Императрицата на слънцето

4.

През нощта снегът се бе разтопил до безкрайната мокра сивота на януари. Еверет М Синг наблюдаваше върволиците от автомобилни фарове в сутрешния зрак, докато „Роудинг роуд“ оживяваше от коли на родители, откарващи децата за училище. Ауспусите димяха в студа. Продължаваше да не разбира логиката в това транспортната ти система да се основава на работата на двигатели с вътрешно горене, захранвани от течно гориво.

На перваза на прозореца Наан бръмчаха в своя стъклен затвор. Еверет М се наведе, за да погледне по-добре нещото в буркана. Предната вечер Лора едва не го бе хванала. Беше останал буден, стиснал здраво в ръка Наан паяка, докато всички лампи не изгаснаха, а звуците от телевизор, радио и измити зъби не престанаха. Спусна се тихо по стълбите. Новите му Трин импланти му го позволяваха — не само тихо, но и бързо. Недостатъчно бързо и тихо обаче. Пробудена от шума, Лора също слезе, за да открие, че Еверет М вече е ликвидирал две трети от съдържанието на един буркан с фъстъчено масло.

— Еверет, зная, че момчетата на твоята възраст винаги са гладни, но какво да кажа, просто така с лъжицата…

Еверет М се усмихна глуповато и затегна хватката на лявата си ръка около Наан паяка.

— Знаеш ли какво, откакто се прибра, не мога да те изхраня. Да не са ти дали чифт кухи крака? И не си наддал дори с килограм. Изгаси лампата, когато приключиш.

Фъстъченото масло засити донякъде студения, гризящ глад, който никога не можеше да бъде заситен, но онова, което Еверет искаше в действителност, беше бурканът. Изплакна го и преди Наан паякът да се е втурнал към свободата си, захлупи с длан отвора на буркана и изтръска наноустройството вътре. След миг и капакът беше на мястото си. Това беше причината за фъстъченото масло. Бурканът бе от фермерския пазар, „Органично ФеърТрейд Хрупкаво Фъстъчено Масло“ (доста добро с лъжица) и си имаше метална капачка. Всеки друг буркан в кухнята беше с пластмасова капачка. Наан можеха да изядат пластмасата; да нараснат и да избягат на свобода.

Наан паякът следеше присъствието му. Направи оборот в буркана, за да завърти към него онова, което му служеше за лице. Сензорните очи с размери на карфици се отвориха, за да го анализират. Паякоподобното нещо задраска по стените на буркана, но дори технологията на Наан не можеше да се залови за гладкото стъкло.

— Трябваше да го направя още снощи — каза Еверет М.

Необходима му беше една мисъл, за да разтвори и разгъне електромагнитен импулсор. Електромагнитният пулс щеше да изпържи всеки модем, безжичен рутер и мобилен телефон от тази страна на „Роудинг роуд“, но пък щеше да убие на място Наан. Да убие нещо, което поначало не беше оживяло по правилния начин. Щеше да направи този свят по-безопасно място. Не беше неговият свят, но щеше да се превърне в негов герой. Никога нямаше да разберат. Всички на планетата щяха да му бъдат задължени, на него, Еверет Синг, но никога нямаше да разберат.

Оформи мисълта, която щеше да изпрати енергийния импулс от захранващите клетки на Трин. И спря. В главата му имаше спомени. Хайд парк под снега, разтрошените парчета от Наан цербери и птици на смъртта, пръснати в окръжност около него. Самият той — собственото му нанотек копие от З₁: как само маслената чернота на Наан помръдваше по собственото му лице. Очите. Не можеха да фалшифицират очите. Тези на копието му от Земя 1 бяха очи на насекомо, блещукащи, полифасетни. Еверет М едва не извика, когато си припомни как пипалата на Наан си проправяха змиевидно път от земята, по-бързо, отколкото можеше да ги унищожи, как омотаха краката на бойния му костюм, как го увиха, овързаха и задушиха в купчина с дебелина на стените от цял метър помръдващо Наан вещество. Беше се разминал на косъм с нещо по-лошо от смъртта.

Припомни си и сделката, която сключи, за да спаси живота си и да се измъкне от адското измерение на З₁. Да осигури на Наан път за бягство, път, който да заобиколи карантинната защита, наложена върху измерението от Целостта.

Всичко, което Наан искаха, бе да оцелеят, като него.

— Ти ли ми внуши тази мисъл? — прошепна Еверет М на драскащото нещо в буркана. — Беше отнесъл спората на Наан от З₁ до цитаделата на Трин на обратната страна на Луната, а после и на Земя 10, скрита в собственото му тяло. Дали част от нея не беше останала там? Дали вече не пускаше нанотехнологичните си пипала из мозъка му? — Още ли си в мен?

— Еверет! — Викът и внезапният тропот по вратата го накараха да подскочи. Без да иска, събори буркана от фъстъчено масло. Падна право към пода. Само Трин рефлексите на Еверет М му попречиха да не се разбие на парчета. — Тръгваш сега. Не след десет минути, не след пет минути, не след една: сега!

Еверет М остави разтреперано буркана обратно на перваза. Отвъд прозореца валеше сива суграшица.

— Идвам! — Еверет М си навлече непромокаемото яке и метна на гръб раницата „Тотнъм Хотспър“. Обърна се към паяка в буркана и прошепна: — Ще те убия по-късно.

Порталът към Гробищния парк „Абни“ все още беше заключен, накичен с жълта предупредителна лента. Официалната история разказваше за младежки банди, евтин сайдер и още по-евтино лепило. Нямаше да издържи на какъвто и да е по-внимателен оглед — експлозиите, чисто изрязаните от лазер парчета и каквото там оръжие бе използвало онова момиче от З₃, клоните от дървета. Шестнайсетгодишните младежи, надрусани с бял сайдер и лепило, просто чупеха разни неща. Но местните вестници и радиа бяха толкова зле с персонала, че просто повтаряха онова, което им даваха от полицейския пресцентър. Фалшивата история на Шарлът Вилие никога нямаше да бъде поставена под въпрос. Прекият път на Еверет М през гробищния парк беше преграден и отклонението го забави с десет минути за училище.

— Теб скоро не те бях виждала с една от тези — каза мисис Ядав, училищната секретарка, която отговаряше за извинителните бележки. Размени неговата бележка срещу училищна бележка за закъснение. — Социални грижи? — тя погледна съжалително Еверет М.

Не, бях в паралелна вселена, където се сражавах с нанотехнологичен ужас и със собственото си копие, помисли си Еверет М. И държа края на твоя свят в празен буркан от фъстъчено масло на прозореца в стаята си.

— Просто рутинно посещение — отговори той. Още една част от измамната игра на Шарлът Вилие.

— Посещенията в Социални грижи никога не са рутинни — каза секретарката. — Знае ли мисис Пакъм?

— Да, знае — излъга Еверет М.

— Ще ѝ пратя един мейл за всеки случай — каза мисис Ядав.

Докато изваждаше учебниците от гардеробчето си, Еверет М усещаше как металът вибрира под пръстите му, просто притъпено бръмчене. Той отстъпи. Не, не гардеробчето; цялото училище „Борн Грийн“ бръмчеше, сякаш стоманените греди, които го удържаха, вибрираха като струни на китара. Еверет М се осмели да задейства Трин сетивата си за момент. Вслуша се дълбоко, разтвори очи за електрическите и магнитните полета. Нищо. Бръмченето, вибрацията, беше само в главата му. Вече знаеше какво е: бръмченето на Наан в стъкления им затвор. Бръмчене. Бръмчене в буркана, бръмчене в главата му. Бръмчене из коридорите на „Борн Грийн“. Бръмчене в часа по математика.

— Мистър Синг, с нас ли сте или само минавате през тази планета?

— Извинете, сър.

Бръмчене при автомата за кола по време на междучасието. Чесни Дженингс и Карл Дарбишър се появиха от двете му страни. В света на Еверет М двамата бяха побойници от ниска класа и негови врагове. Гонители на зубрачите.

— Значи Социални грижи, а.

Е, нищо ново и в това измерение.

— Та какво стана… отведоха те, защото майка ти е педофил, или?

Бръмченето се превърна в оглушителен рев. Еверет М почувства как енергията протича в лазерите му. Студът го стегна като в клещи. Технологията на Трин черпеше от резервите на собственото му тяло. Против волята му панелите по ръцете му се разтваряха. Трябваше да употреби и последната си капка воля, за да ги застави да се затворят.

— Откажи се — произнесе Еверет М.

— А ако не искам?

Еверет М насочи мислено енергия към дясната си ръка. Грабна неотворената кола на Карл Дарбишър. Сложи палец под дъното ѝ, а кутрето си върху капака. Стисна. Шевовете ѝ се разпукаха, алуминият се смачка и разцепи, напитката експлодира и обля Дарбишър и Дженингс от главата до петите. Двамата отскочиха. Белите им училищни ризи бяха опръскани с кафяви петна.

— Не трябваше да намесваш майка ми — обясни Еверет М.

Пусна плоския диск от сплескан метал в кошчето за боклук.

До обяд слухът се бе разнесъл из цялото училище: чрез текстови съобщения, Фейсбук, Блекбери месинджър, от уста на уста. Дори готините хлапета, онези, които сякаш никога не правеха нещо особено, но пък го правеха по възможно най-стилния начин, го погледнаха. Просто поглед, за момент, може би съпроводен с късо навеждане на брадичката, но пък признание.

— С голи ръце ли го направи? — попита Нилеш Вирди, приятел и в двете вселени.

— Не, аз съм извънземен киборг, който е превзел тялото на Еверет — отговори Еверет М. — Как, според теб, го направих?

— Да не тренираш? — попита Готи Ема, кралицата на Емо момичетата.

Дясната ѝ ръка, Нуми, подаде на Еверет М кенче с кола.

— Можеш ли да го направиш с диетична? — попита тя и приготви телефона си. — Заминава направо в Ютюб. Мисля си за около двайсет милиона хита.

Еверет М ѝ върна кутията.

— Не се занимавам с фокуси.

— Ще дойдем да те видим как пазиш вратата! — извика след него Нуми, докато той се отдалечаваше.

Ако слухът се бе разпространил из цялото училище, значи беше достигнал и до мисис Пакъм. Подаде глава в часа по английски на мистър Боутенг:

— Еверет, нещо против да разменим няколко думи? В кабинета ми.

Кабинетът на мисис Пакъм миришеше на препарат за почистване на прозорци и сандалово дърво. На перваза стоеше малко бурканче с ароматизирано масло с подаващи се от него клечки. Стаята бе боядисана в златистожълто и заедно с парфюма и светлината изглеждаше като малък, топъл пристан сред намръщената, сива зима. Което беше част от плана, изчисли Еверет М. Както и кутията с хартиени кърпички на бюрото.

— Мисис Ядав ли ви каза? — попита Еверет М.

Този урок беше научил от Битката за Гробищния парк „Абни“ и битката срещу Наан. Нападни пръв.

— Преди всичко „Борн Грийн“ е грижовна общност — каза мисис Пакъм. — Ние сме семейство. Така че за нас е естествено да се грижим едни за други, да си казваме, когато нещо не е съвсем както трябва. Ето защо ако научим, че са се намесили Социални грижи, това намесва и нас. Има определена синергия във всичко това. Мога ли да ти предложа чаша чай, Еверет?

— Може би кафе.

— Имам безкофеиново.

— Ще откажа.

— Преживя много в последно време, Еверет, и наистина все още не сме се справили както трябва с проблема, нали? Първо баща ти изчезна, а после и полицията… това никога не е приятно преживяване, Еверет. А после, ами, по Коледа, когато ти замина. Така и не ни остана време да поговорим. Зная, че виня отчасти и себе си, а и се случи в лош момент…

— Кога щеше да е хубавият момент? — попита Еверет М.

Мисис Пакъм пренебрегна ехидното подмятане. Еверет М предположи, че е в средата на трийсетте си години, макар че за него всички над двайсет и три изглеждаха по един и същи начин. За да се отличи и разграничи от учителския състав, мисис Пакъм се обличаше в свободни дрехи в ярки цветове.

— Всичко е наред, Еверет. На безопасно място си и можем да разговаряме за всичко. Никой няма да те съди.

— Наистина?

— Наистина.

— Добре тогава. В действителност не съм Еверет Синг. А двойник киборг от паралелна вселена. Аз съм таен агент, изпратен от група политици от Целостта на Познатите светове. Онова, което се случи в „Абни парк“… От новините…? Бях аз. Ако поискам, мога да изравня със земята цялото училище.

Мисис Пакъм остана загледана в Еверет М в продължение на две дълги мигвания.

— Като казах за всичко, имах предвид всичко, което чувстваш. Чувам какво казваш, но как те кара да се чувстваш?

— Как според вас се чувства двойник киборг от паралелна вселена?

Устата на мисис Пакъм потрепна. Тя прелисти една найлонова папка.

— Чух за каскадата ти по време на междучасието. Не ме притеснява само физическата агресия; има и вербална агресия. Например това, което току-що ми каза. В смисъл не мислиш ли, че може би онова, което каза, както и изчезването ти по Коледа… как да се изразя? Ти си най-големият в семейството, с доста години. Сестра ти… на колко е тя, три, четири? В известен смисъл си единствено дете. А сега и единственият мъж в семейството. Бил си много близък с баща си. Бих искала да изследваш идеята дали не търсиш начини да получиш вниманието, което ти е обръщал.

— Не казахте ли, че тук никой няма да ме съди?

— Ето че се отбраняваш, Еверет. И освен за това отбранително поведение до мен достигат сведения, че не внимаваш в час. Това не си ти, Еверет.

— Всички ли ме шпионират? — изкрещя Еверет.

— Никой не те шпионира, Еверет. Защо? Мислиш ли, че хората го правят?

Внимателно, каза си Еверет. Създай прекалено много неприятности, кажи твърде много или прекалено малко, и може да те изпрати на лекар. А не можеш да си позволиш около теб да работят лекари, външно и вътрешно.

— Не, не мисля. Не мисля, че… просто… — трябваше да подслади работата.

И тогава разбра какво трябва да направи. Беше очевидно и лесно, а думите се появиха, правдиви и истинни. Заговори за баща си, истинския си баща. Неговият баща, който бе умрял във велосипеден инцидент на път за работа, внезапно и глупаво, и без каквато и да е надежда да се апелира за втори шанс. Заговори за гнева. Спомняше си, че беше ядосан, защото баща му е умрял, без да помисли за когото и да е от тях, просто ги беше изоставил, без да имат някаква идея или план как да постъпят. Заговори за молбите. Помнеше как премисляше отново и отново всички дребни неща, които Еверет М, майка му или Вики-Роуз можеше да сторят предварително, така че баща му да не се окаже на това място, на този велосипед, в този момент, когато камионът на „Сейнсбърис“ щеше да направя ляв завой. Продължи да говори за изоставянето. Припомни си как осъзна, че смъртта е завинаги, че баща му никога няма да се върне, никога няма да бъде там, никога няма да бъде. Говореше за преструвката. Спомняше си преувеличената нормалност на живота, след като баща му почина, как всички вършеха разни всекидневни дреболии по грандиозен начин, за да не възникне момент, за да не се появи пукнатина в заетостта на ежедневието, откъдето ужасното да избликне като черна вода изпод ледове. Каза и си припомни всички тези чувства, но ги нагласи така, че да излезе, че се отнасят за таткото на другия Еверет. Той не беше починал, но чувствата щяха да са същите. А Еверет М разбираше онзи друг Еверет Синг.

А после мисис Пакъм поглеждаше часовника си и казваше:

— Боя се, че днес ни свърши времето.

Когато Еверет М се изправи, откри, че диша по-дълбоко и по-лесно, отколкото когато и да е от инцидента насам, и че въздухът в дробовете му е с по-чист и ясен вкус. За целия час, който прекара в кабинета на мисис Пакъм, беше престанал да чува бръмченето на Наан. В коридора отново го чу — по-високо от преди.

Еверет М вече знаеше какво трябва да направи.

— Еверет!

Той хвърли поглед през рамо. Училището разпускаше: учениците се блъскаха към портала и очакващите ги коли. Пара от устите. Високо бърборене и рингтонове. Лице, което гледаше към него: зубрачът Райън. Приятелят на другия Еверет.

Трябваше да спре и да му каже нещо. Подозренията на Райън се бяха увеличили заради текстовото съобщение и неубедителната лъжа на Еверет М, че е изгубил телефона си. Съобщението бе подсказало на Еверет М, че другият Еверет е на този свят, което пък доведе до Битката за Гробищния парк „Абни“. Съобщението, както и мълниеносно разпространилият се видеоклип с въздушния кораб над футболния стадион „Уайт Харт Лейн“. Еверет М се бе пошегувал, че очевидно е търговски товарен въздушен кораб от паралелна вселена, но сега се питаше дали не е постъпил прекалено хитро: дали Райън не беше отгатнал, че шегата всъщност е самата истина? Колко му беше известно от другия Еверет? Колко подозираше по отношение на Еверет М? Поумней. Остани умен.

— Пускат ни да си ходим — извика в отговор Еверет М. — Ще се видим утре!

— Ще бъда в чата! — извика на свой ред Райън.

— Може би!

Еверет М се плъзна към средата на тълпата, която се изливаше на улицата. Видя Дженингс да се качва в една кола. Майките на тлъстите побойници винаги тормозят децата си. Моментната мисъл призова леко помръдване на енергия през електромагнитните импулсори на Еверет М. Точно прицеленият пулс даде на късо стартовата система на колата.

Излизай да буташ, дебелак.