Императрицата на слънцето

23.

Мнг разчрвна, Ев.

Текстовото съобщение сигнализира от телефона Еверет М, при което му се наложи да изпита десет вида вина. Вина, че Нуми е толкова развълнувана от възможността да се видят същия следобед. Вина, докато ѝ отговаряше, че много ще се радва да я види. Вина, че трябваше да се скрие след училище, за да не го намери Нуми. Вина, като си я представяше как чака и чака при турския минимаркет, където се срещаха. Вина заради извинението, което ѝ изпрати: Сжлвм изскчи нщ семейно нм да успея. Вина при разочарованието ѝ. Вина да види от дъното на алеята, където се криеше, как тя и Готи Ема пресичат и изчезват заедно нанякъде. Вина, че трябваше да я лъже толкова рано във връзката им… ако изобщо беше връзка. Каквото и да беше, не бе от онези работи, при които двама души можеха или трябваше да лъжат. Вина, че въобще изобщо беше наложително да я лъже.

Това бяха само първите девет вида вина.

Десетата. Вина, че пазеше тайни от нея, от Райън, от Лора, от всички.

Замота се по алеята, която водеше към старите навеси за велосипеди, които никой вече не използваше — сега всички родители водеха децата си на училище с коли, като се изключеше онова Странно Хлапе Джаспър. Името му издаваше достатъчно. Имаше един ъгъл, който се използваше от пушачите. Спря сред угарките и отвори Трин сетивата си. За пореден път се гмурна под електромагнитното дърдорене на Стоук Нюингтън, като идентифицираше и отделяше таксиметровите радиостанции и безжичните мрежи, полицията, дъбстеп пиратите и камионите за доставки. Индивидуалните Наан машини трябваше да комуникират помежду си с помощта на радиовълни, бе предположил с голяма доза сигурност Еверет М: бръмченето, което улови с Трин сетивата си, се състоеше от препредаваните от тях инструкции и информация. И ето го: фино, но нямаше съмнение за грешка — звукът от мислите на Наан.

Еверет М потрепери: внезапно пронизал го страх. Наан го плашеха. Плашеха го дълбоко и истински. Дори докато с наслада ги превръщаше в черна шлака и гниещи викториански кости в „Абни парк“, изпитваше този страх. Наан взимаха всичко, което имаш и което си, и го правеха свое. Не можеше да си представи кое би било по-лошо — да го знаеш или да не го знаеш, да бъдеш просто безмозъчен дрон с буца пулсиращо, черно Наан-вещество вместо мозък. А и бяха умни. Плашещо умни. Разбира се, че неговият Наан-двойник на Земя 1 беше наясно, че ще нарушат даденото му обещание. Обсебеното куче, зомбитата в „Абни парк“ — това си бяха Големи Очевидни Врагове Тип Застреляй Ме. Истинската инвазия на Наан се случваше благодарение на създания, които са навсякъде, които отиват навсякъде, малки, умни и подвижни. Плъховете. По всяко едно време се намираш на не повече от десет стъпки от плъх, казваше баща му, през онзи ден, когато всички бяха излезли на разходка по „Риджънтс канал“, а изключително младият Еверет М бе видял как един плъх плува през канала, как се изкатерва на страничната пътека, поглежда ги, докато чисти мустачките си, а сетне изчезва във високата трева. Ако не си на повече от десет стъпки от някой плъх, не си на повече от десет стъпки от Наан.

А се залъгваше, че е умен. Глупак. Глупак.

Трябваше да каже на Шарлът Вилие. Тя щеше да стовари технологичното могъщество на Целостта върху Наан. Но това значеше да признае пред нея за сделката, която сключи с Наан да ги доведе на тази Земя. Значеше тя да разкрие, че го е изпратила на поставената под карантина Земя 1. Щеше да се съгласи, трябваше да се съгласи, на карта бяха заложени по-големи проблеми от собствените ѝ планове и интриги. Целостта беше в опасност. Но какво можеше да стори тя после — на него, на неговото семейство, — това го плашеше дори повече от Наан.

— Причинява рак — каза нечий глас зад Еверет М.

Той почувства как имплантираните му оръжейни системи се задействат ударно от изненадата. С усилие удържа в затворено положение портовете по ръцете и дланите си.

— Тютюнопушенето — мистър Мижковски, грижеше се за спортните съоръжения на училището.

— Не съм…

— Разбира се, че не си. Трябва да заключа тази врата.

Тогава не му оставаше нищо повече, а и нямаше кой друг да го свърши. На бой. Супергерои с приятелки…

Следата беше много слаба и косвена. Намек тук, ехо там, объркване от сигнали, отразени в метални гаражни врати. Трябваше да застане на едно място и да направи няколко бавни завъртания, преди да го засече. Надяваше се никой да не го е забелязал. Появи се системност: притичващи плъхове навсякъде из тези части на Стоук Нюингтън, и всички устремени към едно място. Унищожи Централния възел: нали така правеха в екшъните?

Колко екшъни бяха гледали Наан?

Еверет М последва невидимите линии на радиоразговорите по „Стоук Нюингтън Чърч стрийт“. Паяжината като че ли се фокусираше около „Грийн лейнс“. За момент си представи Нуми, свита в чудесното си облекло за крака на дивана в кафене „Русалка“. Въображението му прибави друг мъж, друга среща за писане на домашни, в другия край на дивана с виетнамското кафе и диджея с плитчици — името му беше Ейдан, — който пускаше всички готини парчета на този свят. Пронизващата ревност беше толкова остра, че Еверет М едва не повърна. Отне му момент, за да възвърне нормалното си дишане. Съсредоточи се.

„Ейдън терас“ беше тясна уличка в задната част на стара редица от съединени викториански къщи по „Клисолд кресънт“. Зад заключената с катинар мрежа на оградата местните градинари бяха създали тайна градска ферма от дадени за частно ползване парцели. В мокрия подгизнал януари парцелите бяха сиви, мокри и кални, но бърборенето от дейността на Наан бе оглушително. Давай, помисли Еверет М към имплантираните си оръжия и потръпна от протеклата сила, когато те се заредиха и останаха в готовност.

Няколко крачки напред-назад по уличката установиха фокуса на сигнала: бараката в петия парцел, броено от него. Бараката беше обичайната сбирщина от сковани надве — натри врата, палети и стари прозорци, събрани от изоставени постройки и развалини. На вратата беше подпряна ръчна количка. Лехите бяха черни от гниещите останки от градинарския сезон. Няколко стръка брюкселско зеле се издигаха, горди и зелени. В неподвижния въздух градинските украси и будистките молитвени знаменца стояха килнати под странни ъгли.

Бараката.

Еверет М осъзна, че цял ден не е виждал плъхове.

Едно потрепване с лазера на пръста беше достатъчно, за да се справи с катинара. Онзи на вратата на бараката едва ли щеше да го забави повече. Ударѝ силно, ударѝ бързо, отнеси всичко. Само ако му се намираха от онези малки, сладки наноракети на Трин. Беше ги изразходил до последната по време на сражението в „Абни парк“, когато отблъскваше вълна след вълна Наан. Но Наан винаги разполагаха с една последна вълна.

Сражения. Прекалено много сражения.

От дланите му се появиха дулата на импулсорите.

— WTF, Еверет Синг?

Еверет М се завъртя стреснато и удари болезнено глава в една окачена лейка.

— Добре: семейството ти живее в градинска барака?

Нуми. Застанала в отворената врата, със скръстени ръце, наклонена настрана глава, с разтворени очи и разширени от гняв ноздри по начина някой-ще-ми-обясни-ли-моля-какво-става-тук, който е по-агресивен от всякакви викове. В края на „Ейдън терас“ стоеше една от приятелките/шпионките ѝ, също със скръстени ръце и наклонена настрана глава, демонстрираща, че е също толкова отвратена колкото Нуми.

— Нула точки за лъжата, Еверет Синг.

— Нуми… — ръцете му. Импулсорите все още бяха в дланите им. Концентрирай се. Концентрирай се. Той употреби цялата си воля, за да накара оръжейните портове да се затворят.

— Имах такива надежди — заяви Нуми. — Минимален стандарт: истина, честност, грижа — никога не се бе струвала по-великолепна на Еверет М Синг от момента, в който осъзна, че я е изгубил. — Какво е това? Нещо като момчешки клуб? Забранено за момичета? Порно ли си имате вътре? — тя вдигна ръкавица: — Не. Не ми трябва да зная. Разочарование.

В главата на Еверет М бръмченето на Наан звучеше също толкова високо, колкото и Нуми. Беше прекалено. Накара Трин системите си да влязат в режим на изчакване.

— Мога да обясня! — каза Еверет М.

Тя вече се отдалечаваше. А той не можеше. Единственият начин да обясни бе да ѝ покаже какво има в него, да ѝ покаже онова, което се боеше, че се крие във вътрешността на бараката.

Докато Нуми достигаше дъното на „Ейдън терас“, телефонът му сигнализира:

С ТБ Е СКЪСАНО.

Дори не беше погледнала назад.

— Ще се разбера с вас по-късно — произнесе Еверет М към бараката на полагаемото общинско парче земя. — И тогава сте мъртви. Имате думата ми.

Включи на Трин скорост. По „Грийн лейнс“ се обръщаха глави, докато Еверет М подминаваше тичешком, а раницата подскачаше на гърба му, полетял по-бързо от всеки бегач или велосипедист. Стигна вратата на кафене „Русалка“ и вече чакаше, когато Нуми и приятелката ѝ се появиха.

Веждите на Нуми се сключиха:

— Как?

— Съжалявам — каза Еверет М.

Нуми кимна на своята приятелко-шпионка. Приятелката пресече улицата и влезе в аптеката на „Буутс“, където започна да разглежда с високомерен и гневен вид.

— Животът ми е откачен — каза Еверет М. — Но това как пристигнах тук преди вас? Същото е като онова, което направих с кутията от кола, а също и прескачането на автомобила. Има и други неща, които умея, а онази барака? Тя също е нещо подобно.

Мълчанието на Нуми го убиваше.

— Мога да върша неща, които никой друг не умее — продължи Еверет М, — но това означава, че не мога да съм като всички останали.

— Тогава престани да ги вършиш — каза Нуми.

— Невъзможно е. Те са част от мен. Нещо физическо е. За него не мога да споделя дори с майка си.

— Всичко е наред, ако си гей. Сладурско е.

— Не съм гей! — произнесе Еверет М, а после, и по-меко: — Не съм гей.

— О, тъжно. Не… наистина, тогава щеше да се обличаш по-добре. Да не си върколак?

— Какво? Не! Да. Донякъде. Не. Не. Върколаци не съществуват. Това имам предвид. Може би просто не съм от онзи вид хора, които могат да си имат приятелка.

— Някой да е казвал, че съм ти приятелка?

Връзваше го на възли. Вече беше казал прекалено много.

— Ами… срещаме се и разговаряме и сме…

— И сме какво?

— Наистина те харесвам! Искам пак да сме заедно, както преди.

Нуми го погледна продължително.

— Хмм — каза тя, след което се обърна и прекоси „Грийн лейнс“, за да се присъедини към приятелката си, която пазаруваше козметика.

Какво? — искаше да изкрещи Еверет М. Е, заедно ли сме, или не сме? Окей ли сме, или не сме? Какво?

Телефонът му отново сигнализира за получено съобщение.

Пак заедно.

Наан, заради вас едва не скъсах с Нуми, помисли Еверет М към бръмчащия възел на комуникационните канали зад покривите, ефирните и сателитните антени по „Грийн лейнс“ и „Стейтъм гроув“. Вече сте двойно мъртви.