Императрицата на слънцето

17.

Той чакаше под диплодока. Централната зала беше огромна и студените повеи на течението духаха от всякакви странни посоки. Оставаха десет минути до края на работното време, а мястото все така си беше претъпкано с посетители. Учениците и исполинските им раници се изнизваха в колона по един към магазина за сувенири, като разглеждаха прекрасните неща над главите си. Кости и умрели неща. Дългоръки скелети, увесени от таванските греди: гибони или някакъв друг вид катерещи се по дървета маймуни, реши той. Ако човек погледнеше нагоре и завъртеше очи, в крайна сметка стигаше до диплодока, центъра и сърцето на залата. Главата му е наистина, наистина малка, каза си той. Провери колко е часът. Пет минути от последното поглеждане към часовника. По разговорната уредба обявиха, че музеят затваря след пет минути. Дали всички посетители имаха нещо против да се насочат към изходите?

Трябваше да употреби цялата си смелост, за да телефонира. Да вдигне слушалката, да набере номера на университета, да помоли да го свържат с доктор Колет Харт. Номерът ѝ звъня и звъня, и звъня. Той заряза началните думи, които беше подготвил, и започна да съставя други, за да ги остави като съобщение, когато отговори истински, човешки глас на живо, при което и новият сценарий, и старият се изпариха от главата му. Той заекна. Задърдори.

— Кой се обажда? — Колет Харт звучеше ожесточено.

— Райън Спинети. Приятел на Еверет. Еверет Синг. Каквато беше ти. Си.

Дълго мълчание.

— За какво става дума?

— Трябва да те видя. Някои неща не се връзват.

Още по-дълго мълчание.

— Добре. Централната зала в Музея по естествена история. Преди края на работното време.

— Къде? — попита той, но Колет вече беше прекъснала.

Когато пристигна там, отговорът на въпроса стана очевиден.

— Не е истински, нали знаеш? — неочакваният глас стресна Райън, загледан към миниатюрната глава в края на елегантната извита шия. — Из музеите по света има поне дузина копия.

Колет Харт. По-висока и по-млада, отколкото си я представяше, но пък в представите си нямаше как да предвиди пурпурната коса. Нови рокерски ботуши. Тя му предложи ръката си и се представи. Ръкостискането ѝ беше силно.

— Добре, Райън, да отидем някъде другаде. Имам леко усещане за дежа вю, защото тук съм се срещала и с Еверет, точно преди Коледа.

— Зная. Ходили сте на суши. Дала си му една флашка.

— Обичаш ли суши?

— Много обичам суши.

В таксито тя му задаваше изпитателни и подробни въпроси за Еверет, от онзи вид, чиито отговори знаеше само добър приятел. В ресторанта за суши Колет поиска да им дадат сепаре, а Райън събу обувките си до плъзгащата се врата. Изви пръсти, за да скрие дупката на палеца си. Сепарето беше затоплено, но малко и Райън се почувства неловко в такава близост с жена, която е на една крачка от това да му бъде напълно непозната. Тя си поръча чай и порция от пушената сьомга нагири. Райън се спря на рачешките ролца.

— Виждал ли си какво има на флашката? — попита Колет.

— Еверет ми го показа, да.

— Иска ми се да не го беше правил.

— Паралелните вселени съществуват.

— Така е. Истински са. Нали не си направил копия на файловете от флашката?

— Не.

— Това е добре. Горе-долу единственото нещо, което се очертава добре.

Райън отпи чай от купичката. Сърцето му пърхаше, едва дишаше, едва успяваше да приближи чашата до устните си. Ръцете му трепереха. Беше изплашен, докато телефонираше, изплашен, когато Колет се съгласи да се срещнат, изплашен, когато излъга майка си и баща си къде ще се отбие след училище, изплашен по целия път с метрото, изплашен, докато изкачваше стъпалата пред внушителната фасада на Музея по естествена история. Изплашен в таксито, изплашен в това сепаре. Мислеше си, че може би има място, някъде там, отвъд „изплашен“, като спокойствието, умиротворението и тишината в окото на ураган. Нямаше. Отвъд „изплашен“ имаше още от същото.

— Когато Еверет изчезна, е отишъл в една от тези паралелни вселени.

— Откъде ти хрумна пък тази идея.

— Той ми каза.

— Какво точно ти каза?

— Че баща му оглавява някакъв вид интервселенски отбранителни сили, които защитават Десетте познати свята на Целостта. Каза, че баща му е в нещо като схема за защита на свидетелите и че на него, Еверет, му е бил зачислен нещо като специален отряд по сигурността… като морските тюлени, но с въздушен кораб. И че ако отвори едно приложение на телефона си, ще направят скок от друга вселена. Но.

— Но.

— Но не го вярвам.

Колет Харт затвори очи и изпусна плитка въздишка:

— Бог да ни избави от любопитството на момчетата тийнейджъри. Защо ме потърси, Райън?

— Защото си работила с бащата на Еверет. Помислих си, че може би истината ти е известна.

— Мислиш, че Еверет не ти казва истината?

— Да. Но.

— Ако истината ми беше известна. Смяташ ли, че щях да ти я доверя?

— Може би. Може би не.

— Ами ако ти кажа, че всяка негова дума е истината?

— Е, тогава, това е добре. Но…

— Твоите „но“ мъничко ме плашат, Райън.

— Но пък онова текстово съобщение.

Той ѝ показа телефона си.

— „Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро“ — прочете Колет.

— Да, но…

— Но…

Пристигна следваща порция суши, заедно с още чай и комбуча за Райън.

— Първо на първо: защо Еверет би ми изпратил такова съобщение, ако се връщаше още същия ден?

— Има второ на второ?

— Второто е: че когато го показах на Еверет, той отговори, че не го е изпращал. А после, че не помни да го е изпращал. А после, че е изгубил телефона си. Защо изпраща това текстово съобщение, а после твърди, че е изгубил телефона си? Няма никакъв смисъл. Но има и трето на трето. Е, трето и четвърто. Трето е: под душовете? В училище? В съблекалнята? Ами той никога не влизаше под душовете заедно с всички останали, защото си е срамежлив, но пък изведнъж го направи, и имаше всички тези белези по себе си, като линии през ръцете и краката му. Никога досега не съм ги виждал. Почувствах се странно, като ги гледах. И това освен всичко друго е четвъртото, защото откакто се върна, е, върши разни работи, каквито никога досега не е правил, и неща, които не върши, но преди правеше редовно. Понякога изобщо не мога да го позная. Като напълно различен човек е.

— Какво според теб мога да направя, Райън? — попита Колет.

— Ами мисля, че знаеш какво става.

— А мислиш ли, че можеш да ми имаш доверие, Райън? Срещна се с напълно непозната, която те изведе на суши, а ти тръгна с нея, без да провериш, без да попиташ, без да помислиш. Не знаеш нищо за мен, Райън… коя съм, с какво се занимавам, за кого работя. Бих могла да се окажа изключително опасен човек. Мога да направя така, че да те отвлекат или убият. Казал ли си на някого къде си?

Внезапно Колет говореше с ожесточения глас, който беше чул по телефона, и Райън осъзна, че досега е живял живота си сред хора, които на практика бяха добри, истинни, честни и надеждни, най-малкото безобидни — дори в училище, — както и че живееше с неоснователното предположение, че всички останали по света са такива. Но нямаше причина светът да бъде такъв.

— Еверет ти имаше доверие, а ти си имала доверие на него, така че и аз ще ти повярвам.

— Тогава ще ти кажа истината. Истината е, че ако ти я кажех, цялата истина, ще се окажеш в опасност. Наистина голяма опасност. Аз и бащата на Еверет бяхме в една и съща изследователска група, която проучваше възможността да съществуват паралелни светове, както и начин да се комуникира с тях. За пръв път се свързахме с равнина, която наричаме З₂.

— Тази, където сте изпратили дрона?

— Земя 2 е член на федерация от паралелни вселени, наречена Целостта на Познатите светове. Съществуват девет алтернативни Земи. В момента сме на път да се превърнем в номер десет. Занимавам се с процеса по присъединяването… продължителен, сложен и пълен с политики и неща, които нито разбирам, нито харесвам. Но за мен това е свързано с много скокове между паралелни вселени. Изпусна си сушито, Райън.

Не беше забелязал, че се е изплъзнало от клечките му.

Колет се усмихна:

— Да, за мен. Тази сутрин закусвах в кафене на Земя 7. Целостта премества седалището си от Земя 3…

— Там е ходил Еверет! — възкликна Райън. — Онази без петрола.

— И с въздушните кораби — продължи Колет. — Прекрасни въздушни кораби. Целостта мести седалището си от Земя 3 на Земя 7. Върнах се на този свят, само за да обядвам. Точно бях влязла в кабинета си, когато ти се обади. Целостта е голяма и могъща, но е съставена само от шепа светове сред милиардите милиард на Множеството. Това е мултивселената, Райън, голямата работа. Всички паралелни светове. И съществуват светове… сили, режими, животински видове… които са заплаха за Целостта… както и за нашия свят. Но Целостта си има своите фракции, групировки и партии, които не винаги работят заедно. И някои от тях имат голяма власт и са опасни. И някои от тях искат онова, което има бащата на Еверет, както и онова, което му е дал.

— Картата на всички светове.

— Инфундибулума. Изключително могъщо оръжие, ако попадне в неправилните ръце. Трябва да го опазим на сигурно място. Еверет е в опасност, баща му е в опасност, аз съм в опасност. Ако ти разкажа за всичко, ти също ще бъдеш в опасност. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре, Райън. Невежеството означава безопасност.

Това не беше правилно. Не беше правилно. Може и да беше глупаво и наивно да задава големи въпроси, без да помисли предварително дали може да понесе отговорите. Може би имаше прекалено голямо доверие на хората и допускаше, че всеки е Добряк. Но отговорите ѝ отговаряха точно на нищо. Колет просто беше обърнала собствените му въпроси срещу него. Довери ми се, за твое добро е никога не беше отговор.

— Но той ми е другарче. Приятели сме.

Колет постави внимателно ръка върху неговата:

— Бъди му другар — тя стисна ръката му внимателно, но здраво. — Бъди там за него. Не го насилвай. Всички тези „но“, които има в теб… не му ги казвай. Запази ги за себе си. Но се грижи за него. Бъди приятел.

Сметката пристигна. Беше сгъната безупречно. Колет плъзна карта по малкия лакиран поднос.

— Ти приятел ли си, Колет?

Райън я погледна в очите. Никога не се бе чувствал удобно да го прави, но на видяното в очите ѝ можеше да повярва.

— Все още не го знае, но съм приятел. Винаги съм била. Райън, можеш да ми се обаждаш. Ако забележиш нещо необичайно, ако се разтревожиш за него, обади ми се. Бъди мои очи, става ли? — Райън кимна. Колет почукна екрана на телефона си. — Ще ти хвана такси до вас. Пътят до Стоуки е дълъг.

— Благодаря ти. И за сушито.

— Няма защо.

Райън се обу и изчака на пейката до вратата да пристигне таксито. Колет се скри в нощта. Проследи как пурпурната ѝ коса изчезва в тълпата от увити до ушите пешеходци. Нищо не му беше казала, но едно бе научил. Досега беше загрижен. Сега се страхуваше. Страхуваше се ужасно.

Тя не го чу. Не го видя. По джорджианските улици и площади на Фрицроувия бяха нахлули мокри талази от пронизващ дъжд. Колет вдигна яка и наведе глава, така че не видя мъжа, който стана от масата си до прозореца на кафене „Сиприът“ от другата страна и излезе на улицата. Мъжът остана на разстояние шест пешеходци от нея. Внимаваше да изглежда също толкова измръзнал и ядосан на времето, колкото всички останали, но тя и без друго не поглеждаше зад себе си. В това тя бе аматьор, а той — професионалист. Жената зави по „Тотнъм Корт роуд“. Той се държеше на разстояние, но не я изпускаше от поглед. Тя прокара електронната си карта за градския транспорт „Ойстър“ на портала на метростанцията на „Уорън стрийт“ и не видя, не чу, не заподозря онзи, който я следваше на седем човека зад гърба ѝ. Той прокара ръка над скенера и умният малък чип, вграден във върха на пръста му, заблуди компютъра и му осигури достъп.

Студените ветрове носеха суграшица и през уличките и каналите на елегантния град Хайден, на Земя 7, докато един мъж седеше удобно в коженото си кресло до огъня от въглища, затворил очи, вгледан как неговият брат близнак на цяла вселена разстояние следи Колет Харт през Лондон.