Императрицата на слънцето

10.

Шутът беше истинска красота. От границата на наказателното поле, издигна се фалцирано като предизвикателство срещу вятър, атмосферни условия и физика. Защитниците на отбор „Червен“ стояха зяпнало, докато ги подминаваше; нападателите на отбор „Небесносин“, съдията мистър Армстронг, дори общият работник мистър Мижковски — всички бяха спрели вторачено. Даже Мия Сарпонг, която беше ритнала топката, стоеше поразено. Никога дотогава не беше изпълнявала такъв удар и знаеше, че няма да се повтори. Такъв шут се получаваше веднъж в живота. Бекъм би убил, за да фалцира топката така. Въртеше се вътрешно. Нямаше начин да бъде отиграна. Премина в дъга към горния ляв ъгъл на вратата на отбор „Червен“. Еверет М още не я виждаше.

Мия, отбор „Небесносин“, мистър Армстронг, мистър Мижковски до един оформяха Гоооооооллл! с устни.

В последния момент топката се появи в периферното зрение на Еверет. Би излъгала всеки нормален човешки вратар. Еверет М захрани с енергия подобренията в себе си. Кибернетичните импланти на Трин се задействаха. Той подскочи. Разтегнат по цялата си дължина, пипна топката с върховете на ръкавиците и я изби в ъглов удар.

Общият вик замря. Никой не смееше да мръдне, докато топката се търкаляше през линията. Устата на Мия беше отворена невярващо. Изглеждаше готова да избухне в сълзи. Приятелките ѝ се затичаха, за да я прегърнат. Нещо напълно невероятно бе предизвикало друго, още по-невероятно нещо.

Еверет М изпитваше лека вина, докато отиваше да вземе топката и я търкулваше към играча на отбор „Небесносин“, за да изпълни ъгловия удар. Лесно можеше и да я избие чисто. Това вече щеше да е прекалено супер. Кимна срамежливо на Нуми и Готи Ема. Нуми го снима.

— Ще правим страница във Фейсбук! — извика тя.

След инцидента със смачканата кутия от кола Нуми и Готи Ема присъстваха на всички мачове от Десета лига в „Борн Грийн“, на които играеше и Еверет. Двете бяха единствените зрители. Навъртаха се на линията на мъртвата топка4, точно зад мрежата на Еверет М. Не бяха в полезрението му, но винаги усещаше присъствието им. Не му харесваше, че е сам там. Чувстваше се наблюдаван. Подозираше, че правят снимки на задника му.

Ъгловият удар за отбор „Небесносин“ изпълни Джейк Хюс. Завърши с лека глава на ръба на вратарското поле. Еверет М нямаше нужда от Трин асистенция, за да загребе топката с две ръце и да я търкулне дълго към Аиша Хаддад, която атакуваше по дясното крило.

Духът на отбор „Небесносин“ се пропукваше. Отбор „Червен“ успя да ги надбяга през последните десет минути от играта. Разгром. Еверет М ги беше разколебал дълбоко. Всеки път, когато топката влизаше във вратата им, Еверет М изпитваше още по-голяма вина от измамата. Не можеше да се въздържи. Използваше ли веднъж Трин силите си, искаше да ги използва отново, да ги използва още. По времето, когато прозвуча последният съдийски сигнал, чувстваше осъдителното отношение на Кора Сарпонг, приятелите на Кора, отбор „Небесносин“ и цялата Десета лига. Боговете на футбола го наблюдаваха отвисоко и се подсмихваха ехидно.

— Чиста, Еверет! — извика Нуми, докато Еверет М взимаше бутилката си с вода и хавлиената кърпа от дъното на мрежата.

— Ще я наречем Интелектуални вратари! — извика Готи Ема.

— Не! Секси задникът на Еверет! — извика Нуми. — Сексизадникътнаеверет една дума фейсбук точка ком.

Еверет М се изчерви и забърза към съблекалните. Истината беше, че доста му се нравеше да си има малък фенклуб. Малък, но лоялен. Напоследък Нуми Уонг доста често се появяваше по периферията на зрението му. Беше там, когато спираше пред гардеробчето си, в далечния край на коридора, при автомата за храна и напитки или пред вратата за следващия час; напускаше една класна стая, докато той влизаше в друга. Просто там, за да му хвърли един поглед, след което я нямаше. Еверет М се питаше дали не става дума за склонност за потвърждаване, както когато семейството им си беше купило нов автомобил и внезапно беше започнал да вижда навсякъде съвсем същата марка. Реши да използва усиленото си Трин зрение, само за да я зърне. Харесваше му усещането за власт и че може да я наблюдава, без тя да знае. Гледаше го често. Той отново включи подобреното си зрение. Ето я и нея, все още на головата линия. Готи Ема се бе прибрала на закрито, но Нуми чакаше, обвила ръце около себе си в опит да запази топлина. Доста глупаво, да носи толкова къса поличка. А и чорапите над коленете нямаше как да я сгряват много. Не беше и нужно. Караха я да изглежда страхотно.

— Кога ти се случи?

Еверет М знаеше, че Райън е бил най-добрият приятел на неговото копие. Тези бяха от най-трудните лъжи. Родителите — Лора — бяха лесни; винаги си мислеха, че всичко извън нормалното е по тяхна вина или че ги наказваш, или че има нещо общо с наркотици. Най-добрите приятели те познаваха добре. Знаеха онова, което показваш единствено на приятелите си. Познаваха истинското ти аз, колкото и странно, фалшиво и банално да е.

Райън се мръщеше към пространството от лактите до китките на Еверет М, докато след душовете превръщаше косата си в манга прическа с помощта на хавлиената кърпа. Горещата вода бе накарала линиите на шевовете да изпъкнат — тънки, бледи резки върху тъмната му кожа.

— Минах през бодлива тел. Глупава работа.

— Къде?

— В Енфилд.

— Качил си се чак до Енфилд?

— Както ти казах, доста неща съм забравил. Едва сега си го припомням.

— И аз бих си припомнил, ако съм минавал през ограда от бодлива тел — каза Райън.

Всичко, което Еверет М искаше, бе Райън да престане да задава въпроси. Той спусна ризата си над линиите, където плътта му се срещаше с плът и раните се усещаха като капки стопено стъкло, стечено по тялото му. Вдигна рамене, отмести очи от Райън. Край на разговора. Знаеш, че лъжа, помисли си Еверет М. Мислиш ме за слабак самоубиец. Не му харесваше Райън да си мисли такива неща за него. Не му харесваше Райън да си го представя как намира подслон под ролетката на някоя врата в индустриалния район на Енфилд, как взима парче стъкло, как навива ръкав и кожата му настръхва от студа, как опитва остротата на острието върху меката бледа кожа от вътрешната страна на ръката си, докато не разбере колко силно да натисне, за да пореже, как го прокарва от китката до лакътя, а стъклото разтваря плътта му чисто и с лекота, как кръвта се събира в края на порязаната линия и започва да капе по бетона, като вдига пара. Мисълта го караше да се стяга вътрешно. Да усеща как сърцето му потръпва. Не съм такъв, за какъвто ме мислиш, искаше да каже. Не съм слабак. Никога не можеше да му го каже.

Тръгна към дома. Чувстваше се премръзнал и мръсен, пълен с нечисти неща, сякаш стерилната, бяла технология на Трин беше инфектирана. В последно време в Гробищния парк „Абни“ имаше повече предупредителни ленти, отколкото открити пространства. Общинският съвет беше отворил наново парка, но новото шок! заглавие в Излингтън газет гласеше: „САТАНИНСКИ КУЛТ ОСКВЕРНЯВА ГРОБОВЕ“. Битката му с Наан беше оставила след себе си забележителна каша от кости и черепи като от филм на ужасите. Местната жрица на уиканите беше интервюирана по радиото, за да разясни, че разровените гробове и пръснатите кости по-вероятно са дело на кучета, язовци или личности от мъжки пол под двадесет и три годишна възраст, а не на сатанисти (каквито не съществуват) или вещици и уикани (които се числят към уважавана религия с няколко сборища в Хакни и към чиято членска маса се числяха неколцина съветници). Беше спасил света, но днес това не му доставяше радост. Беше изрод, скърпена работа от кожа и пластмаса. Плашило. Самотник.

Телефонът му издаде предупредителен сигнал. Текстово съобщение с изображение. Собственият му задник, във футболни шорти и клин на отбор „Червен“, наведен, докато загребва топката. Същият екип, с който беше облечен сега, с училищния блейзър върху футболната фланелка.

ПО-ХУБАВ С ПО-МАЛКО, гласеше съобщението.

Еверет М възкликна. Написа бърз отговор. Тези З₁₀ телефони бяха големи боклуци.

Да не ме секстираш?

Иска ти се, дойде отговорът, а после, след един линк към страница във Фейсбук: СЕКСИ ЗАДНИКЪТ НА ЕВЕРЕТ.

— Божичко! — Еверет М почувства как горещото изчервяване премина от шията към лицето му, докато разглеждаше колекцията от снимки на собствения си задник в най-различни спортни екипи, на головата линия на стадиона на „Борн Грийн“. Разхождащата кучета жена го изгледа, докато завличаше подопечните си покрай него: Еверет М, потънал в земята, притиснал ръка към широката си усмивка. Телефонът сигнализира за ново текстово съобщение:

НУМИ КАЗВА МОЖЕШ ЛИ ДА ЗАПОЧНЕШ ДА СЕ ЗАНИМАВАШ И С КАРАНЕ НА КОЛЕЛО?

Еверет М почувства как го пронизва болезнена игла, когато съобщението предизвика съответния спомен: за баща му — как се отдалечава на велосипеда, който струваше колкото една семейна почивка в Турция, облечен в правилната екипировка, но без да успява да напъха крака в клемите на педалите. Истинския му баща. Мъртвия му баща. Само една болезнена игла, само за миг.

ЗАЩО?

Отговорът дойде незабавно: НАЙ-ПОДХОДЯЩИ ШОРТИ.

Еверет М се отнесе до „Роудинг роуд“ сред мъгла от гордост, унижение, чувство за великолепие и вълнение, че някой, някой го смяташе за секси.

Нахлу през задната врата на №43.

— Обувките! — извика Лора.

Еверет М ги изрита от краката си. Остави калните бутонки до задната врата. Изтърси раницата си до масата и се плъзна по чорапи през вратата на кухнята чак до хладилника. Хляб, майонеза, пуешки гърди, домат, онези краставички, които карат всичко да придобива вкус като от „Макдоналдс“, също и салатен дресинг…

— Няма да се измият сами! — извика отново Лора, след като Еверет се плъзна обратно през вратата до коридора и издумка нагоре по стълбите към стаята си. Къде ги беше оставил? Дрехите си от вечерта на Втората битка за Гробищния парк „Абни“? На топка на пода. Вдигна ги, завърза си маратонките.

— Две излизания да бягаш за една седмица? — каза Лора, докато той влизаше пак в кухнята. Проследи с престорено изумление как Еверет М тъпче футболния си екип в пералнята. — Ерата на чудесата не е отминала.

Истинската майка на Еверет М често казваше същото. Винаги се беше питал кога ли е била тази ера на чудесата и какво ли е било да живееш в нея, и дали каквото и да е по нейно време е следвало консистентна логика, или разумът и науката просто са били преобърнати наопаки от случайни, безсмислени вълшебства.

— Толкова ли е необичайно? — попита той.

— Наистина има момиче — произнесе тя.

Еверет М поклати насам-натам глава по пенджабски, което можеше да означава всичко, от абсолютно определено, до може би, може би, може би. Този път означаваше „може би“. Искаше тя да знае, но не и да знае кое е момичето.

— Знаех си — каза Лора. — Коя е тя? Познаваме ли я? Родителите ѝ в жилищния комитет ли са?

Еверет М вече беше преполовил пътя си по задната уличка.

Изпитваше удоволствие от бягането. Изключи усилените способности на Трин и остави тялото си да се справя с помощта на собствените си сухожилия и мускули. Мускулните им влакна трептяха, сърцето му биеше като чук. Януарският вечерен въздух, натежал от изгорелите газове на автомобили, пареше дробовете му. Справяха се чудесно. Нищо добавено, нищо подобрено. Еверет М Синг, чист и елементарен. Ритъмът на краката му бе сигурен и постоянен. Не му се налагаше да мисли за него. Краката му го отведоха през „Стоук Нюингтън Хай стрийт“, по „Стоук Нюингтън Чърч роуд“, а после и по „Албиън роуд“. Тук живееше Нуми. №117. Сама му го беше казала. Всеки прозорец бе ярко осветен. Виждаше хората вътре. Трин зрението с лекота можеше да му покаже дали някой от тях е Нуми. Но не искаше да го прави. По-хубаво беше да си представя, че тя е там, че върши нещо, а после и че е забелязала тичащата фигура. Че Нуми поглежда навън и забелязва, че това е Еверет М, че изглежда добре, че изглежда във форма. Претича бавно по „Албиън роуд“. В края на улицата се обърна и отново претича по „Албиън роуд“. Една кола се отделяше от тротоара. Моментна лудост: Еверет М запрати Трин енергия в краката си и с един скок прескочи колата. Приземи се, ловък като котка в средата на улицата, и продължи да тича. Извика от удоволствие. Автомобилът наду клаксон, но Еверет М вече се бе отдалечил на сто метра от него.

Видя ли това, Нуми Уонг? Качи го във фейсбук страницата си.

А ти, Шарлът Вилие. Добре се справих с онази кола. Никога вече няма да ме спипаш с подобен номер, да ме събориш на улицата. Никога вече. Може и да си мислиш, че работя за теб, но сега работя за себе си. Длъжница си ми, Шарлът Вилие.

Телефонът забръмча до задника му. Еверет М го извади от неудобния заден джоб с цип на спортната си екипировка.

Текстовото съобщение гласеше просто: ???!!!???

Еверет М усили докрай Трин енергията и полетя напред. Усмихваше се широко, докато отбягваше вечерното движение. Вътрешно се чувстваше затоплен, глупав и изгубен, малко несигурен, малко замаян, сякаш беше надникнал през ръба на най-високата сграда. Чувстваше се великолепно.