Императрицата на слънцето

11.

Нуми и Готи Ема я бяха харесали. Всички вампири и Емо приятели на Готи Ема я бяха харесали. Момичетата хараджуку на „Борн Грийн“ я бяха харесали. Дори момичетата, които не разговаряха за нищо друго освен за гримиране, я бяха харесали. Всички от отбор „Червен“, отбор „Люляк“, отбор „Златен“ и отбор „Небесносин“ я бяха харесали. Истинските спортяги, които никога не разговаряха със зубрачите, всички учители, които обучаваха спортните тимове, и сто и дванайсет случайни непознати я бяха харесали. Майката на Райън Спинети я беше харесала. Бащата на Райън Спинети я беше харесал, а това най-много плашеше Еверет М.

— Баща ти е харесал снимка на задника ми — каза Еверет М. — Баща ти мисли, че задникът ми е секси.

Двамата с Райън бяха в мазето на къщата на семейство Спинети. Работеше телевизор, светеха айпадове, блестяха смартфони. Майката на Райън приготвяше нещо за вечеря. Еверет М разбираше, че това е много хубаво. Уханието, което се прокрадваше до мазето, определено беше хубаво нещо. В него не се усещаше онзи леко парлив мирис на пъхнат в микровълновата пластмасов поднос, който Еверет М свързваше с храна у дома. Беше приел повторната покана да дойде в дома на Райън неохотно, но неминуемо, като посещение при зъболекаря. Райън току-що се бе сдобил с ФИФА 13, макар че Еверет М подозираше, че истинската причина за поканата е, защото Райън има въпроси как така Еверет М изглежда по-различен след Коледа в сравнение с преди Коледа. Не знаеше какво да прави, ако въпросите станат прекалено прозорливи. Трин суперсилите му не помагаха в лъжите.

— Баща ми просто смята, че е забавно, това е всичко — каза Райън.

Еверет М харесваше бащата на Райън Спинети. Винаги изглеждаше така сякаш всеки момент ще избухне в смях и успяваше да намери по нещо смешно в каквото и да е. Нещо по телевизията, в телефона си, сторено от котките, в Излингтън Газет.

— „Сатанински култ осквернява гробове“ — беше прочел, като се тресеше от смях. — Де да беше — бе оценил с пет звезди снимка, на която Еверет беше пъхнал ръка в шортите си и се почесваше добре по задника. Както и всички останали.

По времето, когато мисис Спинети извика, че вечерята е готова, което означаваше, че ще бъде готова след пет минути, се бяха натрупали петстотин харесвания. Задникът на Еверет М беше на път да стане знаменитост.

— На твое място не бих чел коментарите — каза Райън.

Майката на Райън извика отново и този път на масата имаше храна. Мусака. Домашно приготвена, достатъчно гореща, че да отлепи кожата от небцето ти. Всичко, което готвеното на Лора не беше. Еверет М учтиво изчака възможно най-кратко, за да поиска допълнително, а след това, поради причината, че би било невъзпитано да връща чинията обратно в кухнята с толкова малко парченце в нея, второ допълнително.

— Това вече е вот на доверие — заяви майката на Райън. — Еверет, когато беше тук миналия път, да си виждал пръстените ми?

— Не ви разбрах, мисис Спинети?

— О, имал си класа — каза тя.

Дребните капани бяха заложени навсякъде. Еверет М осъзна, че не знаеше малкото име на майката на Райън. Тя го отклони надалеч от опасността, като продължи:

— Просто винаги ги оставям на едно и също място, защото съм толкова разсеяна, че си знам как ще ги оставя някъде другаде и ще забравя къде.

— Не, определено не съм.

— Може би глупавата котка ги е бутнала в канала.

След вечеря Стейси, сестрата на Райън, искаше да играе някаква танцова игра на кинекта, така че момчетата се качиха в стаята на Райън. Еверет М никога не беше попадал на по-необикновено място. Навсякъде екрани и компютри. Започваше да свиква с тромавия хардуер на Земя 10, но все едно живееха в музея на мъртвите технологии. Прах, по всички повърхности. Еверет М продължаваше да не разбира какво е виждало копието му в Райън Спинети.

Еверет М откри едно местенце на неоправеното легло. Райън се метна на някакъв въртящ се стол пред големия екран с висока разделителна способност. Задъвка устна, разшири ноздри, поклати глава, хвърли поглед на Еверет М, а после го отмести; насочи очи във всяка една неудобна посока.

Какво ще направиш сега? — помисли си Еверет М. Да не планираш да ми пуснеш език?

Осъзна, че няма никаква представа какви са били взаимоотношенията на собственото му копие с Райън Спинети.

За това нямаше подобрения на Трин.

Внезапно Райън изговори:

— Отиде там, нали?

— Какво?

— Отишъл си. Сигурен съм. Само в това има най-голям смисъл.

— Не знам за какво говориш — но Еверет М имаше представа.

Не искаше да знае; не искаше Райън да продължава да говори и с всяка дума да се поставя във все по-сериозна опасност, защото Еверет М не знаеше какво ще се наложи да извърши, ако Райън Спинети разкрие, че е научил тайната му.

— Човече, присъствах лично. Показа ми видеоклиповете. Ето на този екран. Всички онези паралелни вселени.

Съществува един вид усещане — все едно задната част на очите ти изпада. Все едно коремът ти се отваря и всичко в него се изсипва. Като да отвориш врата към пропаст, дълбока двайсет хиляди метра. Като кръвта ти да се превърне в живак и да се оттече в краката. Като мозъкът ти да се изпразни и сърцето ти да колабира вътрешно, подобно на умираща звезда, която се превръща в черна дупка. Чувството, че се случа най-лошото от всички лоши неща из световете.

И все пак Еверет М откри, че може да мисли, откри, че от устата му излизат думи:

— Да — произнесе той. — Отидох.

Бяха само две думи, при това не от най-умните, но чистият шок от тях му осигури време да помисли върху следващите. Трябваше да ги подбере внимателно. Всичко, което щеше да се случи по-нататък, щеше да бъде тяхно следствие.

Очите на Райън бяха широко разтворени. По-широко от във филм на ужасите. По-широко от порно-на-айпада-ти. Широки като в най-изумителното-нещо-което-ти-се-е-случвало. Шокът се превърна в широка усмивка.

— Знаех си. Знаех си! Индустриален парк в Енфилд: никога! Голяма, опашата лъжа.

— Преминах — каза Еверет М.

— Какво беше усещането?

— Изобщо не заболя — отговори той. Истина беше. — Има ярка светлина, а после виждаш какво има от другата страна, прекрачваш и си там. Не отнема време.

— През един от онези… портали нещо си?

— Портали на Хайзенберг.

Цялата тежест на онова, което беше отгатнал, на онова, което му казваше Еверет М, най-после се стоварваше върху Райън. Устата му се отвори. Обгърна се с ръце. Потрепери.

— Боже мой. О, Боже мой! Отишъл си в друга вселена. Отишъл си. В друга. Вселена! Как? Искам да кажа? Кой?

— Баща ми има позната в Импириъл. Тя е разработила програмната част и всичко останало.

После още по-големият въпрос, отвъд големия въпрос, надвисна над Райън, като буря отвъд дъждовен облак:

— Къде отиде?

— Земя 3 — отговори Еверет М. — Има девет паралелни свята… десет, ако броиш твоя… нашия.

— Да не е онази, където Британия прилича на Испания или Мароко? — попита Райън.

Защо копието Еверет му я беше показвал?

— Не, това е Земя 2 — отговори той. — На Земя 3 няма петрол.

За момент си помисли, че Райън ще падне от стола.

Няма петрол. Еверет едва ли не виждаше как Райън изследва концепцията. Няма петрол!

— Но тогава как…? — попита накрая той, а после отговори на собствения си въпрос: — Въглища! Яко. Стиймпънк!

— Още по-яко — каза Еверет М. — Електричество. Тесла-пънк. — Никога не беше ходил на Земя 3, но не смееше да спомене света, който сам познаваше: Земя 4. Фактът, че основната разлика между нея и тази Земя, беше присъствието на Трин и тяхната технология… както и това, че премиер там беше мистър Портильо, който в тази вселена като че ли беше телевизионен говорител… можеше да посее подозрение в ума на Райън, което Еверет М не желаеше да подхранва. — И въздушни кораби.

— Онзи видеоклип! — извика Райън.

Той се обърна към компютъра и заудря клавишите. Видеото още беше в „Ютюб“.

Образът трепереше, приближението подскочи толкова бързо, че Еверет М почувства световъртеж; на саундтрака се чуваха хора, които задават невероятно глупави въпроси, както постъпват хората, когато са изправени пред нещо далеч отвъд личните си преживелици. За Олимпиадата е, повтаряше някой отново и отново. Трядае. Олимпиадата. Райън паузира изображението на хералдическия герб на носа на въздушния кораб. Вдигна рамене. Кажи ми.

— Това е въздушен крузер модел-27 от Кралския военновъздушен флот — излъга Еверет М. Вече разполагаше с необходимата история. — Закриля ме.

За момент допусна напълно сериозно, че очите на Райън могат да избухнат.

— Открих баща си — продължи Еверет. — Отвлекли са го, за да не попадне работата му в грешните ръце. Ако искаш да правиш скокове между световете, трябва да пътуваш от портал на Хайзенберг до портал на Хайзенберг. Но баща ми е открил начин да се преминава от всяка точка на всеки един свят до всеки друг. Просто така. И там някъде съществува империя на злото, която иска да се добере до това познание. А постигнат ли го, могат едновременно да нахлуят навсякъде. Включително в нашия свят, ей тук. Така че има нещо като специални части, които опазват безопасността — най-големите лъжи са най-близки до истината. Подобно на две снежинки, които падат на планински хребет, накрая могат да се озоват в различни океани. Истина или океан от лъжи. И също като снежинките събират около себе си други, превръщат се в лавина от лъжи. Еверет М откриваше, че е лесно да лъже Райън Спинети. И забавно. — Пазят баща ми на сигурно място, но мен изпратиха обратно. Дадоха ми кораба. Не е тук, разбира се… просто на около една вселена оттук… но ако загазя, мога да се свържа с него — той извади телефона си.

— Това е твоят телефон — каза Райън.

— Имам специално приложение — обясни Еверет М.

— В такъв случай… когато корабът беше дошъл? — попита Райън.

— За да ме остави — каза Еверет М.

— Това беше в първия ден на училищния срок — произнесе Райън. — Мислех, че ти дойде преди това.

А после има едно място, на което тази лавина от лъжи може да те отнесе право в устата на катастрофата.

— Част от историята ми за прикритие — каза Еверет М.

— Ти ли изпрати онова текстово съобщение?

— Какво текстово съобщение?

— Това тук.

Еверет М си го спомни, докато Райън го извеждаше на екрана на своето „Блекбери“ си. Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро.

— Ами, естествено, кой друг? — попита Еверет М. — Предаде ли на мама?

Райън поклати глава:

— Но ти каза, че си изгубил телефона си — подчерта той. — Точно преди да ти го покажа. Така че какъв е този, който имаш?

Една лъжа подхранва друга, все по-тлъсти и по-тлъсти.

— Добре де, не е само приложението — каза Еверет М.

Нещата започваха да се изплъзват от контрола му. Не можеше да каже: Ей, какви са всички тези въпроси? Беше признал, че е посетил паралелна вселена и се е върнал. Как можеше да очаква отсъствието на въпроси?

— Но си го изпратил от стария си телефон.

— Прехвърлиха номера.

— На телефон от паралелна вселена?

Щом могат да ми изобретят телефон, с който да правя обаждания до паралелна вселена, според теб колко ще се затруднят да прехвърлят и номера ми на него? — канеше се да каже Еверет М. И после лавината го удари. Започваше да вярва на собствените си лъжи. В този момент бащата на Райън, на път за тоалетната, се подаде да хвърли един поглед. Кимна, като видя паузирания на екрана въздушен кораб:

— Това нещо още ли го споделят всички?

— Вчерашен вестник — обади се Еверет М, улавяйки се за сламката и възможността да промени темата. — В днешния разискваме задника ми.

— Седемстотин хита по задника ти — каза бащата на Райън.

Еверет М потрепна.

— Мистър Спинети…

— Момчета, толкова лесно се връзвате — обяви бащата на Райън. — Почти не е забавно.

— Тя си пада по теб — каза Райън, щом чу как резето на тоалетната на банята се спуска.

— По възможно най-странния начин — каза Еверет М. — Повече ми прилича на следене.

— Следенето е модерно — посочи Райън. — Е, ще я поканиш ли да излезете?

Еверет М до такава степен се бе наслаждавал на вниманието, че не се замисляше за този изход от ситуацията: с Нуми Уонг да си пуснат език. Мисълта го накара да се почувства малко изчервен, малко шашнат и малко възбуден. Нямаше съмнение, че Нуми е странна, но пък беше сладка. Винаги си беше падал по откачени момичета, на своя и на този свят, особено ако бяха странно сладки. А и той самият беше доста странен. Убиец на нанозомбита в тази вселена. Само че колко близо можеше да я допусне до тайните и лъжите си? Винаги ли когато я целува, щеше да си повтаря, че тя целува арсенал от биовериги и имплантирани оръжейни системи на Трин? Някога щеше ли да бъде достатъчно истински, че да има приятелка? Най-малкото му се искаше.

— Ще я оставя за известно време просто да ме следи.

— Е, знам, че се отегчават бързо, ако не проявяваш очевиден интерес — обяви Райън. Той поклати глава: — Не мога да повярвам, че си бил в паралелна вселена, а вместо това си говорим как Нуми Уонг си падала по теб.

Ако продължаха с въпросителните, постройката от лъжи на Еверет М щеше да се разпадне на съставните си части. Трябваше да се измъкне.

— Надминаваш седемстотин и петдесет харесвания — каза бащата на Райън на излизане от тоалетната.

— Да не би и на тоалетната чиния да влизаш във Фейсбук? — попита Райън.

— Не е ли така с всеки?

— Това вече прекрачи границата, дори за теб.

В няколкото секунди, в които Райън и баща му разменяха реплики, Еверет М извади телефона си и намери едно точно определено приложение. Истинско приложение, не като онова, което даваше сигнали на въздушни кораби от други вселени. Съвсем незначително и глупаво. Досега не виждаше особена полза от него. Натисна иконата и пъхна телефона обратно в джоба си.

Десет секунди по-късно телефонът иззвъня. Приложение, което звъни на собствения ти номер. Еверет М отключи екрана и прие обаждането.

— Здрасти, мамо. Да, да. Не е проблем. След десет, петнайсет минути. Аха, ще се прибера и сам. До скоро… до скоро.

— Мама не се чувства добре — каза той. — Трябва да вървя. Мислиш ли, че баща ти ще може да…?

— Разбира се, разбира се.

Прибра се у дома за седем минути. Бащата на Райън се гордееше, че знае всички преки пътища и тайни улици. Еверет М помаха, докато колата се отдалечаваше от „Роудинг роуд“ №43. Харесваше бащата на Райън, дори и след като беше сложил висока оценка на задника му. Нямаше нищо лошо в това да харесваш родителите на други хора.

Лъжите обаче не харесваше. Лъжи и момичета. Все едно животът му на копие и таен агент киборг от Земя 4 не беше достатъчно труден.

Плъхът го стресна. Често се срещаха в Стоук Нюингтън, но онова, което го накара да се закове, бе, че плъхът седеше в средата на стъпалото пред входната им врата. Дързък, в никакъв случай изплашен, скръстил лапки като ръце, с черни очи, които го наблюдаваха, с помръдващи мустачета.

— Шу — произнесе Еверет М. Плъхът остана необезпокоен. — Махай се, плъх.

Направи крачка към него. Плъхът го гледаше.

Какво толкова изхвърляха в боклука, че плъховете да станат толкова смели напоследък?

— Гаа! — размаха ръце Еверет М. Плъхът приглади мустаци с лапичките си.

Просто невероятно.

Еверет М се затича към плъха. Почти беше скочил върху него, когато животното побягна настрани и се скри под живия плет.

Лъжи, момичета и плъхове с манталитет.