Императрицата на слънцето

36.

Мълчанието не е отсъствие, състояние на не-звук. Мълчанието е солидно, истинско. Мълчанието може да бъде чуто. Шарлът Вилие го чу в момента, когато моторът на асансьора се изключи и тя отвори бариерата. Лондон — напълно смълчан. Най-ужасяващото нещо, което някога бе чувала.

Ключалките се отвориха при докосването ѝ. Шарлът Вилие пристъпи в мълчанието. „Пикадили“ беше замръзнал. Нищо не помръдваше — автобуси, микробуси, таксита, лични автомобили. Куриери на мотори или велосипеди. Офис работници, купувачи, китайски туристи, пътни полицаи. Всеки човек по „Пикадили“, пеша, в кола или автобус, гледаше нагоре.

Мълчание и тъмнина.

Обектът се рееше на хиляда метра над Лондон. Закриваше слънцето. Сянката му беше тъмна като нощта. Сред тълпата премигваха светкавици на фотоапарати. Хиляди ръце вдигаха хиляди телефони и айпадове, правеха снимки, снимаха видео.

Далеч долу прогърмя влак от метрото. Във всеки друг ден никой нямаше да го чуе, но наруши мълчанието. Внезапно Лондон отново откри гласа си. Звъняха телефони, хората разговаряха: ало, ало? Огромно е; крещяха автомобилни радиа, клаксони, хора; хората говореха, хората пищяха, хората задаваха един и същи въпрос: какво е?

— Кораб град на Джиджу! — извика Шарлът Вилие от тротоара на всеки, който искаше да я чуе. — Не е само в Лондон, навсякъде са!

Хората стояха до колите си и гледаха с отворени усти. Новините по радиото потвърждаваха онова, което крещеше лудата:

— Това е краят на света. Земята е превзета.