-Роуз не беше с тях, дори не беше замислена. Еверет беше заспал в своето малко скривалище, вслушан в бръмченето и жуженето на средиземноморските насекоми, които казваха: топли вечери, ухание на чубрица и розмарин, тюркоазно море в края на шосето. Ето с такива мисли се бе унесъл. И се събуди с писък, когато онова, което издаваше този звук, падна върху лицето му от каменната стена. Крака и хрускави парченца, малки остри шипчета и трънчета, които го дращеха. И беше голямо. Еверет продължаваше да пищи, докато тичаше с дюшека си към спалнята на мама и татко, където го хвърли на пода, плъзна се върху него и спря ударно в стената. Цикада, както научи по-късно. Да дадеш име на ужаса не го правеше по-малко ужасен. Все още потръпваше от мисълта за хрускавите, хитинови буболечки с дълги, дращещи крака.

Така че когато нещо падна върху лицето му, Еверет Синг се събуди. Изкрещя. Изтърси се от хамака. Изкрещя отново от удара, изкрещя, когато мускулите му от Голямото дърпане запротестираха в агония, изкрещя от тичащото нещо, което все още беше в неговата лати. Еверет включи светлините и видя златно паякоподобно нещо на прекалено много крака, което тичаше по дължината на процепа между вратата на каютата и рамката ѝ в опит да открие някое по-широко място, откъдето да се провре.

— Няма да стане — каза Еверет и го грабна за единия от краката.

Вдигна го, докато крачетата му ритаха усилено и го приближи на височината на очите си. Не беше насекомо. Не. Беше. Насекомо. После извика отново и го изпусна. Беше го гризнало. Докато нещото притичваше по пода в търсене на начин да се измъкне от каютата, Еверет откри една от тежките работни ръкавици на Макхинлит и го захлупи с нея. Усещаше как насекомото бръмчи под ръката му. Пъхна внимателно длан в ръкавицата, а после придърпа и другата. Всичко опираше до точния момент. Вдигна ръката, с която го държеше и преди златният паяк да успее да избяга, го захлупи с другата ръка.

Еверет отвори вратата на каютата със зъби и рамо и изтрополи по коридора към кухнята. Вътре имаше буркани, бутилки и здрави тенекиени кутии.

— Сега ще видиш ти…

На масата седяха Макхинлит, Шарки, капитан Анастейзия. Пред всеки от тях на масата стоеше буркан или тенджера. Във всичките имаше по един златен паяк.

— Присъединете се към нас, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

Еверет намери някакъв буркан с гумена капачка, изтръска паякоподобното нещо вътре и затвори капачката в момента, когато създанието правеше скок към свободата си. Затвори ключалката на буркана. Тънките като жици крака задраскаха в стъклените стени.

— Какво…?

Капитан Анастейзия вдигна пръст към устните си.

Виковете и тропотът се чуваха във всяка част от двестаметровото тяло на Евърнес. Бързи стъпки по металната мрежа на пътеката. Сен нахлу в корабната кухня с полудяла коса на фитили, с широко отворени и стреснати очи. Едната ѝ ръка бе притисната върху отвора на чаша.

— Пълен салон — обяви капитан Анастейзия. — Госпожице и господа, имаме си неканени гости.

Сен обърна ловко чашата си наопаки върху кухненската маса. Нещото вътре изтрака и се сви.

— „Господният ден ще дойде като крадец нощем“ — каза Шарки.

— Мистър Синг, повикай Какс — каза капитан Анастейзия. — Бих желала да поговоря с нея.

Капитан Анастейзия стовари буркана върху пода на товарния отсек. Уловените в капан неща вътре се загърчиха и задращиха по извитите стъклени стени на затвора си. Тя отстъпи със скръстени ръце. Еверет и преди бе виждал лицето ѝ такова: когато Макхинлит го беше заловил без билет на Евърнес и го бе отвел при нея, а тя се канеше да го изхвърли през шлюза като саботьор на Идлър.

— Открихме бижу приятелчетата ти — произнесе капитанът.

Какс приклекна ниско. Ставите и мускулите ѝ се огънаха по начини, каквито човешкото тяло не можеше да постигне. Вторачи се продължително и внимателно в буркана на палубата. Шарки измъкна светкавично пушката си и след миг беше притиснал дулата ѝ в тила на Какс. Ореолът ѝ проблесна в червено.

— Аха — каза Шарки. — „Ето денят Господен иде, Лют, с негодуване и пламенен гняв.“ Искаш ли да се обзаложим дали ще успея да гръмна чисто главата ти, преди да ме пипнеш с някое от онези остриета, гущеромомичето ми?

Какс вдигна ръце — зловещо човешки жест.

— Ако ми позволите само за момент?

Екипажът стоеше в кръг около Какс и буркана със златни паякоподобни неща. Тя погледна всеки от тях продължително, най-дълго Еверет, със златните си очи с вертикални цепнатини.

Не съм предател, помисли си той. Има ли все още някаква следа от мен в теб, от теб в мен… след каквото и там да свършиха онези миниатюрни машини в орбита около главата ти? Ако има, трябва да знаеш, че ти имам доверие.

Бяха изпратили Еверет сам надолу по въжето към тъмната, пълна с крясъци гора. Вдигна очи нагоре и видя как светлината се върти заедно с отворения товарен шлюз на Евърнес. Лицата на хората от екипажа гледаха надолу към него. Шарки докосна периферията на шапката си. Еверет знаеше какво означава това. Еверет отново беше негов враг. Заплаха за безопасността на кораба.

Започна да вика към гората, като се въртеше бавно и се спускаше с въжето.

— Какс! Какакакакса!

Писъци, подвиквания, пърхане и чупене на клони, докато продължаваше да се спуска въртеливо.

— Какс!

А после, далеч долу, Еверет забеляза златна нишка, която се движеше под листата, подобно на следа от звезден прах.

— Еверет Синг? — Думите достигнаха до него от долу.

— Какс! Капитан Сикссмит иска да те види. На кораба. Сега ще спуснат въжето — прибави и предупреждението на ветровиците за непредсказуемо движещи се предмети над главата ти: — Тарбилуу! — Там долу!

— Идвам!

И ето защо съм сигурен, че не ти си изпратила всички тези малки хало-ботове, които пълзят из Евърнес, помисли си Еверет, когато Какс насочи вниманието си към буркана. Ако беше, защо би се съгласила да се качиш тук, а Шарки да тикне пушката си в тила ти? А и не вярвам да е достатъчно бърз, че да те победи. С тези хало-ботове можеш да правиш далеч повече неща от това да запращаш ножове срещу хората.

— Не са нейни — каза Еверет, давайки глас на съмненията в сърцето си. — Не виждате ли?

— Застъпничеството ти заслужава възхищение, мистър Синг, но какво има да каже Какс в своя защита? — обади се капитан Анастейзия.

Какс вдигна буркана и го приближи толкова близо до лицето си, че дъхът от потрепващите ѝ ноздри замъгли стъклото.

— Тези не са мои.

— Не сваляйте оръжието си, мистър Шарки. Обясни.

— Веднага го разбрах, но не бих могла да го обясня на човеци — отговори Какс. — Като аура или отличителна миризма е. По същия начин, по който незабавно разпознаваме от кой подвид сме, но вие не бихте доловили нищо. Като допълнителен цвят.

— Разбира се, че ще каже така — намеси се Шарки.

— Защо? — не се сдържа Еверет. — Ако Какс ни лъже, защо ѝ е да се качва при нас? Сама се предава в ръцете ни.

— За да си вземе обратно малките зверчета шпиони — посочи Макхинлит.

— Щом може да сканира мозъка ми, може да изтегли информация директно от ботовете си.

Еверет виждаше картите таро „Евърнес“, скрити в ръката на Сен. Тя разцепи колодата несъзнателно, с една ръка; бързо, хакни разцепване. Еверет забеляза, че тя обърна най-горната карта. Момичето нацупи устни. Той зърна лицето на картата, докато Сен я връщаше в колодата. Тлъста, усмихната жена на трон, която държеше по един прът или фокусническа пръчка във всяка от ръцете си. От върховете на прътите излизаха звездни фонтани. Не успя да прочете името на картата.

— Мога да демонстрирам — обади се Какс.

Капитан Анастейзия погледна Шарки, който едва-едва поклати глава, към Макхинлит, чиито устни се превърнаха в черта. Към Сен.

— Нека го направи — каза момичето. — Вярвам ѝ.

— Направи го — нареди капитан Анастейзия.

— Отстъпете назад — каза високо Какс.

Тя се изправи в цял ръст — с около глава по-високо от Шарки, — отвори буркана и го преобърна. Екипажът отскочи, когато хало-ботовете изпопадаха на земята и започнаха да тичат във всички посоки. Бяха пресрещнати от дъжд от ботове, но от ореола на Какс, които оформиха окръжност около тях. Ботовете шпиони спряха. Обкръжилите ги ботове като един направиха крачка навътре.

Еверет затаи дъх.

Преди да е успял да мигне, ботовете шпиони формираха клин и направиха опит да атакуват обкръжението. Обсадната стена се огъна, но издържа. Ботовете на Какс отговориха незабавно, като подсилиха слабите точки и се сключиха около шпионите. На палубата на товарното отделение на Евърнес се разрази миниатюрно сражение.

Като в Наполеонови войни, помисли си Еверет. Пълно с нападения и действие очи в очи. Но в мащабите на насекомите. Ръкопашен бой с нокти. Хало-ботове! Хиляди от тях!

Ботовете шпиони се сражаваха сериозно, но силите на Какс постепенно ги надвиваха. Падаха с мърдащи крака, умираха.

Еверет видя как миниатюрните машинни мандибули разглобяват на части ботовете шпиони, нарязват ги на все по-малки и по-малки парчета, докато накрая не оставаше нищо забележимо. Бяха просто машини, но предсмъртната борба на ботовете шпиони го тревожеше.

Ботовете от ореола на Какс се рекомбинираха, пораснаха им криле и отлетяха, за да се присъединят обратно към ореола на Какс. Екипажът зачака, докато ореолът ѝ започна да прелива в цветовете на дъгата. Очите ѝ се затвориха. Шарки държеше в готовност пушката.

Очите на Какс се разтвориха рязко.

— Точно както се опасявах, Анастейзия Сикссмит. Генкралиците знаят, че сте тук.

— Все още не вярвам… — започна Шарки, но капитан Анастейзия го прекъсна:

— Генкралиците?

— Световното колело е под управлението на шест подвида: Воднородените, Буреносителите, Генкралиците, Кралиците на зърното, Силните-срещу-астероиди и Господарите на Слънцето. Всеки от тях контролира една жизненоважна функция на Световното колело. Вода, метеорологични условия, биология, земеделие, космическа отбрана. Самото слънце е територия на моя подвид, Господарите на Слънцето. Световното колело е устроено така, че да не може да функционира, освен ако всички не работим заедно. Но винаги ще има… съперничество. Тези горски ясли са по дизайн на Генкралиците; ботовете им са навсякъде из тях. Засекли са кораба ви, това, че е отнякъде извън Световното колело, и смятат да го обявят за своя собственост.

— Мистър Макхинлит, Сен, не ме интересува колко ви боли, но искам всичките ни усилия да се насочат към това да се издигнем във въздуха. Мистър Шарки, мистър Синг, веднага щом стане светло, слизате долу и намирате последния двигател. Искам да сме се изнесли от този свят бързо и благоразумно. Какс, извинявам се, че се усъмних в теб. Моля те, помогни на екипажа ми.

Създанието Джиджу накара гребена си да се развълнува.

— На работа — нареди капитан Анастейзия.

— Сен — повика я обратно Еверет, щом екипажът се пръсна по постовете си. — Коя беше картата?

— Не зная за какво говориш, Еверет Синг.

Защо всичко при Сен беше отрицание, предизвикателство, игра или лъжа?

— Видях те да си играеш с картите таро.

Еверет не виждаше никаква възможност колодата да се скрие където и да е по оскъдното облекло на Сен, но тя накара тестето да се появи като от нищото и обърна горната карта: тлъстата, весела жена на трон, която държи звезди на фокуснически пръчки. Сега вече успя да разчете името на картата: Слънчевата императрица. Той потръпна. Съвпаденията, както започваше да вярва, не бяха съвпадения, а фини течове и връзки между вселените. Всичко беше свързано с всичко.

— Какво означава?

— Щедър домакин. Неочаквано посещение или покана. „Пази се от могъщите.“