Императрицата на слънцето

5.

Еверет М измина тичешком цялата Кучешка наслада, след което продължи по „Йоукли роуд“, зави на отбивката по „Стоук Нюингтън Чърч роуд“ и мина покрай Гробищния парк „Абни“. Позволи си леко да улесни нещата с помощта на Трин технологията в себе си, като прибави двайсет процента към скоростта си. Достатъчно, че да стигне бързо у дома, но не чак толкова скоростно, че да заприлича на супергерой. Независимо от това, другите бегачи, в техните зимни клинове и термоякета, гледаха втрещено как хлапето с училищна униформа, практични обувки и раница на „Спърс“ без усилие ги подминава и изоставя след себе си. По времето, когато се озова на „Стоук Нюингтън Хай стрийт“, вече премръзваше и умираше от вълчи глад, но продължи да тича.

Нахлу през задната врата и изтрополи нагоре по стълбите към стаята си.

— Здрасти, Еверет, здравей, как мина денят, добре, а как мина твоят ден, мамо — извика от кухнята Лора.

Бурканът. Бурканът не беше на перваза.

Еверет М почувства как мозъкът му се превръща в локва от глупост, в какво, по дяволите?

Бурканът беше изчезнал.

Нещо — трябваше да направи нещо. Да го потърси. Може би някой го е блъснал, без да иска, на пода и се е изтърколил под леглото? Още е в стаята. Трябва да е в стаята. Еверет М погледна под леглото. Погледна в кошчето за боклук. Погледна в чекмеджетата, по рафтовете, измъкна всички дрехи от гардероба си, провери зад бюрото и столовете, на всички места, където един празен буркан от фъстъчено масло нямаше как да се озове сам или да се побере.

Бурканът беше изчезнал.

Сърцето на Еверет М удряше силно в гърдите му. Тичането от училище до вкъщи дори не го беше разгряло, но сега дъхът му бе плитък, неравен, панически. Навсякъде. Беше погледнал навсякъде. Не беше в стаята му. Трябваше да е някъде другаде. Вземи се в ръце. Не можеш да позволиш да те видят такъв. Разумът на Трин го бе снабдил с технологично предимство за всичко с изключение на човешката емоция. Еверет М се забори със страха. Дишай. Успокой се. Дишай.

Слезе на долния етаж. Лора беше приклекнала в синята светлина на отворената врата на хладилника и се мръщеше срещу избора от замразени храни, които можеше да пъхне в микровълновата за вечеря. Виктъри-Роуз беше на масата и рисуваше нещо в розово и ярко червено. Радиото дърдореше — Диджей Саймън Мейо по Драйвтайм. Лора пееше думите на нещо, което според нея беше „Лице за покер“.

— Вечерята ще е готова в шест, но ако си много гладен, в хладилника има пресен хляб и разни неща за сандвич — обади се тя, като подбираше полуфабрикати.

— Имаше един буркан от фъстъчено масло… — каза Еверет.

— Взех друго. Знам, че сега растеш и така нататък… по Коледа вече беше пораснал с пет сантиметра и ще трябва да ти купувам нова ученическа униформа… обаче направо от буркана, Еви! В това чудо има много мазнини. Безпокоя се за холестерола ти.

— Старият. Беше празен.

— Бурканът?

— От стаята ми. Правех нещо с него. Ти ли го взе?

Още докато въпросът напускаше устните му, беше видял отговора. Виктъри-Роуз вдигна четката си и я завъртя в буркан с вода, която стана бледоморава. Буркан. С вода. Празен буркан от фъстъчено масло.

— Мамо… този буркан, имаше ли нещо в него?

— А, ами нещо като паяк. За какво го държеше там?

Всичко, което Еверет М виждаше, бе как Виктъри-Роуз изплаква четката си във водата.

Погледни ме, Ви-Ар, помисли Еверет М към детето. Искам да видя очите ти. Съществуваше ужасяващата възможност, когато Виктъри-Роуз го погледне, да не види човешки очи. Щеше да види черните, лъскави паякови очи на нашествениците Наан. Момиченцето задържа глава надолу, изплезила съсредоточено езиче, насочила цялото си внимание към рисунката. Погледни ме, опита се да я застави със силата на мисълта си Еверет М. Трябваше да види. Трябваше да разбере.

— И какво направи с паяка? — Еверет М опита гласът му да прозвучи нормално.

Чувстваше как кръвта пулсира зад очните му ябълки. Но трябваше да остане нормален, небрежен, четиринайсетгодишно дете.

— О, изхвърлих го в градината — обясни Лора. — Не е на хубаво да се убива паяк. Ще вали дъжд. Как мислиш, роган джош или терияки?

Еверет М отбеляза, че Лора очаква отговор от него.

— Терияки — отговори той. — Освен ако баба Аджит не е сготвила роган джош. Ей, какво си рисуваш там, Ви-Ар?

Момиченцето грейна и вдигна розово червения си свят. Очите ѝ. Бяха кръгли, тъмнокафяви, англопенджабски очи. Сега пък Еверет М си помисли, че сърцето му ще се пръсне от облекчение. Виктъри-Роуз/Виктория-Роуз, Лора Брейдън/Лора Синг, помежду им нямаше разлики. Вече бяха неговото семейство. Щеше да се бори до последния ват енергия в себе си, за да ги опази в безопасност.

— Не, този е „Вкусете разликата“ на „Сейнсбърис“, Джейми Оливър го е сготвил — отвърна майка му.

Наан паякът беше някъде навън и всяка секунда, всяка любезна разменена дума му позволяваха да увеличи разстоянието. И все пак Еверет М трябваше да остане под радара, макар че чувстваше как му се повдига, все едно всичко вътре в него бе изгнило и се бе превърнало в слуз.

— Кога ще е готово? — попита той.

— Нали ти казах, че има хляб и разни работи, ако си гладен.

— Просто искам да свърша нещо преди вечеря.

Еверет М се втурна в стаята си и бързо облече някакви дрехи, които щяха да го накарат да заприлича на някой от бегачите, които с такава лекота бе изпреварвал от училище до дома.

— Отивам да потичам — обяви в кухнята.

При това дори Виктъри-Роуз престана да цапа флуоресцентнорозови чайки по хартиеното небе.

— Отиваш да потичаш? — отекна майка му.

— Утре имам мач. Трябва да се подготвя. А и сама каза, че още малко ще изям къщата, тъй че… трябва да изгоря някак цялата тази храна. Като потичам.

— Отиваш да потичаш.

— Хората го правят. Разни като мен.

— О — проточи малко по-дълго Лора. — Заради някой, нали? Има някой, права ли съм? Тренираш заради нея. Ама това е толкова мило, Еверет.

— Мамо! — но предположението на Лора беше идеална история за прикритие, така че Еверет М продължи да скалъпва лъжата: — Утре имам мач. Наистина.

— Знаеш ли, това всъщност е някак романтично. Да тренираш заради момиче. Ще минеш ли тичешком покрай къщата ѝ? Това вече ще е супер сладко.

— Мамо. Вече ме няма. Териякито. В огромни количества.

След което просто излезе. Студът го удари дълбоко. Енергийните му резерви си оставаха ниски и изпитваше силен глад. Трябваше да изяде един от сандвичите на Лора, дори десетина от тях, защото щеше да се нуждае от сила, но представата как Наан паякът бърза, бърза на прекалено многото си крака през заскрежената трева, беше като бодлива тел в мозъка му. Вече знаеше какво е това бръмчене в главата му. Когато попадна в капан в бойния костюм на Мадам Луна, когато си мислеше, че ще го застигне най-лошата възможна смърт, неговото Наан копие бе обяснило, че на Наан ще са необходими няколко месеца, докато изучат добре технологията на Трин и я асимилират. А във вътрешността на костюма Мадам Луна беше прошепнала, че на свой ред анализира и асимилира нанотехнологията на Наан. Бръмченето идваше от собствените му имплантирани подобрения на Трин в отговор на присъствието на Наан. Разполагаше със свой собствен вграден радар за Наан. Еверет М зави по „Роудинг роуд“, затича се леко и отвори широко каналите на усиления си слух. Ушите му се вслушаха в електронното, електромагнитното. Радио и телефонните сигнали го оглушиха, в главата му се изляха сто сателитни програми. Еверет М започна да ги отсява поединично. Последваха ги разговорливото жужене на безжичните мрежи, кряскането на блутут емисиите, радиочестотите на такситата и мрежата за доставки по домовете на „Теско“. На ръба на една честота за спешни случаи някой излъчваше пиратска дъбстеп радиостанция. Телевизия, радио, а високо горе, подобно на нощни птици, гласовете на самолетите около лондонските летища. Светът бе какофония от мълчаливи гласове, които преминаваха през всеки с изключение на онези, които трябваше да ги чуват. Еверет М чуваше всичките, всеки един от тях, и полека ги изключваше, докато не откри онова, което искаше да чуе, тънкото бръмчене като от комар на Наан.

Последва бръмченето им надолу по „Роудинг роуд“, а после и по „Нортуолд роуд“. За момент го изгуби в дърдоренето на автомобилните радиостанции и мобилните телефони. Като подскачаше и издишваше големи облаци пара, Еверет М удряше ръкавици една в друга, за да се стопли. Избегна коварно разтегнатите каишки на кучетата, които една жена разхождаше. Значи така, и в тази вселена жената си оставаше забележителност. Ето. Слабо, но веднъж щом отново улови сигнала, нямаше никакви съмнения. Наан нещото се бе отклонило от задръстения трафик по „Нортуолд роуд“, за да навлезе в „Стоук Нюингтън комън“. Паркът беше като триъгълник от мрак сред уличните светлини. Хора, коли, домове, магазини се намираха само на десетки метри от него, но Еверет М се почувства сам и изолиран.

Раздвижване. Сумтене зад една от парковите пейки. Еверет М незабавно извика нощното си зрение. Куче: кръстоска на бултериер, от онази порода, която можеш да си купиш за двеста лири при жилищните сгради „Гинес тръст“, за да си придадеш железен вид. Кучето ровеше из захвърлените кутии от бързи закуски. Кръстоска на булдог. Съвсем сам. Влачеше каишката след себе си.

Къде беше собственикът му?

Кучето вдигна муцуна от заниманията си. Погледна Еверет М право в очите. Еверет М погледна кучето право в очите. И видя не големи, тъжни, меки кучешки очи, а твърдите, черни петънца на очите на насекомо. Кучето изръмжа. Еверет М издаде мислена команда към дясната му ръка да протече енергия. Дланта му се разтвори. Метал и чиста, бяла Трин нанопластмаса се разгънаха като кибернетично цвете. Кучето изскимтя и побягна. На Еверет М му трябваше част от секундата да го последва. Кучето можеше да се шмугва през храсти и под парапети, но момчето беше по-бързо. Животното изхвърча от „Стоук Нюингтън комън“ и препусна нагоре по „Ректъри роуд“. Мина на зигзаг през наблъсканите една в друга коли по „Стоук Нюингтън Хай стрийт“.

Еверет М и преди се беше сблъсквал с автомобилното движение по „Стоук Нюингтън Хай стрийт“. Тогава му се стори болезнено. Все още носеше белезите си от тогава.

— Не и този път — изсъска той през зъби. Отвори и двата електромагнитни импулсора и повтори същия номер, както с колата на Тлъстия Дженингс. Всички двигатели на улицата прекратиха работа. Еверет М се промъкна през замрелия трафик, за да забележи как кучето се мушва през преградите на Гробищния парк „Абни“. — Добре тогава — произнесе той. — Щом така искаш. Битката за „Абни парк“, втори рунд.

На „Стоук Нюингтън Хай стрийт“ бяха закъсали четиридесет коли, но водачите им бяха прекалено заети да крещят, да телефонират, да блъскат по клаксони, които не работеха, да надничат под отворени капаци и да стоят в студа, питайки се едни други Какво, какво стана?… че да забележат как тийнейджърът в спортна екипировка насочи пръст и как в същия миг един ярък лазерен лъч преряза веригата, с която са заключили двете крила на портала.

И вътре.

Студът и тъмнината се затвориха като юмрук около Еверет М. Нощното зрение му показа разрухата от битката със собственото му копие. Каменните ангели бяха превърнати в обезглавени тела с отрязани криле; херувимчетата — избухнали и сведени само до чифт крака. Надгробни плочи и викториански възпоменателни стълбове — разхвърляни, натрошени отломки. Земята беше покрита с клони. Един контейнер за боклук стоеше наполовина пълен с дърво и камък, сякаш наетите работници се бяха отказали пред мащабите на задачата.

Еверет М не се гордееше с нищо от това.

Настрои Трин сетивата си и се вслуша за каквато и да е следа от Наан активност. Следа, по-слаба от сърцето на муха, но достатъчна, че Еверет М да тръгне по нея.

— Виждам те — каза той.

Следата го отведе встрани от главната алея, сред умъртвените от зимата калини и орлова папрат. Изви се между гробищни камъни и дънери, задушени от бръшлян, до окръжност от викториански надгробни декорации — колони, херувимчета, орнаментирани каменни свитъци, плачещи ангели. Кучето лежеше по хълбок в средата на окръжността. Еверет М разтвори импулсорите в дланите на ръцете си и тръгна предпазливо към животното. Не дишаше. Ръгна го с върха на маратонката си. Кучето изгуби обем. Празна обвивка, изсмукано от съдържание.

— Добре — произнесе Еверет М и се огледа.

Отново се вслуша. Не засече нищо, никаква ясна следа, която да сочи от мъртвото куче към гробището. Но имаше нещо друго, леко бръмчене, съскаща активност без посока и без център. Еверет М затвори очи и се концентрира. Под него. В земята. Намираше се над кръг от функциониращи Наан.

Момчето разтвори широко очи при първия земен трус. От клоните заваляха водни капки. Земята под краката му отново се разтърси. Сега звукът от Наан се бе превърнал в рев и се движеше право нагоре през почвата към него. Една надгробна плоча се поклати и напука. Дърветата затрепериха. Движение. Еверет М се завъртя мълниеносно. Тревата пред една чисто срязана надгробна колона се изду, сякаш нещо отдолу си проправяше път нагоре. През тревата се подаде ръка. В нощния въздух — отдавна мъртва, костелива ръка. През костите се протягаха черни нишки, превръщаха ги в ръка като лъскави черни сухожилия. После от гроба, с титанична сила се изтръгна и целият скелет. Наан мускули се прилепваха към гниещите викториански кости. Черепът, все още с няколко стръка коса, се обърна към Еверет М. Празните очни гнезда се препълниха с черните топки на очите на насекомо.

— Сигурно се шегуваш — произнесе Еверет М.

Земята отново се разтърси, достатъчно силно, че да изгуби равновесие. Докато Еверет М падаше, Наан скелетът се хвърли към него. Вратарските реакции му помогнаха да се претърколи встрани от пътя му, да разтвори ръка и да насочи лазер. Изпитваше опасни студ и глад, но се нуждаеше от всяко оръжие, което Мадам Луна е инсталирала в него. Лазерът отряза главата на скелета от тялото му. От прекъснатия гръбнак се загърчиха черни Наан сухожилия. Обезглавеният скелет продължи нападението си. С втория изстрел преряза краката му. Скелетът запълзя към него, като се придърпваше с костеливи пръсти.

— О, хайде де.

Лазер в дясната, импулсор в лявата ръка. Един електромагнитен удар замрази Наан заразата по скелета и я пръсна като черен лед.

Сега вече Еверет М си обясни земните трусове. По цялата окръжност от надгробни плочи гробовете се отваряха. Мъртвите започнаха да се изправят. Костите им бяха свързани с Наан мускулатура. Бяха бързи и силни. Еверет М избегна нечии протегнати ръце, претърколи се и преряза Наан трупа, от горе до долу. Двете половини на тялото се извиха и запратиха една към друга Наан сухожилия. С още един електромагнитен импулс ги превърна в нищо още докато зомбито, все така облечено в дрипите на викторианската си погребална рокля, изплю черно Наан вещество през безплътните си челюсти. Обезглави го с един лазерен изстрел, като броеше оставащите секунди, преди импулсорът му отново да докладва, че е презареден. Хайде, хайде, хайде! И огън. Сега вече си умряла, както се полага. Еверет М се завъртя. Лазерната коса започна да прерязва зомбитата като дървета. Насичаше ги на парчета и докато припълзяваха и се гърчеха към него, ги елиминираше с пулс след пулс.

Всички беше замряло. Всичко — замлъкнало. Нищо не пълзеше, нищо не лазеше. Добре свършена работа. Инвазията от зомбита — отрязана в зародиш, предотвратена бързо и чисто. Прекрачи окръжността от натрошени кости и кристализирало Наан вещество. И нещо подскочи от купчината мръсни кости, разтвори мъртвешките си челюсти към лицето му, посегна към него с ноктести ръце. Бебе — скелетът на мъртво бебе, което Наан бяха съживили. Еверет М отскочи шокирано назад, преди усилващите му устройства да реагират. Електромагнитният импулс го прихвана във въздуха, накара Наан веществото му да замръзне като черен сняг. Нещото падна на земята. Черният лед се натроши като стъкло под маратонките на Еверет М. Един последен оглед. Нищо. Планетата — спасена. И всичко това преди вечеря.

— Време е за терияки.